Дийн Кунц
Входът за рая — платен (5)

Глава 5

В сряда, след като цял ден безуспешно бе търсила работа, Мики Белсонг се върна в малкото дворче пред караваната. И малкото растителност там беше изсъхнала под палещите лъчи. Бушуващите урагани-торнадо, които редовно опустошаваха къщите и караваните в централните щати, бяха непознати тук, в Южна Калифорния. Лятната горещина обаче правеше непоносими за живеене улиците, докато някое разрушително земетресение не свършеше работата на торнадото.

Старата каравана на леля й Дженива приличаше на огромна пещ, в която можеха да се опекат цели крави. Сигурно зад металните стени живееше някакъв зъл бог — покровител на слънцето, защото въздухът около това място беше нажежен, сякаш го обитаваха демони.

Вътре мебелите изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се запалят. Плъзгащите се прозорци бяха отворени, но в августовския ден нищо не помръдваше.

В малката си спалня Мики събу убиващите я обувки на високи платформи. После свали евтината си памучна блуза и клина.

Мечтаеше си за един душ. Обаче тясната баня имаше само едно тясно прозорче, а в тази горещина парата нямаше да може да се разнесе бързо.

Тя си облече бели шорти и червена блуза без ръкави. Застана пред огледалото на вратата на спалнята. Изглеждаше по-добре, отколкото се чувстваше.

До едно време се гордееше с красотата си. Сега се запита защо си е придавала такава важност за нещо, което не й е коствало никакви усилия.

През последната година въпреки съпротивата и магарешката упоритост Мики стигна до неприятния извод, че животът й до момента е бил прахосан и че вината е единствено нейна. Гневът, който някога беше насочен към другите, сега се обърна срещу нея.

Въпреки това бурният гняв е характерен само за ирационалните и глупавите. Мики не беше нито ирационална, нито глупава. След време самоизгарящата ненавист утихна и от нея остана само пепелта на депресията.

Депресията също премина. Започна да живее ден за ден, да тръпне постоянно в очакване.

Освен че й беше дала приятен външен вид, съдбата никога повече не прояви щедрост към нея. Така че Мики не виждаше голям смисъл и в подобен оптимизъм, затова го съчетаваше с мнителност.

Така или иначе, през седмицата, през която живя при леля си Джен, сутрин се събуждаше с убеждението, че промяната ще дойде всеки момент и че тази промяна ще бъде за добро.

Последната седмица в безполезно търсене на работа обаче можеше да я върне обратно към депресията. А и днес неколкократно я беше споходил старият й гняв. Тази ненавист не беше така изпепеляваща като предишната, но заплашваше бързо и неконтролируемо да се разгори в душата й. След дългия и мъчителен ден тя се чувстваше страшно уморена — физически, психически и духовно. Емоционалната й неуравновесеност я плашеше.

Отиде боса до кухнята, където Дженива приготвяше вечерята. Малък електрически вентилатор, сложен на кухненския под, уж охлаждаше нагорещения въздух. Ефектът от него беше подобен на бъркането с дървена лъжица в кипяща тенджера.

Заради престъпната глуповатост и глупавата престъпна натура на местните политици в Калифорния, в началото на лятото в щата имаше дефицит на електроенергия. После като ненавременна реакция на случилото се бяха натрупали излишъци от електричество, и то на ненормално висока цена. Цените на тока за битови нужди скочиха главоломно. Дженива не можеше да си позволи да ползва климатик.

Докато слагаше сирене пармезан в купа със студена салата, леля Джен дари Мики с усмивка, с която можеше да накара змията от райската градина да се превърне в неин пръв приятел. Някога златистата коса на Джен беше побеляла. Но понеже беше понапълняла, лицето й изглеждаше гладко, а луничките и живите зелени очи загатваха, че у тази шейсетгодишна жена все още живее малко момиченце.

— Мики, скъпа, как мина денят ти?

— Скапан, лельо Джен.

— „Скапан“. Постоянно се питам дали трябва да ме притеснява тази дума или не.

— Не знаех, че още има хора, които се притесняват от нещо. В случая просто искам да кажа тъп и гаден.

— А! Тогава не съм притеснена, а само леко загрижена. Защо не си пийнеш чаша студена лимонада, скъпа? Преди малко я приготвих.

— Предпочитам бира.

— Има една бира. Чичо ти Върнан обичаше вечер да си пийне две ледени бири.

