Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Глава 61

Събота: от Хоуторн, Невада, до Бойс, Айдахо. Седемстотин и двайсет километра. Предимно пусти земи, ярко слънце, но приятно шофиране.

Ято лешояди кръжаха над някаква мърша в пустинята на час и половина южно от Лъвлок, Невада. Макар и заинтригуван, Престън Мадок реши да ги задмине.

Спряха да обядват в едно бистро в Уинемука.

На тротоара до ресторанта рояци мравки се бяха нахвърлили върху тялото на един дебел и смачкан бръмбар. Сокът на бръмбара имаше интересна окраска, подобна на разлят бензин, смесен с вода.

Да се показва със семейството на публично място напоследък беше рисковано. Изпълнението й в петък, в бистрото западно от Вегас, беше изнервило някои хора. Можеше да получи това, което искаше, ако сервитьорката не се беше оказала глупава.

Повечето хора са глупави. Престън Мадок беше направил това заключение още на единайсет години. През следващите трийсет и четири нито веднъж нямаше причина да промени мнението си.

От бистрото миришеше на хамбургери. Пържени картофи в тиган с горещо олио. Бекон.

Той се запита на какво ли мирише тялото на мъртвия бръмбар.

Няколко мъже седяха един до друг на високи табуретки на бара в бистрото. Повечето от тях бяха доста пълни. Дъвчеха един до друг. Отвратително.

Може би един от тях щеше да получи инфаркт по време на обяда. Шансовете бяха големи.

Ръката ги поведе към едно от сепаретата и седна до прозореца.

Черната дупка се настани до дъщеря си.

Престън седна срещу тях. Неговите приказни дами.

Ръката, разбира се, беше гротескна, но Черната дупка си беше наистина приказна. След толкова много наркотици тя сигурно беше изцедена като парцал.

Когато започне да се състарява, ще погрознее много бързо — може би до две или три години.

Може би ще успее да направи поне две недоносчета, преди тя да стане прекалено отблъскваща.

На перваза на прозореца лежеше мъртва муха. Страхотна атмосфера.

Той се зачете в менюто. Собствениците трябваше да сменят името на заведението. Да го прекръстят на „Двореца на мазнотията“.

Естествено Черната дупка не можа да си хареса много ястия. Поне не мърмореше. Дупката беше във весело настроение. Напълно разбираемо. Тя рядко употребяваше силни химикали преди обяд.

Пристигна сервитьорката. Грозна мизерница. С празни очи и торбести бузи — лице подобно на рибешко.

Беше облечена в прилежно изгладена розова униформа. Фризираната си коса с цвят на козина на плъх беше прибрана с розова панделка, за да отива на униформата. Внимателно сложен грим, очна линия, червило. Нокти с прозрачен маникюр, също толкова грозни като нея.

Доста усилия полагаше да изглежда красива.

Мостовете бяха направени за хора като нея. Мостовете и високите огради. Ауспусите на колите и газовите печки. Ако някога се обадеше на гореща линия за самоубийци и някой от психолозите я разубедеше да не се застрелва, щяха да й направят лоша услуга.

Поръчаха си обяд.

Престън очакваше Ръката да поиска помощ от „Рибешкото лице“. Но тя не го стори. Изглеждаше примирена.

Изпълнението й предишния ден доста го изнерви, но сега остана разочарован, че тя не опита отново. Обичаше предизвикателството, което представляваше напоследък бунтарското й поведение.

Докато чакаха да им сервират храната, Дупката задърдори.

Тя беше Черната дупка отчасти защото психичната й енергия и безумното й дърдорене образуваха мощна гравитация, която би могла да те притегли до забрава, ако нямаш силен характер.

Но той беше силен. Никога не се плашеше и стесняваше от някоя задача, от някое предизвикателство. Никога не трепваше от истината.

Макар че разговаря с Дупката, не й обърна голямо внимание. Винаги беше по-вглъбен в себе си, отколкото отворен към външния свят.

Мислеше си за Сакатия, брата на Ръката. Доста мислеше за Сакатия напоследък.

