Дийн Кунц
Входът за рая — платен (64)

Глава 64

Природата си беше върнала пълния контрол над местността, която някога е била фермата на Тилрой. Там, където някога бяха орали конски впрягове, сега обитаваха диви животни. Вместо плодородни земи имаше избуяли бурени.

Някога красива къща във викториански стил сега постройката приличаше по-скоро на вехта готическа, състарена от времето, климата и липсата на поддръжка.

А и собственикът беше доста отблъскващ. Макар че гласът му беше с приятен тембър, самият той изглеждаше като крастава жаба.

При вида на жабата Престън едва ли не се върна на бегом при джипа си. Щеше да отпътува, без да задава въпроси.

Стори му се почти невероятно историята за извънземни лечители на този гнусен екземпляр да е вярна. В най-добрия случай мъжът беше решил да си направи шега, но по-вероятно той да беше душевноболен, последствие от живота му в подобни условия.

И все пак…

През последните пет години от стотиците хора, чиито разкази за извънземни Престън търпеливо беше изслушвал, най-противоречивите очевидци се оказваха най-искрени.

Той си каза, че макар и мръсни, свинете са незаменими при изравянето на трюфели. Дори една жаба в работен комбинезон може поне веднъж в живота си да бъде полезна.

Онзи го покани вътре и Престън прие. След като прекосиха прага, той сякаш се озова в някакво сюрреалистично пространство.

В коридора беше обкръжен от племе индианци. Някои се усмихваха, други бяха заели замислени пози, но повечето изглеждаха непоклатими и спокойни като Буда.

Преди десетилетия, когато страната беше по-целомъдрена, тези статуи в човешки размери, боядисани и изрязани от дърво, стояха пред почти всяка врата на магазин за цигари. Много от фигурите държаха по кутия цигари, сякаш ти предлагаха и ти да изпушиш една.

По-голямата част от статуите в коридора бяха индиански вождове с красиви корони от пера. Имаше и неколцина по-низши червенокожи с по едно-две пера на главата.

Някои от тези, които не държаха кутия цигари, бяха протегнали ръка като знак за мир.

Двама — вожд и обикновен индианец — бяха замахнали с томахавки. Не изглеждаха много застрашително, но външният им вид беше някак по-суров от този на останалите.

Двама от вождовете държаха лулата на мира.

Коридорът беше дълъг над десет метра. Индианците бяха подредени от двете страни — поне две дузини статуи.

Повечето от фигурите стояха с гръб към стената. Само четири гледаха към външната врата, сякаш бяха пазачите на замъка Тилрой.

Още фигури на индианци имаше на стълбите за втория етаж.

— Тате колекционираше индианци — каза Жабата, който явно не поддържаше често мустаците си, защото от тях устата му почти не се виждаше. Когато говореше, гласът му сякаш изникваше от буйната окосменост на лицето му. Все едно че не говореше той, а някакъв жив предавател излъчваше сигнал от друго измерение. — Сигурно струват доста пари, но не мога да ги продам. Те са единственото, което ми остана за спомен от татко.

Може би статуите наистина имаха някаква стойност като фолклорно изкуство. Но те не интересуваха Престън.

— Заповядайте в хола — продължи мустакатият му домакин. — Да поговорим за тази работа.

Входът към хола, някога широк, сега беше стеснен от купчините списания, натрупани и завързани от двете страни. Ту образуваха колони до тавана.

Жабата беше прекалено едър, за да мине през тесния отвор.

Но изненадващо той се промъкна ловко между купчините със списания. През годините тази ходеща лоена топка сигурно многократно беше омазнявал хартията, докато се е провирала от коридора към хола.

Самият хол вече беше превърнат в лабиринт от тесни проходи.

— Мама пазеше всички списания — обясни Жабата. — Аз продължих след нея.

Колони със списания, високи по два метра, че и повече, образуваха стените на лабиринта. Някои бяха вързани на пакети, а други бяха подредени в кашони, на които с големи букви бяха изписани имената на списанията.

