Дийн Кунц
Входът за рая — платен (60)

Глава 60

— Работата ви е толкова вълнуваща. Ако можех да повторя живота си, също бих станала частен детектив. Вие се наричате помежду си „пръчове“, нали?

— Някои може би, госпожо — отвърна Ноа Фаръл. — Но аз лично се наричам ЧД. Или поне се наричах доскоро.

Дори сутринта августовската жега беше изпълнила кухнята като някакво реално и осезаемо същество, голяма котка със затоплена от слънцето козина, промъкваща се между краката на масата и столовете. Пот изби по челото на Ноа.

— Когато бях на двайсет години — каза Дженива Дейвис, — бях страстно влюбена в един ЧД. Макар че трябва да си призная, не го заслужавах.

— Трудно ми е да повярвам. Трябва да сте била добра партия.

— О, колко сте мил. Но истината е, че в онези дни бях „лошо“ момиче, а той като повечето представители на професията си имаше морален кодекс. Сигурно знаете етиката на ЧД.

— Моята е прибрана в шкафа.

— Съмнявам се. Харесват ли ви сладките ми?

— Много са вкусни. Но това не са бадеми?

— Точно така, орехи са. Как е ваниловата кола?

— Мисля, че е черешова.

— Да, използвах черешов сироп вместо ванилов. Имах ванилова кола до вчера. Промяната ми се струва приятна.

— Не съм пил черешова кола от дете. Бях забравил колко е приятна на вкус.

Усмихната, Джен кимна към чашата му и отвърна:

— Ами ваниловата кола?

Ное седеше в кухнята на Дженива вече петнайсет минути и се беше адаптирал към духа на разговора. Той вдигна чашата си като за тост.

— Божествена е. Казахте, че племенницата ви е телефонирала?

— Да, в седем тази сутрин, от Сакраменто. Притеснявах се за нощуването й там. Едно красиво момиче не е в безопасност в град, в който има толкова много политици. Но сега тя отново е на път, надявам се до довечера да стигне до Сиатъл.

— Защо не взе самолет до Айдахо?

— Сигурно няма да може да вземе Лейлъни веднага. Ще трябва да ги следва, и то може би дни наред. Затова предпочете за целта нейната кола. А пък и бюджетът е прекалено ограничен, за да си позволи самолети или коли под наем.

— Имате ли номера на мобилния й телефон?

— Ние не използваме мобилни телефони, скъпи. Бедни сме като църковни мишки.

— Тогава не бих препоръчвал да постъпва така, госпожо Дейвис.

— Мили Боже, разбира се, че не е препоръчително, скъпи. Но трябваше така да постъпи.

— Престън Мадок е опасен противник.

— Той е жесток и болен кучи син, скъпи, и именно затова не можем да оставим Лейлъни при него.

— Дори и племенницата ви да избегне физическия сблъсък, дори и да вземе момичето и да го върне тук, нещата няма да свършат с това. Съзнавате ли в каква опасност се намира тя?

Госпожа Дейвис кимна, отпи от напитката си и отвърна:

— Доколкото разбирам, губернаторът ще я накара да вдиша голяма доза смъртоносен газ. Мен — също. Този губернатор не е много добър човек. Мислите ли, че иначе щеше да ни остави на произвола на съдбата, след като вече ни утрои сметките за електричество?

Ноа попи челото си с хартиена салфетка.

— Госпожо Дейвис…

— Моля ви, викайте ми Дженива. Хавайската ви риза е много хубава.

— Дженива, дори и Мики да има най-добри намерения, отвличането си е отвличане. Федерално углавно престъпление. Ще задействат ФБР.

— Мислим да скрием Лейлъни при папагалите — сподели Дженива. — Там никога няма да я открият.

— Какви папагали?

— Етърва ми Клариса е сладка жена и гледа шейсет папагала. Живее в Хемет. Кой ще я търси в Хемет? Никой. Определено не и ФБР.

— Ще стигнат и до Хемет — мрачно я увери той.