Имайки предвид риска, който беше поел, не можа да изпита достатъчно удовлетворение при последното посещение с момчето в горите на Монтана. Всичко стана прекалено бързо. А някои спомени трябваше да бъдат богати на подробности. Именно тези спомени го поддържаха.

Престън имаше много по-разнообразни планове за Ръката.

И като говорим за нея: тя привидно небрежно огледа цялото бистро, очевидно търсеше нещо конкретно.

Видя как погледът й се спря на табелата на тоалетната.

Миг по-късно каза, че трябва да отиде до клозета. Каза „клозета“, защото знаеше, че тази дума отвращава Престън.

Беше израснал в изтънчено семейство, в което никога не се говореха подобни вулгаризми. Той предпочиташе „тоалетната“.

Дупката стана и направи място на дъщеря си да излезе от сепарето.

Когато Ръката тромаво се изправи на крака, тя прошепна: „Наистина ми се пикае“.

Това беше шамар за Престън. Ръката знаеше, че той мрази да се говори за физиологичните нужди.

Не обичаше да я гледа как върви. Деформираните й пръсти бяха достатъчно гнусна и отблъскваща гледка. Продължи да си разменя глупави реплики с Дупката, като в същото време си мислеше за Монтана и следеше с периферното си зрение Ръката.

Изведнъж осъзна, че под надписа ТОАЛЕТНА има и друг — това, което навярно тя търсеше — ТЕЛЕФОН.

Извини се пред дупката, стана и последва момичето.

То беше изчезнало в коридора в края на бистрото.

Когато той влезе в същия коридор, видя, че мъжката тоалетна е в дясно, а дамската — вляво, а телефонният автомат беше в края на коридора.

Тя стоеше до телефона с гръб към него. Когато се пресегна с недъгавата си ръка към слушалката, сякаш го усети и се обърна.

Надвесил се над нея, Престън видя монетата в ръката й.

— Тук ли откри тази монета? — попита я той.

— Да — излъга тя. — Винаги проверявам дали не е оставена някоя.

— Значи е на някой друг. Върни я на касиера, когато си тръгваме.

Той протегна длан към нея.

Не й се искаше да даде монетата и се поколеба.

Той рядко я докосваше. От контакта с тялото й го полазваха тръпки.

За щастие тя държеше монетата с нормалната си ръка. Ако беше в лявата, пак щеше да я вземе, но после нямаше да си довърши обяда.

Тя се престори, че е дошла за тоалетната.

Престън също се престори и влезе в мъжката тоалетна. Доволен беше, че нямаше никого. Изчака вътре, до вратата.

Запита се на кого ли е възнамерявала да се обади. На полицията?

Веднага щом я чу да излиза от тоалетната, той също се върна в коридора.

Заведе я обратно в сепарето. Ако беше вървял след нея, щеше да му се наложи да я гледа как се движи.

Обядът дойде веднага след като седнаха.

Рибешкото лице, грозната сервитьорка, имаше тъмно петно на носа. Приличаше на меланома.

Ако наистина беше меланома, а тя не си даваше сметка и оставеше нещата така още една седмица, носът й щеше да се изгние. След операцията щеше да остане с голяма дупка в средата на лицето.

Може би тогава, ако зловредната болест не се промъкнеше в мозъка й и не я убиеше, щеше да постъпи правилно и да прибегне до ауспуха, газовия котлон или пушката.

Храната беше доста добра.

Както обикновено той не гледаше към устните на спътниците си, докато се хранеха. Беше се съсредоточил върху очите им или гледаше леко зад тях. Избягваше да гледа езиците, зъбите, устните и дъвчещите челюсти.

Престън предположи, че някой може да погледне към устата му докато дъвче, или към гърлото му, докато преглъща. Но си наложи да не мисли за това. Ако непрекъснато го вълнуваше тази мисъл, трябваше да се храни сам.

По време на ядене той се вглъбяваше в себе си. Това беше защитна реакция.

Това за него не беше проблем, не изискваше никакви специални усилия. Дипломите му от Йейл, а после и от Харвард, от бакалавърската и магистърската до докторската му степени, бяха по философия. По природа философите бяха по-самовглъбени от обикновените хора.

