Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Глава 17

За всички останали, освен за Ноа Фаръл „Раят на самотните и отдавна забравените“ беше по-известен като болничен дом „Сиело Виста“. Истинското име на мястото, освен че обещаваше кътче от рая, даваше и доста пълна представа за това как изглежда чистилището.

Сам не знаеше защо е кръстил дома така. Животът го беше прочистил от всякакви сантименталности, макар че у него все още беше останала някаква страст към романтиката.

Не всичко в този клуб беше романтично. Изключение правеха испанската архитектура и тротоарите, очертани от ковани решетки и красиви лози. Въпреки тази привлекателност никой не идваше тук да търси любов или страстна авантюра.

Из цялата сграда подовете — балатум в сиво с оранжеви и сини петна — бяха безупречно чисти. Оранжевите стени с бели цокли създаваха ведра атмосфера. Чистотата и свежите цветове обаче не бяха достатъчни за Ноа да се настрои на вълна за почивка.

Това беше частна институция с отдаден на работата си и любезен персонал. Ноа оценяваше професионализма им, но усмивките и поздравите им му се струваха фалшиви. Не защото се съмняваше в тяхната искреност, а защото му беше трудно да се усмихне, когато се намираше тук. И защото идваше с такова чувство за вина, че беше твърде потиснат, за да изрази по-силни емоции.

Мина покрай стаята на медицинските сестри и в коридора на първия етаж. Ноа срещна Ричард Велънд. Ричард предпочиташе да му викат Рикстър — сантиментален прякор, който му беше дал баща му.

Рикстър се клатушкаше по коридора, усмихнат замечтано. С дебелия си врат, широки рамене, къси крака и ръце той предизвикваше асоциации с фантастични и приказни персонажи, но все благородни и добри. Добър трол или може би добросърдечно джудже на път към подземните мини.

За много хора лицето на болен от тежка форма на синдрома на Даун предизвикваше съжаление, объркване, смут. За разлика от тях всеки път, когато виждаше момчето — на двайсет и шест години, но в известен смисъл момче за цял живот — Ноа се замисляше за това колко несъвършени са всички синове и дъщери на тази земя и отправяше благодарност към Бог, че неговите недостатъци му бяха подвластни и той можеше да ги премахне, ако имаше воля.

— Малката оранжева госпожица обича ли мрака? — попита Рикстър.

— Коя е тази малка оранжева госпожица? — попита Ноа.

Рикстър беше събрал дланите си все едно, че вътре държеше съкровище, което щеше да поднесе като дар пред нечий трон или олтар.

Когато Ноа се наведе, за да види какво държи момчето, Рикстър разтвори леко дланите си. Вътре като някакво лакирано манисто лежеше оранжева калинка.

— Да не вземе да излети. — Той бързо затвори дланите си. — Ще я пусна на свобода. — Погледна през прозореца към току-що спусналия се вечерен мрак. — Сигурно се страхува. От мрака.

— Познавам калинките — отвърна Ноа. — Те обичат нощта.

— Сигурен ли си? Небето потъва в тъмното и всичко става толкова голямо. Не искам да се уплаши.

В нежните черти на Рикстър, както и в искрените му очи, се долавяше вродена доброта и невинност, което означаваше, че загрижеността му за насекомото е съвсем искрена.

— Виж, калинките трябва да се пазят не от тъмното, а от птиците.

— Щото птиците ядат буболечки.

— Точно така. Но повечето птици спят през нощта. На твоята малка оранжева госпожица няма да й се случи нищо в тъмното.

Изкривената вежда и плоският нос на Рикстър сякаш бяха създадени за по-мрачно изражение, но широката му усмивка беше много разведряваща.

— Знаеш ли, че съм освободил много неща?

— Знам.

Мухи, мравки, молци, паяци. Всички те и още много като тях бяха освободени от това момче-мъж.

