Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Седемнайсет години след раняването, болките в лявото рамо и в дясното бедро на Ноа отново се обадиха. Сякаш се разболя от някаква форма от психосоматичен ревматизъм.

Изкараха го от леглото посред нощ. Прекъснаха лошия му сън, за да го вкарат в истински кошмар. Караше на юг, първо по магистралите, а после по кварталните улици. По това време движението беше слабо и по някои от улиците нямаше никакви коли. В повечето случаи не спря на знаците „стоп“ и не намали, когато правилникът го изискваше. Все едно отново беше облечен в полицейска униформа и се намираше зад волана на черно-бяла патрулна кола.

Болката се загнезди в старите му рани. Сякаш хирургическите шевове се скъсаха изведнъж. На практика шевовете бяха извадени от лекарите преди много години. Ноа хвърли поглед към рамото и бедрото в очакване да види кръв, в очакване раните му отново да са се отворили като някакви странни стигми — спомени за Божията любов и за собствената му вина.

Леля Лили, сестрата на неговия старец, беше застреляла първо него, защото той представляваше истинска опасност. Изстреля от упор един куршум право в лицето на баща му и после стреля два пъти по Ноа само защото се намираше там и беше нежелан свидетел. Дори му каза: Съжалявам, „Ноно“. „Ноно“ беше име на домашно животно, с което някои от членовете на семейството го наричаха още като дете. И тогава Лили откри огън по него.

Ако цялата ви фамилия се занимава с високопечеливш престъпен бизнес, често има несъгласие по много по-сериозни проблеми от подялбата на порцелановата колекция на мама след смъртта й. Производството и търговията с амфетамини преди седемнайсет години беше толкова незаконно, колкото е и сега. Ако можеш да откриеш потенциални потребители, да създадеш пласьорска мрежа и да защитаваш територията си от конкуренцията, амфетаминът може да е печеливш като кокаина. А понеже при него няма риск при вноса на суровина и понеже можеш сам да си го приготвиш, бизнесът е сравнително спокоен и безопасен. Фамилия, която се занимава с това обаче, невинаги е единна. Амфетаминът носи купища мръсни пари, които могат да замърсят дори кръвната връзка и родствените взаимоотношения.

На шестнайсет години Ноа не беше влязъл още в бизнеса, но се беше навъртал около него още откакто се помнеше. Никога не беше участвал в производството на синтетичната дрога, не я беше пласирал и не беше събирал пари, никога не беше участвал в улична работа. Но той знаеше тайните на приготвянето й, с времето се превърна в специалист-химик по синтезирането на амфетамини. Беше пакетирал доста таблетки, беше напълнил доста пластмасови опаковки с капсули и шишенца с течност за инжектиране. Печелеше джобните си пари като другите деца, които косяха тревата на съседите и подстригваха храстите.

Баща му имаше планове за него, възнамеряваше някой ден да му връчи управлението на бизнеса, но той трябваше да завърши училище. Старецът вярваше в ползата от образованието. Ноа си даваше сметка, че баща му е изпечен негодник, и двамата не се обичаха много. Свързваха ги задължението, общата съдба, грижите за семейството — и в случая на Ноа, страхът. Все пак баща му се гордееше с уменията на Ноа като „готвач“ на дрога и с желанието му да се научи да пакетира и да бутилира. Странно, но макар и да знаеш, че баща ти е гнусен червей, че е рак за човечеството, ти все пак изпитваш необяснимо удовлетворение, когато той се гордее с теб. В края на краищата той си остава твой баща. Президентът на Съединените щати никога не би казал, че се гордее с теб, а вероятността е малка някой гимназиален учител да те вземе под крилото си, както обикновено става във филмите с Дензъл Уошингтън. Затова се радваш на всякаква похвала, откъдето и да идва тя.

Дори когато баща му падна мъртъв на пода и дори след като леля му Лили му каза: „Съжалявам, Ноно“, Ноа се вкопчи в живота. Ту не го улучи с първия си изстрел, вторият куршум разкъса рамото му, а третият се заби в бедрото му.

