Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Door Away From Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Входът за рая — платен

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Когато Лейлъни стана от кухненската маса, тя се срамуваше от себе си. Беше говорила с пълна уста и беше излапала две парчета пай. Вярно, лошите обноски на маса и лакомията наистина бяха повод за срам, но не чак толкова голям. Освен ако човек не е безнадежден паникьор и хипохондрик, за когото настинката е равносилна на чума и който е способен да оплаче в стихове зле поддържания маникюр и разрошената коса.

Лейлъни също беше писала стихове, но за изгубени кученца и котенца, които никой не искаше. Тогава обаче беше само на шест години и още беше доста зелена. „Неоправна“ много й харесваше. Думата означаваше „глупава, неопитна, детинска, незряла“ и в същото време звучеше умно и интелигентно. Обичаше нещата, които не бяха такива, каквито изглеждаха от пръв поглед, защото прекалено много в този живот беше точно такова: глупаво, банално и детинско. Като майка й например, като повечето телевизионни предавания и филми и половината актьори в тях. Не обаче и Хейли Джоал Озмънд, който беше сладък, чувствителен, интелигентен, чаровен, божествен.

Мики и госпожа Ди се опитаха да задържат още малко Лейлъни. Страхуваха се за нея. Бояха се, че майка й ще я насече на парчета през нощта или ще я сготви с ябълка в устата за вечеря. Такава, образно казано, беше тяхната тревога.

Лейлъни ги увери, както беше правила и преди, че майка й е опасна само за себе си. Е, когато тръгнеха отново на път, старата Синсемила можеше да подпали караваната, докато си приготвя кокаин за вечерната доза. Но не беше способна на насилие. То изискваше не просто лудост или ярост, а и ентусиазъм, целенасоченост. Ако лудостта можеше да бъде превърната в златни кюлчета, старата Синсемила щеше да бъде неимоверно богата, но на нея не й беше останал никакъв ентусиазъм. Наркотиците от най-различни видове бяха унищожили всичките й страсти. Беше й останала само ужасната зависимост.

Госпожа Ди и Мики се тревожеха и за доктор Смърт. Разбира се, той беше по-сериозен случай от старата Синсемила, защото имаше страст в излишък, а тази страст отиваше само за задоволяване апетита му за смърт. Той живееше в градината на смъртта, обожаваше черните рози с аромат на разложена плът.

Той имаше правила, по които живееше, стандарти, с които никога не правеше компромис, и процедури, които винаги спазваше стриктно. Тъй като се беше заел с лечението на Лейлъни на десетия й рожден ден, нея не я грозеше опасност до следващата година. Но тогава, ако не я прибереше някой космически кораб, Престън щеше да я „излекува“ по-бързо и нямаше да се церемони като извънземните. Да я задуши с възглавницата или да й бие смъртоносна инжекция до навечерието на рождения й ден беше против етичния му кодекс, а той се отнасяше сериозно към етиката като свещеник към вярата.

Докато слизаше по стъпалата на кухнята на Дженива, Лейлъни съжали, че се разделя с двете жени, които са толкова загрижени за нейното добруване. Обичаше да кара хората да се усмихват. Обичаше да ги кара да си мислят: „Ама каква чудачка е това момиче“. Не искаше обаче да си казват: „Какво малко уродливо момиче“. Тази вечер май беше изпаднала в прекалено големи откровения и беше оставила у тях повече съжаления, отколкото усмивки.

Но и това не беше причината за срама й, макар че се приближаваше до истината. Когато прекосяваше тъмния двор, реше да се разсее с една глупава шега. Престори се, че бодлите на увехналия розов храст са я уплашили, застана срещу тях, образува с ръцете си кръст и извика: „Назад! Назад!“, сякаш срещу себе си имаше вампир.

Лейлъни хвърли поглед към дома на Дженива, за да види дали малкото й представление е било забелязано. Подобна ирония не беше уместна. Мики и Дженива бяха застанали на стъпалата на входната врата. Дори и на слабата светлина Лейлъни можа да види угрижените им лица.

Още едно забележително постижение за госпожица Вода ненапита Клонк! Покани това чаровно момиченце на вечеря и то ще опустоши душата ти! Сервирай му сандвичи и то ще ти разкаже такава история, че дори стените ще го съжалят. Запази поканата си за по-нататък! Графикът й за социални контакти вече е пълен!

Лейлъни се обърна и повече не погледна назад. Прекоси останалата част от двора и прекрачи падналата ограда. Постара се да го стори колкото се може по-тихо и дрънченето на металната скоба да не се чува. Като се съсредоточеше върху дадено физическо действие, тя можеше да се движи доста бързо и грациозно.