Интелектуалците и особено философите се нуждаеха по-малко от света, отколкото той от тях.

По време на обяда той продължи да си бъбри с Дупката и да си мисли за Монтана.

Звукът на прекършването на врата на момчето…

Начинът, по който ужасеният му поглед помрачня, а после се проясни във вечен покой…

Рядката миризма на последния дъх, който излезе от гърлото на Куция, преди да умре…

Престън остави бакшиш от трийсет процента, но не даде монетата от двайсет и пет цента на касиера. Убеден беше, че Ръката не е открила монетата в телефона. Затова щеше да я запази.

За да избегне правителствената блокада на Източна Невада, където ФБР официално издирваше наркобосове, но на практика — според него — прикриваше някакво свързано с НЛО събитие, Престън зави на север от Уинемука към щата Орегон. Използва федерално шосе № 95 — двулентов път без разделителни линии.

Деветдесет километра навътре в Орегон шосе № 95 завиваше на изток към Айдахо. Прекосиха река Оуайхий Ривър, след което и границата с щата.

Към шест часа пристигнаха в един къмпинг на север от Бойс, Айдахо, където се настаниха за по-дълъг престой.

Престън купи вечеря. Китайска, този път средно качество.

Черната дупка много обичаше ориз. И макар че отново беше дрогирана, беше достатъчно адекватна, за да може да се храни.

Както обикновено Дупката насочи разговора към себе си. Винаги искаше да е в центъра на вниманието.

Когато спомена идеите си за нов дизайн и гравиране по деформираната ръка на дъщеря си, той я похвали и насърчи. Стори му се, че разкрасяващото обезобразяване е доста глупаво, но в същото време забавно нещо — поне доколкото избягваше да гледа към изкривения израстък на момичето.

А и знаеше, че подобен разговор ужасява Ръката, макар че тя много добре прикриваше страха си. Добре. Страхът в крайна сметка щеше да премахне илюзиите й, че има надежда да води нормален живот.

Беше избрала да осуети намеренията на майка си, като умело играеше побърканата й игра. Но като слушаше как дупката ентусиазирано обяснява какво ще направи със скалпела по ръката й, може би щеше да осъзнае, че не е родена да печели, която и да било игра, най-малко тази.

Беше се пръкнала на този свят от майка си недъгава, несъвършена. Беше губеща от мига, в който лекарят я беше плеснал по задните части, за да започне да диша, вместо да прояви милост към нея и тихо да я задуши.

Когато дойдеше мигът да заведе момичето в гората, може би то щеше да стигне до извода, че смъртта е най-доброто решение за него. Че е за предпочитане смъртта, отколкото майка й да реже живата й плът. Защото рано или късно тя щеше да го стори.

Смъртта беше единствено възможно избавление. В противен случай щеше да й се наложи да бъде аутсайдер. На толкова несъвършен човек като нея животът не можеше да даде нищо, освен разочарование.

Разбира се, Престън не искаше тя да бъде напълно примирена и готова да умре. Известна съпротива нямаше да навреди на приятните му спомени.

След като свърши вечерята, остави Ръката да почисти масата. После заедно с дупката си взеха вечерен душ, отделно един от друг, и се оттеглиха в спалнята.

Накрая, след като чете „В захарта на пъпеш“, Дупката се отнесе.

Престън искаше да я използва. Но не можеше да различи дали е в несвяст от наркотиците, или просто спи.

Ако само спеше, можеше да се събуди по средата на акта. Тогава от неговата възбуда нямаше да остане и помен.

Ако се събудеше, тя щеше да приеме ставащото с ентусиазъм. Тя знаеше, че са сключили сделка, според която от нея не се иска активно участие по време на половия акт. И въпреки това щеше да е ентусиазирана.

Сделката беше: Дупката получава всичко, което й е необходимо, а в замяна Престън иска само едно нещо.

Леко му се догади, като си помисли, че тя може да се събуди и да прояви ентусиазъм. Нямаше никакво желание да гледа интимните телесни функции на никого.

А и мразеше да го гледат.

Дори когато имаше настинка, винаги се извиняваше и отиваше да си издуха носа насаме. Не искаше никой да чува как се секне.

