Дийн Кунц
Входът за рая — платен (31)

Глава 31

Копчетата върху зелените униформи на ченгетата, събрали се около дома „Сиело Виста“, блестяха, токите на коланите им светеха.

Мартин Васкес, директорът на заведението, стоеше настрани до една от колоните на фасадата. Измъкнат от леглото по това безбожно време, той все пак си е направил труда да облече официален тъмен костюм. Четирийсет и няколко годишен, Васкес имаше гладко лице и фанатичен поглед на млад монах, отдал се на вярата. Докато гледаше как Ноа Фаръл идва при него, той имаше доста нещастен вид. Сигурно би дал всичко само и само сега да не се намира тук.

— Съжалявам за случилото се. Ако дойдете в кабинета ми, може би ще мога да ви обясня.

Ноа беше работил като ченге само три години, но пък в практиката му имаше убийства. Израженията на лицата и погледите на полицаите много приличаха на неговите, когато му се е налагало да говори с роднините на жертвите. В тях се четеше съчувствие, но и известно подозрение дори след като извършителят бъдеше установен. При някои видове убийства е по-вероятно да е замесен член на семейството, отколкото напълно непознат. Каквито и да са фактите по случая, винаги е по-разумно да се види какви биха били евентуалните мотиви за престъплението — и кой най-вероятно има вина за убийството.

Плащането за грижите за Лора за него не беше бреме, а смисъл на живота му. Но дори и тези тук да му повярваха, зад съчувствието им пак ще се прокрадва съмнение.

Едно от ченгетата пристъпва към тях, когато Ноа тръгна след Васкес към вратата на сградата.

— Господин Фаръл, трябва да ви попитам дали сте въоръжен.

Ноа вдигна нагоре шарената си риза. Кобурът беше отзад на кръста му.

— Да, но имам разрешение.

— Да, сър, знам. Имайте ми доверие, ще ви го върна, когато си тръгвате.

Ноа се поколеба.

— Били сте на мое място, господин Фаръл. Знаете, че бихте сторили същото.

Ноа не се беше замислил защо беше взел със себе си пистолета. Не го носеше винаги. Дори обикновено изобщо не го носеше. Когато излезе от къщи, след като Мартин Васкес му се обади по телефона, не беше в състояние да разсъждава ясно и трезво.

Подаде пистолета на младия полицай.

Макар и фоайето да беше безлюдно, Васкес каза:

— В кабинета ми ще е по-сигурно — и посочи към късия коридор вляво от тях.

Ноа остана на мястото си.

Точно пред тях между фоайето и дългия главен коридор една врата беше отворена. В другия край на коридора пред стаята на Лора се бяха струпали още мъже. Никой от тях не носеше униформа. Детективи. Специалисти от отдела за съдебна медицина.

Васкес се върна при Ноа.

— Ще ни се обадят, за да ни кажат кога ще може да видите сестра си.

Пред стаята й чакаше носилка от моргата.

— Уенди Куейл — предложи Ноа, имайки предвид нахаканата медицинска сестра с гарвановочерна коса, която преди няколко дни беше сервирала сладолед.

По телефона го бяха информирали съвсем накратко за случилото се. Лора бе мъртва. Умряла бързо, без да се мъчи.

Мартин Васкес се учуди:

— Кой ви каза?

Значи инстинктът му не грешеше. А той не му се беше доверил. В края на краищата не сладоледът беше отговорът, а любовта. Коравата любов, в случая. Един от „Приятелския кръг“ беше преподал на Ноа горчив урок — какво се случва на сестрите на мъже, които не приемат подкупи в пликове за повръщане.

Ноа си представи как натиска спусъка и конгресменът се гърчи в смъртна агония.

Би могъл да го направи. Сега вече животът му нямаше смисъл. На човек му трябваше смислена работа, за да запълни времето си. При липсата на друго смислено нещо може би отмъщението щеше да свърши работа.

След като не получи отговор на въпроса си, Васкес продължи:

— Автобиографията й беше впечатляваща. И сестринската й практика. Няколко отлични препоръчителни писма. Каза, че искала да работи в по-малко стресираща атмосфера, отколкото в болницата.

