Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Тази книга е посветена на Ъруин Епълбаум, който ми даде кураж „да хвана влака за там, където влакове не вървят“, и ми върна вярата в книгоиздаването, като индустрия, бизнес, щуро занимание или каквото и да бъде наречено.

На Трейси Дивайн, моята редакторка, която никога не изпада в паника, когато аз, пропуснал крайния срок, поискам още време, за да напиша четирийсетата си поред чернова, преди да я включа в текста на книгата. На Дивайн, чийто редакторски поглед е безпогрешен; за която всеки етап от работата е истинско удоволствие и която би определила това посвещение като твърде разточително и нуждаещо се от съкращение. Е, този път тя ще сбърка.

Хуморът е емоционален хаос, за който се сещаме само в момент на тишина и спокойствие.

Джеймс Търбър

Смехът разтърсва вселената, обръща я с главата надолу, разкрива нейната вътрешност.

Октавио Пас

Защо човек убива? За да има какво да яде. И не само за това. Често и за да има какво да пие.

Уди Алън

В края на краищата всичко е майтап.

Чарли Чаплин

Искрен смях разтърсва небесата.

Омир, „Илиада“

По-добре смешното да бъде изречено някъде.

Джери Луис

На една врата от Рая

живеем всеки ден и час.

На една врата от Рая,

но е извън нашата власт.

Да я отворим

и влезем, когато пожелаем.

На една врата от Рая,

и ключът е у нас, скрит и притаен.

На една врата от Рая, но, ах, входът е платен.

„Книга на преброените тъги“

Глава 1

Светът е пълен с пречупени хора. Гипсът, шините, чудните лекове и времето не могат да излекуват разбитите сърца.

В момента лекарството на Мики Белсонг беше топлото слънце. В края на август Южна Калифорния наистина предлагаше богат асортимент от лечебни средства.

Беше вторник следобед. Тя се беше излегнала в шезлонг в двора на леля си Дженива. Найлоновото платно на шезлонга имаше отровнозелен цвят, от който можеше да ти се доповръща, а и металните пръчки ужасно скърцаха. Сякаш столът беше много по-възрастен от Мики, която беше само на двайсет и осем, но понякога се чувстваше на сто.

Леля й, на която животът беше отнел всичко, освен ценното чувство за хумор, наричаше този двор „градината“. Ставаше дума за розовия храст.

Имотът представляваше тясна алея, но поне даваше възможност караваната да е обърната с лице към улицата. Вместо поддържана зелена трева с дръвчета отпред имаше малка веранда. Тук, отзад, на трите метра и половина между задната врата на караваната и сградата беше поникнала трева. Беше доста висока, защото Дженива редовно я поливаше.

Розовият храста обаче реагираше доста странно на нейните грижи. Въпреки слънчевата светлина, поливането и торенето, въпреки редовната аерация на корените и периодичното третиране с инсектициди храстът беше изсъхнал, сякаш беше поливан с отрова и поръсван със сяра в сатанинските градини на Ада.

Затворила очи, опитвайки се да прогони спомените, Мишки се пържеше вече час и половина, когато едно сладко гласче я попита:

— Да не искаш да се самоубиеш?

Тя обърна глава и видя девет-десетгодишно момиченце, което стоеше при ниската ограда на имота.

— Ракът на кожата е опасен за живота — добави момиченцето.

— Също и липсата на витамин D.

— Не съвсем.

— Костите омекват.

— Да, знам, рахит. Но витамин D може да се добави от рибата тон, яйцата и млечните продукти. По-добре е, отколкото да прекаляваш със слънцето.

Мики отново затвори очи и обърна лице към смъртоносните райски лъчи. После каза:

— Така ли иначе няма да живея вечно.

— Защо не?

— Сигурно не си забелязала, но никой не е вечен.

— Аз смятам да живея вечно.

— И как ще стане?

— Малко извънземна ДНК.

— Да, бе, нали си полуизвънземна.

— Още не. Първо трябва да установя контакт.

Мики отново отвори очи и примижа към кандидатката за извънземно.

— Прекалено много гледаш „Досиетата Х“, малката.

— Имам време само до следващия ми рожден ден и после край.

Момиченцето се приближи до оградата, до мястото, където беше паднала. После застана близо до Мики и попита:

— Вярваш ли в живота след смъртта?

— Не съм много сигурна, че вярвам в живота след смъртта.

