Дийн Кунц
Входът за рая — платен (69)

Глава 69

Извънземният мутант, който променя формата си е дошъл да спаси света, има вид на мило момче. Макар че не е така зашеметяващ като Хейли Джоъл Озмънд, лицето му е симпатично и нашарено с лунички.

— В цялата известна вселена има само два вида, които могат да си променят формата — информира я той напълно сериозно. — Аз принадлежа към единия.

— Браво, поздравления — отговаря Лейлъни.

— Благодаря, госпожице.

— Викай ми Лейлъни.

— Ти ми викай… е, няма да можеш да го произнесеш с твоя човешки език. Затова ми викай просто Къртис. Както и да е. Тези два вида са и най-старите в цялата позната вселена.

— До каква степен познаваш вселената?

— Някой казват четирийсет процента, другите мислят, че са близо шейсет.

— Леле, а аз мислех, че не са повече от четиринайсет-шестнайсет. Добре, значи си тук, за да промениш света. Да го промениш съм добро или да го унищожиш?

— Господи, не, моят народ не е разрушител. Разрушители са другият вид, променящ формата си. Те са зли и само подклаждат безредици. Те обичат хаоса, разрушението, смъртта.

— Значи вашите два най-древни вида са нещо като… ангели и демони.

— Горе-долу. Не че сме съвършени. Съвсем не. Самият аз съм крал пари, портокалов сок, сандвичи и един джип „Мъркюри Маунтинър“. Но се надявам да се разплатя за всичко. Отключвах без позволение чужди жилища и влизах в тях, карах кола през нощта, без да включвам фаровете, возих се, без да си закопчавам колана, и многократно лъгах. Но в момента не лъжа.

Най-странното беше, че тя му вярваше. Не знаеше на какво точно се дължи нейното сляпо доверие, но той й се виждаше честен. Прекарала целия си живот в компанията на мошеници и лъжци, тя си беше изградила усет за истината. Освен това през по-голямата част от съществуването й я бяха водили напред-назад в търсене на извънземни посетители и тя подсъзнателно беше приела, че макар и илюзорни, те действително съществуват.

И ето сега стоеше пред истински космически кадет, който определено не беше роден на този свят.

— Дойдох тук — продължи момчето, — защото кучето ми каза, че те грози сериозна опасност.

— Става все по-интересно.

Жълтьо махна с опашка. Стеснява се и само надзърта между краката на Къртис с леко приведена глава и насочен към Лейлъни поглед.

— Но също така дойдох, защото ти сияеш.

С всяка следваща секунда Къртис й се струваше като брат на Хейли Джоъл Озмънд.

— Необходима ли ти е помощ? — попита я той.

— Да, за Бога.

— Какво има?

Лейлъни осъзна, че това, което му разказваше и което оставаше да му доразкаже, звучеше така сюрреалистично като твърдението за неговия извънземен произход. Надяваше се той също да има усет към истината.

— Вторият ми баща е убиец, който ще ме убие скоро. Майка ми е наркоманка и на нея не й пука, а аз няма къде да отида.

— Сега имаш — каза Къртис.

— Така ли? Къде? Не ми допада идеята за междугалактически пътешествия.

От спалнята в западната стая на „Лек вятър“ с непогрешимо чувство винаги да разваля доброто настроение, се провикна Синсемила:

— Лейни, Лейни, Лейни! Ела тук, бързо! Ела, Лейни, трябваш ми-и-и!

Гласът на майката прозвуча зловещо като вой. Поли, амазонката зад Къртис, извади пистолет от чантата си и го насочи към тавана.

— Идвам! — викна й Лейлъни в отговор, но не желаеше да вижда майка си. А на извънземната делегация каза: — Почакайте ме малко. Сега ще се оправя. Тук куршумите няма да помогнат дори и да са сребърни.

Изведнъж Лейлъни се уплаши и това не беше тъпото усещане за тревога, с което беше живяла всеки един ден от живота си, а страх, остър като рубинения скалпел, който майка й използваше за самоувреждане. Боеше се, че Синсемила ще скочи от леглото и ще започне баенето си за вещиците. Или ще се нахвърли върху тях с писъци и ще сложи край на надеждата й. Или ще принуди русокосата извънземна сексбомба да я застреля, което Лейлъни също не искаше да се случва.

Тя направи три плавни крачки към спалнята и тогава я осени изумителна мисъл. Спря се и погледна към Кас от външната страна на прозореца, към Къртис и Поли зад него. После пак към Къртис. Най-накрая си пое дъх и попита:

— Познавате ли Лукипела?

Момчето повдигна въпросително вежди.

— Това е хавайската дума за сатана.

Сърцето й затуптя като лудо.

— Това е брат ми. Той също се казва така. Луки. Познаваш ли го?

Къртис поклати глава.

— Не, а трябва ли?

Навременното пристигане на извънземните, макар и без летяща чиния с левитационен лъч, беше възможно най-голямото чудо. Не биваше да очаква от тях да са съживили брат й. Макар че всеки ден виждаше прояви на милост и състрадание, тук хората както бяха склонни да се поддържат един друг, така можеха и да смачкат някого. Злото беше реално като вятъра и водата, а Престън Мадок служеше на злото. Дори цялата отчаяна надежда в сърцето на едно малко момиче не можеше да върне онова, което той беше погубил.

— ЛЕЙНИ… ЛЕЙНИ… ЛЕЙНИ! Лейни, трябваш ми-и-и!

— Почакай — прошепна тя на Къртис Хамънд. — Моля те, почакай.

Забърза към спалнята, доколкото й позволяваше левият крак с шината.