Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Глава 21

С широко отворена паст, оголени страховити зъби, двуостър трепкащ език, змията се стрелна във въздуха подобна на змиорка във вода. Само че е по-бърза от змиорката, по-бързо от ракета, право към лицето на Лейлъни.

Момичето се извърта, но и змията явно не е преценила удара си точно. Само човешката реакция не би била достатъчна, за да спаси от ухапване. Иначе всичко останало си беше наистина. Дори и Лейлъни да си беше въобразила съскането на влечугото, прелетяло покрай лявото й ухо, докосването на гладката и студена кожа до бузата й беше реално. От това „погалване“ я побиха ледени тръпки. Тя потрепери, за миг й се стори, че омразната змия се е промъкнала под тениската й и е пропълзяла до гърба й.

След като чу съскането (или си го представи), Лейлъни успя отново да се извърти навреме, за да види как „райското съкровище“ пълзи по пода, а блестящите пръстени на тялото й слетят като жълтици на червената светлина.

Змията не беше голяма, дълга между половин и един метър и дебела колкото показалец. Но когато се пльосна на пода и бясно се замята, беше страшна като питон или кобра. След краткия миг на ярост пепелянката сякаш се успокои и се плъзна плавно по килима като водите на течаща река. Блъсна се в стената под прозореца, сви се на кълбо и надигна отново глава, за да оцени ситуацията и за да се приготви за нов удар.

Накуцвайки с деформирания си крак, забравила всякаква грациозност, Лейлъни панически се втурна към коридора. Макар че трудно запазваше равновесие, тя успя да стигне до вратата и се хвана за дръжката за опора.

Трябваше да избяга от змията. Да се прибере в спалнята си. Да се опита да барикадира вратата и да не позволи майка й да влезе.

На Синсемила й беше забавно и през смях успокои дъщеря си:

— Не е отровна, глупаче! Тя е домашна змия. Трябваше само да видиш лицето си!

Сърцето на Лейлъни биеше като лудо. Тя дишаше тежко.

Стиснала дръжката на вратата, тя се обърна назад, за да види дали змията не я преследва. Влечугото обаче си остана свито под прозореца.

Коленичила върху матрака, майка й се друсаше като невръстна ученичка и караше пружините да скърцат, докато неистово се смееше.

— Не бъди толкова тъпа! Това е само едно хлъзгаво сладурче, не е чудовище!

Ето как стояха нещата: дори и да успееше да избяга в стаята си, пак нямаше да е в пълна безопасност, защото рано или късно щеше да й се наложи отново да излезе. Да си вземе храна. Да отиде до тоалетната. Щяха да останат тук още няколко дни и това същество можеше да се промъкне навсякъде. Щом излезеше, змията можеше да пропълзи в стаята й през трисантиметровия процеп между вратата и пода или пък понеже Синсемила щеше да я пусне вътре. И тогава влечугото щеше да изчака Лейлъни в собственото й легло. За подобно нещо нямаше да може да намери нито убежище, нито покой. Влечугото ще бъде господар на всяко кътче в къщата. Обикновено Лейлъни се задоволяваше само с едно нищожно ъгълче, едно скромно място за така желаното уединение, мака и Синсемила да можеше във всеки един момент да нахълта без предупреждение. Но сега змията нямаше да й позволи дори да си помисли за уединение. Нямаше да може да се спаси от терзанията, да си отдъхне на спокойствие даже когато Синсемила спи — защото змията не спеше. Лейлъни не можеше да живее така. Това вече беше прекалено.

Като подскачаше върху леглото и продължаваше да се хили идиотски, старата Синсемила отново я върна в действителността:

— Змията подскача — понг! Право във въздуха! А Лейлъни вика „Олеле!“ Също подскача и докуцуква до вратата като пияно кенгуру на състезание с чувал!

Вместо да продължи към коридора, Лейлъни пусна вратата и се върна до леглото. Страхът и гневът не й позволяваха да възвърне лекотата на движенията си. Дълбоко вътре в нея като вулкан изригна чувството за крайна несправедливост спрямо нея. Това чувство я разтърси от главата до петите.