— Един от папагалите знае много мръсни думи и изрази, но и другите не падат по-долу. Птицата, която говори ругатни, преди е била на един полицай. Тъжно, нали? На полицейски служител. Клариса се опита да отучи папагала от тези неща, но не успя.

— Дженива, дори ако момичето не си измисля нищо от разказаното, дори и наистина да е в сериозна опасност, не можете да вземете закона във ваши ръце и сами да раздавате правосъдие…

— В днешно време се навъдиха много закони — прекъсна го тя. — Но няма никаква справедливост. Знаменитости убиват жените си и остават на свобода. Майка убива децата си и журналистите от телевизията казват, че тя била жертва, и те кара да пращаш пари на адвокатите й. Когато всичко се обърне с главата надолу, кой глупак ще седи със скръстени ръце и ще си мисли, че правосъдието ще възтържествува?

Тази жена беше по-различна от онази, която беше говорила преди минута. Зелените й очи горяха. Чертите на миловидното й лице бяха станали по-сурови.

— Ако Мики не го направи — продължи тя, — онова болно копеле ще убие Лейлъни и всичко ще се потули сякаш детето никога не е съществувало. Никой освен мен и Мики няма да знае какво е изгубил светът. И наистина ще е голяма загуба, защото това момиче е като ярка звезда. Напоследък хората си правят кумири и герои от актьори, певци, авторитарни политици. Колко объркан трябва да е станал животът, щом героят изглежда така? Спокойно бих заменила всички тях за това момиче. То притежава повече желязна воля и по-горещо и искрено сърце, отколкото хиляди от тези така наречени герои. Искате ли още сладки?

В последно време Ноа предпочиташе захарта само в течно състояние, предимно в алкохол, но сега почувства необходимост от метаболичен ускорител, за да надделее в спора с тази жена и за да й втълпи разумно поведение. Взе си още една сладка от чинията.

— Открихте ли някакви документи за женитбата на Мадок с майката на Лейлъни? — попита Дженива.

— Не. Дори и в Интернет няма. Страната ни е голяма. В няколко щата, ако имаш убедителна причина и приятели на подходящите постове, можеш да си уредиш лична сватба в присъствието на съдия, която е легитимна, но не се документира никъде. И не е лесно да се проследи. Но по-вероятно е да са се венчали в друга страна, в която са разрешени сватбите на чужденци. Може би в Мексико или в Гватемала. Ще си спестим много средства, ако Лейлъни ни каже къде е станала женитбата.

— Ние щяхме да я попитаме, ако беше дошла втори път за вечеря. Но повече не я видяхме. Предполагам, че истинското име на майка й и фактът, че брат й е съществувал, не са по-лесни за доказване и откриване от сватбата?

— Да, но не е невъзможно. Обаче пак повтарям, по-лесно ще е, ако разговарям с Лейлъни. — Объркан, той остави сладката на масата. — Седя тук и говоря така, сякаш напълно съм се ангажирал със случая, но съвсем не е така, Дженива.

— Знам, че ще е скъпо, а и Мики не ви е дала много…

— Проблемът не е в парите.

— … но аз мога да заложа тази къща и да взема малък заем. Мики ще си намери работа скоро, убедена съм.

— Трудно е да си намериш работа и да я запазиш, когато по петите ти е ФБР. Това искам да кажа. Ако свърша някаква работа за вас, знаейки, че племенницата ви възнамерява отнеме момичето от законните му родители, значи я подпомагам и ставам съучастник в отвличането.

— Та това е смешно, скъпи.

— Законът е такъв — съучастничество в углавно престъпление.

— Този закон е направо смешен.

— Всъщност, за да се защитя и да не ме осъдят като съучастник, щом ви върна парите, трябва веднага да се обърна към властите и да ги предупредя за това, което племенницата ви възнамерява да стори в Айдахо.

Дженива вдигна предизвикателно глава и го изгледа невярващо.

— Я не ме занасяйте, скъпи.

— Да ви занасям? Адски съм сериозен.

Тя му намигна.

— Не, не сте.