Леля Джен не пиеше бира. Върнан беше починал преди осемнайсет години, но Дженива все още държеше бутилки от любимата му марка в хладилника. Ако никой не изпиваше бирата, когато срокът й на годност изтечеше, тя периодично я сменяше с прясна.

Макар че постепенно губеше играта със смъртта, тя оставаше непреклонна и не даваше костеливата старица с косата да й отнеме и сладките спомени, и ревниво спазвани семейни традиции.

Мики отвори кутия „Будвайзър“.

— Говорят, че икономиката върви право към пропастта.

— Кой говори така, мила?

— Всички, с които разговарях за работа.

Дженива сложи салатата на масата и започна да реже пилешко филе за сандвичите.

— Тези хора са просто песимисти. За някои икономиката винаги върви към пропастта, но за други е манна небесна. Ти ще си намериш работа, сладка моя.

Бирата й даде приятна леденостудена утеха.

— Как успяваш да оставаш винаги такава оптимистка?

Съсредоточена в рязането на пилешкото, Дженива отвърна:

— Лесно, просто се оглеждам.

Мики се огледа.

— Извинявай, лельо Джен, но аз виждам само тясна кухничка в каравана. Толкова стара, че лакът на шкафовете се е напукал.

— Тогава не знаеш как да гледаш. В тази кухничка има чиния с кисели краставички, маслини, купа с картофена салата, поднос със сирене и друга храна в хладилника. Би ли наредила всичко това на масата, ако обичаш?

— Ти да не би да готвиш за целия квартал? — попита Мики, след като извади от хладилника чинията със сиренето.

Дженива нареди нарязаните парчета пилешко в поднос на масата.

— Не забеляза ли — тази вечер съм подредила прибори за трима?

— Ще имаме гост за вечеря?

Вместо отговор на вратата се почука. Задната врата си стоеше отворена, за да се проветрява караваната. Лейлъни Клонк потропваше върху рамката.

— Влизай, влизай. Ела да се спасиш от тази ужасна жега — подкани я Дженива, сякаш нажежената каравана беше някакъв прохладен оазис.

Лейлъни влезе вътре. Металната скоба на крака й потракваше. Лицето й се бе зачервило от слънцето. Носеше зелени шорти и бяла тениска с малко зелено сърчице, избродирано в горната лява част.

Това беше по-лошо и от скапания ден. Думите, необходими да се опише цялото мъчително търсене на работа от Мики, обикновено щяха да накарат леля Дженива да изтръпне от ужас. Затова, когато пристигна недъгавото момиче, Мики внезапно беше обзета от онова изпълнено с надежда очакване, което я беше предпазвало от самосъжалението.

— Госпожо Ди — обърна се Лейлъни към Дженива, — вашият изсъхнал розов храст непрекъснато ми прави неприлични жестове.

Домакинята се усмихна.

— Ако е имало кавга, скъпа, сигурна съм, че ти си я започнала.

Лейлъни се закани на Дженива с палеца на деформираната си ръка, а на Мики каза:

— Много е оригинална. Къде я намери?

— Тя е сестра на баща ми, така че не ми се наложи да я търся.

— Печелиш червена точка. Баща ти сигурно е страхотен.

— Защо мислиш така?

— Сестра му е готина.

— Той заряза мен и майка ми, когато бях на три години.

— Кофти. Ама пък моят безполезен баща духна още в деня, в който се родих.

— Ние какво, по скапани бащи ли ще се състезаваме?

— Поне истинският ми баща не е убиец като сегашния ми псевдобаща. Или поне аз не знам да е такъв. Твоят баща убиец ли е?

— Отново печелиш. Той е само едно егоистично прасе.

— Госпожо Ди, не ви ли е неприятно, когато нарича брат ви егоистично прасе?

— Тъжно е, скъпа, но е вярно.

— Значи вие не сте просто червена точка, госпожо Ди, а сте като онези награди сюрпризи, които ги слагат в пликовете със снакс.

Дженива грейна.

— Много мило, Лейлъни. Искаш ли лимонада?

Момичето посочи към кутията „Будвайзър“ на масата.

— Щом Мики пие бира, и аз искам.

Дженива й наля лимонада.

— Представи си, че пиеш „Будвайзър“.

— Мисли си, че съм дете — обърна се Лейлъни към Мики.

— Та ти наистина си дете.

