Дийн Кунц
Входът за рая — платен (3)

Глава 3

Ноа Фаръл седеше замислен в шевролета си, когато предното стъкло на колата се пръсна.

Както си похапваше от пастичката, изведнъж храната в ръката му стана негодна за ядене, защото беше поръсена със ситни парченца стъкло.

Но когато Ноа изпусна пастичката, дебело желязо разби стъклото и откъм страната на пътника.

Той веднага изскочи навън и видя физиономията на едър като канара мъж с обръсната глава и халка на носа. Шевролетът беше паркиран на открито между масивните индиански лаврови дървета и макар че не беше засенчен от тях, се намираше на двайсетина метра от най-близката улична лампа. Вътрешното осветление на колата обаче му позволи да различи в мрака разбивача. Оня се хилеше и му намигна.

Вниманието на Ноа беше привлечено от движение отляво. На няколко метра от него друг майстор на рушенето удари с голям чук фара.

Този напомпан от стероиди господин беше обут с маратонки, розово долнище на анцуг и носеше черна тениска. Впечатляващите му вежди със сигурност тежаха повече от две и половина килограмовия чук, а долната му устна беше почти толкова дълга колкото и косата му, вързана на конска опашка.

След като пластмасата и разбитото стъкло от фара изпукаха и се посипаха по асфалта, човекът-планина стовари чука върху багажника на колата.

В същото време мъжът с лъскавото кубе и украсените ноздри разби с металната щанга задното стъкло. Сигурно беше ядосан на отражението си в него.

Шумът стана непоносим. Тъй като тези дни беше имал достатъчно главоболия, Ноа сега най-много искаше спокойствие и аспирин.

— Извинете — каза той на мускулестия Тор, докато чукът отново се извисяваше над багажника. Ноа се шмугна бързо вътре, за да извади ключа от таблото на колата.

Ключът за вкъщи беше на същата връзка. Когато след всички перипетии се прибереше у дома, не искаше да види как тези ръбести гиганти са вилнели в къщата му.

На пътническата седалка лежеше цифровият фотоапарат с фотографиите на кръшкащия съпруг, който беше влязъл в къщата от другата страна на улицата и любовницата му го беше посрещнала на вратата. Ако сега се протегнеше да вземе фотоапарата, китката му без съмнение щеше да бъде натрошена също като стъклата на колата.

Той сложи ключовете в джоба си и започна да се отдалечава, минавайки покрай скромните къщи с грижливо поддържани площи и храсти отпред. Насочи се натам, където се извисяваха посребрените от луната дървета.

Зад него ритъмът на ударите на чука се учести, като шевролетът постепенно се превръщаше в смачкана купчина.

Тук, в покрайнините на престижния жилищен квартал на Анахайм, дома на Дисниленд, сцени от филма „Портокал в часовников механизъм“ не се разиграваха всеки ден. Въпреки това уплашените от твърде много телевизионни новини жители реагираха по-скоро предпазливо, отколкото с любопитство. Никой не излезе навън, за да разбере какъв е този шум.

В къщите, покрай които мина, Ноа забеляза на прозорците само няколко озадачени лица. Никой от тях не приличаше на Мик, Мини, Доналд или Гуфи^[1].

Когато се озърна назад, той забеляза един лъскав линкълн навигейтър да завива от другата страна на улицата. Без съмнение вътре бяха приятелчетата на онези двамата „съзидатели“, които творяха модерно изкуство от неговата кола. На всеки десет-дванайсет крачки той проверяваше джипа зад себе си. Преследвачите се стремяха да се движат със скорост близка до неговата.

След като измина пресечка и половина, той се озова на една голяма улица, от двете страни, на която имаше само търговски сгради. Много от тях вече бяха приключили работа и бяха затворени. Беше девет и двайсет часът във вторник вечер.

Разбиването на шевролета продължаваше, но увеличаващата се дандания и шумът от лавровите клони заглушаваха какофонията.

Когато Ноа спря на ъгъла, линкълнът също спря на половин пресечка зад него. Шофьорът чакаше да види в каква посока ще тръгне той.

