Дийн Кунц
Входът за рая — платен (15)

Глава 15

Кафето беше вряло прекалено дълго и имаше леко горчив вкус. Когато изпи и третата си чаша, Мики вече не усещаше горчивината. Всъщност историята на Лейлъни й даде усещането за много по-голяма горчилка.

Дженива каза на момичето:

— Значи не вярваш, че Лукипела е заминал с извънземните?

— Преструвам се, че вярвам. Когато доктор Смърт е наблизо, се правя, че съм се хванала. Говоря само за това как някой ден Луки ще се върне при нас. След една, две години, в ново тяло. Така е по-безопасно за мен.

Мики за малко да я попита дали и Синсемила вярва, че Луки е бил отвлечен от зелените човечета. В последния момент обаче си каза, че жената, с която имаше нещастието да се сблъска, не само би повярвала в подобно безумие, но сигурно би твърдяла, че Луки заедно с извънземните си приятели й изпраща сигнали чрез сапунените сериали по телевизията, чрез вестниците или чрез сигнали, които птиците правят в полет.

Лейлъни отхапа от второто парче пай. Дъвчи го дълго, загледана в чинията си, сякаш очакваше нещо да излезе от десерта.

— Защо ще убива беззащитно дете? — попита Дженива.

— Той с това се занимава. Като пощальона, който разнася писма. Като пекаря, който изпича хляб — Лейлъни сви рамене. — Прочети за него и ще видиш.

— Не си ходила в полицията — провокира я Мики.

— Та аз съм само едно хлапе.

— Те се вслушват в думите на деца — отговори Дженива.

Мики обаче знаеше от опит, че не е точно така.

— Дори и да се вслушат — каза, — със сигурност няма да повярват за извънземните лечители.

— Няма да чуят тази история от псевдобаща ми — отвърна Лейлъни. — Казва, че извънземните не искат да се шуми много около тях. Не просто извънземна скромност, а съвсем сериозно съображение. Казва, че ако разкрием на някого за тях, те никога няма да ни върнат Луки. Имали грандиозни планове да извисят човешката цивилизация до ниво, което щяло да позволи Земята да влезе в Галактическия конгрес — понякога го нарича Планетарния парламент — и тези планове изискват време. Макар и да вършат тайно много добри дела, спасяват ни от ядрена война и от пърхот, те не искат разни селяндури да душат около тях, да ги търсят из планините на Монтана и на други подобни места. Затова трябва да говорим за извънземни само помежду си. Синсемила е напълно убедена в тази версия.

— Когато му се наложи да обяснява, че Луки вече го няма, какво ли ще каже? — запита се Дженива.

— Първо, няма кой да забележи или да пита. Нямаме постоянни съседи. Нямаме приятели, само хора, които срещаме по път или например в някой къмпинг. После никога не ги виждаме отново. Синсемила отдавна е изгубила всякакви контакти със семейството си. Не познавам никого от тях, не знам къде живеят в момента. Тя никога не говори за тях, освен когато от време на време се оплаква какви сурови и нетърпими хора са били. Но както сигурно се досещате, използва много по-цветист език. Една от уговорките ми с Господ е, че няма да бъда цапната в устата като майка си, а в замяна за моята самодисциплина Той ще й даде достатъчно време да се оправдае морално, когато умре и се изправи пред Всевишния. Не съм сигурна дали Господ, колкото и всемогъщ да е, осъзнава в какво се е забъркал, като се е съгласил на подобно нещо.

Момичето сложи в устата си нова хапка от пая и отново задъвка със стоическо изражение на лицето, сякаш не ядеше сладкиш, а ряпа — не с отвращение, но с определено безразличие към вкуса му.

— Ами ако полицията попита за Луки… — наруши тишината Дженива.

— Ще кажат, че никога не е съществувал, че аз съм объркана и съм си го измислила като въображаемо другарче за игра.

— Няма да се отърват само с това, скъпа.