— Напротив, съм.

— Не, не сте. — Тя отново намигна. — Няма да отидете в полицията. И дори и да върнете парите, ще продължите да се занимавате със случая.

— Няма да се занимавам.

— Знам как става, скъпи. Трябва да си изградите — как го наричаха? — стабилно алиби. Ако нещата се влошат, ще твърдите, че не сте работили по случая, защото не сте взели никакви пари.

Той извади от джоба си триста долара и ги остави на масата.

— Не си изграждам нищо. Просто се отказвам.

— Не, не се отказвате.

— Никога не съм казвал, че поемам случая.

Тя му се закани с пръст.

— Не, казахте го.

— Не съм.

— Казахте го, скъпи. В противен случай откъде дойдоха тристате долара?

— Аз — твърдо каза той — се отказвам. О-Т-К-А-З-В-А-М. Оттеглям се от професията. Тръгвам си. Край, финито.

Дженива се усмихна широко и отново му намигна. Този път намигването беше ясно изразено, комично.

— Както решите, господин Фаръл. Ако трябва да свидетелствам в съда по повод смешния закон, разчитайте на мен, че ще потвърдя пред съдията, че сте се О-Т-К-А-З-А-Л-И най-категорично.

Тази жена притежаваше усмивка, която можеше да накара птиците от небето доброволно да влязат в клетка. Една от бабите на Ноа беше починала, преди той да се роди, а другата му баба изобщо не приличаше на Дженива Дейвис. Тя беше лисица със сурови черти и дрезгав от уискито глас. През годините, в които заедно с дядо Фаръл държаха заложна къща и се занимаваха с хазартни залози, тя можеше да изплаши дори и най-коравите нехранимайковци само като ги изгледа и изрече няколко думи на келтски език. Въпреки това му се струваше, че в момента е седнал и яде сладки с баба си, с идеалната и съвършена баба, а не с истинската. И под объркването се издигаше топло и приятно чувство, каквото той никога не беше изпитвал преди. При сегашните обстоятелства това чувство беше опасно.

— Не ми намигайте повече, Дженива. Опитвате се да заговорничете с мен, но няма да стане.

— О, скъпи, знам. Чух, че сте се О-Т-К-А-З-А-Л-И, оттеглили, финито. Ясно ми е. — Тя отново се усмихна широко. Не му намигна, но му направи знак с вдигнат нагоре палец.

Ноа взе сладката и я изяде. Беше голяма, но той я налапа набързо. Задъвка енергично и в същото време изгледа сърдито Дженива Дейвис.

— Още ванилова кола? — попита го тя.

Опита се да откаже, но устата му беше пълна и не можеше да говори. Улови се, че кима утвърдително.

Тя му наля още сироп и кола в чашата и му сложи две кубчета лед.

Дженива седна отново на масата, а Ноа каза:

— Нека се опитам пак.

— Какво да се опитате?

— Да ви обясня сериозността на ситуацията.

— О, небеса, та аз не съм малоумна, скъпи. Разбирам ситуацията. Вие получавате вашето алиби, а в съда аз свидетелствам, че не сте ни помогнали, макар и да сте го сторили. Или по-точно, ще го сторите. — Тя прибра доларите. — И ако всичко мине добре и изобщо не се стигне до съд, тогава ще ви върна парите и ще платим всичко останало, което ви дължим. Може да ни е необходимо известно време, може дори да правим месечни вноски, но ние сме хора на честта и държим на нея. И никой от нас няма да стигне до съда. Не искам да ви обиждам, скъпи, но си мисля, че не сте много силен в разбирането на закона.

— Бях полицай преда, да стана частен детектив.

— Тогава е трябвало да го научите по-добре — посъветва го тя и топло се усмихна, от което отново го обзеха приятните топли чувства.

Той се намръщи, наведе се над масата и се опита да призове тъмната си страна, за да я отхвърли грубо.

— Много добре разбирах закона, но въпреки това ми взеха значката, защото пребих един заподозрян. Бих го като чувал с картофи.

Тя изцъка с език.