Под шарената си хавайска риза Ноа носеше револвер. Оръжието едва ли щеше да му потрябва, но въпреки това нямаше намерение да се разделя с него.

Зави надясно и след пресечка и половина стигна до една таверна. Тук може и да нямаше аспирин, но една-две студени бири „Дос Екис“ щяха да му свършат работа.

Когато ставаше дума за здравето, той не държеше много на официалната медицина.

Барплотът беше разположен отдясно на входа. В средата на помещението бяха подредени в редица осем маси със свещи в янтарни свещници.

Бяха заети по-малко от половината места. Имаше няколко мъже и една жена с каубойски шапки, които сякаш бяха извадени от времето им от някакви извънземни и докарани тук.

Бетонният под, боядисан в рубиненочервено, изглежда, беше мит само няколко пъти от Коледа насам. Заедно със застоялата миризма на бира се долавяше и тази на дезинфектиращи препарати. Ако тук имаше хлебарки, те сигурно щяха да са толкова големи, че на Ноа щеше да му се наложи да се бори с тях.

Покрай лявата стена бяха наредени дървени сепарета с тапицирани с червена кожа седалки. Повечето бяха заети. Той се настани в най-отдалеченото от вратата.

Поръча бира, а сервитьорката, която сякаш отдавна не беше сваляла избелелите тесни сини джинси и червената карирана риза. Ако гърдите й не бяха истински, то тогава страната беше изправена пред остър дефицит на силикон.

— Искате ли чаша? — попита тя.

— Бутилката сигурно е по-чиста.

— Сигурно — съгласи се тя и се запъти към бара.

Докато от джубокса се носеше някаква меланхолична песен на Алън Джаксън за самотата, Ноа извади от джоба картата си на член на автомобилен клуб. Взе мобилния си телефон и набра номера за спешни случаи, изписан на картата.

Жената, която вдигна от другата страна, имаше глас като този на леля му Лили, сестрата на неговия старец, която не беше виждал цели петнайсет години. Гласът й обаче не можеше да го разчувства по никакъв начин. Лили беше застреляла бащата на Ноа в главата. Освен това беше ранила Ноа в лявото рамо и в дясното бедро, когато той беше на шестнайсет години.

— Гумите сигурно са срязани — каза той на жената. — Затова изпратете по-широк авариен камион. — Даде адреса, на който да намерят колата, и адреса, на който да я закарат. — Утре сутринта е добре. По-добре не пращайте още никого там, докато момчетата Бийгъл не са се уморили.

— Кой?

— Ако не сте чели комиксите за Скрудж Макдък, литературното ми сравнение е безполезно.

Тъкмо в този момент пристигна сервитьорката-каубойка с неговите „Дос Екис“ и се намеси:

— Когато бях на седемнайсет, кандидатствах за работа в Дисниленд, но не ме приеха.

Той прекъсна връзката и се намръщи.

— За роля на анимационен герой ли?

— Ами да, разхождаш се из парка в костюм и хората се снимат с теб. Исках да съм Мини Маус или поне Снежанка, но бюстът ми е твърде голям.

— Мини има доста плоски гърди.

— Да, бе, нали е мишка.

— Добър отговор — отвърна Ноа.

— А тяхната представа за Снежанка беше, че трябва да изглежда девствена. Не знам защо.

— Сигурно защото ако тя беше толкова сексапилна като теб, хората щяха да се зачудят, какво ли е искала да прави със седемте джуджета. Което не е съвсем по Дисни.

Лицето й просветля.

— Хей, ама ти не си глупав. — После въздъхна разочаровано. — Много исках да бъда Мини.

— Мечтата умира трудно.

— Да, така е.

— От теб щеше да излезе страхотна Мини.

— Така ли мислиш?

Той се усмихна.

— Мики щеше да е късметлия.

— Много си мил.

— Леля ми Лили не мислеше така. Тя стреля по мен.

— А, Боже, аз не бих го приела толкова лично. Днес във всички семейства има проблеми. — Тя продължи с поръчките.

От джубокса прозвуча тъжна песен на Гарт Брукс, последва отново Алън Джаксън. Перифериите на всички каубойски шапки на бара се приведоха, сякаш съчувстваха на певците. Когато репертоарът се смени с „Дикси Чикс“, шапките отново щръкнаха.