— Малкото симпатично хлъзгаво животинче няма да те убие, Лейлъни. То иска това, което искаме и ние, мила моя. Малкото животинче иска любов. — Синсемила проточи думата „любов“ и отново се засмя.

Отровна или не, змията беше скочила върху лицето на Лейлъни. Върху нейното лице, което беше най-красивото в нея! Вероятно нямаше да има едри гърди, независимо че уверяваше Мики в противното. Когато седеше в ресторант със скрит под масата крак с метална скоба и деформираната ръка в скута, хората виждаха само симпатичното й лице и се усмихваха от умиление. Отнасяха се към нея като към обикновено дете, в очите им нямаше съжаление, защото нищо в лицето й не подсказваше за недъгавост. Змията беше посегнала на лицето й и тя не се интересуваше дали влечугото е отровно или не. Защото можеше да промени необратимо живота й, ако беше забила острите зъби в носа или в бузата й. Тогава хората нямаше да се отнасят нормално към нея, а винаги щяха да си казват: „Бедното недъгаво момиченце. С тази малка недъгава ръчичка, малко недъгаво краче и ухапано от змия личице“.

Можеше да загуби много.

Затова трябваше да се справи с проблема, и то бързо. Но какво можеше да й помогне в битката със змията? В чекмеджетата на шкафа имаше само дрехи, нищо друго. Поради местенето си държаха багажа си в куфари. Всъщност те лежаха отворени до леглото и на стола. Но нито те, нито пък мебелите можеха да й дадат някаква идея какво да прави.

Змията продължаваше да се извива под прозореца. Светещи очи. Бавно поклащаща се глава сякаш в ритъма на някаква вълшебна флейта.

Синсемила се смееше и си припомняше случилото се преди минути, което намираше за невероятно забавно. В същото време подскачаше върху леглото като малко дете.

Лейлъни закуцука към гардероба и така леглото остана между нея и влечугото. Ако изпуснеше змията от погледа си, тя със сигурност щеше да я нападне.

— Виж, малка моя, виж. Виж това. — Синсемила протегна ръка, в която държеше нещо. — Няма нищо, малката, няма нищо, всичко е наред, виж.

Лейлъни не можеше да си позволи майка й да я разсее в момент, когато по земята пълзи змия. Но Синсемила не биваше да бъде пренебрегвана, както не биваше да се пренебрегва астероид с размера на Тексас, устремил се право към Земята.

— Бедното уплашено същество ме ухапа, когато токът изгасна. Впи се в мен силно, много силно — продължи Синсемила. — Макар че доста се уплаши и се сви. Много време ми трябваше да извадя зъбите й от мен. Не исках да разкъсвам дланта си, но не исках да нараня и бедното създание.

Дупките като от ухапване на вампир в случая бяха направени върху ръката на един вампир.

— Тогава взех бедното уплашено животинче в тъмното, двамата с него останахме в леглото и след известно време то престана да се свива. Ние установихме общ език, малката, аз и животинчето. О, мила, така се привързахме, докато чакахме да дойде токът. Беше страхотно.

Сърцето на Лейлъни биеше като побесняло. Туптенето беше някак аритмично, подобно на самата нея, когато беше тичала, накуцвайки с деформирания си крак. Напуканият талашит и амортизираният механизъм на плъзгащата се врата на гардероба й попречиха да я отвори по-бързо. Лейлъни изръмжа енергично и я отмести настрани.

— Няма отрова, мила. Животинчето има зъби, но няма отрова. Недей да подмокряш гащите, момиче, трябва да пестим електричество и да перем по-рядко.

В гардероба имаше стоманен прът с дебелина приблизително четири сантиметра, на който се оказваха дрехите. На него обаче висяха само няколко дамски блузи и мъжки ризи.

Хвърли поглед към краката си. Змията я нямаше.

Змийското ухапване по лицето можеше да причини не само неприятен белег. Можеше да доведе например до увреждане на нерв. Някои лицеви мускули могат да останат парализирани за цял живот. Така и ще си останеш с изкривена физиономия.

