Дийн Кунц
Входът за рая — платен (6)

Глава 6

Тя вървеше по коридора подобно на приказна фея, сякаш краката й не докосваха пода. Висока и слаба, облечена в зелен костюм, грациозна като морски бриз.

Констанс Вероника Тавенал-Шармър беше съпруга на известния конгресмен, който давеше подкупи в пликове за повръщане, като тези дето ги раздават в самолетите. Тя беше родена от кристалночистото езеро на човешките добродетели и красота, преди реката да потече извън пределите на Рая и в нея да се влеят водите на покварата. Имаше златисторуса коса, която отиваше на произхода й — предците й се занимаваха от векове с банкерски услуги и финансово посредничество. Кожата й беше гладка като коприна. Ако някой скулптор претвореше чертите й в камък, той щеше да спечели бурни овации, слава и безсмъртие като творец. Очите й бяха зелени като цъфнала пролет и спокойни като сянката на гъста гора.

Когато я срещна преди две седмици, Ноа Фаръл побърза да се дистанцира от нея. Галеничка на съдбата, надарена с изключителна хубост, Констанс можеше да си позволи да танцува върху ледената площадка на живота с усмивка на лицето и дори и в най-силния вятър нейните кънки щяха да изписват причудливи и красиви фигури, докато навсякъде около нея хората гинат от студ.

Когато госпожа Шармър си тръгна от кабинета му след края на първата им среща, мнителността и подозрението на Ноа към нея надделяха над възхищението пред красотата и грацията й. Впечатляващото у нея беше, че носеше благородния си произход с достойнство и не парадираше с него като другите от нейната класа.

Беше на четирийсет — само със седем години по-възрастна от Ноа. Друга красавица на нейно място веднага би възбудила сексуалния му интерес. На третата им среща обаче той взе да се държи с нея като със сестра: искаше само да я защитава и да бъдат добри приятели.

Тя сякаш потисна у него цинизма. Вътрешният покой и тишина му харесваха. Не им се беше радвал от много години.

Когато пристигна и застана на вратата на президентския апартамент, където я чакаше Ноа, Констанс протегна ръка към него. Ако беше малко по-млад и по-глупав, той сигурно щеше да й целуне ръката. Здрависаха се. Хватката й беше твърда.

В гласа й нямаше нито злоба, нито пък произношението й говореше за частни учители. Тонът й беше звънък и в него се долавяше самообладание.

— Как сте тази вечер, господин Фаръл?

— Тъкмо се питах с какво толкова ме е привлякла тази професия.

— Сигурно това с плаща и кинжала, шпионажът и вървенето по следи е забавно. Обожавам романите на Рекс Стаут.

— Да, но пък никак не е приятно почти винаги пръв да съобщаваш лошите новини. — Той й направи път да влезе.

Президентският апартамент всъщност беше неин. Не, не го беше наела. Целият хотел беше неин. Тя се занимаваше с всичките си бизнес дела. Ако мъжът й беше наредил да я следят, тази ранна среща нямаше да предизвика у него подозрение.

— Винаги ли носите само лоши новини? — попита тя Ноа и затвори вратата.

— Достатъчно често.

Само в хотела можеше спокойно да живее дванайсетчленно семейство от Третия свят.

— Тогава защо не се занимавате с друго?

— Никога няма да ми позволят да се върна на работа в полицията, а аз вече съм достатъчно стар, за да се променям. Щом не мога да съм истинско ченге, тогава ще съм частно ченге. Ако някой ден не съм способен да правя и това… Е, тогава…

— Тогава майната му на всичко.

Ноа се усмихна. Ето защо я харесваше. Класа и стил без никакви преструвки.

— Точно така.

Апартаментът беше обзаведен модерно. В един светлокафяв шкаф със солидни размери беше подредена система „домашно кино“. Зад откритите големи врати се виждаше голям телевизионен екран.

Вместо да вземат столове и да седнат, двамата останаха прави и се обърнаха към телевизора.

В помещението светеше само една лампа, която хвърляше по стените призрачни сенки.

Ноа беше сложил още преди това касета във видеокасетофона. Сега само натисна копчето на дистанционното.

На екрана се появи улица в къщи в Анахайм. Камерата сниши ъгъла и се фокусира върху къщата на любовницата на конгресмена.

— Ъгълът е много остър. Откъде сте го снимали? — попита госпожа Шармър.

— Не съм го снимал аз. Помощникът ми беше застанал в таванското помещение в къщата от другата страна на улицата. Уредихме финансово въпроса със собственика. Отбелязано е в точка номер седем в сметката, която ни дължите.

