Дийн Кунц
Входът за рая — платен (40)

Глава 40

Избягвайки дългите пътеки между колите, кучето повежда момчето между една каравана и палатка, пресича бегом друга пътека, шмугва се между две каравани, заобикаля редиците с разпръснати палатки, стряскайки хората. Когато Къртис накрая поглежда назад, той вижда, че преследвачите им, ако изобщо е имало такива, са се отказали. Това за пореден път доказва, че е по-добър в бягствата, отколкото в общуването.

Все пак остава смъртно уплашен и разтреперан.

Не му се иска да напусне това стълпотворение и прикритието на тълпата. Довечера или утре може и да пътува на автостоп с някого, който отива в населено място, тоест по-добро прикритие. Но в момента и тук не е толкова зле. Във всеки случай е по-добре от пустия провинциален път. Докато избягва нови срещи с господин Ниъри, ще бъде в безопасност. Разбира се, ако Клара, умната крава, не падне изневиделица от небето и не го премаже.

Стария Жълтьо изскимтява, сяда до огромна каравана „Флийтууд“ и навирва муцуна като куче, което вие към луната, макар че още е ден и няма никаква луна. Нито пък вие. Просто търси из небесата падаща крава. Къртис коленичи до кучето, почесва го зад ушите и му обяснява търпеливо, че няма опасност някое чифтокопитно да ги размаже.

— Къртис?

Момчето вдига глава и вижда една ослепителна жена, надвесила се над него.

Педикюрът й е небесносин, сякаш небето се отразява в ноктите на краката й. Да, наистина, тя е вълшебен човек, а цветът на педикюра й е толкова бистър и дълбок, че Къртис си представя десет малки прохода към небесата на друг, паралелен свят. Почти е убеден, че ако пусне малко камъче над един от пръстите й, то няма да отскочи, а ще изчезне в синевата, в онова другото небе.

Тя носи на краката си бели сандали с високи токове от прозрачна пластмаса, което я прави да изглежда като балерина.

В тесните бели панталони краката й му се струват невероятно дълги. Къртис е сигурен, че това е илюзия, подхранвана от бляскавия външен вид на жената и от ъгъла, под който я гледа. Когато се изправя обаче, открива, че няма никаква измама. Дори доктор Моро, героят на Хърбърт Уелс, постигнал успехи в генетичните си експерименти на своя тайнствен остров, не би могъл да създаде хибрид от човек и газела с по-елегантни крака от тези.

Пъпът й е открит, украсен с овален опал със същия син цвят като лака на краката й.

Гърдите й са пищни и приятно закръглени, стегнати от бяло боди. То е от много тънка еластична материя и е с тънки презрамки.

Златистите коси очертават закръглено лице. Очите й са с цвета на опала. Устните й, достойни за реклама на червило, са яркочервени като листенцата на последната роза от ноемврийски храст.

Ако момчето беше имало възможност да бъде Къртис Хамънд повече от два дни, например четири седмици или два месеца, сигурно щеше до такава степен да се е адаптирало към човешката биология, че сега щеше да демонстрира мъжки интерес към жената. Сигурно подобен интерес е накарал истинския Къртис да залепи на стената си плаката на Бритни Спиърс. Както и да е, макар че адаптирането все още не е свършило, той без съмнение чувства нещо — сухота в устата, която не се дължи на жажда, особена тръпка в крайниците и подкосяване на коленете.

— Къртис? — отново се обръща тя към него.

— Да, госпожо? — отвръща той и си спомня, че не е казвал името си на никого, след като си бъбри с Донела в ресторанта предната вечер.

Тя предпазливо оглежда мястото около тях, сякаш не иска да ги чуят и видят. В далечината се виждат неколцина мъже, които я гледат. Когато се обръща към тях, те отвръщат погледи настрани. Сигурно е забелязала подозрителното поведение, защото се навежда и повтаря:

— Къртис Хамънд?

Освен Донела и бедния глупак Бърт Хупър, шофьорът, който ядеше гофрети, никой друг, освен враговете му не знае името му.

Беззащитен като всеки обикновен смъртен, застанал пред сияещия ангел на смъртта, Къртис е парализиран в очакване да го изкормят, да го обезглавят, да го накъсат на парчета и да го изгорят. Но никога не си е представял, че Смъртта ще му се яви със сребърни обици, сребърни верижки на врата, три диамантени пръстена, гривна от тюркоаз и сребро на всяка от китките и бижу на пъпа.