До този момент обаче той беше стигнал до външната врата на къщата и я беше отворил. Куршумът в бедрото го изтласка на предната веранда, където се строполи и се претърколи по стълбите. Лили все пак не излезе да го гръмне в главата — не и в този спокоен квартал, населен с представители на средната класа. Тийнейджърите, каращи скейтбордове, и майките, бутащи бебешки колички, можеха да намерят достатъчно гражданска доблест у себе си и да свидетелстват срещу нея в съда. Вместо това Лили реши, че Ноа ще умре от загуба на кръв, преди да успее да извика ченгетата, и излезе от задния вход на къщата, както беше дошла.

Ноа я разочарова. Десет месеца след като започна да излежава в затвора трийсетгодишната си присъда, Лили откри Исус. Или беше искрена във вярата си, или го стори само за да си издейства намаляване на присъдата. Макар че в момента беше излежала по-голямата част от срока си, съдиите продължиха да не й вярват и се придържаха към мнението на психолозите, че тя си остава една зла, склонна към коварни убийства кучка.

Всяка година тя пращаше на Ноа картичка за Коледа, понякога идиличната сцена с Мария, Йосиф и новородения Исус, понякога само с Дядо Коледа. Винаги имаше някакво писмено послание за прошка и изкупление. Освен на деветата годишнина на присъдата й, когато тя с непристоен за всеки изпитващ от Бога боязън християнин език написа, че е по-добре да го била простреляла в слабините. Макари Ноа да беше убеден, че разните там колеги на Фройд, които наричаха себе си учени, са по-скоро някакви проповедници и обясненията им са много по-ирационални отколкото, в която и да е известна на човека религия, той изпрати картичката на ръководството на затвора.

Леля Лили беше зло създание, убило брат си и ранило племенника си. Но като цяло поведението й беше съвсем рационално, което не можеше да се каже за това на съпруга й Келвин. Наричаха го Кранк или Хахото. Само два месеца преди леля Лили да убие неговия старец в спора им за седемстотин хиляди долара, Келвин беше пребил почти до смърт сестрата на Ноа, Лора. Лили беше действала, водена от хладнокръвен материален интерес и егоизъм, но Хахото се нахвърли върху Лора поради причини, които самият той не разбираше.

От дълго време чичо Хахо изпробваше на качество семейната продукция. Дори и семейната продукция да беше ябълков сок, пак щеше да е доста нездравословно да се приема в количества, в които чичо Хахо гълташе или си инжектираше амфетамин. Когато употребяваше толкова много метамфетамин, вторични продукти на фенилдвупропанона — химическо вещество, използвано за производството на дрогата — започват да се натрупват в мозъка ти и ако си толкова вманиачен като Хахо, в крайна сметка започваш да получаваш токсични психози и халюцинации. Това може и да не е толкова забавно, дори по-мъчително отколкото жив да те разяждат огнени мравки.

Когато бушоните започнаха да прегряват в кутията на чичо Хахо, той се опита да успокои и да прогони объркването си, като си го изкара на някой друг. И тогава му попадна дванайсетгодишната Лора. Или може би беше попаднала пет минути преди бушоните му да прегорят. Чичо Хахо покани племенницата си вкъщи, за да я черпи с един от прочутите си лимонови сладоледи със сода. Но тогава се отдаде на черните си настроения и страсти. Преди това Лили беше излязла да разходи кучето и когато се върна, Хахото налагаше с всички сили Лора. Първо с юмруци, а после и с резбованата дървена статуетка на Госпожа Късмет, купена от Лас Вегас.

Лили издърпа Хахо настрани и го накара да седне на фотьойла. Сигурно само тя можеше да го укроти така лесно, защото дори и когато го нападна токсична психоза, чичо Хахо се боеше от жена си.