Седемнайсет години Лора беше изолирана от този свят, но още не беше преминала в другия, отвъдния. Ноа се беше преструвал, че не е Фаръл, че не принадлежи към престъпната фамилия. И той като Лора беше аутсайдер в тази фамилия. Преструваше се, че има по-чисто сърце от онези, които са го създали. Но сега, след като беше загубил сестра си за втори път, не виждаше защо трябва да се въздържа и да не се върне отново към истинската си тъмна природа.

— Но когато я хванаха — продължи Васкес, — си призна всичко. Бела медицинска сестра в отделения за новородени в три болници. Всеки път, когато някой започвал да се съмнява, че смъртта на бебетата не е причинена само от природата, тя сменяла работата.

Убийството на конгресмена не би донесло на Ноа кой знае какво удовлетворение, нито би му върнало смисъла на неговото съществуване. Но то поне би маскирало горчивината в живота му.

— Признава си за шестнайсет бебета. Не мисли, че е постъпила неправилно. Нарича убийствата „проява на милост“.

Слушаше Васкес, но думите му не проникваха в съзнанието му. Накрая обаче чутото го развълнува:

— Милост?

— Избирала бебета със здравословни проблеми. Или понякога се спирала на такива, които й изглеждали слаби и немощни, или пък чиито родители й се стрували бедни и груби. Казвала им, че им спестявала живот, изпълнен със страдание.

Значи инстинктът на Ноа беше само наполовина верен. Сестрата не беше наета от „Приятелския кръг“. Все пак тя и конгресменът произлизаха от едно блато — това на егоизма. Те живееха с чувството за своята изключителна значимост. Познаваше този тип хора много добре.

— Между работата в третото родилно отделение и идването й тук тя работила в старчески дом — продължи Васкес. — Умъртвила пет пациенти, без да предизвика подозрение. Тя… се гордее и с това. Не само че не изпитва никаква вина и желание за разкаяние, не изпитва и никакъв срам. Изглежда, очаква се от нас да й се възхищаваме за стореното… за състраданието, както би го нарекла.

Злото на конгресмена беше породено от алчност, завист и жажда за власт — напълно разбираеми за Ноа човешки слабости. Това беше злото и на неговия баща, на чичо му Кранк.

Ирационалният идеализъм на сестрата, от друга страна, предизвикваше само хладен гняв и отвращение, не и ярост и желание за мъст. Тъй като отново не намери достатъчно стремеж към отмъщение у себе си, Ноа отново усети липсата на цел в живота си.

— Човек от персонала влязъл при сестра Куейл, когато тя… приключвала със сестра ви. Иначе изобщо нямаше да разберем, че е тя.

В другия край на коридора един мъж вкара носилката на колела в стаята на Лора.

Въртенето на колелата отекна в главата на Ноа като гръм или като далечно бучене на голям водопад. Приглушено бучене, но изпълнено със сила и мощ.

Той влезе в коридора. Мартин Васкес го повика обратно, искаше да му напомни, че полицията не разрешава да се влиза още там.

Когато доближи стаята на сестрите, един униформен полицай се опита да го спре и да го върне.

— Аз съм член на семейството.

— Знам, сър, но трябва да изчакате.

— Не чакам и секунда повече.

Когато Ноа се опита да мине покрай него, ченгето го спря с ръка върху рамото. Ноа забави ход, но продължи напред.

Младият полицай тръгна след него, сграбчи го отново и за малко щяха да се сбият. Ченгето нямаше избор, а Ноа искаше да удари някого. Или по-скоро искаше да бъде ударен от някого силно и неколкократно, защото физическата болка може би щеше да го отвлече от гневните мисли, срещу които още нямаше измислено лекарство нито пък ефективно лечение.

Преди да са започнали да си разменят юмруци, се намеси един детектив от коридора:

— Пусни го.

Тътенът на пет Ниагари все още отекваше в съзнанието на Ноа и той приглуши гласовете на двамата.