Камерата се отдръпна и се фокусира под още по-остър ъгъл върху шевролета на Ноа, паркиран зад ъгъла: купчина смачкан метал.

— Това е колата ми — обясни той. — Аз съм зад волана.

Колата се обърна надясно. Вече се здрачаваше, а по улицата се приближаваше сребрист ягуар. Колата спря до къщата на любовницата. От колата слезе висок мъж, след което тя потегли.

Увеличеният фокус показа, че мъжът е конгресменът Джонатан Шармър. Красивият му профил беше идеален за скулптури на герои, макар и с движенията си човекът да демонстрираше, че не притежава нито смелост, нито духа за геройски постъпки.

От него струеше арогантност и високомерие, както един светец можеше да бъде отразен от сияние. Застана с лице към улицата, с високо вдигната глава, сякаш се наслаждаваше на потъмняващото вече небе.

— Понеже следи теб, той беше по петите ми още от самото начало. Но не знае, че аз съм го забелязал. Беше убеден, че никога няма да мога да изляза от квартала с камерата. Играе си с мен. Не знае и за помощника ми от другата страна на улицата.

Накрая конгресменът отиде до вратата на двуетажната къща и натисна звънеца.

Максимално увеличение на обектива показа, че му отвори млада брюнетка. Беше облечена в тесни шорти и потник. Създаваше впечатление на неустоимо изкушение и лесно завоевание.

— Казва се Клара Раймс — докладва Ноа. — Работила е като танцьорка и е била известна като Тифани Тъш.

— Предполагам, че не е била балерина.

— Работила е в един нощен клуб, наречен „Планета Маце“.

Клара и политикът се прегърнаха на прага. Дори и на слабата светлина на залеза страстната им целувка не можеше да мине в никакъв случай за платоническа.

— Тя получава редовно пари от благотворителната фондация на съпруга ви.

— „Приятелски кръг“.

Двамата на екрана явно бяха интимни приятели, близки като сиамски близнаци — езиците им се бяха слели в едно.

— Получава осемдесет и шест хиляди долара годишно — каза Ноа.

До този момент филмът беше без звук. Когато спряха да се целуват, Джонатан Шармър и любовницата му проговориха.

— Оня задник Фаръл наистина ли е тук, Джони?

— Не гледай напред. Старият шевролет от другата страна на улицата.

— Тоя скапан перверзник дори не може да си позволи нормална кола.

— Моето момчета ще я направят на пух и прах. Най-добре ще е да си купи билет за автобуса, за да се прибере у дома.

— Обзалагам се, че в момента ни гледа отнякъде и онанира.

— Обичам мръсния ти език.

Клара се изкиска, каза нещо неясно и придърпа Шармър навътре, след което затвори вратата.

Констанс Тавенал — без съмнение скоро щеше да се отърве от фамилията Шармър — се беше втренчила в телевизора. Беше се омъжила за конгресмена преди пет години, още преди първата от трите му успешни политически кампании. Когато създаде Приятелския кръг, той си създаде ореола на състрадателен общественик с новаторски подход към социалните проблеми. Бракът му с тази жена пък му осигури авторитет и уважение във висшите среди. За мъж, на когото му липсва силен характер, такава съпруга играеше ролята на маскировка за наблюдателите и критиците. Тя правеше впечатление не толкова с красотата си, колкото с безупречната си репутация, и така намаляваше вероятността Шармър да стане обект на по-детайлно наблюдение, а безкористните му намерения да бъдат поставени под съмнение.

Като се имаше предвид на какво ставаше свидетел в момента Констанс, самообладанието и хладнокръвието й бяха забележителни. Нито за миг не се изчерви, нито трепна. Ако в момента беше обладана от гняв, то тя умееше добре да го прикрива. Единствено в погледа й се долавяше тъга.

— Освен камерата работеше и много ефектен микрофон с пряко насочване — обясни Ноа.

— Стриптийзьорка. Толкова банално. — Въпреки мъката, която филмът предизвика у нея, тя намери сили да се шегува. Ирония, която е толкова характерна за човешките взаимоотношения. — Джонатан се опитва да си изгради образа на изискан и изтънчен мъж. Пресата го обича. Прощава му всичко, би му простила дори убийство. Журналистите обаче ще освирепеят, когато разберат за това му банално прегрешение.

Звукът на филма отново изчезна. Лентата беше монтирана и от здрач на улицата изведнъж настъпи мрак.