Веднъж, когато се появи мишка и започна да снове от стая в стая и из коридорите, Рикстър не обърна внимание на комичната паника на санитарите и сестрите, коленичи и протегна ръка към малкия гризач. И сякаш усетила духа на някакво божество, мишката се затича право към него и се качи върху дланта му, после по ръката и накрая се спря върху рамото му. За всеобща радост и възхищение на персонала и другите пациенти той излезе отвън и пусна треперещото създание на поляната в задния двор. Там мишката изчезна от погледа му и се скри в една леха с цветя.

Сякаш животното беше опитомено, то изчака да падне нощта и се върна отново в отопляваната сграда, където нямаше никакви котки.

Имайки предвид тези „освобождавания“, Ноа заключи, че за Рикстър болничното заведение в Сиело Виста (въпреки загрижения персонал и удобствата) е място, в което живите същества ги държат против волята им.

През първите си шестнайсет години момчето беше живяло заедно с майка си и баща си в един по-голям свят. Те загинаха по вина на един пиян шофьор на магистралата „Пасифик Коуст“. Само на десет минути път от дома им, те изведнъж се бяха озовали още по-близо до рая.

Чичото на Рикстър беше назначен за попечител на имота и настойник на момчето. Тъй като представляваше само досадно неудобство за роднините си, Рикстър беше изпратен в Сиело Виста. Когато пристигна тук, той се стесняваше, беше уплашен и изобщо не протестира. Седмица по-късно стана закрилник на буболечките и освободител на мишките.

— Веднъж преди освободих една госпожица като тази, май беше два пъти, но тогава беше светло, през деня.

Може би момчето се страхуваше от тъмното.

— Искаш ли да я изнеса навън и да я пусна? — попита го Ноа.

— Не, благодаря. Искам да я видя как отлита. Ще я сложа върху розите. Тя ще ги хареса.

Със затворени длани, притиснати до сърцето, той бавно продължи да върви към фоайето и оттам към предния вход на сградата.

Ноа почувства краката си натежали като олово. Сигурно и Рикстър усещаше същото. Все пак се постара да тръгне към стаята на Лора.

Освободителят на калинки се провикна от коридора:

— Лора днес не си беше в стаята много време. Беше на едно от ония места, на които ходи.

Ноа се спря изненадан.

— На кое място?

Без да се обръща назад, момчето отвърна:

— Онова, дето е тъжно.

В края на коридора се намираше нейната стая. Беше малка, но не и тясна. Нищо в нея не говореше, че се намира в болнично заведение. Изкуственият персийски килим, макар и да не беше от скъпите, излъчваше изтънченост и топлина в иначе строго издържаното помещение. Мебелите също не бяха характерни за медицинска институция. Разбира се, бяха с метални никелирани повърхности, но боядисани в червено.

Единствената светлина идваше от лампата на едно от двете нощни шкафчета. Лора беше сама в стаята, защото не беше способна да се социализира.

С боси крака, облечена в бял памучен панталон и розова блуза, тя лежеше върху смачканите завивки с гръб към вратата и лампата. Не се обърна, когато той влезе. Дори не показа, че е разбрала за присъствието му, когато мина от другата страна на леглото и застана пред нея.

Единствената му сестра, на двайсет и девет години. За него тя винаги щеше да си остане дете. Изгуби я, когато беше на дванайсет. До този момент тя беше единственият светъл лъч в семейството, което живееше в сянка и мрак.

Все още красива като тогава, тя лежеше на лявата си страна. Виждаше се само профилът й отдясно, който не беше белязан от насилието, променило живота й. Невидимата половина от лицето й, скрита във възглавницата, беше ужасяваща — счупени кости и големи груби белези.

Макар че и най-добрият специалист по възстановителна хирургия не би могъл да върне предишната й красота, неимоверният ужас сякаш беше заличен и изгладен от чертите й. Застрахователните компании обаче отказват да плащат за скъпи пластични операции, когато в същото време пациентът страда и от сериозни умствени увреждания, които не му позволяват да води нормален живот.

Както го предупреди Рикстър, Лора беше на едно от местата си за уединение. Изключила от съзнанието си цялото обкръжаващо я битие, тя беше зареяла поглед в един друг свят, на спомени и фантазии, сякаш гледаше някаква художествена драма.