Металният прът беше закрепен в два U-образни жлеба. Тя го вдигна и го извади. Закачалките и дрехите паднаха на земята.

В отговор Синсемила отново се захили. Плесна с ръце, очевидно забравила за ухапването и развълнувана от предстоящото представление.

Лейлъни би предпочела лопата или коса. Но и дългият стоманен прът беше по-добре от нищо. С него поне щеше да държи влечугото на разстояние.

Стиснала пръта в дясната си ръка, тя си помогна с него и се приближи до леглото.

Размахвайки ръце във въздуха като някаква певица на госпъли, Синсемила продължи монолога си:

— О, Лейни, скъпа, само ако можеш да се видиш! Толкова приличаш на Сейнт Патрик!

Момичето тромаво, но упорито, заобиколи леглото. „Спокойно — каза си, — запази самообладание“.

Лейлъни не беше в състояние да действа трезво. Страхът и гневът не й позволяваха да координира ефективно взаимодействието между мозъка и тялото.

Ако змията я беше ухапала по лицето, можеше да засегне окото й.

Тя удари крака си в ръба на леглото, строполи се, но моментално се подпря и отново се изправи. Почувства се глупаво, като момиче от замъка на Франкенщайн. Само болтове във врата й липсваха. Жалък експеримент, който беше пълен провал в сравнение с истинския Франкенщайн.

Не искаше много — само да има нещо, на което да можеше да разчита и което да й послужи за опора. Деформиран крак, деформирана ръка, прекалено остър ум. Нямаше как да замени тези части с по-нормални. Надяваше се само на здрав и надежден десен крак, здрава и надеждна дясна ръка, приятно и симпатично лице. Гордостта нямаше нищо общо с това. Имайки предвид всичките й проблеми, симпатичното лице не беше за нея само желание да бъде красива, а беше начин да оцелее.

Когато заобиколи леглото, видя хлъзгавата гадина там, където я беше забелязала за последен път — свита под прозореца.

— О, скъпа, Лейни, трябваше да снимам с видеокамерата — каза Синсемила. — Щяхме да спечелим цяло състояние от онова предаване — „Най-смешните домашни видеоклипове“.

Лице. Очи. Можеше да загуби много. „Излез, махни се оттук“. Но те ще си я върнат отново. И къде ли ще бъде змията тогава? Навсякъде, навсякъде. Ами ако майка й я вземе с тях, когато отново тръгнат на път с караваната? В тази ламаринена съборетина на колела тя ще трябва да се съобразява не само със Синсемила и Престън, ами и със змията. А когато кръстосваш щатите със скорост сто километра в час, няма как да скочиш в движение и да избягаш.

Хванала пръта с двете ръце, Лейлъни се запита какво разстояние можеше да прелети една змия, когато скочи срещу жертвата си. Май някъде беше чела, че може да направи скок два пъти по-дълъг от собствената си дължина. В случай метър и половина — два метра. Значи нямаше да я стигне. Но ако гадината се окажеше прекалено амбициозна, винаги можеше да подобри резултата с още десет процента. Като герой от някоя откачена детска книга — „Малката змия, която скачаше нависоко“. Тогава нямаше шанс.

Лейлъни не беше способна на кой знае какво насилие, може би дори изобщо не беше способна да причини болка на друго създание. Тя никога не си мечтаеше да бъде майстор на бойни изкуства с ръце и крака твърди като желязо. Стилът на Клонк беше различен от стила „Нинджа“. Стилът на Клонк предполагаше да очароваш, да забавляваш, да впечатляваш. Но ако подобен подход имаше успех при учителите и настоятелите на училището, както и сред добродушните съседки, при змиите най-много щеше да ти помогне да останеш без око.

— Бягай, животинче, бягай — посъветва Синсемила змията. — Бягай, че лошата Лейни ще те стигне!

И най-малкото колебание щеше да повлияе на волята й. Затова Лейлъни трябваше да действа решително, докато още беше под въздействието на страха и яростта си. С изненада установи, че е готова да заплаче. Тогава замахна с пръта като с копие право към свитата на кълбо мишена.

Успя да удари змията, но само две-три секунди след това влечугото се опита да избяга.