Срамът не я оставяше на мира. Не заради тапата шега с розовия храст, а защото се беше опитала по най-груб начин да контролира Мики. Мики не беше Синсемила в края на краищата. Позволено й беше да изпие една-две чаши бренди. Нямаше да стигне дотам, че година по-късно да се въргаля в собственото си повръщано със следи от кокаин по ноздрите. Мики беше по-добра. Да, вярно, че тя имаше склонност към самоубийство чрез пристрастеността си към алкохола. Лейлъни можеше да долови тази пристрастеност по-добре отколкото тренирано прасе да открие под земята трюфели. Но дори склонността на Мики нямаше да я отведе в страшните и зловещи дебри, които обитаваше Синсемила. Мики притежаваше чувство за морална ориентация, което или липсваше на Синсемила, или пък тя го беше изгубила много отдавна. Така че всяка деветгодишна „умница“, която смяташе, че е в правото си да каже колко да пие Мишелина Белсонг, трябваше да се срамува от себе си.

Докато вървеше из техния двор, където майка й беше танцувала с луната, Лейлъни си даде сметка, че вече не се срамува заради морализаторските си наставления, а заради това, че е изяла две парчета пай. Истината — която тя беше дала дума на Бог винаги да спазва, но която понякога увърташе, защото не намираше кураж да бъде пряма — беше, че се срамуваше, защото тази вечер беше изплюла камъчето пред тях. Беше им разказала всичко за Синсемила, за Престън и извънземните, за Лукипела, който е убит и сигурно погребан някъде из горите на Монтана.

Мики и госпожа Ди бяха приятни и любезни жени. Не бяха безразлични към чуждото нещастие. Когато Лейлъни сподели с тях подробностите, тя им направи мечешка услуга. Не само че биографията й беше отвратителна и разтърсваща, но те и да искаха, не можеха да й помогнат. Лейлъни знаеше най-добре, че беше попаднала в капан, от който никой не беше в състояние да я измъкне. Знаеше, че единственият й шанс за бягство е да изгризе заклещения си крак и да го остави в капана — образно казано, разбира се — и да избяга преди следващия си рожден ден. Това, че тази вечер изплю камъчето, не й помогна с нищо. Можеше да спести на госпожа Ди и на Мики лошите вести.

Стигна стъпалата на техния дом. Прииска й се отново да се обърне и да погледне към караваната на Дженива, но устоя на изкушението. Знаеше, че още я гледат, но дори и да им помахаше радостно за довиждане, нямаше да повдигне духа им.

Синсемила беше оставила външната врата на кухнята отворена. Лейлъни влезе.

През това време токът отново дойде. Часовникът на стената светна, но не показваше точното време.

Макар че тънката червена стрелка продължаваше да отмерва секундите на циферблата, времето сякаш беше спряло. Погълната от тишината, къщата беше някак напрегната в очакване. Сякаш всеки момент щеше да се спука някой бент и мощен потоп щеше да помете всичко пред себе си.

Доктор Смърт беше отишъл на вечеря или на кино. Или да убие някого.

Някой ден някоя бъдеща жертва щеше да поднесе изненада на Престън. Не беше необходима голяма физическа сила, за да дръпнеш спусъка.

Късметът обаче никога не беше на страната на Лейлъни. Затова не вярваше, че е дошла вечерта, в която щяха да му дадат от неговото лекарство. Рано или късно щеше да се прибере, миришещ на смърт.

От кухнята се виждаше холът, където светеше лампа. Майка й не се виждаше никъде, но това не означаваше, че не е тук. В този час на денонощието Синсемила обикновено потъваше до такава степен в халюцинации, че беше малко вероятно да я откриеш във фотьойла. Криеше се зад дивана или се свиваше на кълбо в дрешника.

Както можеше да се очаква, в един стар и напълно обзаведен подвижен дом под наем, декорът не можеше да се сравнява с този в замъка на Уиндзорите. По плочките на пода имаше петна от предишни течове на вода. Пердетата бяха избелели от слънцето, излинялата материя беше измачкана и беше попила цигарения дим. Разпокъсаните, лекьосани и надраскани мебели бяха поставени върху оранжев килим, който някога е бил пухкав и дебел. Сега той беше смачкан като всички надежди и мечти, умрели тук през годините.

Синсемила не беше в хола.

Дрешникът беше идеално укритие от духове. Ако Синсемила беше там, въображаемите чудовища вече я бяха изяли заедно с парцалите. В дрешника имаше само телени закачалки, които издрънчаха, когато Лейлъни отвори вратата.