— Зависи какво разбираш под „дете“.

— Всеки, който е на по-малко от тринайсет години.

— О, колко тъжно. Прибягваш до някакво измислено число. Това говори за неумение за самостоятелно мислене и анализ.

— Добре тогава, да пробваме с размера. Ти си дете, защото още нямаш цици.

— Не е честно. Знаеш, че това е слабото ми място.

— Никакво слабо място. Изобщо няма място. Плоска си като парчето швейцарско сирене върху този поднос.

— Да, ама един ден ще бъдат толкова големи, че ще трябва да нося на гърба си торба с цимент за баланс.

— Голяма работа е, нали? — намеси се Дженива.

— Без съмнение тя е един страхотен малък мутант.

— Вечерята е готова — тържествено обяви възрастната жена. — Студени салати и сандвичи. Не са кой знае какво, но са подходящи за горещото време.

— По-добре е от консервирани праскови със соя и зелен фасул — отвърна Лейлъни и се настани на масата.

— Защо? Какво не е наред? — попита я Дженива.

— О, много неща. Старата Синсемила е доста некадърна като майка, но обира всички точки и като ужасна кулинарка.

Старата жена изгаси лампата над главите им, за да пести електричество и за да не стане много горещо в кухнята.

— Като се стъмни, ще запалим свещи — каза тя.

Беше седем часът и лятното вечерно слънце беше златисточервено. Грееше толкова силно, че щорите, които не успяваха да опазят от горещината кухнята, сякаш сияеха.

Дженива също седна, наведе глава и изрече кратка молитва:

— Благодаря ти, Боже, че ни даваш всичко, от което имаме нужда, и че ни позволяваш да сме доволни от това, което имаме.

— Имам проблем с това „доволни“ — обади се Лейлъни.

Мики протегна ръка над малката масичка и момичето й отвърна със същото: двете плеснаха дланите си заговорнически.

— Масата си е моя, затова много моля без коментари — реагира Дженива. — А когато някой ден си пия пина колада на терасата в рая, не ми се мисли какво ще сервират на грешниците в ада.

— Сигурно такава лимонада — отвърна Лейлъни.

Мики си сипа в чинията от салатата.

— Значи, Лейлъни, вие с леля Дженива прекарвате заедно времето?

— Повечето време, да. Госпожа Ди ме учи всичко за секса.

— Не приказвай такива неща, момиче! — предупреди я Дженива. — Някой ще вземе да ти повярва. Просто играем карти.

— Щях да я оставя да спечели — каза Лейлъни — от учтивост и уважение пред възрастта й, но тя ме мамеше.

— Леля Джен винаги мами — потвърди Мики.

— Добре, че не играхме руска рулетка. Мозъкът ми щеше да е разпилян из цялата кухня.

— Аз не мамя. — Лукавият поглед на Джен беше достоен за счетоводител на мафията, който свидетелства пред властите. — Просто използвам сложни и усъвършенствани методи на игра.

— Когато забележиш, че пина коладата ти е гарнирана с отровни гъсеници, може би ще осъзнаеш, че терасата ти не се намира в рая.

Леля Джен избърса веждата си с хартиена салфетка.

— Не си мислете, че се потя, защото чувствам вина. От жегата е.

— Картофената салата е страхотна, госпожо Ди — каза Лейлъни.

— Благодаря. Сигурна ли си, че майка ти не иска да дойде при нас?

— Не. Надрусала се е с кокаин и халюциногенни препарати. Единственият начин старата Синсемила да дойде дотук е с пълзене. А и каквото да вкара в устата си в сегашното състояние, моментално ще го повърне.

Дженива погледна смръщена Мики, а тя сви рамене. Не знаеше дали тези приказки за пороците на Синсемила са истина или фантазия. Подозираше обаче, че историите са силно преувеличени. Грубият език и остроумните забележки можеха да са прикритие за ниско самочувствие. Самата Мики беше запозната с тази стратегия.

— Вярно е — настоя Лейлъни, правилно разчела погледите, които двете жени си размениха. — Тук живеем само от три дни. Дайте малко време на старата Синсемила и ще видите какви ги върши.

— Наркотиците нанасят ужасни поражения — каза леля Джен с потиснат тон. — Веднъж в Чикаго бях влюбена в един мъж…

— Лельо Джен — предупреди я Мики.

Тъгата лесно се настани върху гладкото и луничаво лице на Дженива.