— Знаех си, че си самоубиец.

— Не съм самоубиец. Просто съм разумна.

— Ние живеем в съседната къща. Току-що се нанесохме. Аз съм Лейлъни.

Лейлъни се приближи още повече и Мики забеляза някаква метална скоба на левия й крак, от глезена до коляното.

— Това име не е ли хавайско?

— Майка ми е луда по всичко хавайско.

Лейлъни носеше шорти в цвят каки. Десният й крак беше тънък, но обвитият й в стомана и подложки ляв крак явно беше деформиран.

— Всъщност — продължи момичето, — старата Синсемила — така се казва майка ми — си е малко побъркана.

— Синсемила? Това е…

— Вид марихуана. Може и да е била Синди Сю или Барбара, но откакто я познавам, се нарича Синсемила. — Лейлъни се настани в един оранжево-син стол, стар като шезлонга на Мики. — Тия ваши градински мебели не струват.

— Някой ги е подарил на леля Дженива просто ей така.

— Трябвало е да й плати, задето ги е взела. Както и да е, веднъж вкараха старата Синсемила в лудница и й пуснаха петдесет или сто хиляди волта ток в мозъка, но не й помогна.

— Не бива да си измисляш такива неща за майка си.

Лейлъни сви рамене.

— Вярно е. Не бих могла да си измисля сама такава шантава история. Всъщност няколко пъти дори й приложиха шокова терапия. Ако я бяха разтърсили още няколко пъти, старата Синсемила сигурно щеше да се пристрасти към електричеството и сега щеше да си пъха пръстите в контакта по десетина пъти на ден. Тя лесно се пристрастява.

— На колко години си, малката?

— На девет. Но съм предпазлива. Ти как се казваш?

— Мики.

— Това е име за момче или за мишка. Сигурно си Мишел. Повечето жени на твоята възраст се казват Мишел, Хедър или Кортни.

— На моята възраст?

— Не се обиждай.

— Името ми е Мишелина.

Лейлъни сбърчи нос.

— Много префърцунено.

— Мишелина Белсонг.

— Нищо чудно, че си склонна към самоубийство.

— Затова — Мики.

— Аз съм Клонк.

— Какво си?

— Лейлъни Клонк.

Мики вдигна глава и се намръщи:

— Не мисля, че трябва да ти вярвам.

— Понякога името е твоята съдба. Виж се. Две прекрасни имена и ти си ослепително красива като фотомодел. Разбира се, като изключим, че си потна, а лицето ти е подпухнало.

— Много ти благодаря.

— Аз, от друга страна — имам красиво име, но чудата фамилия — Клонк. Половината от мене е донякъде красива…

— Ти си много красива — успокои я Мики.

Истина беше. Детето имаше златисти коси и сини като тинтява очи. Изчистените линии на Лейлъни навеждаха на мисълта, че красотата й не се дължи само на невинната й детска възраст, а е непреходна ценност.

— Половината от мен — съгласи се момиченцето — някой ден може да кара хората да се обръщат след нея, но като се има предвид фактът, че съм мутант.

— Ти не си мутант.

Момиченцето повъртя левия си крак в и скобата леко издрънча. Вдигна лявата си длан, която също беше деформирана. Кутрето и безименния пръст се бяха сраснали в едно и бяха свързани с тъкан с деформирания среден пръст.

До този момент Мики не беше забеляза дефекта.

— Никой не е съвършен — каза тя.

— Много е тъпо. Или съм мутант, или съм саката. Отказвам да призная, че съм саката, защото хората съжаляват недъгавите. Но те се боят от мутантите.

— Искаш хората да се боят от теб ли?

— Страхът вдъхва респект.

— Аз нещо никак не съм уплашена.

— Дай ми време. Имаш страхотно тяло.

Изненадана да чуе подобно нещо от дете, Мики реагира със самокритика:

— Да бе, аз по природа съм един голям пудинг. Доста ще се озоря, за да си остана така.

— Не, не си права. Родила си се перфектна и метаболизмът ти е железен като жироскопа на космическа совалка. Можеш да изяждаш по половин крава и да изпиваш по буре с бира всеки ден, но задникът ти ще си остане все така стегнат.

Мики не се сещаше кога за последен път беше загубила ума и дума, но след думите на това хлапе тя изумено замълча.

— Откъде знаеш?

