Дийн Кунц
Входът за рая — платен (26)

Глава 26

На върха на склона куче и момче се спират и се обръщат, за да погледнат към магистралата, която лежи на около петстотин метра на юг.

Дори Къртис да беше изял чиния с кал за вечеря, езикът му нямаше да е толкова подут и пак нямаше да има толкова пясък в устата си. Не можеше да събере достатъчно слюнка, за да се изплюе и да прогони горчивия вкус. Но израснал в още по-дива пустиня от тази, той знае, че да тичаш по подобен терен, в който влажността на въздуха е едва двайсет процента дори и слез залез-слънце, е изключително изтощително. Едва са започнали да тичат, а той вече е капнал.

Върху разпрострялата се в ниското равнина се вижда дълга километър огърлица от спрели коли. Тя става все по-дълга и по-дълга, от време на време проблясва в диамантеносиньо и рубиненочервено. Оттук той вижда и отбивката от магистралата на югозапад. Пътните ленти са блокирани от полицейски коли, които образуват нещо като порта, а трафикът от трите ленти бива отклонен в една.

На север от магистралата близо до пътната блокада е кацнал голям брониран хеликоптер. Перките не се въртят, но двигателят му очевидно е включен, тъй като вътрешността на машината е слабо осветена. От отворения люк на хеликоптера светлината е достатъчна, за да се видят мъжете, събрали се около машината. От това разстояние не може да се различи дали това са допълнителни подкрепления от полицейски командоси, или са униформени военни.

Жълтьо изръмжава и отклонява вниманието на Къртис от хеликоптера към ставащото на изток.

Два големи джипа, полицейска модификация, със запалени червени и сини лампи на покривите се изтеглят от магистралата. Те слизат по леко наклонена рампа и продължават на запад по открития терен.

Къртис предполага, че ще го подминат и ще се насочат към пътната блокада. Вместо това обаче джиповете спират до група хора, които явно ги чакат.

Досега не ги беше забелязал: осем или десет шофьори са застанали на склона встрани от настилката. Трима държат фенери, с които сигнализираха преди малко на джиповете да спрат.

Край тази група четирийсет-петдесет души са се подредили и наблюдават какво става. Те се намират до уиндчейзъра на двамата психопати.

Разтревожени от предупреждението на Къртис докато той бягаше от караваната, сигурно другите шофьори са огледали и са претърсили возилото. Открили са зловещите сувенири, задържали са серийните убийци и сега чакат да ги предадат на правосъдието.

А може и да не е така.

От блокираните коли сигурно е плъзнала мълва, че властите търсят малко момче и куче. Един от шофьорите — с луничаво лице и червена коса, а може би пенсионерите-убийци от караваната — са използвали мобилен телефон или бордови компютър в колата, за да съобщят, че бегълците само преди минути са вдигнали шум по магистралата и сега бягат на север към пустинята.

Долу три фенерчета сочат на север. Към Къртис.

Той е прекалено далеч, за да могат да го забележат. А и тъй като няма луна, макар и да е застанал на върха, прекалено е тъмно, за да го видят.

Въпреки това Къртис инстинктивно се навежда, когато светлините се насочват към него. Хваща кучето за врата и навежда и него. Двамата стоят и чакат.

Събитията и бързината, с която стават, не могат да бъдат променени само със силата на волята. Но Къртис си пожелава това, което в момента се случва със събралите се шофьори и полицаи с джиповете, да не е истина. Иска му се просто да продължат на запад, докато стигнат хеликоптера. Представя си го с всички подробности и детайли и силно, много силно си пожелава да стане така.

Ако желанията бяха истинска риба, нямаше да е необходима вълна, за да я уловиш, нито пък търпение и усърдие. Но желанията са си само желания, които плуват само във водите на въображението. И ето един от джиповете потегля, завива на север, навлиза на около десетина метра в пустинята, спира и застава със светещи фарове точно срещу Къртис.

Фаровете осветяват значително по-нагоре по хълма, отколкото фенерчетата. Но пък не обхващат и половината от разстоянието до Къртис и кучето.

На покрива на джипа внезапно се включва мощен прожектор. Толкова е силен, че лъчът му разрязва въздуха като меч. Лъчът се движи напосоки и всеки път, когато спре върху сухи храсти или тръни, се образуват зловещи изкривени сенки. Докато прожекторът осветява скалите, съдържащата се в камъните слюда проблясва.

Втория джип продължава още стотина метра на запад и тогава също завива на север. На него също се включва прожектор, който сякаш заслепява червено-сините полицейски лампи на покрива.

Движещи се успоредно, двата джипа се насочват навътре в пустинята към Къртис. Движат се бавно, претърсвайки с прожекторите терена. Надяват се да открият следи от човешки крак или стъпкано храстче.

Сигурно скоро ще открият това, което търсят. Тогава ще увеличат скоростта.

Хората в джиповете действат от името на една или друга служба на реда. Най-вероятно те са истински, а не фалшиви ченгета. Винаги има вероятност обаче да са поредните жестоки убийци, които кръстосват Колорадо и които неуморно преследват Къртик.

Преди положението да се влоши още повече, момчето и кучето се оттеглят от гребена на хълма и слизат надолу към тъмната и суха пустиня.

Оставил се Жълтьо да го води, той го следва, но не може да поддържа неговата скорост. Момчето се подхлъзва и едва не пада върху една купчина от камъни. Избягва камъните, но се натъква на нисък кактус и извиква от болка, щом острите шипове се забиват в глезена му. И всичко това само защото не следва точно стъпка по стъпка кучето, а от време на време кривва наляво или надясно.