— … Беше толкова красив, толкова чувствителен…

Мики въздъхна и стана, за да си вземе бира от хладилника.

— … но се друсаше — продължи Дженива. — Хероин. Беше смотаняк в очите на всички останали, но не и в моите. Аз просто бях убедена, че може да се промени.

— Изключително романтично, госпожо Ди, но когато майка ми си намира приятели наркомани, нещата винаги свършват зле за тях.

— Не и в този случай — отвърна възрастната жена. — Аз го спасих.

— Така ли? Как?

— С любов. — Очите й се навлажниха от спомена за тази стара страст.

Мики се върна и седна на стола си.

— Лельо Джен, този чувствителен тип от Чикаго… не беше ли Франк Синатра?

— Ама сериозно ли? — Лейлъни се ококори. — Умрелият певец?

— Тогава още беше жив. Дори косата му не беше започнала да пада.

— А състрадателната млада жена, която го е спасила от иглата — продължи Мики, — ти ли беше, лельо Джен, или Ким Новак?

На лицето на Дженива се изписа почуда.

— На младини бях красива и привлекателна, но не можех да се сравнявам с Ким Новак.

— Лельо Джен, ти си мислиш за „Мъжът със златната ръка“. С Франк Синатра и Ким Новак. Пуснали са го по кината някъде през петдесетте години.

Дженива се усмихна.

— Напълно си права, скъпа. Никога не съм имала романтична връзка със Синатра. Макар че ако бях го срещнала, не знам дали щях да му устоя.

Лейлъни погледна към Мики за обяснение.

Тя само сви рамене. Объркаността на момичето я забавляваше.

— И аз не съм сигурна дали щях да му устоя.

— За Бога, престани да дразниш детето — каза Дженива. — Прости ми, Лейлъни. От време на време имам проблеми с паметта, откакто бях улучена в главата. Оттогава тук се обърка нещо — тя потупа с пръст дясното си слепоочие — и понякога старите филми ми се струват реални като моето минало.

— Може ли още лимонада? — помоли Лейлъни.

— Разбира се — Дженива й наля от леденостудената течност.

Момичето отпи голяма глътка от разхладителната напитка.

— Не се опитвай да ме заблудиш, мутантче — каза Мики. — Съвсем не си толкова хладнокръвна и спокойна.

Лейлъни остави чашата на масата и отвърна:

— Е, добре, де. Вярвам ви. Кога ви улучиха в главата, госпожо Ди?

— На трети юли станаха осемнайсет години.

— Леля Джен и чичо Върнън имаха малък магазин за хранителни стоки на ъгъла — обясни Мики. — Това е като да си мишена в стрелбище, ако на улицата често се стреля.

— Ден преди Четвърти юли хората купуват много месо и бира. Бизнесът тогава върви добре и разплащанията стават предимно в пари в брой — намеси се старата жена.

— И някой е искал да сложи ръка на тези пари?

— Беше перфектният джентълмен — припомни си Дженива.

— Освен, че стреля по вас.

— Е, да, освен това. Но дойде на касата с чаровна усмивка на лицето. Добре облечен, с приятни обноски. Идва и казва: „Ще съм ви много благодарен, ако ми дадете парите от касата. И моля ви, не крийте големите банкноти под чекмеджето“.

Лейлъни присви очи, съчувствайки на потърпевшата.

— И вие отказахте да му дадете парите.

— Опазил ме Господ. Не, скъпа, изпразнихме касовия апарат и само дето не му благодарихме, че ни е спасил от данъците, които трябваше да платим върху приходите.

— Но той все пак стреля по вас?

— Първо стреля два пъти в моя Върнън, а после очевидно и в мен.

— Очевидно?

— Помня само как стреля във Върнън. Де да можех да забравя, но не мога. — Още докато разказваше за въображаемата любовна авантюра с измисления наркоман, тъгата беше хвърлила сянка върху лицето й. Сега обаче страните й порозовяха от щастие и тя се усмихна. — Върнън беше чудесен мъж, сладък като мед.

Мики хвана леля си за ръката.

— Аз също го обичах, лельо Джен.

— Толкова много ми липсва. Но не мога да плача, защото всеки спомен, свързан с него, дори и онзи ужасен ден, ми напомня колко добър и любящ съпруг беше той — каза Дженива на Лейлъни.