— Знам. Ти не тичаш, не правиш упражнения…

— Ходя на фитнес.

— О? Кога ходи за последен път?

— Вчера — излъга Мики.

— Да, бе. А пък аз танцувах валс цяла нощ. — Тя отново завъртя левия си крак и подрънка с медицинската скоба.

— Няма защо да те е срам от добрия ти метаболизъм.

— Благодаря за комплимента.

— Циците ти са истински, нали?

— Момиче, ти си невероятна.

— Благодаря. Със сигурност са истински. Дори и най-добрите имплантанти не изглеждат толкова естествено. Освен ако в технологията на имплантантите не бъде направен голям научен пробив, аз си мечтая да имам хубави гърди. Можеш да си мутант и пак да привличаш мъжете, ако имаш големи цици. Такива са моите наблюдения. Мъжете могат да бъдат много симпатични създания, но са адски предсказуеми и затова са жалки.

— Ти на девет години ли каза, че си?

— Рожденият ми ден беше на двайсет и осми февруари. Първият ден на Великите пости. Вярваш ли в постенето и разкаянието?

Мики въздъхна, засмя се и отвърна:

— Защо просто не отгатнеш в какво вярвам?

— Вероятно не много и в двете. Освен да се забавляваш с тях и да си прекарваш деня.

Мики остана безмълвна не от точното определение на детето, а от това как спокойно и безчувствено беше изречена истината. Истината, която тя самата отдавна избягваше да признае пред себе си.

— Няма нищо лошо в това да се забавляваш — продължи Лейлъни. — Едно от нещата, в които вярвам, ако искаш да знаеш, е, че сме тук, за да се радваме на живота. — Тя поклати лава. — Удивително. Мъжете сигурно са луди по теб.

— Вече не — отвърна Мики, изненадана от самата себе си, че разкрива толкова лесно съкровени неща.

Момиченцето се усмихна. Весели пламъчета заиграха в очите й.

— Сега вече не ти ли се иска да ме възприемаш като мутант?

— Какво?

— Докато ме смяташ за безпризорно сакато дете, състраданието не ти позволява да бъдеш неучтива. От друга страна, ако видиш в мене странен и вероятно опасен мутант, ще ми отвърнеш, че не е моя работа, и ще ме прогониш от двора.

— Ти все повече се държиш като мутант.

Лейлъни плесна доволно с ръце и каза:

— Знаех си, че у теб има и малко здрав разум. — Тя стана от стола и посочи към другия край на двора: — Какво е онова нещо?

— Розов храст.

— Не, сериозно?

— Сериозно. Розов храст е.

— Няма рози.

— Така е.

— Почти няма и листа.

— Но има много тръни.

Лейлъни продължи:

— Обзалагам се, че през нощта се изкоренява, обикаля из квартала и изяжда уличните котки.

— Трябва да заключваш вратите здраво.

— Ние нямаме котки. — Лейлъни намигна. — А. — Тя се усмихна широко. — Голям майтап. — Тя имитира с дясната си ръка нокът, проряза въздуха и изсъска.

— Какво имаше предвид, когато каза „и после край“?

— Кога съм го казала?

— Каза, че имаш време до следващия си рожден ден и после край.

— А, онова за контакта с извънземните.

Макар че това не беше отговорът, тя се обърна с гръб към Мики и прекоси двора.

— Лейлъни?

— Много неща приказвам. Не всички са смислени. — Когато стигна до дупката в счупената ограда, хлапето спря и се обърна. — Я ми кажи, Мишелина Белсонг, нали те попитах дали вярваш в живота след смъртта?

— И аз казах, че съм разумна.

— Да, сега си спомням.

— Та… а ти? — попита Мики.

— Какво аз?

— Вярваш ли в живота след смъртта?

Лейлъни тъжно погледна Мики и след дълга пауза отвърна:

— По-добре да вярвам.

Докато преодоляваше падналите колове на оградата и прекосяваше изоставения съседски двор с кафява от слънцето трева, проскърцването и дрънкането на шината на крака й постепенно се сля със звуците, издавани от насекомите.

Известно време, след като момиченцето се прибра в съседната къща-каравана, Мики седя наведена напред в шезлонга, загледана във вратата, зад която се беше скрило хлапето.