Братът на леля Лили — бащата на Ноа — живееше само на една пресечка оттук. Три минути след като Лили му се обади по телефона, той пристигна у тях. Дъщеря му беше пребита, в несвяст, може би умираше. Понечи да извика линейка, но си каза, както и самата Лили, че първо трябва да се оправят с Хахо. Чичо Хахо беше слабото звено на фамилията. Дори когато беше трезв и с ясно съзнание, той беше в състояние да ги предаде в замяна на по-лека присъда. И сега с размътен от амфетамина мозък, мърморещ несвързани неща, изпаднал в параноя и халюцинации, ядосан от „арогантното“ поведение на племенницата си и ридаещ, съжаляващ за стореното, той можеше да ги съсипе само пет минути след като се озове в полицията, без дори да съзнава какво върши.

За щастие на фамилията чичо Хахо се самоуби седем минути по-късно.

Под търпеливото ръководство на съпругата си той написа сърцераздирателно предсмъртно писмо:

Скъпа Лора, амфетаминът и другата дрога съсипаха живота ми. Не знаех какво върша. Не съм лош човек. Просто съм в окаяно състояние. Недей да виниш скъпата ти леля за стореното от мен. Тя е добра и честна жена. Искам да ти купи най-големия плюшен мечок, който намери по магазините, и да ти го купи от мое име.

С много обич, чичо Кранк.

Хахо си мислеше, че картичката ще бъде изпратена на Лора в болницата с пожелание да оздравява по-бързо.

Усилието да вложи толкова емоции в думите го изтощи и когато подписа писмото, организмът му премина в състояние на постамфетаминна умора, известна сред наркоманите като „изключване на шалтера“. Всъщност той беше толкова скапан, че не можеше сам да се качи по стълбите към банята на втория етаж и трябваше да му помагат Лили и брат й.

Беше убеден, че щом като се е измил и обръснал, ще го заведат в някой санаториум в Палм Спрингс, където ще го подложат на лечение от наркотичната му зависимост. Всеки ден ще му правят масажи, ще му предпишат здравословна диета и може би ще го научат да играе голф. Докато шуреят му го крепеше с ръка да не падне на пода, Кранк седна на тоалетната чиния и задряма върху капака — докато Лили не го притесни, като изпразни цевта на пистолета в устата му. Беше си сложила ръкавица и беше навила копринена калъфка за възглавница около ръката си, за да няма следи от барут. Изненадан, захапал цевта, чичо Хахо отвори очи и в последния миг от живота си като че осъзна, че няма да го пращат в санаториум в Палм Спрингс. И тогава Лили натисна спусъка.

От всички оръжия на разположение в къщата тя беше избрала най-малкия калибър, за да свърши работата. Прекалено голям пистолет щеше да създаде нежелана каша и риск да се изпоцапат от пръсналия се мозък. Лили имаше талант за престъпни заговори. Освен това тя много държеше в къщата й да е чисто.

Повече от двайсет минути, докато подготвяха Кранк за Ада и най-накрая го пратиха там, Лора беше оставена да лежи на пода в хола с обезобразено лице и с мозъчно увреждане. Едва след като застреляха Хахо, Лили извика линейка.

Ноа не присъстваше на тези събития. Той научи за тях от баща си.

Старецът разказа за случилото се, сякаш си припомняше военна история от младостта си, сякаш ставаше дума за някакво приключение, авантюра. При това с ужасни подробности бяха описани премеждията, които Лора е трябвало да изтърпи. В същото време баща му изрази искрено братско възхищение от бързите и хладнокръвни действия на Лили.

„Когато се налага, леля ти Лил е корава кучка. Познавам мъже, които при подобни обстоятелства ще подмокрят гащите си“.

Неговата нагласа към случилото се беше: „Хей, случват се такива неща. Ужасно е, тъжно е, но такъв е светът. По-голяма справедливост от тази, която упражнихме спрямо Хахо, няма. В края на краищата сме само плът и кръв. Затова се вземи в ръце и продължавай нататък“.

