Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
So Long and Thanks to All the Fish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
NomaD (13.02.2010)
Корекция
sir_Ivanhoe (13.02.2010)

Издание:

Дъглас Адамс. Сбогом и благодаря за рибата

„Петрум Ко“, София, 1993

Редактор: Ана Хаджиева

ISBN 954-8037-08-4

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Летен ден в Айлингтън, изпълнен с воя на машини за реставриране на старинни постройки.

Фенчърч беше заета следобеда и Артър се шляеше като в някаква блажена мъгла из магазините, които в Айлингтън са нещо съвсем полезно, както без колебание би потвърдил всеки, който редовно се нуждае от стари дърводелски инструменти, шлемове от Англо-бурската война, стара канцеларска мебелировка или риба.

Слънцето печеше терасите по покривите. Печеше архитектите и водопроводчиците. Печеше адвокатите и крадците. Печеше пиците. Печеше предмета на дейност на бюрата за недвижима собственост.

Биеше и по Артър, когато влезе в реставриран мебелен магазин.

— Това е интересна сграда — каза собственикът весело — Има изба с таен проход към съседната кръчма. Изглежда са го направили заради принц-регента, за да може да избяга, ако се наложи.

— Искате да кажете, в случай, че някой го хване да купува раирана чамова мебел? — каза Артър.

— Не — отвърна собственикът, — не по тази причина.

— Ще трябва да ме извините — каза Артър. — Ужасно съм щастлив.

— Виждам.

Той продължи унесен и се намери пред канцелариите на „Грийнпийс“. Спомни си съдържанието на папката, на която беше написал: „Неща за вършене. Спешно“ и която не бе отварял оттогава. Влезе с бодра усмивка и им каза, че е дошъл да им даде малко пари, за да освободят делфините.

— Много смешно — казаха му те. — Отивай си.

Не беше точно отговорът, който бе очаквал, така че опита пак. Този път съвсем му се ядосаха и той излезе навън на слънчевите лъчи, като въпреки всичко остави малко пари.

Точно след шест той се върна при къщата на Фенчърч на малката уличка, стиснал в ръка бутилка шампанско.

— Дръж това — каза тя, бутна в ръцете му дебело въже и изчезна вътре зад голямата бялобоядисана дървена врата, на която висеше дебел катинар, закачен на черен метален лост.

Къщата беше малка преустроена конюшня и се намираше на една малка, индустриална уличка, точно зад изоставената Кралска селскостопанска палата. Освен голямата врата на конюшнята имаше и нормална, направена от добре полирано дърво, с черно чукче във формата на делфин. Странното нещо при нея беше стъпалото на прага, което беше високо девет фута, тъй като вратата се намираше на горния от двата етажа и вероятно е служила за прибиране на сено за гладни коне. През една макара над тази врата бе прокарано въжето, което държеше Артър. На другия му край бе окачено едно виолончело.

Вратата над главата му се отвори.

— О’кей — каза Фенчърч. — Дръпни въжето, без да клатиш виолончелото и ми го подай тук.

Дръпна въжето, без да го клати.

— Не мога да дръпна пак — каза той, — без да се удари.

Фенчърч се наведе.

— Държа го — каза тя. — Тегли въжето.

Виолончелото се издигна до височината на вратата и Фенчърч ловко го вкара вътре.

— Качвай се! — извика му тя отгоре.

Артър взе торбата с покупки и влезе през вратата на конюшнята, загубил ума и дума от вълнение.

Стаята долу, която бе зърнал предишния път, беше хубава, грубовата и пълна с боклуци. В единия ъгъл беше струпан изненадващ брой кухненски мивки, имаше и чугунен мангал. Също така, забеляза с тревога Артър, имаше и бебешка количка, но беше много стара и — край на усложненията — беше пълна с книги.

Подът беше от изпъстрен с петна и вълнуващо напукан цимент. И това бе мярката на настроението му, когато се отправи нагоре по паянтовата дървена стълба в ъгъла. Дори и напуканият циментов под му се струваше непоносимо чувствено нещо.

— Един приятел архитект все ми разправя как може да направи чудеса от това място — каза Фенчърч бъбриво, когато Артър се появи през пода. — Все идва тук, застава изумено-вцепенен и мърмори за пространство и предмети, и събития, и чудните свойства на светлината, след това казва, че му трябва молив и изчезва със седмици. Така че до сега, чудесни неща не са се случили.

Всъщност, мислеше Артър, стаята горе най-малкото беше прилично чудесна и без това. Беше семпло обзаведена с неща, направени от възглавнички, а също така, имаше стереоуредба, на чиито тонколони биха завидели и типовете, струпали камъните на Стоунхендж.