Следователно вероятността да получи оргазъм в присъствието на активен и заинтересован партньор беше почти равен на нула.

Дискретността беше доста подценявана в съвременното общество.

Несигурен в сегашното безсъзнателно състояние на Дупката, той изключи лампата и легна на своята част от леглото.

Замисли се за бебетата, които тя щеше да роди. Малки деформирани магьосници. Етични дилеми, чакащи окончателното си решение.

* * *

Неделя: от Бойс до Нънс Лейк. Петстотин и шейсет километра. По-труден терен от този в Невада.

Обикновено той не тръгваше на път преди девет или десет сутринта. Черната дупка още беше в леглото, а Ръката вече беше будна. Макар и да търсеха близка среща с извънземни, пътуването им не беше толкова напрегнато, колкото драматично.

Тази сутрин обаче той изкара караваната от Туин Фолс в шест и петнайсет сутринта.

Ръката вече се беше облякла и ядеше някаква вафла.

Запита се дали е разбрала, че е прибрал от кухнята всички ножове и остри предмети.

По-скоро беше на мнение, че й липса куражът да го наръга в гърба, докато седи зад волана и кара караваната. Всъщност той не вярваше, че Лейлъни ще направи сериозни усилия да се защити, когато двамата се окажат насаме в съдбоносния момент.

Независимо от това той беше предпазлив човек.

На север от широките равнини на Айдахо към по-тесните земи, те минаха през забележителен пейзаж. Планини, големи гори, летящи орли.

Всяка среща с Природата в най-великолепните й форми пробуждаше у него една и съща мисъл: „Човечеството е гибелна чума. Човечеството не заслужава да живее тук.“

Той не минаваше за екозащитник, който мечтае за деня, в който ще бъде създадена смъртоносна зараза, за да изчисти Земята до последния човек. За него беше недопустимо ликвидирането на цял биологичен вид, пък бил той и човешкият.

От друга страна, използването на политиката за намаляване на човешките същества на планетата поне наполовина, беше достойна цел. Само пасивното бездействие към гладуващите страни и региони щеше да заличи милиони души.

Спри износа на животоспасяващи лекарства за страни от третия свят, където СПИН се е превърнал в епидемия, и още няколко милиона ще си отидат.

Остави Природата сама да се изчисти от излишъците. Остави Природата сама да реши колко човешки същества да търпи. Ако не й се пречи, тя съвсем скоро ще реши проблемите си.

Малките войни, при които има опасност да ескалират в световни конфликти, не трябва да се разглеждат като ужаси и да се цели избягването им, а като разумно отсяване.

Ако тоталитарните правителства поискат да премахнат стотици хиляди дисиденти или дори милиони, не трябва да им се пречи. Дисидентите винаги са били хора, които са се бунтували срещу разумното управление на ресурсите.

Освен това въвеждането на санкции може да доведе до подклаждането на бунт, тайни военни акции, които да преминат в големи войни и дори спираловидно да се стигне до ядрен конфликт, който ще унищожи не просто човешката цивилизация, а целия свят.

Никое човешко същество не може да стори нищо, за да подобри съществуващия естествен свят — който без хората е бил съвършен.

Малцина са допринесли нещо позитивно за човешката цивилизация. Ако се ръководим от принципите на утилитаристичната етика, само тези, които са полезни за държавата и ли за обществото, имат право да живеят. Повечето хора имат прекалено много недостатъци, за да са полезни за когото и да било.

Планини, големи гори, летящи орли.

Отвъд широкото панорамно стъкло — великолепието на природата.

Тук вътре, в главата му, където прекарва повечето си време, го чака бездна, различна, но равна по мащаби на природата. Лична природа, която на него му се струваше безкрайна и вълнуваща.

И все пак Престън Мадок се гордееше със себе си, че е честен и че е способен да си признае недостатъците си. Да, той също имаше много недостатъци, дори повече от останалите, и по този въпрос никога не се е заблуждавал.

Най-сериозният му недостатък без съмнение беше желанието му да убива. И удоволствието, което изпитваше от убийството.