Мразеше да издирва майка си. Никога не знаеше в какво състояние ще я намери.

Понякога се налагаше да чисти след скъпата си майчица. Лейлъни беше свикнала да се справя с подобни неща. Не желаеше цял живот да чисти повръщано и урина, но беше готова да стори каквото трябва, без самата тя да повърне двете парчета пай.

Кръвта беше нещо по-лошо. Достатъчни бяха само няколко капки кръв.

Старата Синсемила никога не би се самоубила. Тя водеше здравословен живот — не ядеше месо, пушеше само трева, пиеше по десет чаши минерална вода на ден, за да се прочисти от токсините, взимаше по двайсет и седем таблетки витамини и минерали и непрекъснато се тюхкаше за глобалното затопляне. Преживяла е трийсет и шест години, казваше тя, и възнамерявала да се държи още поне петдесет, докато замърсяването или прекалено голямата населеност не предизвикат измирането на деветдесет и девет процента от живота на Земята.

Макар че не беше способна на самоубийство, Синсемила практикуваше в умерена степен самонараняване. Заемаше се сериозно със себе си веднъж месечно. Стерилизираше винаги скалпела със свещ, а кожата си с алкохол. После правеше всеки следващ разрез след сериозни размисли.

Молейки се да не е нещо по-отвратително от повръщано, Лейлъни отиде в банята. Тясното помещение беше празно.

В късия коридор, облицован с имитация на дървени панели, имаше три врати, които водеха към две спални и дрешник.

В дрешника не откри нито майка си, нито повръщано или кръв, нито таен проход, водещ до вълшебно кралство, в което всички са красиви, богати и щастливи. Всъщност Лейлъни не потърси такъв проход, защото знаеше, че няма да открие. На нейната възраст беше нормално да търси тайни врати към фантастични земи и светове, но тя непрекъснато оставаше разочарована. Затова реши, че ако наистина съществува такава врата, то тази врата сама ще я открие. Освен това, ако този дрешник беше нещо като автобусна спирка между Калифорния и царството на приказни вълшебници, със сигурност щеше да има някакви предмети, останали от троли или елфове. Но в дрешника имаше само една умряла хлебарка.

Оставаха две врати — и двете затворени. Отдясно се намираше малката спалня на Лейлъни. Отпред беше стаята, която майка й делеше с Престън.

Синсемила можеше и да е в стаята на дъщеря си, и където и да било другаде из тази къща. Тя нямаше уважение към личното пространство на хората и никога не беше изисквала такова към нейното, сигурно защото наркотиците й създаваха усещане за необятна шир. В тази шир можеше да се усамоти, когато си поискаше.

Под вратата отпред се виждаше светла черта от запалена лампа вътре. Под вратата отдясно такава светлина нямаше.

Това нищо не значеше. Синсемила обичаше да седи сама в тъмното, понякога се опитваше да комуникира със света на духовете, а понякога просто си говореше сама.

Лейлъни се ослуша. Съвършената гробна тишина продължаваше да изпълва къщата. Разбира се, кървенето е тих процес.

Въпреки свободолюбивия си артистичен дух Синсемила напоследък беше ограничила изкуството на скалпела само върху лявата си ръка. Петнайсет сантиметра дълга и пет широка област, с големината на снежна топка, в която белезите и резките бяха прецизно свързани една с друга. Оригиналната творба подобна на декоративна плетка украсяваше или загрозяваше предмишницата й в зависимост от вкуса и гледната точка на човек. Гладкият, почти лъскав белег беше с белезникав цвят и контрастът беше фрапиращ, когато Синсемила имаше тен.

„Махни се оттук. Спи в двора. Остави доктор Смърт да се оправя с бъркотията“.

Ако се върнеше в двора обаче, щеше да избяга от отговорност. Точно така щеше да постъпи старата Синсемила, ако беше на нейно място. В своите действия Лейлъни винаги се ръководеше от един и същ принцип: прави обратното на това, което би направила Синсемила. Така винаги има по-голяма вероятност да постъпиш правилно и да запазиш съвестта си чиста.

Лейлъни отвори вратата на стаята си и запали лампата. Леглото й беше оправено, както го беше оставила. Личните й вещи не бяха докосвани. Циркът на Синсемила не се беше разигравал тук.

Оставаше една врата.

Дланите й бяха влажни от напрежение. Избърса ги в тениската си.

Спомни си един разказ, който беше чела — „Дамата или тигъра“. В него един мъж беше принуден да избира между две врати. Ако отвореше грешната, щеше да умре. Зад тази врата обаче нямаше нито дама, нито тигър, а един много уникален и рядък екземпляр. Лейлъни би предпочела да открие вътре тигър.