— Използваме специален вид видеокасети, които позволяват да се правят подобни снимки при минимум осветление.

Когато видя как започна нападението срещу колата му, Ноа очакваше да чуе и съпътстваща музика. Толкова художествено беше снимано ставащото. За пореден път Боби Зун не беше устоял да покаже наученото в кинематографското училище.

Когато за първи път работиха заедно, хлапето представи перфектен десетминутен филм, на който един програмист — създател на софтуер, предава дискети с най-ревниво пазените фирмени тайни на шефа му, а в замяна получава куфарче с пари. В началото вървеше надписът „Един филм на Робърт Зун“. Боби страшно се натъжи, когато Ноа го накара да махне този надпис от лентата.

В случая с Шармър Боби не беше успял да хване с камерата приближаването на веселата тайфа разбивачи. Беше се фокусирал върху дома на Клара, върху осветения прозорец на спалнята на горния етаж. Там между полуспуснатите завеси се разкриваше гледка, която беше достойна за челната страница на всяко уважаващо себе си жълто издание.

Внезапна камерата рязко се насочи надолу, където вече хвърчаха парчета стъкло и метал. Документирано беше обаче разбиването на страничното стъкло на шевролета, светкавичното излизане на Ноа от колата и радостното подскачане на двамата ярко костюмирани здравеняци с внушителни размери, на които явно им липсваха първите седем години.

— Определено са имали проблемно детството и са били поети от „Приятелски кръг“. Очаквах да дойдат и да ме заплашат, но си мислех, че това ще стане много по-дискретно — продължи Ноа.

— Джонатан обича екстремните ситуации. Рискът го възбужда.

Като доказателство на току-що казаното от Констанс Тавенал на екрана отново се появи прозорецът на спалнята. Завесите бяха дръпнати настрани. Клара Раймс застана гола на прозореца. Джонатан Шармър, също гол, се надвеси над нея, сложил ръце на раменете й.

Звукът отново се върна. На фона на трясъците от разбиването на шевролета микрофонът с пряко насочване долови смеха и коментарите на Клара и конгресмена, докато те наблюдаваха спектакъла на улицата.

Насилието ги възбуждаше. Джонатан плъзна ръце от раменете към гърдите й. Малко след това той я облада отзад.

Преди минути конгресменът беше казал, че харесва мръсния език на Клара. Сега обаче доказа, че далеч я задминава в това отношение. Наричаше жената с какви ли не неприлични думи, обиждаше я и тя, изглежда, изтръпваше от наслада при всяка негова реплика.

Ноа натисна бутона за спиране.

— Нататък е все едно и също. — Той извади видеокасетата и я сложи в чантата. — Давам ви две копия плюс касети със суровия материал, който не сме включили при редактирането.

— Какво подходяща дума — суров.

— Запазвам няколко копия, в случай че нещо се случи с вас.

— Не ме е страх от него.

— Не се и съмнявам. Още нещо — къщата на Клара е купена с пари от „Приятелски кръг“. Половин милион, маскирана като научна стипендия. Нейната собствена организация с идеална цел фигурира като собственик на имота.

— Ах, какви безкористни и благородни хора. — Гласът на Констанс леко трептеше от сарказъм, но в него нямаше никакво самосъжаление.

— Виновни са не само за присвояване на средствата на фондацията за лични цели. „Приятелски кръг“ получава милиони от правителствени субсидии, затова са нарушили и още доста федерални закони.

— Имате ли солидни доказателства за това?

Той кимна.

— Всичко е в тази чанта. — Ноа се поколеба дали да продължи, но после си каза, че тази жена притежава изключителна сила на духа и го заслужава. — Клара Раймс не е единствената му любовница. Има още една в Ню Йорк и една във Вашингтон. „Приятелски кръг“ е купил и на тях къщи.

— И всичко това е в чантата? Тогава сте го съсипали напълно, господин Фаръл.

— Удоволствието е мое.

— Той ви е подценил. Неудобно ми е да си призная, но когато се обърнах към вас, моите очаквания също бяха доста по-скромни.

Още при първата им среща тя беше споделила, че предпочита да се довери на по-голяма детективска агенция или частна охранителна фирма от национален мащаб. Подозирала обаче, че тези фирми от време на време работели с отделни политици и с големи политически партии. Някоя от агенциите или охранителните структури можела да поддържа връзка със съпруга й или с негов приятел от Конгреса. Можели да изберат по-дългосрочна печалба и да я предадат.

— Без да се обиждате — отвърна Ноа, — никой нормален човек не би се доверил на човек като мен, чийто фирмен адрес е и домашен, а агенцията му представлява три стаи над приемната на някаква гадателка.