Между тези колони някак бяха вмъкнати и дървени рафтове, също претъпкани със списания. Броеве на „Нешънъл Джиографик“. Пожълтели купчини от двайсетте и трийсетте години на миналия век.

И в оскъдните ниши, незаети от хартиени колони, имаше малки мебели. Телен стол, на който също бяха натрупани списания. Малка маса с лампа върху нея. И стойка-закачалка, на която бяха окачени поне петнайсетина проядени от молци филцови шапки.

Плътно до стените бяха подредени още статуи на индианци в човешки ръст. Имаше две женски фигури, принцеси. Едната беше зареяла някъде поглед, сериозен и загадъчен. Другата изглеждаше изненадана и озадачена от нещо.

От прозорците не проникваше никаква светлина към вътрешността на лабиринтите. В помещението господстваха сенките и полумракът беше нарушен само от лампата на тавана и няколко други рампи по ъглите.

Като цяло тук господстваше отровната миризма на печатарско мастило и пожълтяла хартия. А по ъглите миришеше на миша пикня. По пода тук-там имаше следи от разпръсната отрова за насекоми. Долавяше се и вонята на мърша, вероятно от трупа на някой гризач, който беше умрял отдавна и сега представляваше само изсъхнала кожа и оголен скелет.

Престън не обичаше тази миризма, но откри, че атмосферата му се струва привлекателна. Тук нямаше живот — тук беше домът на смъртта.

Подредените до стените индианци — продавачи на цигари, придаваше на къщата вид на катакомби, сякаш фигурите бяха мумифицирани тела.

Когато вървеше след Жабата през триизмерния лабиринт, Престън едва ли не очакваше да завари мама жаба и татко жабок мъртви, сгърчени по ъглите на помещението. Представи си как дрехите от погребението висят по техните голи скелети. Очите и устата са зашити с конец. Ушите им са изсъхнали и свити. Почервенялата кожа се е впила по черепите им. По ноздрите им паяци са излели паяжини, подобно на дъх на смъртта.

Когато Жабата накрая го отведе към едно място в лабиринта чисто от списания и индианци, Престън беше разочарован, че не видя труповете на родителите му.

Местенцето едва побираше двамата. Фотьойл, лампа и малка масичка, телевизор. До тях имаше стар диван, тапициран с брокат.

Жабата седна във фотьойла.

Престън се провря и седна на другия край на дивана, по — далеч от домакина си. Ако беше седнал по-близо, щеше да се окаже лице в лице с гнусната особа.

Бяха обкръжени от стени от списания, вестници, книги, стари грамофонни плочи, купчини от празни кутии за кафе, които кой знае с какво бяха пълни — можеше да е от болтове и гайки до отрязани човешки пръсти.

Жабата, също като побърканите си родители, беше обсебен маниак. Цар на събирането на непотребни вещи.

— Та каква сделка ми предлагате? — попита той.

— Както вече ви обясних по телефона, дойдох да чуя разказа ви за срещата с извънземните.

— Вижте как стоят нещата, господин Банкс. След всички тези години правителството взе и ми отряза помощите за инвалидност.

— Съжалявам за вас.

— Казаха, че съм симулирал двайсет години, което е пълна лъжа.

— Убеден съм, че казвате истината.

— Лекарят, който ме освидетелства, вдигна голям шум, но сигурно при него до сега не е стъпвал истински страдащ човек като мен. Да пукна, ако лъжа. Аз бях наполовина инвалид.

— А това какво отношение има към срещата ви с извънземните? — попита Престън.

Някакво розово животинче изскочи от гъстата брада на Жабата. Престън се изуми и се наведе напред, за да види какво е то. Много се изненада, когато разбра, че това е езикът на събеседника му. Сигурно овлажняваше устните си, за да могат лъжите да минат по-гладко.