Лейлъни съчетаваше в себе си чар, интелект и напереност, които скриваха болезнения недъг. Но макар сега, когато с усмивка на лицето си припомняше странната им среща, Мики беше обзета от някакво необяснимо притеснение. Истината започна да прониква в съзнанието й като бърза черна риба.

Късното августовско слънце печеше жестоко. Мики имаше чувството, че плува в басейн с гореща вода.

Долавяше се миризмата на наскоро окосена трева — всепроникващия аромат на лятото.

Чуваше се бръмченето на колите по магистралата. Шум, който не беше чак толкова неприятен и можеше да бъде объркан с ритмичното плискане на вълните на морето.

Би трябвало да й се доспи, но в главата й кипеше по-трескава дейност, отколкото на магистралата. Тялото й се напрегна.

Макар и да нямаше връзка с Лейлъни Клонк, Мики си припомни думите, които леля й Дженива й беше казала предната вечер, докато се хранеха…

„Промяната не е лесна, Мики. Да промениш начина си на живот означава да промениш и начина си на мислене. А да промениш начина си на мислене означава да промениш схващането си за живота. Това е доста трудно, мила. Когато ни сполети нещастие, ние често се привързваме към него, макар и страшно много да искаме да настъпи промяна. Така е, защото нещастието е нещо, което познаваме. То внушава душевен уют и спокойствие“.

Докато стоеше на масата срещу Дженива, Мики неочаквано заплака. Чинията с домашно сготвената лазаня й се видя замъглена. По страните й потекоха топли сълзи. Въпреки това тя продължи да се храни, тъй като не искаше да си признае какво преживява в момента.

Не беше плакала от дете. Мислеше си, че е твърде корава, за да се самосъжалява, и твърде безчувствена, за да се трогне от нещастието на друг. С отчаяна решителност, ядосана на себе си заради тази проява на слабост, тя продължи да се храни, въпреки че преглъщаше с усилие.

Дженива, която макар и да познаваше добре племенницата си, изглежда, не беше никак изненадана от сълзите. Тя не каза нищо, защото знаеше, че опитите за утеха няма да имат успех.

Когато зрението на Мики отново се проясни и чинията й беше празна, тя събра сили да каже:

— Мога да направя каквото е необходимо, да отида, където искам, без значение колко е трудно.

Дженива добави:

— Също така е вярно, че понякога — не често, но понякога — животът ти може да се промени за по-добро само в един миг. Почти като по чудо. Нещо толкова силно и важно може да ти се случи, някой много важен за теб човек да се появи, да те осени някаква много важна мисъл толкова неочаквано, че просто обръща живота ти на сто и осемдесет градуса, променя го завинаги. Момиче, бих дала всичко, ако можех да направя така, че подобно неща да се случи и на теб.

За да потисне отново напиращите сълзи, Мики отвърна:

— Много мило от твоя страна, лельо Джен, но това, което имаш, не стига за нищо.

Дженива се засмя, протегна се и стисна ръката на Мики.

— Вярно е, скъпа. Но все още имам повече от теб.

Странно, тук на слънце, по-малко от ден след това Мики не можеше да спре да мисли за този променящ съдбата миг, който леля й Дженива желаеше да я споходи. Не вярваше в чудеса — нито в свръхестествените истории с ангели-хранители и сияйната Божия ръка, нито пък в чисто статистическата вероятност да спечели от лотарията.

Да, тя усещаше странно чувство вътре в себе си, което не й даваше покой. Чувстваше как сърцето и съзнанието й се обръщат в напълно нова посока, като нов курс на компаса.

„Сигурно е от неправилното храносмилане“ — помисли си иронично. Даваше си сметка, че все още онази ощетена от живота нещастна жена, която дойде при Дженива преди седмица с два куфара с дрехи, със стар шевролет камаро модел 81-ва година, който хрипаше по-зле и от болен от пневмония кон, и с минало, което висеше като окови на врата й.

Един объркан живот не можеше да бъде пуснат по правия път бързо и без борба. От всичко онова, което Дженива беше изприказвала за чудодейния миг на трансформация, до този момент на Мики не й се беше случило нищо подобно.

Въпреки това по някакви необясними за нея причини всяко едно късче от този ден — слънчевата светлина, горещината, бръмченето на колите по магистралата в далечината, ароматите на окосена трева и на пропито с пот кокосово масло, трите жълти пеперуди, ярки като дъги — изведнъж придобиха голямо значение и се явиха като вододел на живота й.