— Бягай, животинче, бягай!

Продължи да удря. Притисна я и я смачка в стената. С всички сили удари отново и почти я разсече на две, но гадината отново се освободи. Не беше лесно да убиеш змия. Трудно, като да разбереш кой е истинският ти баща, като да научиш какво се е случило с брат ти, трудно като всичко останало в този скапан живот. Но не бива да се отказваш, трябва да опитваш, да замахваш.

Змията се изплъзна и се шмугна покрай стената под високия шкаф с чекмеджетата. Синсемила скочи в леглото.

— Опа, голям проблем. Разказа играта на животинчето и сега то се е свило под шкафа. Но то готви своето змийско отмъщение.

Лейлъни се надяваше да има петна от кръв по стената. Или ако змията нямаше кръв, нещо друго, което да подсказва, че му е нанесла смъртоносни рани. Но кръв нямаше, нито размазани вътрешности.

Кръглият край на пръта не беше така ефективен като остър нож, но със сигурност можеше да разсече змийските мускули, ако Лейлъни го натиснеше достатъчно силно. Макар че потните й длани се хлъзгаха по гладката стомана, със сигурност беше ранила влечугото.

Шкафът с чекмеджетата беше висок над метър и половина, широк около метър и двайсет и дълъг близо трийсет сантиметра. Змията беше някъде отдолу, под него. Когато Лейлъни затаи дъх, тя чу съскането на влечугото. Звукът отекваше в стените на най-долното чекмедже.

Най-добре е да се заеме с това същество, докато още е зашеметено и не се е опомнило. Отстъпи назад и коленичи с усилие. Легна на пода и погледна под шкафа.

Ако Смъртта имаше миризма, то със сигурност тя беше еднаква с миризмата на този килим. Гневът не я напускаше, продължаваше да й се гади.

— Я само чуй това умно змийче, чуй как крои план, както когато дебне мишка да я изяде.

Слабата червена светлина едва-едва проникваше до тъмната ниша под шкафа.

Лейлъни дишаше с отворена уста. Не от умора — не беше се уморила чак толкова — а защото беше притеснена и доста уплашена. Докато лежеше и напрегнато се взираше за влечугото на разстояние само два метра от опасното гнездо, и дишаше тежко с отворена уста, езикът й се докосна до килима и от отвратителния вкус отново й се догади.

Сянката под шкафа сякаш трепна. Някъде там отдолу проблеснаха пръстените на змийската кожа.

— Змийчето има план да пипне мишката Лейлъни. Змийчето си представя колко вкусно ще е момиченцето.

Гадината се беше свила в ъгъла.

Лейлъни отново застана на колене. Взе пръта с две ръце и го заби под шкафа, за да размаже влечугото. Удари отново и отново, бясно, докато кокалчетата на ръцете й не се протъркаха от килима. Чуваше как прътът разкъсва и размазва малкото чудовище, а кръвта му обагря долната стена на чекмеджето.

А на леглото Синсемила продължаваше да подскача, да ободрява с викове единия от участниците в двубоя и да ругае другия. И макар че Лейлъни вече не чуваше какво говори майка й, правилно предположи, че симпатиите й са на страната на змията.

Не можеше да чуе ясно бръщолевенето на Синсемила, защото влечугото се мяташе като лудо и барабанеше с опашката по чекмеджето. В същото време ударите на пръта също кънтяха доста силно. А пък и самата Лейлъни ръмжеше като див звяр. Гърлото й беше пресъхнало и гласът й сякаш беше чужд.

Накрая си даде сметка, че се е увлякла, и понечи да спре да удря с пръта. Змията така или иначе вече беше мъртва. Вече не се мяташе и не съскаше. Въпреки това момичето не беше в състояние да спре. Беше излязло от контрол. „Без контрол“. На какви асоциации навяваха тия две думи? Каквато майката, такава и дъщерята. Жената, отгледала Лейлъни, обаче сега се беше долепила уплашено до таблата на леглото. Но това не й се стори толкова важно, колкото откритието, че и тя като Синсемила може да загуби контрол и самообладание.

