Дийн Кунц
Входът за рая — платен (24)

Глава 24

Да си миеш зъбите, без да употребяваш паста, е нехигиенично, но вкусът от снощния коктейл не може да се премахне нито с „Колгейт“, нито с каквато и да е друга марка.

След като приключи със зъбите, Мики се оттегли в малката си стая, която предварително беше заредила с пластмасова чаша и кофа с лед. В най-долното чекмедже на шкафчето й имаше евтина водка с лимонов вкус.

Една бутилка с неразпечатан бандерол и друга наполовина празна бяха скрити в чекмеджето под един жълт пуловер. Мики не ги криеше от Дженива. Леля й знаеше, че обича да си пийва преди лягане.

Мики държеше водката под пуловера, защото не искаше да я вижда всеки път, когато отвореше чекмеджето, за да извади някаква дреха оттам. Видът на алкохола, имаше способността да я депресира и дори да я кара да се срамува от себе си.

В момента обаче я беше обзело чувство за някаква абсолютна нелепост на случващото се около нея и затова не се срамуваше. Състоянието на пълна безпомощност, познато й още от детството, понякога придружено с хладна самоненавист, което често катализираше в абсолютен сляп гняв, отчуждаващ я от другите хора, от живота, от надеждата.

За да избегне тюхкането и съжалението, че не може да помогне много на Лейлъни Клонк, тя си наля сто грама от болкоуспокояващото и му прибави лед. Каза си, че ще пийне поне още едно, надявайки се алкохолът да й помогне да заспи преди безпомощността й отново да се изроди в гняв. Защото в крайна сметка той неминуемо я караше да страда от безсъние и да се мята в завивките.

След като се премести при Дженива преди седмица, се беше напивала само веднъж. Всъщност изкара два дни, без да близне никакъв алкохол. Но тази вечер нямаше да се напива, просто искаше да престане да се тревожи за безпомощни момиченца — онова в съседната къща и онова, което беше тя преди не чак толкова много години.

След като се съблече по бельо, тя седна на леглото върху завивките и си наля от студената водка в топлия мрак.

Зад отворения прозорец се простира тихата нощ.

От магистралата долита бученето на коли, което никога не стихва. Звукът не е толкова романтичен като тракането на влаковите композиции, което беше свикнала да чува.

Въпреки това тя си представи как хората, пътуващи по магистралата, всъщност се движат от една точка на удовлетворението до друго, дори от щастие към щастие. Имат живот, изпълнен със смисъл, цел и посока. Е, не всички. Но поне има такива хора.

По време на мрачните периоди от живота й тя не беше способна да изпитва голям оптимизъм и да вярва, че изобщо някой на този свят е истински щастлив и доволен. Дженива й каза, че тази нейна новооткрита крехка надежда отбелязва известен напредък, и Мики много искаше наистина да е така. Пък това можеше да я докара до още по-голямо разочарование. Вярата по принцип изисква кураж и смелост, защото с нея идва и необходимостта да поемеш отговорност за собствените си действия — и защото всяко съчувствие и симпатии към другите излага сърцето ти на риск от раняване.

Тихото почукване на вратата не беше свързано с надеждата й за по-добро, но Мики отвърна:

— Влез.

Дженива остави вратата полуотворена и седна на ръба на леглото до племенницата си.

Слабото осветление от тавана в коридора едва проникваше в стаята. Сенките се бяха сприятелили със светлината, вместо да избягат от нея.

Макар че блажената тъмнина беше идеално прикритие за чувствата и Дженива едва ли щеше да различи ясно лицето на Мики, старта жена не погледна изобщо племенницата си. Тя беше вперила поглед в бутилката на шкафчето.

Шкафчето и всичко около него беше потънало в сянка, но бутилката сякаш привличаше цялата светлина и водката в нея блестеше като сребро.

Най-накрая Дженива попита:

— Какво ще правим?

— Не знам.

— Нито аз. Но не можем да стоим със скръстени ръце.

— Не, не можем. Трябва да помисля.

— И аз ще се опитам — каза Дженива. — А тя е толкова сладка.

— Но е и смела. Знае как да се оправя с живота.

— О, малка мишчице, какво ми стана та позволих на детето да се върне там.

Дженива не я беше наричала „малка мишчице“ петнайсет години, ако не и повече.

Когато Мики чу този израз, гърлото й се стегна до такава степен, че глътката водка с вкус на лимон заседна като буца.

Стори й се, че не може да говори, но все пак след моментно объркване успя да намери думите:

— Така или иначе щяха да дойдат да си я приберат, лельо Джен. Не можем да направим нищо.

— И представяш ли си? Всички откачени работи, които ни ги разказа, са истина. Не са като моите измислици за Алек Болдуин в Ню Орлийнс.

— Да, вярно е.

Нощта измести и последния остатък от августовския ден — само горещина без светлина.

След известно време Дженива продължи:

— Лейлъни не е единственото дете, с което говорих преди малко.