Доверие. Трябва да му има доверие. Няма съмнение, че връзката им става все по-здрава. И все пак действията им още не са достатъчно синхронизирани. Къртис с нежелание се доверява на кучето да го води, докато двамата не заработят като един организъм.

И сега разбира, че ако не се довери напълно на животното, духовното им сливане няма да бъде пълно и завършено. До тогава ще бъдат само момче и куче, куче и момче. Красиво е, но не е достатъчно. Трябва да станат духовни брат и сестра, кръстоска между човек и животно.

Тичат през напуканата земя и безкрайната пясъчна пустош. Кучето веднага се пренастройва към смяната на терена, но понеже Къртис още се страхува да се довери напълно на духовната си сестра, той се влачи след нея, неспособен да се движи със същата бързина. Краката му потъват в пясъка, губи равновесие и пада. За щастие е достатъчно досетлив и затваря очите и устата си.

После вдига отново глава, издухва пясъка от ноздрите си, премигва и става на крака. Ако духът на майка му го следва, той сигурно му се присмива, но същевременно се тревожи и се измъчва.

Стария Жълтьо се връща при него. Момчето си мисли, че кучето просто идва да изрази животинското си съчувствие. Сигурно малко му се присмива. Но той осъзнава, че вниманието му е насочено другаде.

Нощта е безлунна и не се вижда почти нищо, но Къртис забелязва, че кучето гледа към хълма, който току-що са прекосили. То улавя миризми, които човек не е способен да подуши. Затваря уста и наостря уши.

Над хълма се показват светлинни лъчи — търсещите лъчи на прожекторите. Джиповете изкачват хълма.

Въпреки че Къртис не може да наостри ушите си — един от недостатъците да си Къртис Хамънд, а не Стария Жълтьо — той взима пример от кучето и затаява дъх, за да разбере какъв шум е разтревожил животното. После чува само ръмженето на джиповете… После от далечината долита тракане, което не може да бъде сбъркано с нищо друго: въртящите се перки на хеликоптер.

Хеликоптерът може още да не се е вдигнал, а да чака бойците да се качат.

Дали вече е във въздуха или не, той скоро ще долети тук. Много скоро. И ако машината не е оборудвана с най-новата електронна радиолокационна техника, бойците ще свършат работата по намирането. Тъмнината няма да ги спре. Те имат светлинни „играчки“, които им позволяват да виждат дори в непрогледния мрак.

Доверие. Къртис няма друг избор и трябва сляпо да се довери на кучето. Ако искат да бъдат свободни, ще бъдат свободни само ако са заедно. Дали ще оживеят, или ще умрат, ще го сторят заедно. Съдбите им са преплетени. Ако кучето го изведе от опасния район, но го заблуди и го отведе на ръба на висока стръмна скала и двамата паднат в дълбока пропаст, така да бъде. Дори когато умира, ще обича своята духовна сестра.

Все пак предпочиташе да има малко лунна светлина. Над планинските масиви в далечината се издигат черни облаци, които закриват небето на запад. Сякаш земята се е пропукала и оттам е излязъл гъст черен дим, който се стреми да обхване цялата планета. А там, където небето е ясно, щедро е посипано със звезди, но въпреки това в пустинята е тъмно като в рог. И от минута на минута става все по-тъмно.

Чува гласа на майка си, който му казва: „В бързината, когато всяка секунда е от значение, не трябва да се съмняваш в нищо. Прогони всички съмнения, изтръгни ги от сърцето си, откъсни ги от съзнанието си, отърви се от тях. Не сме се родили на този свят, в тази вселена, за да се съмняваме. Родени сме да се надяваме, да обичаме, да живеем, да се учим, да опознаем радостта и щастието, да вярваме, че животът ни има смисъл… и да открием Пътя“.

Така и постъпва — изключва от ума си всякакво съмнение, хваща се за надеждата като удавник за сламка, преглъща тежко и се приготвя за вълнуващо пътуване.

„Хайде, куче“ — казва той.

Животното тръгва.

Без никакво колебание, решен да накара майка му да се гордее с него, да бъде дързък и храбър. Къртис хуква след кучето на север в пустинята.

Тича в мрака, воден от чужди сетива. Още се страхува, но вече се е очистил напълно от съмненията. Тича по пясъка, по камъните, през изсъхналите храсти и трънаците. Тича право напред и на зиг-заг. Краката му сега стъпват по-сигурно на земята, която допреди малко беше за него измамна и коварна. Кучето се движи на разстояние пред него, но понякога момчето го губи от погледа си. Животното обаче рано или късно отново изниква пред него — колкото повече разстояние изминават, толкова по-здрава става духовната връзка между двамата. Духовете на човека и животното се преплитат, биват споени от силното и безгранично доверие на Къртис.

Докато бяга слепешката, той губи всякакво чувство за дистанция и време. Затова не може да прецени колко път са изминали, когато нощта над тях внезапно се променя — в първия момент тя е изпълнена с тревога, а в следващия вече във въздуха витае надвиснала реална опасност. Сърцето на Къртис, което бие като лудо от тичането, сега забива още по-силно от страх. Появила се е опасност, по-страшна и от полицаите с джиповете и войниците в хеликоптера. Кучето и момчето разбират, че вече не са обект на трескаво претърсване, а отново са се превърнали в дивеч за лов, плячка на хищници. Защото в августовския мрак витаят нови вълни и усещания, от които Жълтьо вирва опашката, а кожата на Къртис настръхва. Смъртта обикаля пустинята, крачи из пясъка, движи се безшумно и невидимо под звездите.

У момчето сякаш се отваря второ дихание, за което то не е подозирало, и се затичва още по-бързо. Кучето също. Двете създания са в пълна хармония.