„Живей за мига“ — обичаше да казва неговият старец. Това си беше някаква психарска бръщолевеница, която беше чул по телевизията от някой откачен самопровъзгласил се гуру проповедник.

Още едно кофти нещо се случи два месеца по-късно, когато леля Лили дойде у тях с много по-мощен пистолет от този, с който гръмна чичо Хахо. Тогава изобщо не беше загрижена да пази чисто, тъй като къщата не беше нейната. Брат й беше скрил седемстотин хиляди долара от печалбите от амфетамин. Тя не просто искаше честно счетоводство, тя искаше да го зачеркне от бизнеса. Дори молбите на неговия старец не можеха да я омилостивят. Само Ноа успя да получи едно „съжалявам“, преди Лили да натисне спусъка.

Прострелян два пъти, първоначално той беше убеден, че ще умре на поляната пред къщата. По-късно в болницата разбра, че ще оживее. Тогава си каза, че си е заслужил раните, че те са наказание, защото не е успял да защити сестра си. Той не беше лошо дете, нито беше роден с характера на баща си. Безразличието му към криминалните дела на фамилията не се дължеше на недоглеждане на природата — както обичаха да го наричат неговите роднини. Стремежът му да се придържа към морала беше последица от недохранването му. Но след като имаше достатъчно време да размисли, Ноа стигна до извода, че е без значение дали е виновна природата или недохранването. Само от него зависеше да престрои скарания си живот в достоен за уважение палат. Само вината заради страданията на сестра му го наведоха на мисълта, че тази градивна дейност е изключително важна, ако иска да има добро бъдеще.

Всъщност вината му даде силата да се превърне в един собствен Пигмалион, позволи му да извае един нов Ноа Фаръл от камъка на стария. Вината беше неговият чук, неговото длето. Вината беше неговият хляб и вдъхновение.

Винаги когато чуеше някой да нарече вината деструктивна емоция и да твърди, че напълно реализиралата се личност трябва да превъзмогне вината у себе си, си казваше: „Този е глупак.“ Вината беше изиграла спасителна роля за неговата душа.

През следващите седемнайсет години обаче той стигна и до заключението, че с приемането на вината не свършва всичко. Ако напълно поемеше отговорност за последствията от действията си — в неговия случай последствията от бездействието му — това не води автоматично до изкупление. И докато не откри вратата към изкуплението, докато не я отвори сам и не пристъпи прага, старият Ноа Фаръл не можа да се почувства уютно в кожата на новия. Чувстваше се като самозванец и имитатор, който само чака да го изобличат като лекомислено момче, каквото си беше още от началото.

Единствената пътека към изкуплението, която беше отворена за него, беше сестра му. След като достатъчно години плащаше да се грижат за нея, след хилядите часове, прекарани в разговор с нея, докато тя лежеше неподвижно и изобщо не реагираше, щеше ли най-накрая да се появи пред него бленуваната врата? Ако някога го погледнеше в очите, душа в душа, и ако в този миг покажеше с жест, че е чувала неговите монолози и е била утешена от тях, тогава сигурно пред него щеше да се появи прагът, зад който се намира стаята, наречена „надежда“.

Сега, препускащ по улиците в южната част на окръг Ориндж, щата Флорида, Ноа беше уплашен както никога досега. По-уплашен и от деня, в който леля му Лили стреля два пъти по него и в който той се претърколи на тревата в очакване третият куршум да се забие в главата му. Перспективата за изкупление го напускаше толкова по-бързо, колкото по-бързо шофираше по улиците. С нея го напусна и надеждата.

Когато натисна спирачките и влезе в автомобилната алея на дома „Сиело Виста“ и когато видя полицейските коли, паркирани пред главния вход, го обхвана отчаяние. Телефонното обаждане, което го вдигна от леглото, обаждането, което можеше да е грешка или дебелашка шега, се оказа истинско. Доказваха го червените светлини и сенките, които хвърляха върху стените на сградата.

„Лора“.