Трябваше да му се признае, че още в ранна възраст беше разбрал за влечението си към убиването. Както и че подобно нещо не можеше да бъде лесно оправдано. Дори като малко момче той се стремеше да канализира убийствените си импулси към по-отговорни занимания.

Първо убиваше и измъчваше насекоми. Мравки, бръмбари, паяци, мухи, скакалци…

По онова време всички бяха на мнение, че насекомите са напаст. Може би върховното постижение е да откриеш удоволствие и наслада в някаква полезна работа. Неговото удоволствие идваше от убиването, а ползата от работата му беше в прочистването на всички инвалиди и недъгави.

В онези дни Престън още не знаеше много за екологията. Образованието обаче му отвори очите и той се потресе при мисълта как е унижавал и изтезавал природата на младини. Бръмбарите са страшно полезни насекоми.

И до днес го измъчваше мисълта, че вероятно се е занимавал с „нечисти“ действия. Иначе защо ще иска да не го гледа никой, когато изпитва удоволствие?

Никога не се гордееше, че е мачкал паяци, че е засипвал със сол скакалците и е горял бръмбарите.

И без да разбере кога точно, постепенно беше преминал от насекоми към малки животни. Мишки, хамстери, морски свинчета, птици, зайци…

Сто и двайсетдекаровото имение на семейството му в Делауер беше пълно с различни животни, които можеха да бъдат уловени за неговите цели. В по-неплодородни сезони щедрата му парична издръжка му позволяваше да си купи необходимото от магазините за домашни любимци.

Сякаш беше прекарал дванайсетата и тринайсетата си година в полутранс. Толкова много тайни убийства. Често, когато се мъчеше да си спомни, тези години му се губеха.

За безпощадното и грубо унищожаване на животни не съществуваше никакво оправдание. Те принадлежаха към този свят повече отколкото хората.

Като се замислеше сега, Престън се чудеше дали тогава е бил на път да загуби контрол над себе си. Не изпитваше почти никаква носталгия по този период от живота си. Предпочиташе да си спомня по-добри времена.

В нощта след четиринайсетия му рожден ден животът за него се промени в положителна посока след посещението на братовчед му Брандън, който пристигна заедно с родителите си на гости.

Инвалид по рождение, Брандън беше зависим от инвалидната си количка.

Във вътрешния свят на Престън той наричаше братовчед си Мръсната торба, защото в продължение на почти две години, между седмата и осмата му година, Брандън се нуждаеше от специална торбичка за уриниране, докато сложните хирургически операции не решиха проблемите му с пикочния мехур.

Тъй като имението си имаше дори асансьор, недъгавото момче можеше да се качи на всеки от трите етажа. То спеше в стаята на Престън, в която много отдавна беше сложено второ легло за приятели и гости.

Доста се забавляваха. Мръсната торба, който беше на тринайсет години, имаше талант да имитира членовете на семейството и прислужниците от имението. Престън никога не се беше смял толкова много, колкото през онази нощ.

Мръсната торба заспа към един през нощта.

В два часа Престън го уби. Задуши момчето с възглавницата.

Само краката на Мръсната торба бяха парализирани, но той страдаше и от други усложнения, резултатът, от които беше слаба горча част на тялото. Той се опита да се съпротивлява, но без успех.

Тъй като съвсем наскоро беше прекарал тежка бронхиална инфекция, белите дробове на Мръсната торба не бяха във върховата си форма. Умря прекалено бързо и не можа да достави удоволствие на Престън.

Надявайки се да удължи изживяването, Престън беше отпуснал няколкократно възглавницата, като даде на Мръсната торба възможност да вдиша въздух, но не ида извика. Въпреки това краят дойде скоро.

Чаршафите и завивките бяха леко разбъркани от мятането на момчето. Престън ги оправи.

Устата на жертвата беше отворена. Той я затвори и изчака така, докато остана в това положение.

Очите бяха широко отворени, изразяващи нещо като изненада. Той затвори клепачите и сложи отгоре им по две монети за тежест.

След няколко часа махна монетите, а клепачите останаха затворени.

Престън изгаси лампата и се върна в леглото си. После зарови лице в същата възглавница, с която беше задушил братовчед си.