С потно лице и длани Лейлъни остана известно време коленичила на пода — с отпуснати рамене, мокри коси, стиснати от гняв юмруци (толкова силно, че не беше в състояние да пусне пръта). В нея сякаш се беше вселил духът на Квазимодо.

Почувства се унижена. Отново я беше обзел страх, но сега поради други причини. Някои змии бяха по-страшни от други: екземпляри, които не ги носеха в кутии с отвори за дишане, които не пълзяха в пустините или горите. Тези змии бяха невидими и обитаваха дълбоките бездни на човешкото съзнание. До момента тя не си беше давала сметка, че в нея могат да живеят тези силни змии на яростта и страха. Или че сърцето й може да се зарази от внезапното им ухапване и да забие така лудо.

Като някакво митично крилото създание Синсемила се беше надвесила от леглото и очите й блестяха от въодушевление.

— Палавото змийче е много хитро.

В първия момент Лейлъни не разбра думите на майка си. Докато не видя накъде гледаше тя — точно до ръката на Лейлъни, която стискаше страшното оръжие. Стоманеният прът беше дебел около пет сантиметра и кух. Оказа се, че змията изобщо не е мъртва и се е пъхнала в пръта. Така незабелязано беше пропълзяла изпод шкафа до незащитения тил на Лейлъни. И сега бавно се готвеше за атака.

Дали влечугото се движеше бавно, защото беше ранено, или защото беше предпазливо, Лейлъни не знаеше, а и не я интересуваше. Точно когато влечугото изпълзя от тръбата, тя го хвана за опашката. Беше гледала как змиеукротителите за секунди хващат тези животни за главата, за да обезвредят челюстите. Само че страхът да не се прости с единствената си здрава ръка я накара да избере другия край.

Беше много хлъзгаво и мокро. Значи все пак беше ранено. Но в него все още имаше достатъчно живот да се изметне рязко, за да се освободи.

Преди змията да успее да се извърти и да я ухапе по ръката, Лейлъни светкавично скочи на крака. Тя замахна с влечугото като с въже и го удари с всичка сила в шкафа.

Мъртвата змия се изхлузи от ръката й и се строполи на безжизнена и безопасна купчина на пода.

Синсемила беше онемяла — или от зрелищния спектакъл, или от неочакваната развръзка.

Лейлъни също беше загубила ума и дума, потресена от собственото си поведение. Подобно на някакъв червей картината от баталната сцена преди малко се впи дълбоко в съзнанието й и сигурно никога нямаше да може да я заличи от паметта си.

Сърцето й все още я караше да потрепва при всеки нов удар, гневът й далеч не беше преминал.

Не биваше да плаче. Не и тук. Не и сега. Страхът и гневът не можеха да я накарат да рони сълзи пред майка си. В света не съществуваха достатъчно мъка и нещастие, които да я накарат да покаже уязвимостта си пред Синсемила.

И в момента чувствата й пречеха да върви с обичайната си лекота. Но когато вложи мисъл и усилие в движенията си (подобно на пациент с парализа, който се учи да ходи наново), успя с достойнство да извърви пътя до вратата на спалнята и излезе.

Щом стигна до коридора, я побиха тръпки. До такава степен се разтрепери, че зъбите й затракаха. Въпреки това продължи напред.

Когато стигна до банята чу, че майка й се е раздвижила в спалнята. Обърна се. Стори й се, че през открехнатата врата проблесна леденостудена бяла светлина. Като от светкавица на фотоапарат. Змията не беше напълно премазана. Очевидно артистичното у Синсемила беше заговорило и тя намираше нещо красиво в начина, по който мъртвото тяло на влечугото лежеше безжизнено върху оранжевия килим.

Като че отново проблесна светкавица.

Лейлъни влезе в банята, включи лампата и вентилатора. Затвори вратата и я заключи.

Пусна душа, но не се съблече. Вместо това свали капака на тоалетната чиния и седна.

Бученето на вентилатора и шумът от течащата вода служеха за прикритие, докато си позволи нещо, което не беше правила досега пред майка си и пред Престън Мадок. Заплака.