— Напротив. Дори преди доктор Смърт Синсемила не се задържаше на едно място. Казва, че сме живели в Санта Фе, Сан Франциско, Монтрей, Телурид, Таос, Лас Вегас, езерото Тахо, Тъксън, и Кьор д’Ален. Спомням си само някои от тези места, защото съм била твърде малка. Няколко месеца тук, няколко месеца там. Ходила е с различни мъже, някои от тях са се занимавали с производство и продажба на наркотици. Всички те са гледали да ударят голямата печалба по най-лесния начин. Всички непрекъснато били в движение, защото ако се спрели, местните ченгета щели да ги приберат на топло. Както и да е, никой не знае къде са те сега и дали си спомнят Луки — или пък ще си признаят, че са го познавали.

— Актовете за раждане — намеси се Мики. — Те са достатъчно доказателство. Къде си родена ти и къде е роден Луки?

Още една хапка от пая, придружена с монотонно дъвчене.

— Не знам.

— Не знаеш къде си родена?

— Синсемила казва, че ако Орисниците не знаят къде си роден, няма да могат да прекъснат нишката на живота ти и така ще останеш безсмъртен. Тя не вярва и в лекарите и болниците. Казва, че сме се родили вкъщи, където и да е било това. В най-добрия случай… сигурно е имало някоя акушерка. Няма да се учудя, ако раждането ни не е отбелязано в никакви официални документи.

Горчивото кафе беше изстинало, но Мики го изпи. Страхуваше се, че ако не го изпие, ще се хване за брендито и ще пие въпреки протестите на Лейлъни. Алкохолът никога не успяваше да смекчи яростта й. Беше се пропила, защото алкохолът само разпалваше гнева й, а тя открай време се наслаждаваше на гнева. Само той й даваше воля за живот и до скоро тя не искаше да се отказва от него.

— Носиш името на баща си — обнадеждено каза Дженива. — Ако той бъде открит…

— Не знам дали бащата на Лукипела и моят са един и същ човек. Синсемила не е споменавала нищо по този въпрос. Сигурно и тя самата не знае. С Луки имаме една фамилия, но това не означава нищо. Всъщност фамилията не е на баща ни. Тя никога не ни е казвала името му. Вярва, че имената крият магическа сила. Ако знаеш имената на някого, значи имаш власт над него. Като пък криеш своето, получаваш още повече власт над другите.

„Вещица с метла, вещица кучка, слуга на дявола, изчадие адово, долетяло от луната с името ми на уста, мислиш си, че можеш да ме омагьосаш само с едно име…“ — Ококорените от ярост очи на Синсемила изникнаха като две огромни луни в съзнанието на Мики и тя потрепери.

— Вика му просто Клонк — продължи Лейлъни. — Казва, че главата му издавала такъв звук, когато го чукнеш по нея. Много го мрази и сигурно затова мрази и нас с Луки. Обаче повече мрази Луки, не знам защо.

Въпреки че знаеше какво представлява в действителност Синсемила Мадок, Дженива се намуси заради това обвинение и каза:

— Лейлъни, сладурче, макар и тя да е сбъркан човек, все пак ти е майка и те обича по собствен начин. — Леля Джен нямаше деца не защото така искаше. Любовта, която съдбата никога не й даде възможност да прояви към собствена дъщеря или син, не намаля с времето. Напротив, беше достигнала такава сила, че сега се отнасяше с любов към всеки, с когото разговаряше. — Никоя майка не може да мрази детето си, скъпа. Някоя майка в никоя страна.

На Мики й се прииска, и то не за пръв път, да беше дъщеря на Дженива. Колко по-различен щеше да е животът й тогава: нямаше да има никакъв гняв и самоунищожителни импулси.

Дженива срещна погледа на Мики и прочете чувствата й. Усмихна се, но после сякаш разчете и още нещо — нещо, което й помогна да разбере колко се залъгва за някои неща. Усмивката й угасна.