— Благодарен съм — продължи Жабата. — Някакви същества от звездите с по три очи дойдоха и ме излекуваха. Бяха доста странни и зловещи, спор няма. И страшни. Но въпреки това, признавам, извършиха едно добро дело за мен. Проблемът е, че сега, когато вече не съм сакат за съжаление, вече няма как да си върна социалните помощи.

— Голяма дилема.

— Обещах на звездните хора да не казвам какво са сторили тук. Чувствам се ужасно, че не удържах на обещанието си. Горчивата истина е, че трябва да ям и да си плащам сметките, а няма с какво.

Престън кимна.

— Сигурен съм, че звездните хора биха ви разбрали.

— Не че не съм благодарен, че ме избавиха от моята недъгавост с помощта на ония техни сини светлини. Но с техните сили и умения беше неразумно да не ми дадат някакъв талант, с който да се препитавам. Като четене на мисли или ясновидство.

— Или способност да превръщате оловото в злато.

— Нямаше да е лошо! А пък и аз нямаше да злоупотребявам с дарбата си. Просто щях да си направя злато, колкото ми е необходимо да преживея.

— Вашето чувство за отговорност е поразяващо.

— Благодаря ви, господин Банкс. Оценявам комплимента ви. Но ние само си чешем езиците, защото извънземните така или иначе не ме надариха с нищо. Така че… колкото и да ме е срам, че нарушавам тържественото си обещание, не виждам друг начин как да изляза от проклетата безизходица или дилема, както я нарекохте, освен да продам историята си.

Макар че измамата му беше по-нагла от тази на който и да било политик, макар че Престън нямаше никакво намерение да му дава пари, нещо в него го накара да попита:

— Колко искате?

Очите на Жабата заиграха лукаво.

— Сър, и двамата знаем, че сте умни бизнесмени. Аз много ви уважавам, както сигурно и вие мен. Когато говорим за бизнес между двама и, мисля, че не аз трябва да определям цената. По-скоро вие трябва да ми направите предложение, което надлежно ще обсъдим. Аз ще отговоря дали ме устройва или не. Но като виждам, че сте благороден джентълмен, ще направя изключение за вас. Милион долара ми се струва напълно нормална цифра.

Този беше напълно откачен.

— Сигурен съм, че така ще е справедливо, но нямам толкова пари в себе си.

Жабата се захили с почти момичешки глас и плесна с ръце по облегалките на фотьойла. Сякаш досега не беше чувал по-смешно нещо.

Той се наведе напред, намигна и отвърна:

— Готов съм да приема от вас и чек.

Престън се усмихна и кимна.

В търсенето на извънземни контакти той беше изтърпял през годините безброй глупаци и мошеници. Такава беше цената, която трябваше да плати за надеждата някой ден да открие истината на вечността.

Извънземните наистина съществуваха. Поне на него много му се искаше да е така, макар и не по причини, сродни с тези на Жабата и другите като него. Престън се нуждаеше от тях, а да осмисли живота си.

Жабата стана по-сериозен.

— Господин Банкс, още не сте ми казали от коя организация сте?

— Организация?

— В духа на честния бизнес аз съм длъжен да ви уведомя, че днес, преди да ме посетите вие, тук дойде самата Джанет Хичкок от „Парамаунт Пикчърс“. Утре тя ще ми направи официална оферта. Аз й казах за вашия интерес, макар да не знаех от коя организация сте.

Ако изобщо „Парамаунт Пикчърс“ бяха пращали свой служител в Нънс Лейк да купува правата върху историята на Жабата, значи беше дошъл краят на този свят и на цялата вселена.

— Боя се, че има някакво недоразумение — каза Престън.

Жабата обаче не искаше изобщо да чува за никакви недоразумения. Само за седемцифрени суми.

— Не ви баламосвам изобщо, сър. Уважението ми към вас е прекалено голямо, за да ви лъжа. Мога да докажа всяка своя дума само като ви покажа едно нещо. Едно нещо. И веднага ще разберете, че говоря истината. — Той стана от фотьойла и влезе в един от другите коридори на лабиринта. — Елате да видите, господин Банкс!