— Не мога да ви оставя насаме с нея — каза детективът. — Трябва да се направи аутопсия и трябва да съм сигурен, че доказателствата ще си останат непокътнати.

Тялото беше доказателството. Като изстрелян куршум или окървавен чук. Лора вече не беше личност, а само предмет, вещ.

— Нали не искате да дадете шанс на адвоката на лудата кучка да я отърве? — продължи детективът.

„Лудата кучка“ вместо „обвиняемата“. Не беше необходимо да се проявява тактичност — нито тук, нито по-късно в съдебната зала.

Ако обаче адвокатът успееше да използва добре думата „луда“, той можеше да издейства на сестрата лек срок в заведение за душевноболни с плувен басейн, телевизор във всяка стая, курсове по изкуства и занаяти и сеанси при психотерапевт, с цел не да се обсъждат склонността й към убийства, а за да се поддържа психичното й състояние в норма.

Съдебните заседатели бяха глупави. Може би невинаги, но напоследък бяха доста глупави. Хлапета убиваха родителите си, обявяваха се за сираци и заседателите лееха сълзи за тях.

Ноа не можеше да се успокои при мисълта, че сестрата ще бъде настанена или в някоя провинциална луксозна лудница, или пък напълно ще бъде оневинена.

Далечният тътен в главата му не беше този на натрупващата се ярост. Не знаеше от какво е, но не можеше да го спре. Това го плашеше.

Видя Лора на леглото. Беше с жълта пижама. Или беше излязла от летаргичния си сън, за да се преоблече, или я беше преоблякла и сресала сестрата, преди да упражни върху нея своята „милост“.

— Куейл си казала, че като се има предвид мозъчното увреждане на пациентката, смъртта щяла да бъде приета за естествена и няма да се стига до аутопсия — каза детективът. — Използвала е вещество, което може да се проследи трудно. Инжекция с голямо количество халдол, успокоително.

Когато Лора стана на осем, тя вече разбираше, че семейството й не е като другите. Никой не я беше възпитавал на съвест в дома на Фаръл, но природата й беше дала силно морално чувство. Срамът се появи у нея по-късно. После от година на година всичко, което се отнасяше до семейството й, я измъчваше все повече. Беше затворена в себе си, намираше утеха и убежище в книгите и мечтите си. Искаше само да порасне, да излезе от тази къща и да гради живот, който да е „чист, спокоен и да не причинява вреда на никого“.

Детективът се опита да утеши Ноа с последното разкритие:

— Свръхдозата от лекарството е била толкова голяма, че смъртта е настъпила мигновено. Халдолът е изгасил централната нервна система като електрически ключ.

Когато навърши единайсет, Лора искаше да стане лекар. Сякаш вече чувстваше, че не е достатъчно само да не причиняваш вреда на останалите, за да скъсаш с миналото си. Изпитваше необходимост да се отдава на другите хора, може би като ги лекува.

Когато беше на дванайсет, тя промени мечтите си — поиска да стане ветеринарен лекар. Животните бяха по-добри пациенти. Повечето хора, казваше тя, не можеха изобщо да бъдат излекувани от най-лошия си порок, а само от телесните болести. Малцина на крехката дванайсетгодишна възраст знаеха за човека толкова много.

Дванайсет години в мъчителни опити да оформи бъдещето си чрез мечтите. Още седемнайсет години безцелно мечтаене. И най-накрая всичко свършва тук — в това легло. Няма вече мечти, няма душевни терзания.

Детективите и съдебните лекари се бяха оттеглили отстрани, за да не безпокоят Ноа, но като пазители на доказателствата продължиха да наблюдават леглото.

Лора лежеше по гръб с отпуснати от двете страни ръце. Дланта на лявата й ръка беше положена върху чаршафите, но дясната й беше полусвита в юмрук. Сякаш в последния момент се беше опитала да се вкопчи здраво в живота.

Виждаха се и порцелановогладката половина от лицето й, и увредената част — творението на Бог и творението на Кранк.

За Ноа и двете части бяха еднакво красиви, особено сега, когато я виждаше за последен път. Двете половини трогваха сърцето му по различен начин.