— Това не е нещо, с което трябва да се гордеете, драги.

— Не се гордея. Имах късмет, че не ме пратиха в затвора.

— Определено тонът ви прозвуча така, сякаш се гордеете.

Той я изгледа изпитателно, докато изяде и последното парче от сладката. После отпи и от колата.

Тя обаче не се уплаши ни най-малко от погледа му. Усмихна му се все едно, че му се радваше как яде от сладките й.

— Всъщност отчасти се гордея. Не би трябвало, но е така. Тогава трябваше да се отзова на едно обаждане за домашно насилие. Онзи беше подул жена си от бой. Когато отидох там, тя беше цялата в кръв, а той се беше заел с дъщеря си. Малко момиче, на около осем години. Беше му избил няколко зъба. Когато ме видя, го пусна и не се съпротивлява при ареста. Но аз се изпуснах. Като видях момичето, ми падна пердето.

Дженива леко стисна ръката му.

— Което говори добре за вас.

— Не, не беше много добре. Можех да продължа, докато го убия — но момичето ме спря. В рапорта си излъгах, написах, че онзи се е съпротивлявал при задържането. При изслушването в съда жена му свидетелства срещу мен… но момичето също излъга в моя полза и те повярваха на детето. Или поне се престориха. Сключих сделка да напусна полицията, а те се съгласиха да ми дадат обезщетение и да ме подкрепят при кандидатстването ми за разрешително за частен детектив.

— Какво се случи с детето?

— Изглежда насилието е било от доста време. Съдът отне родителските права на майка му върху него и го даде на баба му и дядо му. Скоро ще завърши гимназия. Добре е, добро хлапе е.

Дженива отново стисна ръката му и се облегна назад сияеща.

— Вие сте точно като моя Шерлок Хоумс.

— Кой Шерлок Хоумс?

— Този, в който бях влюбена, когато бях на двайсет години. Ако не бях скрила тялото на убития ми съпруг в една нефтена цистерна, Филип сигурно нямаше да ме зареже.

— Убила сте съпруга си?

— Не, сестра ми Кармен го застреля. Скрих трупа, за да я защитя и да спестя на баща ни скандала. Генерал Стърнууд — така се казваше татко ни — не беше в добро здраве. И той…

Изведнъж на лицето на Дженива се изписа изненада.

— И той…? — окуражи я Ноа да продължи.

— Ама, разбира се, това не бях аз, а Лорън Бакол в „Големият сън“. Детективът беше Хъмфри Богарт и играеше Филип Марлоу.

Дженива плесна с ръце и шумно въздъхна.

Макар и да не му беше ясно защо се смее, Ноа стори същото.

— Е, тава са страхотни спомени, макар и да са фалшиви. Честно казано, трябва да призная, че понякога ми хлопа дъската. Ако не ме бяха простреляли в главата, нямаше да имам такива спомени.

Съдържанието на захар в сладките и колата бяха достатъчни, за да помогнат на съзнанието да приеме какви ли не умствени предизвикателства, но за някои неща определено си трябваше бира. Той обаче нямаше бира и затова направи опит да асимилира логически току-що казаното.

— Била сте простреляна в главата?

— Един любезен и добре облечен бандит ограби магазина ми, уби съпруга ми, стреля по мен и изчезна. Няма да ви кажа, че го проследих до Ню Орлийнс и му видях сметката, защото това беше Алек Болдуин и никога не се е случвало в реалния ми живот. Но колкото и да съм откачена, щях да застрелям истинския убиец, ако знаех как да го намеря. Мисля, че бих стреляла няколко пъти в него. По веднъж във всеки крак, за да страда, после два пъти в корема и веднъж в главата. Много жестоко ли звучи, драги?

— Жестоко не, но по-отмъстително, отколкото си ви представях.

— Добър и честен отговор. Впечатлена съм от вас, Ноа.

Тя отново употреби една от разтапящата всякакви ледове усмивка.

Странно, но той се усмихна.

— Много приятно се прекарвам с вас.

— Аз също.