Престън не се боеше от Жабата. Беше сигурен, че този човек живее сам. Въпреки това тук можеха да се спотайват и други психопати от този странен клан, но Престън беше готов да ги посрещне.

Атмосферата на разложено и упадък за него криеше някаква романтика. За човек, влюбен в смъртта, това помещение беше като осветен от звездите нощен плаж на Хаваите. Поиска да го опознае по-добре.

Освен това, макар че Жабата се беше държал нахално до момента, сладкия му глас, изглежда, беше искрен, когато каза, че ще му докаже истинността на разказа си.

Престън последва домакина си през тунелите от хартия, индианци и мебели. Минаха през още две големи стаи. Вратите бяха махнати, очевидно, за да се улесни минаването през лабиринта.

Всички прозорци бяха запушени. Дъбовият под беше изпъстрен със странни тъмни петна, подобно на рисунки на Роршах^[1].

— Ето сега ще видите, господин Банкс, ето сега!

Тъкмо когато Престън вече почти беше убеден, че тази странна къща е някакъв мост между паралелни светове, както и че пътуването им през лабиринтите може да продължава вечно. Жабата го изведе от тунелите и те се озоваха в кухнята.

Тя също не беше обикновена.

Имаше нормални електрически уреди. Стари бели шкафове, пожълтели и напукани от времето, печка с котлони. Бръмчащ хладилник, който сигурно беше на сто години. Тостер, микровълнова фурна. Но с тези уреди обикновеното свършваше.

На всяка повърхност, от плотовете до рафтовете на шкафовете, бяха подредени празни бутилки от бира и газирана вода като във винарна. Няколко от вратите на шкафовете заеха отворени. Кухненската маса също беше заета от пирамида от бутилки. Прозорецът над мивката гледаше към задната веранда на къщата, на която обаче имаше още хиляди бутилки.

Жабата очевидно приготвяше яденето си върху един шкаф в средата на кухнята. Състоянието на тази работна площ беше неописуемо.

Домакинът му отвори една врата, зад която се показаха стълби, прекалено тесни, за да се поставят и там индианци. Тук с лепило към стените и тавана бяха залепени стотици бирени бутилки — повечето зелени. Помещението изглеждаше като триизмерен фототапет.

Макар че остатъкът от малц отдавна се беше изпарил от бутилките, стълбището все още миришеше на застояла бира.

— Елате, господин Банкс! Малко остана. Сега ще видите защо е малко да се даде милион!

Престън последва Жабата и двамата се качиха по стълбите. Коридорът на горния етаж също беше стеснен от боклуци.

Преминаха през няколко стаи, чиито врати също бяха махнати. Вторият етаж сякаш беше пълно копие на първия — същите хартиени лабиринти.

Спалнята на Жабата обаче все пак имаше врата. За голяма утеха на Престън помещението не беше превърнато в низ от тунели като останалите. Две нощни шкафчета с лампи върху тях бяха подредени от двете страни на голямо неоправено легло. Гардероб и два шкафа предоставяха достатъчно място на Жабата да съхранява работните си комбинезони.

Но и тук заплахата от нормалност бързо се изпари пред колекцията от сламени шапки, които бяха окачени на пирони по стените. Сламени шапки за мъже, жени и деца. Сламени шапки във всякакви известни стилове и разновидности, от фермерски до дамски, подходящи за ходене на църква в горещ неделен летен ден. Сламени шапки в естествени и пастелни тонове, в различно състояние, натрупани на купчини.

В стаята имаше и друга колекция: десетки обикновени и шикозни бастуни. От прости тръстикови с гумени върхове до елегантни бастунчета с красиво изрязани и оформени дръжки. Дъбови, махагонови, черешови и стоманени модели, някои от които с обикновени дръжки, други с инкрустирани дървени или медни глави. Лакирани черни бастуни със сребърни върхове, перфектният аксесоар за Фред Астер, висят до бели бастуни за слепи.