— Знам.

— Тази вечер някои неща бяха изречени на глас, други бяха само загатнати.

— Иска ми се никога да не ги беше чула.

— А на мен ми се иска да ги бях чула по-рано, когато все още можех да ти помогна.

— Това беше много отдавна, лельо Джен.

Бръмченето на колите по магистралата сякаш беше приглушено от това на комарите. Сякаш недрата на земята бяха един огромен кошер, гъмжащ от пълчища насекоми, които всеки момент щяха да излязат на повърхността и да запълнят въздуха с крилата си.

— Пред годините съм виждала майка ти да ходи с много мъже. Тя винаги е била толкова… неуморна. Знаех си, че това няма да доведе до добро.

— Примири се, лельо Джен. Аз вече го сторих.

— Не, не си. Никога не си се примирявала.

— Добре, може и така да е. — От устата й излезе само сух смях. — Но поне съм правила всичко, за да се отърва от неспокойствието. — Признанието горчеше и тя се опита да оправи вкуса си с водка, но без успех.

— Някои от приятелите на майка ти…

Само леля Джен, една от малкото останали безгрешни на този свят, можеше да ги нарече „приятели“ — онези хищници, парии, отрекли всякакви норми и морал, водени само от егоизма на паразити, за които кръвта на другите беше шанс да продължат да съществуват.

— Знам, че бяха неверници, безполезни, нечисти — продължи Дженива.

— Мама обичаше лошите момчета.

— Но аз никога не съм мислила, че някой от тях ще… че ти…

Мики се изненада от самата себе си. Сякаш някой друг правеше тези признания вместо нея. Преди да срещне Лейлъни подобни разкрития щяха да са невъзможни. А сега изповедта беше страшно мъчителна.

— Не беше само един… не всички, но повечето от тях… и те винаги се възползваха от случая.

Дженива се наведе напред и отпусна рамене.

— Щом ме погледнеха, подушваха, че им се представя случай — продължи Мики. — Ако видех на лицето на някого от тях тази характерна усмивка, знаех, че са наясно как стоят нещата. Аз бях уплашена, а мама не искаше да гледа. Усмивката… не мазна, както сигурно предполагаш, а полутъжна, сякаш щеше да е прекалено лесно за тях, а не искаха да е така.

— Сигурно е знаела — заключи леля й, но думите й прозвучаха повече като въпрос.

— Много пъти съм й казвала. Тя ме наказваше, защото лъжа. Но знаеше, че е истина.

Дженива хвана с пръсти горната част на носа си. Така закри частично лицето си (като че мракът не беше достатъчен) и сякаш си каза молитвата наум.

Мики остави чашата с водка.

— Ценеше и уважаваше повече нейните мъже, отколкото мен. Обаче рано или късно винаги се отегчаваше от тях. Но докато не решеше, че й е необходима промяна, докато не зарежеше копелето, аз не я интересувах, бях никой за нея. После всичко се повтаряше, когато се запознаваше с новото копеле.

— Кога спря това? Изобщо спря ли? — попита Дженива.

— Когато престанах да се страхувам. Когато станах достатъчно голяма, за да се наложа и да сложа край. — Ръцете на Мики бяха студени и влажни от чашата водка. Тя избърса дланите си в завивките. — Бях почти на дванайсет.

— Дори не съм предполагала — каза тъжно Дженива. — Никога. Никога не съм го подозирала, не съм го допускала.

— Знам, лельо Джен.

— Господи, колко глупава и сляпа за нещастието ти съм била.

Мики се доближи до леля си и сложи ръка върху раменете й.

— Не, мила. Никога не си била такава. Просто си била добра жена, прекалено добра и прекалено вежлива и добродушна, за да си представиш, че подобно нещо е възможно.

— Наивността не е извинение. — Дженива потръпна. Свали ръце от лицето си и ги стисна толкова здраво, че в изблика си на разкаяние сигурно причини адска болка на болните си от артрит стави. — Сигурно съм била глупава, защото така съм го искала.

— Виж, лельо Джен, едно от нещата, което ме предпазваше от лудостта през тези години, беше ти, твоята искреност и непринуденост.

— Ами, точно пък аз, дето съм била сляпа като прилеп за твоите изпитания.

— Благодарение на теб аз не престанах да вярвам, че на този свят има порядъчни хора, а не само боклуци като тези, с които ходеше майка ми. — Мики се опита да потисне чувствата си, но духът вече беше пуснат от бутилката. Очите й се напълниха със сълзи. — Продължих да се надявам… че някой ден аз също ще бъда порядъчна. Честна и порядъчна като теб.

Дженива се втренчи в ръцете си.

— Защо още тогава не дойде при мен, Мики?

— От страх, от срам. Чувствах се омърсена.

— И през всичките тези години след това мълча.

— После вече не се страхувах. Но… и днес не се чувствам душевно очистена.

— Скъпа, ти си била жертва. Не трябва да се срамуваш.