Ноа беше изпил половината си бира, когато една набита буца месо с гарнитура от лак за коса, силен одеколон и облечени в черни джинси и тениска с надпис „ЛЮБОВТА Е ОТГОВОРЪТ“ се промъкна в сепарето и седна срещу него.

— Имаш ли предсмъртно желание?

— Може би ще и услужиш с твоето — отвърна Ноа.

— Аз нямам. Аз съм пацифист. — На дясната ръка на пацифиста ясно се открояваше татуировка на гърмяща змия. Зъбите й се мъдреха на гърба на дланта му, а очите й бяха пълни с омраза. — Но на теб трябва да ти стане ясно, че да следиш човек с толкова власт като конгресмена Шармър е изключително глупаво.

— Никога не съм предполагал, че един конгресмен ще плаща на банда биячи.

— Че на кого другиго да плаща?

— Май съм попаднал някъде другаде и вече не съм в Канзас.

— По дяволите, Дороти, тук, където си дошъл, стрелят по кучета като твоя Тото само за забавление^[2] И момиченца като теб ги стъпкваме, ако ни се пречкат на пътя.

— Бащите основатели на страната щяха да се гордеят много с вас.

Очите на непознатия, които до този момент бяха празни като на социопат, го изгледаха подозрително.

— Кой си ти, бе, някакъв политически хахо ли? Мислех си, че си просто жалък дръвник, който припечелва по малко, като надниква в спалните на хората.

— В момента ми трябват малко повече. Колко струва вашият джип линкълн навигейтър? — попита Ноа.

— Ти не би могъл да си го позволиш.

— Имам възможности за добри кредити.

Пацифистът се изсмя. Когато сервитьорката се доближи, той й махна да се разкара. После извади малък плик и го сложи на масата.

Ноа продължи да отпива от бирата.

Като стискаше и отпускаше пръстите на дясната си ръка, сякаш имаше проблем със ставите след дълги часове на юмручни удари, пацифистът каза:

— Конгресменът е разумен човек. Като си взел жена му за клиент, ти си се обявил за негов враг. Но той е толкова добър човек, че иска да станете приятели.

— Какъв благороден християнин.

— Хайде да не се обиждаме. — Всеки път, когато биячът на политика стискаше юмрука си, зъбатата паст на татуираната змия сякаш са разтваряше. — Поне погледни това мирно предложение.

Пликът беше сгънат и запечатан. Ноа го разлепи и извади пачка стодоларови банкноти.

— Това тук е най-малко три пъти повече, отколкото струва твоята таратайка. Плюс цената на фотоапарата, който остави на предната седалка.

— И все пак не е цената на навигейтъра.

— Ние няма да се пазарим с теб, Шерлок.

— Не виждам за какво.

— От теб се иска само едно. Изчакваш няколко дни, после казваш на съпругата, че си проследил конгресмена и не си го изпускал от очи, но той си е вадил оная работа от панталоните само когато е трябвало да отиде по нужда.

— Ами това, че е лъгал страната си?

— Не говориш като човек, с когото можеш да се сприятелиш.

— Никога не ми е вървяло с приятелството… но имам желание да опитам.

— Радвам се да го чуя. В интерес на истината, се бях притеснил за тебе. Във филмите частните детективи са толкова честни и неподкупни, че по-скоро биха се оставили да им избият зъбите, отколкото да предадат клиента си.

— Не ходя на кино.

Пацифистът посочи към плика, докато Ноа прибираше в него парите, и каза:

— Не разбираш ли какво е това?

— Отплата.

— Имам предвид плика. Това е плик от самолет, за повръщане. — Усмивката на здравеняка помръкна. — Какво… не си ли виждал такъв преди?

— Никога не пътувам със самолет.

— Конгресменът има добро чувство за хумор.

— Истеричен е.

— Той казва, че парите за него са като повръщано.

— Голям философ е.

— Знаеш ли какво е това, което той притежава и е по-добро от парите?

— Със сигурност не е умът му.

— Властта. Ако разполагаш с достатъчно власт, можеш да накараш дори и най-богатия човек да ти падне на колене.