В някои дни лежеше и се усмихваше, очите й блестяха от радост, от време на време дори мъркаше от удоволствие. Но сега беше отишла на тъжното място — едно от най-лошите, в които блуждаещият й дух пътуваше. По миглите й блестяха солени капки, а в кафявите й очи се виждаха сълзи.

Ноа изрече името й, но Лора не отговори.

Докосна веждата й. Тя не помръдна, дори не мигна.

Когато потънеше в подобно отчаяние, както и когато се чувстваше блажен, тя беше недостъпна. Можеше да остане така пет или шест маса, а в по-редки случаи дори осем или десет.

Когато беше на себе си, тя можеше да се облича и да се храни, макар че изглеждаше озадачена и действията й бяха несигурни. В това състояние Лора от време на време реагираше, когато я повикаха по име. В повечето случаи обаче и тя не знаеше коя е, а и не я беше грижа.

Рядко говореше и никога не разпознаваше Ноа. Ако изобщо й беше останала някаква памет за миналото, спомените й бяха разпръснати из тъмата на нейното съзнание на толкова малки парченца, че тя не беше в състояние да ги събере и да ги сглоби.

Ноа седна на фотьойла, от който можеше да вижда сънения й поглед, периодичното мигане на клепачите й и капещите сълзи.

Макар че му беше трудно да я гледа така, беше доволен, че не е потънала в още по-мрачния свят, където понякога се губеше. Когато Лора се намираше на онова още по-негостоприемно място, в очите й нямаше сълзи, но те бяха разширени от ужас; страхът загрозяваше красивата половина от лицето й.

— С печалбата от този случай ще платим да останеш още шест месеца тук — каза й Ноа. — Така че сме се погрижили за първата половина от годината.

Грижите за Лора бяха единствената причина, поради която работеше, причината, поради която живееше в евтин апартамент под наем, караше стара таратайка, не пътуваше и си купуваше дрехи втора употреба. Грижите и парите за Лора всъщност бяха единствената причина и смисъл на живота му.

Ако беше проявил отговорност преди години, когато тя беше на дванайсет, а той — на шестнайсет, ако беше проявил смелост да се обърне срещу злобното си семейство и да стори каквото трябва, сестра му сега нямаше да е пребита и оставена да се мъчи до края на живота си. Животът й нямаше да е поредица от сънища и кошмари.

— Констанс Тавенал сигурно би ти харесала — продължи той. — Ако можеше да пораснеш, мисля, че щеше да приличаш много на нея.

Когато идваше при Лора, той й говореше надълго и нашироко. Тя никога не му отговаряше, никога не даваше признаци, че разбира дори едно изречение от монолозите му. Но той продължаваше докато не му останеха никакви думи.

Продължаваше да вярва, че на някакво много тайнствено ниво въпреки всички доказателства за противното той все пак установяваше връзка с нея. Непреклонната му упоритост през годините беше мотивирана от отчаяна надежда, вяра, която понякога му се струваше наивна, но никога не го напускаше. Нуждаеше се от това, трябваше да вярва, че Бог съществува, че Той се грижи за Лора, че няма да й позволи да страда и да изпадне в пълна изолация, че Той позволява на гласа на Ноа и на неговите думи да проникнат в затвореното сърце на Лора и така й даваше утеха.

За да може да носи бремето на всеки следващ ден и да продължи да живее в тези тежки за него условия, Ноа Фаръл си внушаваше, че грижите му за Лора някой ден ще се възнаградят. Надеждата за възнаграждение по заслуги беше единствената храна за душата, а за възможността за възмездие беше като животворна вода за пустинята в сърцето му.

Ричард Велънд и да искаше, не можеше да я освободи, но поне можеше да помага на буболечките и мишките. Ноа не можеше да освободи нито себе си, нито сестра си. Можеше да получава удовлетворение само от вероятността, че неговият глас, подобно на парцал, с който се бършеше прахът от прозореца, спомага за проникването на повече светлина в мрака, който тя обитаваше.