— Но то е тук и е все същото. Мисля си, че може би… може би съм се бояла, че ако заговоря за това, ще изпусна гнева си. Гневът ми даваше сила да продължавам да се боря с живота, лельо Джен. Ако го загубя, какво ще ми остане тогава?

— Мир. — Дженива едва сега вдигна глава и погледна племенничката си. — Мир и каквото отсъди Бог.

Мики затвори очи. Изведнъж се оказа застанала пред пропаст, в която беше на косъм да падне и да последва емоционален срив. Стръмната пропаст я уплаши, отдавна забравени чувства напираха да полетят надолу.

Дженива се обърна и прегърна Мики. Топлотата в гласа й беше още по-успокояваща и от прегръдката:

— Малка мишчице, била си толкова енергична, толкова умна, мила, жизнена. И все още си такава. Нищо не е загубено. Всички тези обещания и надежди, тази любов и доброта — те все още са вътре в теб. Никой не може да ти отнеме даровете, които Бог ти е дал. Само ти можеш да се откажеш от тях. Само ти.

* * *

По-късно, след като леля Джен се прибра в стаята си, Мики се облегна на възглавниците на леглото. Хем беше настъпила коренна промяна, хем не.

Августовска горещина. Непрогледен мрак. Долитащият шум от магистралата. Лейлъни под покрива на майка си и брат й в самотен гроб някъде в горите на Монтана.

Промяната беше в надеждата: надеждата за промяна, каквато й се беше струвала невъзможна до вчера. Тази промяна щеше да бъде невероятно трудна, но не и невъзможна.

Беше говорила с Дженива за неща, които никога не беше предполагала, че ще сподели с някого, и разкритието й беше донесло голямо облекчение. Сърцето й, макар все още обгърнато като от трънен венец, вече я болеше по-малко. Тръните обаче продължаваха да я бодат, веки от тях болезнен спомен, от който не може да се отърве.

Докато пиеше от пластмасовата чаша, тя си наложи волята да не прибягва до още сто грама водка. Не й беше лесно в това състояние на гняв и срам, но все пак й се стори постижимо да се откаже напълно от алкохола, и то без разни програми от двайсет стъпки.

В края на краищата тя не беше алкохоличка. Не пиеше и не чувстваше необходимост да пие всеки ден. Стресът и самоомразата бяха барманите, които я обслужваха. Сега обаче не се чувстваше задължена да им поръчва отново, имаше усещането за свобода, каквато не познаваше от години.

Ала само надеждата не е достатъчна, за да се постигне промяна. Надеждата е протегната към теб ръка, но са необходими два протегнати ръце, за да те издърпат от дълбоката дупка, в която си пропаднал. Втората ръка е вярата — вярата, че надеждата ще бъде оправдана. И макар надеждата й да беше станала по-силна, това не се отнасяше до вярата.

Никаква работа, никакви перспективи за бъдещето. Никакви пари в банката. Стар шевролет камаро модел 81-ва година, който още напомняше чистокръвен жребец, но работеше като стара кранта.

Лейлъни в къщата на Синсемила. Накуцващата Лейлъни, която неминуемо приближаваше съдбоносния си десети рожден ден. Момче с изкривени бедра, станало жертва на логика на ненормалник, захвърлено в самотен гроб. Буци мокра пръст, хвърлени върху останалите изненадани завинаги детски очи. Пръст в отворената му за милост уста. Едно тяло, превърнало се вече само в деформиран скелет…

Мики не усети кога стана отново, за да си налее втора чаша. Осъзна се едва когато пускаше кубчета лед в чашата. След като отвори бутилката водка, тя се поколеба, преди да си налее. Но не можа да устои.

Щеше да й е необходима смелост, за да застане зад Лейлъни. Мики обаче не се заблуждаваше, че ще намери кураж благодарение на бутилката. За да измисли стратегия и да я осъществи успешно, тя трябваше да прояви мъдрост и остроумие, но още не беше изкукала дотолкова, за да смята, че водката ще я направи по-умна.

Вместо това си каза, че сега повече от когато и да било й е необходим нейният гняв. Защото именно буйната й ярост я оживяваше, правеше я по-енергична и твърда, караше я да оцелява, мотивираше я. Пиенето често подклаждаше гнева й и затова тя реши да пие заради Лейлъни.

По-късно, когато си наля за трети път, и то повече от първите два пъти, отново се повтори същата лъжа. Не пиеше заради себе си, а заради Лейлъни. Беше й необходим гняв, за да извоюва свободата на момичето.

Поне разбираше, че извинението й е лъжа. Каза си, че щом не се заблуждава, значи сигурно ще намери спасението. Или ще се погуби завинаги.

Горещината. Мракът. От време на време подрънкване на топящия се лед. И неспирното приглушено бучене на движението на колите по магистралата — ръмжене на двигатели и въртене на гуми. Това бучене можеше да е звукът на надеждата; то сякаш все повече се приближаваше, но в същото време се отдалечаваше.