— Кой е авторът на тази оригинална мисъл? Томас Джеферсън? Ейб Линкълн?

Мъжът погледна отвисоко Ноа и посочи с пръст към него.

— Ти май имаш проблем с гнева си.

— Абсолютно. Проблемът е, че вече не ми остана.

— Това, което ти трябва, е да станеш част от „Приятелския кръг“.

— Звучи ми като фенклуб на някакъв отбор.

— Това е организация, която е основана от конгресмена. В нея той си е изградил име още преди да влезе в политиката, като е помагал на младежи с проблеми и е променял коренно живота им.

— Аз съм на трийсет и три — уточни Ноа.

— Кръгът в момента действа с хора от всички възрасти. И наистина има успех. Разбираш, че сигурно животът поставя милиони въпроси, но отговорът е само един…

— Който ти рекламираш. — Ноа посочи към надписа „ЛЮБОВТА Е ОТГОВОРЪТ“ на тениската на събеседника си.

— Обичай себе си, обичай братята и сестрите си, обичай природата.

— Тия неща винаги започват с „обичай себе си“.

— Така и трябва. Не можеш да обичаш другите, без да си обикнал себе си. Бях на шестнайсет, когато се присъединих към кръга. Едно адски объркано хлапе. Продавах наркотици, употребявах наркотици, прибягвах към насилие само заради тръпката, ходех с една банда без бъдеше. Но се промених.

— Сега си в банда с бъдеще.

Докато татуираната змия се зъбеше още по-широко върху набития юмрук, нейният притежател се засмя.

— Харесваш ми, Фаръл.

— На всички се харесвам.

— Може и да не одобряваш методите на конгресмена, но той има идея как да ни събере всички заедно.

— Целта оправдава средствата, а?

— Ето виждаш ли, отново този твой гняв.

Ноа изпи бирата си.

— Хора като теб и конгресмена обикновено имат навика да се крият зад Христос. А сега и тази психология и напомпване на самоувереността.

— Програмите, базирани на вярата в Исус Христос, не получават достатъчно държавни средства, за да могат фалшивите божества да се утвърдят. — Мъжът се изправи. — Нали няма да постъпиш глупаво, като вземеш парите и не удържиш на обещанието си? Наистина ли ще метнеш жена му?

Ножа сви рамене.

— И без това никога не съм я харесвал.

— Тя е една съсухрена кучка, нали?

— Като един сухар.

— Но определено дава на един мъж усещане за престиж и уважение. Сега си върви и постъпи правилно, нали ще го направиш?

Ноа повдигна вежди.

— Какво? Искаш… да взема плика с парите, да го занеса на ченгетата и те да повдигнат обвинение срещу конгресмена?

Този път пацифистът не се усмихна.

— Май трябваше да кажа „постъпи разумно“.

— Просто уточнявам.

— Така можеш много точно да гушнеш букета.

Биячът с емблематичните за душата му знаци по тялото и дрехите се запъти към средата на таверната.

Каубоите, седнали на барплота, станаха и го последваха към вратата на заведението. Ако бяха истински ездачи от Дивия Запад, а не компютърни специалисти или агенти по недвижими имоти, някой от тях би се заял с околните само заради удоволствието.

Когато вратата се затвори след пацифиста, Ноа поръча още една бира от несъстоялата се Мини.

Когато тя се върна с бутилката „Дос Екис“, му каза:

— Този просто се заяждаше или нещо друго?

— Нещо друго.

— А ти ченге ли си?

— Бях някога. Толкова ли ми личи?

— Ъхъ. А и носиш хавайска риза. Цивилните ченгета обичат хавайските ризи, щото могат да скрият пистолет под тях.

— Е, аз не крия нищо друго под тази, освен пожълтял потник, който трябваше да изхвърля още преди пет години — излъга той.

— Баща ми също харесваше хавайските ризи.

— Баща ти ченге ли беше?

— Преди да го убият.

— Извинявай.

— Казвам се Франсийн, кръстена съм на името на песента на Зи Зи Топ.

— Не мога да разбера защо толкова много стари ченгета слушат Зи Зи Топ — каза той.