— Брат ми, Лукипела, той беше такъв. — Макар че похвали брат си, Лейлъни не беше щастлива като Дженива. Вместо това момичето се натъжи. Сините му очи сякаш потъмняха.

Мики забеляза у младата им гостенка една черта, от която настръхна. Беше като в дълбоките недра на нейната собствена душевност. За малко й се мярнаха отчаянието и онзи разрушителен гняв. За кратко успя да види у детето онова чувство на безполезност, което сигурно щеше да отрече, но което Мики познаваше много добре от личен опит.

Както внезапно Лейлъни свали гарда, така и светкавично възвърна самообладанието си. Погледът й блесна при спомена за брат й, но този поглед отново беше ясен. Втренчена в деформираната си ръка, тя се обърна към усмихнатата Дженива и също отвърна с усмивка.

— Госпожо Ди, вие казахте, че очевидно престъпникът е стрелял по вас.

— Е, знам че стреля по мен, разбира се, но не си го спомням. Помня как стреля по Върнън и после, след като отворих очи, се озовах в болницата. Бяха минали повече от четири дни.

— Куршумът не е успял да пробие черепа — намеси се Мики.

— Прекалено здрав е бил — с гордост добави Дженива.

— Късмет — поясни племенницата й. — Ъгълът на стрелбата е бил прекалено остър. Куршумът буквално е отскочил от черепа, само го е пукнал и е прорязал скалпа.

— Тогава, госпожо Ди, какво се е объркало в главата ви?

— Пукването е било вътрешно. Отчупени костици са се забили в мозъка. Образувал се кръвен съсирек.

— Лекарите отвориха главата на леля Джен като консервена кутия.

— Мики, скъпа, не мисля, че този разговор е подходящ за масата.

— О, чувала съм къде по-страшни неща у нас — каза Лейлъни. — Старата Синсемила се мисли за голям фотограф и когато пътуваме има навика да снима пътни катастрофи. Обича на вечеря да говори за това, което е видяла — кой е бил размазан на пътя. А моят псевдобаща…

— Оня убиецът — прекъсна я Мики със сериозно изражение, сякаш изобщо не се съмняваше в правдивостта на фрапиращия семеен портрет, който Лейлъни описваше.

— Да, доктор Смърт — потвърди момичето.

— Изобщо не му разрешавай да те осиновява — отвърна Мики. — Дори Лейлъни Клон е за предпочитане пред Лейлъни Смърт.

— Не знам, Мики, на мен повече би ми допаднало Лейлъни Смърт — пошегува се Дженива.

Сякаш беше нещо съвсем естествено, Лейлъни взе кутията бира на Мики и вместо да пие от нея, потри челото си, за да се охлади.

— Естествено, доктор Смърт не е истинското му име. Така го наричам аз зад гърба му. Понякога на вечеря обича да говори за хората, които е убил. Как са изглеждали, когато са умрели, какви са били последните им думи, дали са плакали, дали са се подмокрили, всякакви подобни откачени неща.

Момичето остави бирата далеч от Мики. Движенията му бяха някак небрежни, но намеренията му — съвсем ясни. Беше се самоназначило да бди над трезвостта на Мики.

— Сигурно си мислите, че интересно да разговаряте за подобни неща, но повярвайте ми, интересната част свършва много бързо — добави Лейлъни.

— Какво е истинското име на фалшивия ти баща? — попита я Дженива.

Преди момичето да успее да отговори, Мики го изпревари:

— Ханибал Лектър.

— Някои хора се боят повече от неговото име, отколкото от това на канибала Лектър. Убедена съм, че сте го чували. Престън Мадок.

— Какво впечатляващо име — каза Дженива. — Като съдия от Върховния съд, сенатор или някакво друго величие.

— Произхожда от семейство високообразовани академици от престижните университети на Бръшляновата лига — продължи Лейлъни. — Никой от тия снобари няма нормално име. При тях случаят е по-тежък, отколкото при старата Синсемила. Казват се Хъдсън, Ломбард, Тревър или Кингсли, Уайтклиф, Криспин. Доста време ще изгубиш, ако се опиташ да откриеш сред тях някой боб или Джим. Родителите на доктор Смърт са били университетски преподаватели — по история, литература. Затова второто му име е Клавдий. Престън Клавдий Мадок.

— Никога не съм го чувала — каза Мики.

Това явно изненада Лейлъни.

— Не четете ли вестници?