Чувстваше, че е постъпил правилно.

През останалата част от нощта беше прекалено развълнуван, за да спи спокойно. Ту се унасяше, ту се събуждаше.

Беше буден, но се престори, че спи, когато в осем сутринта майката на Мръсната торба, леля му Джанис — която той наричаше „Циците“ — почука на вратата. След като при второто почукване не получи никакъв отговор, тя влезе в стаята. Носеше лекарствата на сина си.

Престън мислеше да изиграе внезапно събуждане и изненада веднага щом Циците изкрещи, но драматичният момент му беше спестен. Джанис само изстена от мъка и заплака до леглото на Мръсната торба така тихо, както беше влязла.

На погребението Престън чу как много от роднините и приятелите на семейството казваха, че може би така е било по-добре, че Брандън се е пренесъл на по-добро място, че дългите му страдания са били облекчени, че може би от плещите на родителите му е било свалено едно тежко бреме.

Това потвърди схващането му, че е извършил добро дело.

Край на преживяванията с насекоми.

Приключенията му с малки животни също бяха дотук.

Той беше открил своето призвание и удоволствието от работата.

Примерен син и ученик, най-добрият в класа, той съвсем естествено се обърна към образованието, за да разбере по-добре специалното си място в този живот. С помощта на училището и книгите намираше отговори на всички въпроси, които го вълнуваха.

Докато учеше, той не пренебрегваше и практиката. Като младеж с голямо богатство и привилегии той получаваше само възхищение за безвъзмездния труд, който полагаше в старчески домове. „Само малко отплата на обществото за всичкия късмет и полза“, обичаше да повтаря той.

Когато започна да следва в университета, реши, че негова област и общност на сходни интереси ще е философията.

Постепенно беше въведен и опозна най-различни философи и философии. Учеха го, че всяко дърво е равно на другите, че всеки заслужава уважение, че никой възглед за живота и цел на живота не са по-важни от другите. Това означаваше, че на света не съществува абсолютизъм, няма стопроцентова сигурност, никакво универсално вярно или невярно, правилно или неправилно. Пред него се откриха милиони нови идеи, от които трябваше да построи дома, който само той да харесва.

Някои философи отдаваха по-голяма стойност на човешкия живот от останалите. Те не бяха за него.

Скоро той откри, че ако философията е неговата общност, тогава съвременната етика беше улицата, на която най-много искаше да живее. В крайна сметка сравнително новата област на биоетиката стана негов уютен дом, в който той се чувстваше съвсем удобно.

И така стигна до днешната си съдба. До това място и до този момент.

Планини, големи гори, летящи орли.

На север, на север към Нънс Лейк.

Черната дупка се беше съживила. Седна на седалката до него.

Престън я заговори, очарова я, накара я да се засмее. Караше професионално както обикновено, отиваха на север към Нънс Лейк. И през цялото време се чувстваше най-добре вглъбен в собствения си вътрешен свят.

Върна се в спомените си към най-красивите си убийства. Имаше много повече спомени, отколкото светът предполагаше. Подпомогнатите убийства, известни на медиите, бяха само върхът на неговата кариера.

Смятан за един от най-противоречивите и в същото време най-уважаваните биоетици на своето време, Престън носеше отговорност пред професията си да не се впуска в прекалено самохвалство. Следователно той никога не се хвалеше с истинския брой на „милостите“, които беше проявил към пожелалите да умрат.

Докато се носеха на север, небето постепенно се заоблачи, всичко беше покрито от тънка сива пелена, която по-късно потъмня и се сгъсти.

Преди да си отиде денят, Престън възнамеряваше да открие и посети Ленард Тилрой — мъжът, който твърдеше, че е бил излекуван от извънземни. Надяваше се времето да е хубаво и да не му попречи на плановете.

Предполагаше, че Тилрой е мошеник. Подозрително голям брой от близките срещи с извънземни в крайна сметка се оказваха евтини номера.

Въпреки това Престън продължаваше да вярва, че извънземните идват и си отиват от Земята от хиляди години. Всъщност той беше убеден, че знае с какво се занимават те тук.