— Сигурно в ония времена е било като някаква противоотрова срещу бозата на „Ийгълс“.

Той се усмихна.

— Ти не си глупава, Франсийн.

— Смяната ми свършва в единайсет.

— Изкушаваш ме, но съм женен.

Тя хвърли поглед на ръцете му и след като не видя брачна халка, попита:

— Женен за какво?

— Ето това е труден въпрос.

— Не е толкова труден, ако бъдеш честен пред себе си.

Ноа до такава степен беше пленен от тялото и красотата й, че до този момент не беше забелязал сърдечността в очите й.

— Ще прилича на самосъжаление — отвърна той и назова името на годеницата си.

— При всеки друг, но не и при теб. — Сякаш го познаваше от години. — По-скоро на гняв.

— Как се казва този бар — „Огнената вода“ или „Философски кръг“?

— Когато човек по цял ден слуша кънтри музика, започва да надниква в душите на хората и само за няколко минути отгатва житейските им истории.

— Жалко, от тебе щеше да излезе една много забавна Мини — каза искрено той.

— Като те гледам, сигурно си като баща и. Имаш онази характерна гордост. Той я наричаше чест. Но в наши дни честта е само за неудачниците и това те кара да се гневиш.

Той се загледа в нея и едва сега забеляза меланхолията й.

— Оня там маха за сервитьорката.

Тя отвърна:

— Е, ако някога се разведеш, знаеш къде работя.

Изгледа я как се отдалечи. После се втренчи в бутилката си, сякаш тя означаваше нещо специално за него.

Накрая, когато му остана да гледа само празната бутилка, Ноа остави на Франсийн бакшиш, по-голям от цялата му сметка.

Навън, на фона на черното като пещера небе светеше яркото жълто петно на градския живот. Високо над него висеше гладката сребърна луна. В дълбокия чист и непрогледен мрак над лунния кръг светеха ярко няколко звезди. Бяха толкова далеч.

Той тръгна пеша на изток. От време на време покрай него профучаваха коли. Непрекъснато проверяваше дали не го наблюдават. Засега никой не го следеше.

Очевидно биячите на конгресмена вече не проявяваха интерес към него. Страхът и лекотата, с която беше предал клиентката си, за тях беше потвърждение, че той е добър гражданин.

Взе от колана мобилния си телефон и се обади на Боби Зун. Помоли го да го закара вкъщи.

Като походи още около километър и половина, стигна до денонощния супермаркет, който беше избрал за място на срещата. Хондата на Боби беше паркирана до едни кофи с дрехи втора употреба, които „Армията на спасението“ разпродаваше.

Когато Ноа се качи в колата, Боби — двайсетгодишен, кльощав, с рядка брадичка и леко отнесен поглед на човек, който редовно употребява хапчета „Екстази“ — седеше зад волана и си бъркаше в носа.

Ноа направи гримаса.

— Отвратителен си.

— Какво? — попита Боби, искрено изненадан от обидата, макар че показалецът му продължаваше да се намира в дясната му ноздра.

— Поне не те сварих да онанираш. Хайде да се махаме оттук.

— Оня номер беше много готин — каза Боби, докато палеше двигателя. — Много яко.

— Готино? Идиот такъв, аз си харесвах колата.

— Шевролета ли? Беше стара купчина желязо.

— Да, но той беше моята купчина желязо.

— И се пак, човече, сцената беше много по-впечатляваща, отколкото изобщо съм очаквал. Получихме повече, отколкото щяха да ни дадат.

— Да — призна Ноа без голям ентусиазъм.

Докато излизаше от паркинга пред магазина, Боби подхвърли:

— Конгресменът е стара кримка.

— Какво е?

— Много е печен, врял и кипял е.

— От къде ги взимаш тия работи?

— Кои?

— Тия — стара кримка!

— Непрекъснато обмислям някакъв сценарий. Във филмовото училище те учат, че от всичко става филм. И определено е така.

— Опазил ме Бог да играя във филм на Боби Зун.

С прямота, характерна само между момче и мъж, и с тих заговорнически тон, както и с вяра в киното, той отвърна:

— Ти не си герой. Моята роля, мъжката, е главната. Ти си ролята на Сандра Бълок.