Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Глава 58

Полунощ в Сакраменто: тези три думи не биха могли да послужат никога за име на любовен роман или на известен мюзикъл на Бродуей.

Като всяко друго място и този град притежава особена красота и собствен чар. Но на един притеснен и изморен пътник, който пристига през нощта и търси евтино място да преспи, щатската столица му се струва най-забутаното и забравено от Бога място.

Отбивката от магистралата отведе Мики в зловещо тиха и безлюдна търговска зона: никой не се виждаше наблизо, а камарото й беше единствената кола на улицата. Десетки километри с бетон, разпрострял се хоризонтално или на дължина. Тази атмосфера я потискаше въпреки арките светлинни знаци, появяващи се от време на време. От контраста сенките бяха остри, а обкръжаващата я среда й се струваше като средновековна. Дори в един клон с кафяви листа й се привидяха мъртви плъхове. Очакваше да завари едва ли не всички обитатели на града мъртви или умиращи от чума.

Въпреки самотните улици причината за нейното напрежение беше само вътрешна. По време на дългото шофиране на север тя имаше доста време да обмисли всичките си варианти на действие и вариантите за провал на спасителната мисия.

Откри един мотел, в който нейният оскъден бюджет й позволяваше да наеме стая. Интересно, но служителят на рецепцията хем беше жив, хем от този век. Надпис на тениската му настояваше: ЛЮБОВТА Е ОТГОВОРЪТ! Малко зелено сърце стоеше вместо точка под удивителния знак.

Тя занесе куфара и хладилната чанта в стаята на приземния етаж. Докато караше, беше изяла само една ябълка.

Стаята беше обагрена в най-различни цветове, пример за противоречието между отделните тонове, но мрачна въпреки агресивния опит да създава весело настроение. Мястото не беше чак толкова мръсно: само толкова, че хлебарките да са любезни с наемателите и да не ги притесняват.

Седна на леглото. Колите в хладилната чанта бяха студени.

Докато ядеше пилешки сандвич и сладка, тя гледаше телевизия, като превключваше от едно късно вечерно шоу на друго. Водещите бяха забавни, но цинизмът в техните шеги скоро я депресира още повече.

Още от шейсетте години на двайсети век да си модерен в Америка означаваше да си нихилист. Колко ли странно би се сторило това на джаз музикантите от двайсетте и трийсетте години, които бяха въвели за пръв път думата „хип“ — стилен, модерен — от която по-късно беше произлязла и „хипи“? Тогава, по тяхно време, „хипарството“ беше тържество на индивидуалната свобода. А сега това явление се беше предали пред груповото мислене и пред убеждението, че човешкият живот няма смисъл.

Между магистралата и мотела Мики беше минала покрай магазин за алкохол. Сега, затворила очи, все още виждаше блестящите бутилки, подредени по рафтовете на витрините.

Бръкна в чантата за специалния деликатес на Дженива. Половинлитров зелен буркан беше запечатан херметично. Оказа се, че вътре има навити на руло и прикрепени с ластик десет и двайсетдоларови банкноти леля Джен беше скрила парите на дъното на хладилната й чанта и й беше споменала за буркана в последната минута, защото знаеше, че Мики нямаше да ги приеме, ако й ги предложи.

Четиристотин и трийсет долара. Това надхвърляше възможностите на Джен.

След като преброи парите, Мики отново ги нави и ги върна в буркана. После сложи чантата в шкафа.

Докато си миеше лицето, Мики си помисли за друг подарък, който беше поднесен във формата на гатанка: „Какво ще откриеш зад вратата, която се намира на една врата о Рая“?

„Вратата към Ада“ — беше отвърнала Мики, но леля й Джен й каза, че отговорът е неправилен. Макар и отговорът да й се струваше напълно логичен, гатанката все пак беше зададена от Джен.

„Смъртта — каза тогава Мики. — Смъртта е зад вратата, защото първо трябва да умреш, за да отидеш в Рая. Мъртвите хора… те са студени и миришат странно. Значи Раят сигурно е неприятно място“.

„Телата не отиват в Рая — обясни й тогава Дженива. — Само душите отиват, а те не се разлагат и не гният“.

След още няколко погрешни отговора ден или два по-късно Мики беше казала: „Това, което ще открия зад вратата, е някой, който ме чака, за да ме спре, преди да отида до следващата врата. Някой, който не иска да отида в Рая.“

„Как можеш да говориш така, малка мишчице? Че кой не би искал да не те пусне в Рая“?

„Много хора“.

„Като кои например“?

„Те спират, като те карат да вършиш лоши неща“.

„Е, те няма да успеят. Защото ако се опиташ, ти няма да бъдеш лоша“.

„Мога да съм лоша — увери я преди години Мики. — Мога да бъда много лоша“.

Това твърдение изуми леля Джен:

„Е, скъпа, признавам си, скоро не съм гледала списъка на най-търсените лица от ФБР, но подозирам, че ти не си в него. Посочи ми поне едно нещо, което си сторила и което ще те спре да отидеш в Рая“.

Молбата накара Мики да се разплаче:

„Ако ти кажа, няма да ме обичаш повече“.

„Малка мишчице, ела тук, ела при мен. Ела, прегърни леля си Джен. Спокойно, мишчице, аз винаги ще те обичам. Винаги, винаги“.

Сълзите бяха довели до прегръдки, а те бяха довели до печене на сладки. И когато сладките бяха готови, разговорът беше приел друг обрат и не се стигна до драматични разкрития. Както не се стигна до разкрития и цели двайсет и две години. И така до преди две вечери, когато Мики най-накрая беше проговорила за романтичната привързаност на майка си към „лошите“ момчета.

„Какво ще откриеш зад вратата, която се намира на една врата от Рая?“

Разкритието на леля Джен за правилния отговор превърна въпроса от гатанка в житейска сентенция и съдбовно предсказание.

Докато свършваше с миенето на зъбите си и изучаваше лицето си в огледалото в банята, Мики си припомни правилния отговор — и се запита дали някога ще повярва в него така искрено, както вярваше леля й Джен.

Върна се до леглото и изключи лампата. Утре в Сиатъл. Нънс Лейк в неделя.

Ами ако не намери Престън Мадок?

Беше толкова изморена, че въпреки всичките си притеснения веднага заспа и дори засънува. Сънува затворнически решетки. Монотонно и погребално изсвирващи влакове в нощта. Изоставена гора, странно осветена. Мадок я чака с инвалидна количка. Безпомощна и неподвижна, тя се оставя да я вземе и не е в състояние да се съпротивлява. „Ние ще ти вземем повечето органи, за да ги дадем на по-нуждаещи се и заслужили хора — каза той. — Но аз ще си взема моето. Ще отворя гръдния ти кош и ще изям сърцето ти, докато още дишаш“.