Имаше цветя, които бяха бели, и картини, които бяха интересни.

В пространството под покрива имаше подобна на галерия конструкция, в която се помещаваше легло и баня, където, както обясни Фенчърч, можеш да гледаш котка. — Но — добави тя, — тя трябва да е достатъчно търпелива и да не придиря ако получи няколко зловещи пукнатини по главата. Така. Ето те у дома.

— Да.

Погледнаха се за момент.

Моментът се превърна в по-дълъг момент и изведнъж стана много дълъг момент, толкова дълъг, че да се чудиш откъде се взема всичкото това време.

За Артър, който успяваше да се почувства неловко дори ако го оставят достатъчно дълго време сам с пакет швейцарско сирене, този момент представляваше едно дълго откровение. Изведнъж се почувства като смачкано животно, отгледано в зоологическа градина, което една сутрин се събужда и вижда, че вратата на клетката му виси отворена и в светлината на далечния изгрев саваната напред изглежда сива и розова, а наоколо се събуждат нови, непознати звуци.

Чудеше се какви ли са тези звуци и гледаше втренчено нейното също учудено лице, което се усмихваше със споделена изненада.

Досега не беше разбрал, че животът говори с глас, глас, който ти дава отговорите на всички въпроси, които непрекъснато му задаваш, никога съзнателно не бе долавял този глас и не би познал тембъра му досега, когато той му каза нещо, което никога преди не му бе казвал и то беше „да“.

Най-накрая Фенчърч отклони поглед и леко тръсна глава.

— Знам — каза тя, — ще трябва да запомня — добави тя, — че ти си от тези хора, които не могат да държат парче хартия в ръката си повече от две минути, без да спечелят някоя томбола с него.

Тя се извърна.

— Хайде да идем на разходка — каза неочаквано, — Хайд Парк. Ще се преоблека с нещо по-малко подходящо.

Беше с доста строга тъмна рокля, не особено добре скроена, която не й подхождаше.

Изтича леко по стълбите до галерията горе и извика:

— Сложи бутилката в хладилника за после.

Когато мушна шампанското в хладилника, с радост забеляза, че там тя щеше да стои до свой близнак.

Отиде до прозореца и погледна навън. Обърна се и започна да разглежда грамофонните плочи. Отгоре долетя шумоленето на роклята й, падаща на пода. Заговори на себе си за това, какъв човек е. Каза си съвсем твърдо, че поне в този момент ще държи очите си здраво и неотклонно върху гърбовете на грамофонните й плочи, ще чете заглавията, ще кима с разбиране, ако трябва и ще преброи проклетите гадни неща. Ще държи главата си наведена.

Това той напълно, абсолютно и унизен, не можа да направи.

Тя го гледаше отгоре толкова съсредоточено, че едва ли забелязваше, че и той я гледа. След това изведнъж тръсна глава, спусна тънката лятна рокля върху себе си и бързо изчезна в банята.

Появи се след миг цялата в усмивки и с шапка за слънце. Слезе по стълбите с невероятна лекота. Движеше се със странни движения, сякаш танцуваше. Видя, че я наблюдава и леко наклони глава. Харесва ли ти?

— Изглеждаш страхотно! — просто каза той, защото беше така.

— Хммммммм — каза тя, сякаш не бе отговорил на въпроса й.

Тя затвори вратата на горния етаж, която през цялото време беше стояла отворена и огледа малката стаичка, за да се увери, че е в състояние, което позволява да я остави сама за известно време. Артър проследи с очи погледа й и докато той гледаше на другата страна, тя извади нещо от едно чекмедже и го мушна в брезентовата си чанта.

Артър я погледна отново.

— Готово?

— Знаеш ли — каза тя с леко объркана усмивка, — че с мен нещо не е наред?

Откровеността й завари Артър неподготвен.

— Е — каза той — чух нещо мъгляво…

— Чудя се, колко знаеш за мен — каза тя. — Ако си чул каквото си чул откъдето аз си мисля, не е това. Ръсел просто си измисля, защото не може да се справи, с каквото то е наистина.

Тревога прониза Артър.

— Тогава, какво е то — попита той. — Можеш ли да ми кажеш?

— Не се тревожи — отвърна тя. — Нищо лошо няма. Просто необикновено. Много, много необикновено.

Тя докосна ръката му, после се наведе напред и го целуна леко.

— Ще ми е много интересно да разбера — каза тя, — дали ще успееш да разбереш какво е то тази вечер.

Артър чувстваше, че ако в този момент някой чукне по него, той ще зазвъни с дълбокия, кънтящ, незатихващ звук, който издаваше сивия аквариум.