Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (14)

Глава 13

Тази вечер, у дома си, докато подскачаше нагоре-надолу из къщата и се правеше на кон, който се препъва на бавен ход в царевична нива, Артър, като непрекъснато избухваше в истеричен смях, си помисли, че дори би могъл да чуе плочата с шотландски гайди, която бе спечелил от томболата. Беше осем часа и той реши да се принуди, да се застави да изслуша цялата плоча, преди да й се обади по телефона. Може би дори трябваше да го остави за утре. Това би било мъдрото решение. Или по някое време следващата седмица.

Не. Без игрички. Желаеше я и не го интересуваше кой знае и кой не. Той определено и абсолютно я желаеше, обожаваше я, копнееше за нея, искаше да прави с нея повече неща, отколкото можеха да се опишат с думи.

В действителност, той се улови да казва неща като „ура“, докато подскачаше като луд из къщата. Очите й, косата й, гласът й, всичко…

Спря.

Ще пусне плочата с гайдите. След това ще й се обади.

Дали пък, може би, да не вземе първо да й се обади?

Не. Ето това ще направи. Първо ще пусне плочата. Ще я изслуша до последния зловещ писък. След това ще й се обади. Това беше правилният ред на нещата. Това ще направи. Боеше се да се докосва до разни неща от страх да не експлодират.

Взе плочата. Тя не избухна. Извади я от обложката. Отвори капака на грамофона и включи усилвателя. И двете оцеляха. Той се изкиска глупаво и спусна рамото върху плочата.

Седна и тържествено се заслуша в „Шотландския войник“.

Изслуша и „Изумителна красота“.

Чу още нещо за някаква, долина.

Помисли си за невероятния обяд.

Тъкмо щяха да си тръгват, когато вниманието им беше привлечено от ужасно „у-ху-у-у“! Ужасяващо накъдрената жена им махаше от другата страна на ресторанта като някаква глупава птица със счупено крило. Всички посетители се обърнаха и изглежда очакваха от тях някаква реакция.

Не бяха чули онази част, в която ставаше дума за това, колко щастлива ще бъде Анджи заради сумата от четири лири и тридесет пенса, събрана с помощта на всички, за да й помогнат за изкуствения бъбрек, подсъзнателно бяха доловили, че някой от съседната маса е спечелил кутия пияни вишни и трябваше да минат минута, две, докато осъзнаят, че ухукащата дама иска да знае, дали билет номер 37 не е у тях.

Артър видя, че беше. Погледна ядосано часовника си.

Фенчърч го сбута.

— Хайде — каза тя. — Отиди и я вземи. Не се ядосвай. Дръпни им една хубава реч, колко си щастлив и такива работи. После ще ми се обадиш да кажеш как е минало. Искам да чуя плочата. Хайде!

Тя го тупна по ръката и си отиде.

Редовните посетители решиха, че речта му е прекалено многословна. В края на краищата, ставаше дума само за грамофонна плоча с шотландски гайди.

Артър се замисли, слушаше музиката и продължи периодично да се залива в смях.