Тя се беше настанила в стол близо до бюрото. Отвори портмонето си и извади чекова книжка.

— Ами защо сте си избрали такова място? И защо не разширите бизнеса?

— Виждали ли сте как действа едно наистина добро куче, госпожо Тавенал?

Изненадата й придаваше още по-голям чар.

— Моля?

— Когато бях малък, веднъж видях как действа едно фантастично куче. Онзи златист ретривър се справи чудесно. Когато видях какъв потенциал притежава едно куче и колко умно може да бъде то, си зададох въпроса защо тези животни тогава обичат през повечето време да се държат глуповато и да се умилкват около стопанина си. Децата често ги занимават подобни въпроси. Двайсет години по-късно видях как действа друго куче и осъзнах, че с течение на времето животът ме наведе на отговора на тази загадка. Кучетата имат талант…, но са лишени от амбиция.

Изненадата й се смени с искрено съчувствие и Ноа разбра, че тя е разчела подтекста на неговата история: не толкова истината за него, а по-скоро това, което той имаше намерение да й разкрие.

— Вие не сте куче, господин Фаръл.

— Може и да не съм, но амбицията ми не е по-голяма от тази на стар басет в горещ летен ден.

— Дори ида твърдите, че не сте амбициозен, талантът ви определено трябва да бъде възнаграден по достойнство. Мога ли да видя общата сметка, за която споменахте?

Той извади сметката от чантата заедно с плика за повръщане, все още залепен, пълен със стодоларови банкноти.

— Какво е това? — попита го тя.

— Подкуп от съпруга ви, десет хиляди бона. Един от биячите му ми ги даде.

— Подкуп за какво?

— Компенсация за колата ми, но и за да ви предам. Заедно с видеокасетите съм приложил и заверените ми показания как изглежда мъжът и какъв разговор сме провели с него.

— Тези неща са ми достатъчни, за да унищожа Джонатан Шармър. Запазете плика като премия. Има някаква забавна ирония в това.

— Ако прибера парите, ще се чувствам омърсен. Ще съм доволен и ако ми платите сумата, посочена в сметката.

Тя се усмихна, докато пишеше чека. Лицето й беше толкова изразително, че плачеше да бъде увековечено от някой художник.

— Господин Фаръл, вие сте единствената хрътка се непоклатими принципи, която познавам.

— Е, може да съм надул сметката, за да не се нуждая от десетте хиляди — отвърна той, макар че не беше сторил нищо подобно и макар да знаеше, че тя ще оцени шегата му.

Беше изненадан, че не искаше да приеме комплимента й. Сякаш чувстваше някаква потребност да се самобичува и критикува.

Констанс поклати глава и продължи да пише чека. Приятната изненада остана изписана на лицето й.

Поведението на жената подсказа на Ноа, че тя напълно го е разбрала — по-добре, отколкото той самия себе си. Детективът обаче предпочете да прекрати размислите си, спря телевизора и затвори вратите на „домашното кино“.

Констанс Тавенал му подаде чека и излезе от апартамента. Носеше чантата, която щеше да доведе до краха на конгресмена. Въпреки бремето на прегрешенията на съпруга й тя вървеше с гордо вдигната глава. Мина по коридора и влезе в асансьора като същата неземна фея, която беше дошла. Пътеката, по която мина, сякаш беше заредена с някаква свръхестествена енергия. Сякаш силният й дух остана да витае след посещението й.

Докато навън се здрачаваше и червеникавият цвят на небето се смени с пурпурен, Ноа остана в тристайния апартамент, сновеше от стая в стая, наслаждавайки се на гледката от прозорците към милионите светещи точици на къщите, обсипали като в светеща градина равнините и хълмовете наоколо. Макар че някои страшно много харесваха това място и го сравняваха с Рая, всичко тук отстъпваше на истинската райска градина, освен в едно: околните домове се обитаваха не от една змия, тук гъмжеше от пепелянки, които бяха обучени в изкуството на измамата и коварството, експерти в лъжата.

Остана в хотела, докато не се увери, че е дал на Констанс Тавенал достатъчно време да напусне сградата. В случай, че някой от помагачите на конгресмена се въртеше наблизо в кола и причакваше жената, Ноа трябваше да остане незабелязан.

Можеше да отложи заминаването си с още няколко минути, но имаше друг ангажимент. Часовете за посещение в Рая на самотните и забравените от Бога души приключваха. Там го чакаше един изстрадал ангел.