Ние носим с нас красотата на тоя свят, както и невинността. Както и грозотата, която отнасяме със себе си, когато си отиваме оттук. Лора си беше отишла от този свят без никаква грозота. От този свят в отвъдното се пренася само душата, а нейната беше чиста и неопетнена, така невинна при отлитането, каквато е била и при появата й.

Ноа беше живял по-дълго и по-пълноценно от сестра си, но не и толкова добре като нея. Знаеше, че когато настъпеше неговият час, за разлика от нея той нямаше да може да загърби грозотата.

За малко да започне да й говори, както й беше говорил толкова често през годините. Час след час, с надеждата, че ще го чуе и ще й стане по-леко. Но сега, когато сестра му беше отпътувала и не можеше да го чуе, Ноа осъзна, че няма какво повече да й каже — нето на нея, нито на когото и да било другиго.

Беше се надявал тътенът в главата му да спре, когато зърне Лора. Вместо това стана още по-силен и нетърпим.

Отвърна се от леглото и си тръгна. Въздухът стана някак по-плътен и му беше трудно да прекрачи прага на стаята.

Вратата срещу тази на Лора беше затворена. При последните му няколко посещения вратата на тази стая — също единична — винаги беше отворена, за да се проветрява, защото вътре нямаше никакви пациенти.

Интуицията поведе Ноа към стаята. Отвори рязко вратата и пристъпи една крачка навътре, но мъжете отзад го хванаха и го спряха.

Сестра Куейл седеше във фотьойла, толкова крехка и дребничка, че краката й едва стигаха до пода. С мигащи сини очи, розова кожа на лицето, дръзка и красива: както си я спомняше Ноа.

Двама мъже и една жена седяха при убийцата. Поне един от тях сигурно беше детектив от отдел „Убийства“, а друг пък беше служебен адвокат. Тримата бяха професионалисти, опитни в психологическата манипулация. Едва ли щяха да позволят на някой заподозрян да избегне разпита или да ги заблуди.

И все пак Уенди Куейл очевидно контролираше положението, най-вероятно, защото и сама не разбираше цялата сериозност на извършеното от нея. Стойката и изражението на лицето й с нищо не подсказваха, че е заподозряна за убийство и ще бъде подложена на тежък разпит. Беше спокойна като кралска особа, като кралица в обкръжението на свои почитатели.

Когато Ноа се появи, тя изобщо не трепна, но му се усмихна за поздрав. Протегна грациозно ръка към него, както сигурно би сторила кралица с някой свой благороден поданик, който е дошъл да коленичи пред нея и да изрази цялото си уважение и преданост.

Сега разбра защо му взеха пистолета: просто в случай, че се срещнат така внезапно като в момента.

Ако пистолетът беше у него, сигурно щеше да я застреля. Но може би не би го сторил. Беше способен да я убие, беше достатъчно хладнокръвен и безмилостен, но яростта му беше слаба и недостатъчна.

Любопитно, но Уенди Куейл не събуди у него гняв. Въпреки самоувереността и самодоволството, които буквално струяха от нея, тя не беше способна да ядоса човек — с розовите си страни и с чувствата си за морално превъзходство. Тя беше кухо създание, в чиято глава някой беше втълпил зловредни идеи и философии. Самата тя не би могла да измисли подобно нещо. Ако в по-ранните си години беше възпитавана по-сериозно и внимателно, сега от нея щеше да излезе всеотдаен лечител. Тя имаше много недостатъци и явно беше преживяла доста неща. Но дори да заслужаваше да бъде недолюбвана и дори ненавиждана, беше прекалено жалка и недостойна за омраза.

Ноа излезе от стаята, преди сестрата да се е опитала да изрече някакво глупаво извинение или оправдание. Някой затвори вратата.