Да предположим, че Ленард Тилрой казва истината. Да допуснем дори, че извънземните продължават да се навъртат около фермата на Тилрой. Дори и да е така, Престън не вярваше, че извънземните могат да излекуват Ръката и тя ще може спокойно да затанцува.

Той сам не вярваше във „визията“ си за Ръката и Куция — че ще могат да бъдат изцелени. Измисли си я, за да обясни на Черната дупка защо обикаля из страната.

Сега, докато още си бъбреше с Дупката, той погледна в огледалото за задно виждане. Ръката седеше на масата и четеше.

Как викаха на затворника, който беше обречен на смърт? „Ходещият мъртъв човек.“ Да, така си беше.

В случая: Четящото мъртво момиче.

Истинските причини, поради които преследваше извънземни, бяха лични и нямаха нищо общо с Ръката. Той обаче знаеше, че Черната дупка изобщо няма да се впечатли от истинските му мотиви.

Всяка дейност по някакъв начин трябва да се пресича с интересите на Дупката. Иначе няма да му помага при преследването на определени цели.

Предварително беше пресметнал, че историята с извънземните лечители ще мине пред нея. По същия начин беше уверен, че когато накрая убие децата й и каже, че са били всмукани от загадъчен лъч към звездите, Дупката ще приеме тяхното изчезване с чувство на вълнение и задоволство — и няма да може да усети навреме опасността, която я дебне.

Именно така и стана. Дори и природата да я беше дарила с остър ум, с течение на времето тя почти го беше унищожила. И сега беше една послушна глупачка.

Ръката беше друго нещо. Доста по-умна.

Престън не можеше да рискува повече и да чака до десетия й рожден ден.

След като посетеше Тилрой и оценеше ситуацията (дали има вероятност от среща с извънземни), щеше да ги закара на изток, в Монтана, още на сутринта на следващия ден. До три следобед ще отведе момичето на отдалеченото и тъмно място в гората, където го чакаше брат му.

После ще отвори гроба и ще го принуди да погледне какво е останало от Куция.

Да, жестоко ще е. Дори той го разбираше.

Какво винаги Престън познаваше добре недостатъците си и не претендираше за съвършенство. Никой човек не можеше да твърди подобно нещо.

Освен страстта му към убиването през годините у него са зароди вкус към жестокостта. Милостивото убийство — бързо и възможно най-безболезнено — отначало напълно го удовлетворяваше, но в един момент се пренасити.

Не се гордееше с този си порок, но не се и срамуваше. Като всяко човешко същество на тази планета той беше такъв, какъвто природата го е създала. И трябваше да се подчинява на желанията и инстинктите си.

Единственото, което обаче имаше значение, беше, че той си оставаше „полезен“ в буквалния смисъл на думата. Че приносът му към изпадналото в криза общество далеч надхвърля ресурсите, които му бяха необходими, за да поддържа съществуването си. Напълно в духа на най-добрите образци на утилитаристката етика, той беше впрегнал недостатъците си, за да извлече полза за човечеството.

Престън стриктно пазеше жестокостта си за онези, които така или иначе трябваше да умрат, и ги измъчваше само непосредствено преди да ги убие.

Иначе удивително добре умееше да контролира жестокостта си. Отнасяше се към всички хора — онези, които не беше набелязал да умрат — любезно, с уважение и щедрост.

На практика трябваше да има повече такива като него — мъже и жени! — които действаха по свой етичен кодекс, за да отърват свръхнаселения свят от ненужните използвачи, от безполезните, които ако бъдеха оставени живи, щяха да повлекат надолу не само цялата цивилизация, но и природата.

Безполезните бяха толкова много — цели пълчища.

Той искаше да подложи Ръката на изключителната жестокост да види останките на брат си, защото се дразнеше от нейната набожна увереност, че щом Бог я е създал, значи животът й има смисъл и някой ден тя ще го открие.

Нека търси смисъл в биологичната изгнила плът на брат си. Нека безнадеждно търси Божието провидение в зловещия гроб.

На север, към Нънс Лейк, под смрачаващото се небе.

Планини, големи гори. Орлите са отишли да спят.

Мъртвото момиче чете. Четящото мъртво момиче.