— Спях да ги чета, когато престанаха да публикуват в тях новини — отвърна Дженива. — Сега в тях има само редакционни статии и мнения — от първата до последната страница.

— Непрекъснато говорят за него по телевизията — не се предаваше момичето.

Дженива поклати глава.

— Отдавна не гледам телевизия, освен архивни филми.

— Аз просто не обичам да гледам новини — отвърна Мики. — Повечето от тях са лоши, а когато не са лоши, не са верни.

— А! — Лейлъни ококори широко очи. — Ти си от ония дванайсет процента.

— Какво?

— Всеки път, когато медиите правят някакво допитване до хората, независимо какъв е въпросът, дванайсет процента от анкетираните нямат мнение. Даже и да ги питаш дали на група откачени учени да бъде разрешено да създават хибриди между хора и крокодили, те ще отговорят, че нямат мнение.

— А ще съм против — заяви Дженива.

— Аз също — обади се Мики.

— Някои хора са достатъчно зли и без да тече крокодилска кръв в жилите им — отбеляза старата жена.

— Ами алигатори? — предложи Мики.

— Против — повтори твърдо Дженива.

— Ами ако въпросът е за хибриди между хора и отровни пепелянки? — попита Мики.

— Ако питат мен, съм твърдо против.

— Добре де, ами кръстоски между хора и малки кутрета?

Лицето на Дженива грейна.

— Това е нещо друго.

Мики се обърна към Лейлъни:

— Значи все пак не спадаме към тези дванайсет процента. Имаме си собствено мнение и не го крием.

Лейлъни се усмихна широко и отхапа от киселата краставичка.

— Страшно много ми харесваш, Мики. Ти също, госпожо Ди.

— И ние те харесваме, мила — увери я Дженива.

— Само едната е била улучена с куршум, а и двете сте с объркани глави — отбеляза Лейлъни. — Но може би е за добро.

— Нямаш равна по комплиментите — подметна Мики.

— И е толкова умна — добави гордо леля Джен, сякаш момичето беше нейна дъщеря. — Мики, знаеш ли, тя има коефициент на интелигентност 86?

— Мислех, че е поне 90 — отвърна племенницата й.

— В деня на теста закусвах шоколадов сладолед — каза Лейлъни. — Ако бях яла овесена каша, сигурно щях да имам шест-осем точки повече. Синсемила не зарежда редовно хладилника. Затова се явих на теста след захарна атака и приключих със следзахарен провал. Не че се оправдавам или се оплаквам. Беше късмет, че имаше дори сладолед, а не само сладки с марихуана. Абе, какво говоря аз. Късмет е, че сега не съм мъртва и заровена в някой незнаен гроб, а червеите да пълзят из черепа ми. Или пък че не са ме отвлекли на извънземен кораб като Лукипела и не са ме зарязали на някоя забравена от Бога далечна планета, където няма какво да се гледа по телевизията и изобщо няма сладолед.

— Значи сега, освен историята за абсолютната отрепка майка и кръвожадния ти баща трябва да повярваме и че брат ти е бил отвлечен от извънземни — отбеляза Мики.

— Да, такъв е последният случай — отвърна Лейлъни. — Странни светлини в небето, бледозелени лъчи, които те придърпват и засмукват кораба-майка, малки сиви човечета с големи глави и огромни очи — пълния комплект. Госпожо Ди, мога ли да си взема от онези репички, които приличат на рози?

— Разбира се, скъпа. — Тя й подаде чинията.

Мики се изкикоти тихо и поклати глава.

— Ей, хлапе, в сравнение с твоите измислици „Семейство Адамс“ е като приказката за Червената шапчица. Не вярвам в тая история с извънземните и отвличането.

— Честно казано, аз също — отвърна Лейлъни. — Но алтернативата не е по-приятна и затова трябва да потисна у себе си скептицизма.

— Каква алтернатива?

— Ако Лукипела не е на друга планета, тогава е някъде другаде. А където и да е това някъде другаде, обзалагам се, че там не е топло, уютно и не сервират картофена салата и сандвичи с пилешко месо.

За секунди в блестящите очи на момичето нещо зловещо сякаш лениво се обърна. Като гърчещо се тяло, поклащащо се под въжето на бесилката. Лейлъни веднага отвърна поглед, но въпреки изпитата бири Мики осъзна, че е зърнала за миг една душа, надвиснала над страшна бездна.