Дийн Кунц
Входът за рая — платен (67)

Глава 67

Къртис Хамънд вижда момичето първо със собствените си очи, но го няма това сияние около него, което е забелязал преди това през погледа на Жълтьо.

Тогава духовната му сестра изкачва стъпалата и се промушва между краката му. През очите на чистосърдечното животно, очи, които през цялото време улавят периферно игривото Присъствие, момичето отново засиява с ореол от мека светлина, излъчвана от самата нея.

Кучето веднага я обиква, но се стеснява и остава на място. Жълтьо изпитва някакво чувство на благоговеене към момичето, каквото сигурно би изпитал, ако самото игриво Присъствие я повика при себе си и я погали по козината.

— Ти светиш — повтаря Къртис.

— Ти май не сваляш момичетата по нормален начин, като просто им казваш, че са сладки и симпатични.

Тя говори тихо и в същото време поглежда към задната част на караваната.

Тъй като е участвал в не една и две тайни операции на не един и два свят, Къртис умее да разсъждава бързо.

— Не исках да кажа, че си сладка.

— Тогава, да не би да беше някаква обида? — пита тя и потупва стоманената си шина.

Господи, той отново нагазва в нечистотията, образно казано. Тъкмо беше започнал да си мисли, че става все по-добър в социализирането и общуването, не толкова добър като Кари Грант, но по-добър например от Джим Кери в „От глупав по-глупав“ или в „Гринч“. А сега — ново двайсет.

Той прави всичко възможно да се коригира:

— Аз не съм идиот.

— Не съм си го и помисляла — отговаря тя и се усмихва.

Усмивката го стопля и разтапя от удоволствие духовната му сестра, която се приближава до сияещото момиче, ляга по гръб и вирва четирите си лапи.

Когато момичето повдига въпросително вежди и поглежда встрани от Къртис, той се обръща назад. Поли ги е последвала по стълбите и сега стои на вратата. Тя изглежда не толкова застрашително като бодигард, колкото симпатична и божествено красива, макар и скрила пистолет в чантата. Очите й са станали кристално сини и ако се съди по трескавия поглед, с който сканира интериора на караваната, а после се спира и върху момичето, прекараните години в Холивуд явно са я вдъхновили в момента да се държи хладнокръвно и дори сурово.

На стената на дневната, която се намира срещу леглото на момичето, има прозорец. Някакво движение в него кара Къртис и Поли да обърнат глави натам. Кас е намерила нещо за опора, може би е обърнала кофа за боклук или маса за пикници, и също като сестра си сега изглежда непоклатима като Клинт Ийстууд в някой от уестърните или екшъните с него.

— Уха — възкликва момичето тихо и оставя настрани дневника си. После се обръща отново към Къртис: — Ти с амазонки ли се движиш?

— Само с две.

— Кой си ти?

Тъй като вижда как момичето сияе през погледа на многократно по-чувствителното куче и понеже знае какво означава това сияние, той решава, че трябва да бъде максимално откровен с нея, както с близначките:

— Аз съществувам като Къртис Хамънд.

— Аз пък съществувам като Лейлъни Клонк — отвръща тя и се навежда напред. — Как успя да изключиш алармата и да отключиш вратата, Къртис?

Той свива рамене.

— Силата на волята е над материята. На микроравнище волята може да надделее.

— И аз по същия начин си отглеждам големи гърди.

— Така не става.

— Мисля, че може и да стане. Преди бях почти вдлъбната. Сега съм поне плоска. Защо дойде тук?

— За да променя света.

Поли слага ръка върху рамото му.

— Всичко е наред — казва той на кралския си гвардеец.

— Да промениш света — повтаря Лейлъни и отново хвърля поглед към задната част на караваната. После се изправя. — И имал ли си успех до момента?

— Ами, аз тепърва започвам. Ще отнеме много време.

Лейлъни посочва с ръка към едно щастливо лице, нарисувано с боя на тавана, а после и към кукли хавайски танцьорки, които поклащат бедра на съседните маси. Ръката й обаче не прилича на нормална. — Ще започнеш да променяш света оттук?

— Според майка ми всички истини на живота и всички отговори на мистериите на живота присъстват във всеки един миг от нашето съществуване, във всяко едно място и чакат да бъдат разпознати и разгадани.

Тя отново показа към тавана и куклите.

— Независимо колко са безвкусни?

— Майка ми беше достатъчно мъдра да ни издържа и изхранва при всякакви ситуации и кризи. Но никога не казваше нищо за безвкусицата.

— Това ли е майка ти? — пита Лейлъни и сочи към Поли.

— Не, това е Поли. А през прозореца ни гледа Кас. Що се отнася до майка ми… ти била ли си в Юта?

— През последните четири години не съм ходила сигурно само на Марс.

— Марс и без това няма да ти хареса. Там няма въздух, студено е и е скучно. Но в Юта, на един мотел за камиони, срещала ли си сервитьорка на име Донела?

— Не си спомням.

— А, нея не можеш да я забравиш за нищо на света. Донела не прилича на майка ми, защото са от различен вид, макар че майка ми щеше да изглежда точно като нея, ако беше Донела.

— Разбира се — казва Лейлъни.

— То и аз бих могъл да изглеждам като Донела, но нямам достатъчно маса.

— Маса. — Момичето кимва разбиращо. — Тя винаги е проблем, нали?

— Невинаги. Но аз исках да кажа, че Донела ми напомня за майка ми. Широки рамене, дебел врат, горда брадичка като на угоен бик. Величествено, великолепно.

— Вече заобичах майка ти повече от моята — отвръща Лейлъни.

— Ще е чест за мен да се запозная с твоята майка.

— Ако я познаваше, не би искал, повярвай ми — предупреждава го сияещото момиче. — Затова шепнем. Тя е направо ужас.

— Разбрах, че водим таен разговор, но колко е тъжно, че майка ти е причината. Май не ти казах, че съм извънземен.

— Измисли нещо по-оригинално…

— Каквото кажеш — отговаря.

— Познаваш ли жена на име Дженива Дейвис?

— Не, ако е от тази планета.

— Е, повече изглежда, че не е. Но аз бих се заклела, че сте роднини, че сигурно си й племенник.

— Ще ми бъде ли приятно да се запозная с нея?

— Да, определено. И ако я срещнеш някога, много бих искала да ви видя двамата на едно място. Да бъда муха на стената около вас.

Те си общуват толкова добре и изведнъж последното й изречение го обърква.

— Муха на стената? Защо, да не би и ти да умееш да си променяш формата?