Може да отрече, че е Къртис Хамънд, но ако тя е един от ловците, които унищожиха семейството му и семейството на Къртис в Колорадо преди две нощи, значи вече е бил разпознат само по топлинната му енергия. Тогава всеки опит да я заблуди, е безсмислен.

— Да, госпожо, аз съм Къртис — отвръща той любезно и застава в очакване да бъде убит, сигурно за голямо удоволствие на господин Ниъри и на другите, които неволно засегна.

Тя шепне още по-тихо:

— Ти трябваше да си мъртъв.

Съпротивата, както и заблудата, е безполезна. Ако тя е една от негодниците, тогава има силата на десет мъже и бързината на Ферари Тестароса.

С треперещ глас той отговаря:

— Мъртъв. Да, госпожо, сигурно е така.

— Бедно дете. — В тона й липсва сарказъм, какъвто би очаквал от убиец, възнамеряващ да обезглави жертвата си. Напротив показва искрена загриженост.

Изненадан от подобен израз на състрадание, той веднага гледа да се възползва от проявената милост:

— Госпожо, признавам, че моето куче знае прекалено много, тъй като между него и мен има духовна връзка. Но то не може да говори и няма да каже на никого какво знае. Правете каквото искате с мен — извадете костите от тялото ми и ги счукайте на прах, ако искате, но много ви моля не убивайте и него.

Изражението на жената вече е познато на Къртис. Виждал го е и на лицето на усмихнатата Донела и на мрънкащия Габи. То означава дълбоко изумление, силна изненада и озадачаване.

— Сладък мой — прошепва тя, — защо имам чувството, че те преследват едни много лоши хора?

Стария Жълтьо се е изправил на задните си лапи. Гледа жената в бяло и маха с опашка. Приятно му е да се запознае с нов приятел.

— По-добре да те преместим оттук — шепне ангелът, който вече е почти ясно, че не принадлежи към ескадрона на смъртта. — Да отидем на някое по-сигурно място, за да се разберем за какво става дума. Хайде, ела с мен.

— Добре. — Къртис се съгласява, защото Стария Жълтьо е одобрил жената на своя език от животински жестове.

Тя ги повежда към вратата на паркирана наблизо каравана „Флийтууд Америкън Херитидж“. Дълга тринайсет метра и половина, висока три и половина и широка два, караваната е толкова огромна и внушителна на външен вид, че ако не са бялата, сребристата и червената бои по нея, спокойно можеше да е военна командна машина.

С русата си коса и прозрачните сандали жената напомни на Къртис Пепеляшка. Макар че Пепеляшка едва ли би се облякла така. А пък и ако гърдите на Пепеляшка бяха толкова големи, тя нямаше да ги показва така щедро, защото е живяла в една много по-скромна и пуританска епоха. Но ако в наше време феята трябваше да превърне тиквата в стилна карета за кралския бал, героинята сигурно би пожелала да не й дават плъхове за кочияши, а тиквата да се превърне в нов „Флийтууд Америкън Херитидж“, който е много по-луксозен, от която й да е карета.

В мига, в който вратата се отваря, кучето скача вътре, сякаш винаги е живяло тук. Поканен от домакинята, Къртис влиза след Стария Жълтьо.

Вратата води направо в кабината. Докато пристъпва между седалката на шофьора и тези на пътниците и влиза в дневната с канапета, той чува как вратата зад него се затваря.

Изведнъж хубавата приказка се превръща в история на ужасите. Поглежда в кухнята и вижда до мивката последния човек, който очаква да е там в този момент. Пепеляшка.

Обръща се шокиран назад и Пепеляшка е и там, застанала между седалките и усмихната. В това затворено пространство изглежда още по-впечатляващо.

Пепеляшка до мивката е абсолютно еднаква с първата пепеляшка. Като се започне с русата коса и сините очи и се свърши с опала на пъпа, дългите крака в тесни панталони, прозрачните сандали и синия педикюр.

Клонинги.

Господи, клонинги.

Обикновено клонингите причиняват неприятности. Това е доказано, тъй като повечето клонинги биват създадени, за да творят злини.

— Клонинги — промърморва Къртис.

Първата Пепеляшка се усмихва.

— Какво каза, мило?