— Никоя майка в никоя страна — повтори тя тихо, след което обаче се обърна към Мики: — Поне аз винаги съм си мислела така. Ако мислех другояче, просто нямаше да… устоя.

Мики отвърна погледа си от Дженива, защото не искаше да говори за миналото си. Не тук и сега. В момента ставаше дума за Лейлъни Клонк, а не за Мишелина Белсонг. Лейлъни беше само на девет и въпреки всичко, което беше преживяла и през което беше преминала, за нея все още имаше надежда. Тя беше упорита и умна: имаше шанс, бъдеще, макар и в момента това бъдеще да висеше на косъм. В това момиче Мики видя надеждата за щастливия и чист живот, изпълнен със смисъл и целеустременост — качества, които определено не виждаше в своя.

— Една от причините, които ме карат да мисля, че мрази Луки повече от мен, е името, което му е дала — сподели момичето. — Казва, че ме нарекла Лейлъни, което означава „райско цвете“, защото може би… може би хората няма да ме възприемат само като жалък урод. Такава е старата Синсемила във върхови моменти на майчината си загриженост. Но също така казва, че познавала Луки още преди да го роди. Лукипела е хавайското има за Луцифер.

Ужасена, Дженива сякаш ей сега щеше да донесе брендито на Мики, но за да си пийне тя самата от него.

— Ами фотографиите? — продължи Мики. — Снимки на теб и Луки. Те биха доказали, че брат ти не е само плод на нечия въображение.

— Унищожиха всички негови фотографии. Защото когато се върнел заедно с извънземните, щял да бъде абсолютно здрав. Ако някой видел снимка на деформациите му, щял да разбере, че са го излекували извънземните. Тогава пришълците от друга планета щели да се окажат в опасност. Щели да са заети само с криенето си от ловци на извънземни и нямало да им остане време да оправят човешката цивилизация и да ни вкарат в Планетарния парламент с всички произлизащи от членството в него изгоди за нас. Синсемила и в това вярва. Сигурно защото така й се иска. Така или иначе, скрих две снимки на Луки, но те ги откриха. Сега единственото място, където мога да видя лицето му, е в спомените ми. Но аз всеки ден отделям по малко време и се концентрирам върху образа на лицето му, спомням си го в най-точни детайли, особено усмивката му. Никога няма да забравя лицето му. Никога няма да забравя как изглеждаше. — Гласът на момичето постепенно стана по-тих, но и по-въздействащ. — Не може просто така да живее десет години и после да изчезне, сякаш никога не е съществувал. Не е честно. Да пукна, ако не е така. Да пукна. Някой трябва да си спомня за него.

Осъзнала ужасното положение, в което се беше оказало момичето, леля Джен онемя от изумление. През целия си живот Дженива Дейвис беше намирала необходимите думи за утеха, и то за всяка ситуация. Знаеше как да облекчи изстрадалото ти сърце само като те погали нежно по косата, как да прогони страха ти, като те прегърне или те целуне по челото.

Мики беше уплашена. Никога през последните петнайсет години, ако не и преди това, не я беше обземал такъв страх. Отново се чувстваше пленник на съдбата си, на шанса, на вероятността, на опасните мъже. Чувстваше се безпомощна, каквато беше по времето на детството си и живееше под заплахата на същите тези сили. Нямаше представа как може да спаси Лейлъни. Не беше успяла да спаси и себе си. Безсилието я караше да мисли, че никога няма да открие в себе си мъдростта, куража и решимостта да промени напълно проваления си живот.

Лейлъни мълчаливо привърши и второто парче от пая. Мълчаливо и тъжно, сякаш ядеше не за да й хареса, а от името на момчето, което не можеше да бъде сега при тях на тази маса. Братът, който сигурно обичаше ябълков пай и чиято памет трябваше да бъде почетена сега.

Светлината се поколеба, пламъкът изсъска, змиевидния тънък дим се изви от угасналия фитил. Една от трите свещи изгасна и мракът се премести по-близо до стената.