Бастуните бяха подредени на групи в няколко стойки за чадъри. Те обаче стърчаха и отстрани на шкафовете. Вместо пердета от корнизите висяха плътни като завеси редици от бастуни.

На единия прозорец жабата беше откачил десетина бастуна, за да открие гледка навън. Беше забърсал и стъклото с ръка.

Той заведе Престън до този прозорец и му посочи на североизток, отвъд буренясалото поле, към двулентовия път.

— Виждате ли ей там, след пътя, господин Банкс? А сега погледнете на седемдесет метра източно от входа за фермата? Ще видите една кола, паркирана сред дърветата.

Престън беше едновременно объркан и разочарован. Надяваше се доказателството на Жабата да е някакъв извънземен предмет, останал от близката му среща с непознатите същества. Дори и доказателството да беше фалшиво, поне щеше хубаво да се посмее.

— Това е конспиративната й раздрънкана таратайка, с която тя се маскира, когато за пръв път дойде тук. Да не разбера, че е от големите клечки от филмовия бизнес.

— Тя? — намръщи се Престън.

— Госпожица Джанет Хичкок, както ви казах, дойде чак до тук от „Парамаунт Пикчърс“, Калифорния. Наблюдава фермата ми, за да разбере кой й е конкуренция!

На перваза на прозореца лежеше мощен бинокъл. Жабата го подаде на Престън.

Бинокълът беше мазен на пипане. Той едва не го хвърли от погнуса.

— Доказателство, сър, че не си измислям нищо за „Парамаунт Пикчърс“, доказателство, че съм напълно откровен с вас. Като бизнесмен с бизнесмен, отнасям се с уважение. Само едно светло петънце сред боровете, но ще го забележите.

Любопитен, Престън вдигна бинокъла и го фокусира върху колата сред дърветата. Макар че автомобилът беше бял, той умело беше замаскиран от гъстите клони и сенки. Трудно можеше да се различи ясно.

— По-рано днес тя наблюдаваше пресечката между пътя и алеята към къщата ми. Надяваше се да види кой сте и откъде идвате — каза Жабата.

В момента при колата нямаше никаква жена.

Сигурно беше влязла вътре. Интериорът беше тъмен. Не можеше да види дали имаше човек зад волана или не.

— От която и холивудска организация да сте, сигурен съм, че имате големи връзки във филмовия бизнес, че ходите на същите партита, на които и звездите. Не можете да не познавате такава важна особа като госпожица Джанет Хичкок от „Парамаунт Пикчърс“.

Когато забеляза жената, Престън веднага я позна. Тя стоеше встрани от колата, не толкова навътре в сенките. Лесно се открояваше, облегната на едно от дърветата. Мишелина Тереза Белсонг — бивша затворничка, алкохоличка, безуспешно търсеща работа, племенница на слабоумната стара леля Джен. Евтина курва, опитваща се да промени изпълнения й с вина и мизерия жалък живот, да го изпълни със смисъл. Самоопределила се за спасител на Лейлъни. Безполезна шумна и досадна кучка.

Докато гледаше към Мики Белсонг, Престън каза:

— Да, това наистина е Джанет Хичкок. Изглежда, няма да се отърва от наддаването, господин — едва не произнесе „господин Жаба“ — господин Тилрой.

— Не че съм целял подобно нещо, господин Банкс. Просто исках да знаете, че си имате конкуренция. Не искам нищо друго, освен историята ми да бъде оценена по достойнство.

— Разбирам добре. Бих искал да ви направя предложение още днес, преди да си замина, но обикновено това става в присъствието на цялото семейство, тъй като толкова много пари ще променят живота на всички ви. Имате ли жена и деца? Ами родителите ви?

— Мама и тате отдавна си отидоха, господин Банкс.

— Съжалявам, простете.

— А и никога не съм се женил. Не че на времето нямах добри възможности.

Все още загледан в жената в далечината, Престън добави:

— Значи сте сам в тази къща?