Достатъчно тактични, за да не се бъркат и да не досаждат със съветите си, двама детективи го придружиха по коридора до фоайето. Ноа никога не беше служил в техния отдел. Трите му години бяха минали в друг град от окръга, в който правомощията и прерогативите на различните служби на закона се припокриваха. Въпреки това те бяха на неговата възраст или по-големи и знаеха защо той вече не носи униформа. Със сигурност бяха разбрали защо е постъпил така преди десет години и дори сигурно му симпатизираха. Но те никога не бяха прекрачвали чертата като него и за тях Ноа беше обикновен гражданин, с който обаче трябваше да се отнасят по-предпазливо, независимо че някога и той е носил полицейска значка. Те го заговориха само за да му съобщят колко време тялото ще бъде задържано за аутопсията и за да разяснят как да си го получи обратно, за да го погребе.

Обитателите на дома бяха помолени да останат по стаите си и да затворят вратите. Беше им предложено и приспивателно, ако желаеха. Въпреки това Ричард Велънд стоеше до стаята си и сякаш чакаше Ноа.

Неестествено смъкнатата вежда на Рикстър като че се беше свлякла още по-надолу. Устните му се движеха, но дебелият му език, винаги пречка за нормален говор, отказваше да го слуша. Не издаваше никакъв звук. Макар обикновено погледът му да беше искрен и човек можеше да прочете по очите му какво мисли, сега те бяха пълни със сълзи. Рикстър, изглежда, искаше да пита нещо, но се боеше.

Детективите биха предпочели Ноа да си тръгне веднага, но той се спря до момчето.

— Няма нищо, синко. Тя не е почувствала никаква болка.

Рикстър замаха бясно с ръце.

— Господин Ноа, за… за…

Фаръл предположи, че въпросът е „защо?“, но самият той нямаше отговор, освен може би този, който би дала сестра Куейл:

— Беше време Лора да си върви.

Рикстър поклати глава. Изтри сълзите от очите си, избърса влажните си длани в бузите си и на лицето му се изписаха такова нещастие, отчаяние и мъка, че Ноа не можеше да го гледа. Естата на Рикстър се втвърди и деформираният му език най-накрая събра малко увереност, за да произнесе:

— Какво им има на хората?

Ноа поклати глава.

— Какво им има на хората? — настоя Рикстър.

Очите му гледаха неумолимо Ноа и беше невъзможно да се отвърне, без да му отговори. Още по-немислимо беше да излъже, а в случая единствено лъжите можеха да донесат някаква утеха.

Ноа си каза, че би трябвало да сложи ръка на гърба на момчето и да му помогне да си влезе в стаята и да си легне. В леглото, до което на нощното шкафче стояха снимките на мъртвите му родители. Би трябвало да го завие и да му говори, докато го приспи, както беше правил много пъти със сестра си през годините. Не толкова нуждата да знае какво им е на хората, а самотата измъчваше това момче. И макар Ноа да нямаше представа на какво се дължи човешката жестокост, той можеше да лекува самотата с присъствието си и приятната си компания.

Но Фаръл се почувства изстискан като парцал, като изгорял въглен. Едва ли щеше да има сили да утеши Рикстър. Вече не. Не и след смъртта на Лора.

Нямаше представа какво не им е наред на хората, но знаеше, че порокът, от който страдаше човечеството, беше поразил и самия него.

— Не знам — отвърна накрая. — Не знам.

Когато си взе обратно пистолета и стигна до колата на паркинга, звукът в главата му беше станал още по-силен и непоносим. Вече не беше тътен, а някакво сърдито боботене на бясна тълпа от хора, на цялото човечество — или пък още беше бученето на водата, падаща от високите скали право в дълбоката бездна.

На път за „Сиело Виста“ той беше нарушил всички правила за движение. На връщане обаче не превиши скоростта и не пресече нито веднъж на червено, спази всички знаци „стоп“. Караше внимателно и предпазливо, защото звукът в главата му беше придружен от тъмнина. Черните порои сякаш всеки момент щяха да се излеят от него и да се слеят с калифорнийската нощ. С всяка следваща улица уличните лампи като че светеха все по-слабо и ярко осветените допреди малко авенюта му се струваха потънали в полумрак. Когато паркира пред дома си, реката (която можеше и да е надеждата) спря да изтича в бездната и Ноа реши да удави мрачните чувства в бутилка бренди, след което се завлече до леглото и заспа.