— Само аз. И понеже съм ерген от доста време, трябва да си призная, че понякога… ставам много самотен. — Той въздъхна. — Само аз.

— Добре — отвърна Престън и се отвърна от прозореца, след което светкавично стовари тежкия бинокъл върху лицето на Жабата.

При удара се чу изпукване, сподавен стон и мъжът моментално се строполи на пода.

Престън хвърли бинокъла върху неоправеното легло.

На перваза бяха закачени няколко бастуна. Той взе този, чиято дръжка представляваше бронзова глава на вълк.

Проснат по гръб, Жабата гледаше в небитието, а разбитият му нос беше по-грозен отпреди. Гъстата му брада беше напоена с кръв, а червендалестото му лице изведнъж бе станало бледо като тебешир.

Престън хвана бастуна и го вдигна във въздуха.

Мъжът беше зашеметен, но очевидно беше жив още. Изведнъж погледът му се проясни и когато видя какво ще последва, промълви с треперещ глас и чувство за утеха:

— Благодаря.

— Моля, пак заповядай — беше отговорът на Престън, който заби вълчата глава точно във веждата на човека. Няколко кратно. Може би половин дузина пъти. Бастунът изпука, но не се счупи.

Когато накрая се увери, че е убил Жабата, той захвърли бастуна на леглото до бинокъла. По-късно щеше да избърше отпечатъците и от двата предмета.

Планът му беше да запали къщата и да я изгори. Пламъците щяха да унищожат всички улики и доказателство. Но той беше предпазлив човек.

Престън бързо избра друг бастун. Дръжката беше във формата на лакирана медна глава на змия с червени стъклени очи.

Изкуши се да вземе и подходяща сламена шапка, за да посрещне с нея по кавалерски дамата, но размисли. Освен че носеше полза на човечеството и на майката Земя, убиването беше удоволствие. Но човек като него не биваше да забравя, че то е сериозна работа, изпълнена с риск, преследвана и осъждана от мнозина.

Излезе от покоите на вече мъртвата Жаба, мина през затрупаните с боклуци стълби и слезе долу. Оттам в кухнята и излезе на задната веранда, където имаше хиляди бутилки блестящи с тъмния си цвят, сякаш в тях се таеше наближаващата буря и скоро щеше да изскочи като дух.

Той набързо прекоси калния заден двор. Внимаваше да се държи така, че къщата постоянно да е между него и онова място сред дърветата, от което напълно безполезната госпожица Белсонг водеше наблюдение.

Най-вероятно е мислела да го застигне в Нънс Лейк и да го следва от разстояние, за да не я забележи. Веднъж щом разбере къде е паркирал караваната си, би изчакала, докато й се удаде подходяща възможност да отмъкне Лейлъни и да я отведе от Айдахо, при Клариса „Гушата“ и нейните шейсет папагала в Хемет.

Глупава курва. Всички са глупаци. Мислят си, че не знае нищо, но се лъжат дълбоко.

След пустия двор се простираше поле с високи до раменете бурени. Необходимо беше само леко да се наведе, за да се изгуби за страничния наблюдател.

Насочи се на изток. За прикритие му служеха и царевичните стълбове, които бяха засети отдавна и бяха станали диви с времето.

Бързо тръгна успоредно на пътя. Щеше да завие на север, да прекоси невидим за никого пътя и после да се обърне на запад. Щеше да заобиколи в гръб безполезната Мики Белсонг и да я свали на земята с бастуна-змия.

Небето притъмняваше с всяка изминала минута. Черни облаци като големи юмруци, изпълнени със зловеща сила. Още нямаше гръмотевици, но скоро щяха да закънтят. И в един миг щеше да просветне мълния и да освети змийската глава, може би по време на удара — и на следващите удари. Но макар и да предстоеше скоро да стане шумно и светло като през деня, Престън добре знаеше, че местността е безлюдна и няма да има кой да гледа заниманието му, нито пък някой го интересуваше какво става тук.