Не от някакъв перверзен интерес, а от тревога и притеснение Лейлъни беше проучила какво представляват самонараняването и самобичуването. Според психолозите повечето болни бяха десетгодишни момичета. Синсемила беше прекалено стара за подобна игра. Самобичуващите се често страдаха от комплекс за малоценност, имаха ниско самочувствие и дори изпитваха омраза към себе си. Синсемила беше влюбена в себе си през повечето време или поне когато беше употребила лекарства. Което на практика си беше повечето време. Разбира се, може да се допусне, че е преминала на по-силни наркотици не защото „са имали приятел вкус“, както тя се оправдаваше, а поради импулс за самоунищожение.

Дланите на Лейлъни продължаваха да се овлажняват. Тя отново ги избърса. Въпреки августовската горещина ръцете й бяха студени. Почувства в устата си горчилка, сигурно беше от лука от картофената салата на Дженива.

В моменти като този тя се стараеше да се олицетворява със Сигърни Уивър в ролята на Рипли във филма „Пришълецът“. Макар и дланите ти да са влажни, ръцете — студени, а в устата ти да е сухо, трябва да се изправиш твърдо, да събереш кураж и сили, да отвориш проклетата врата и да влезеш вътре при звяра. И да сториш това, което е необходимо.

Избърса ръцете си в шортите.

Повечето самобичуващи се бяха самовглъбени в себе си. На малка част от тях можеше да бъде поставена диагноза „нарцистични“. Виж тук психолозите и старата Синсемила щяха да постигнат пълно единодушие и да си стиснат ръцете. Когато беше в настроение, майка й често пееше една глупава песничка, която сама беше съчинила: „Аз съм хитра котка, аз към летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето, аз съм морето, аз съм аз!“ В зависимост от това каква смес от наркотични съставки беше употребила, когато беше ту свръхенергична, ту на границата на безсъзнанието, понякога тя повтаряше тези стихове като мантра, докато заспеше или започнеше да плаче, а после пак заспиваше.

Безшумно стигна до вратата.

Ослуша се. Не се чуваше никакъв звук.

Рипли обикновено имаше под ръка голяма пушка и огнехвъргачка.

Ето тук щеше да се пригоди навикът на госпожа Ди да смесва реалност с киното. Припомняйки си предишната победа над снасящата яйца кралица-прищълец, Дженива би влетяла през вратата, без да се колебае, и да срита задника, на когото трябва.

Още веднъж избърса дланите си. Не е желателно дланите ти да са хлъзгави, когато и ситуацията е доста хлъзгава.

Синсемила казваше, че плаче, защото е цвете в свят от тръни, защото никой в този свят не можел да види нейното красиво излъчване. Понякога Лейлъни си мислеше, че наистина това може би е причината майка й често да избухва в сълзи. Което си беше страшничко, защото тогава тази жена беше по-чужда на нашата планета и от извънземните, които Престън толкова страстно издирваше и преследваше. „Нарцистичен“ звучеше неуместно за описание на човек, който, дори когато се търкаляше в собственото си повръщано и урина, се смяташе за деликатно и изтънчено цвете.

Лейлъни почука на вратата. За разлика от майка си тя изпитваше уважение към личното пространство на другите.

Синсемила не отговори на почукването.

Сигурно скъпата й майчица беше добре въпреки изпълнението й в двора. Сигурно сега спеше кротко и трябваше да я остави да се наслаждава на сънищата си.

Да, но сигурно беше в беда. Сигурно това беше един от случаите, в които уменията й да прави изкуствено дишане щяха да се окажат нужни. Сигурно щеше да се наложи да повика линейка. Ако си на път в непознат район, можеш да разбереш посоката до най-близката болница по спътника. Високотехнологичният напредък беше от голяма полза за най-различните идиоти, които обичаха да пътуват.

Почука отново.

Не знаеше да се радва ли или да се тревожи, когато майка й с театрален глас извика:

— Хей, кой чука на вратата ми там.

Понякога, когато Синсемила беше в актьорското си настроение, Лейлъни играеше по свирката й. Говореше на староанглийски, използваше сценични жестове и пресилени мимики, като се надяваше, че така ще се създаде поне малко от връзката между майка и дъщеря. Но винаги излизаше, че идеята й е била глупава. Старата Синсемила не искаше да става член на трупа. За нея беше допустимо само да й се възхищаваш на соловите изпълнения. Ако настояваше заедно с нея да застане под светлината на прожекторите, нещата приемаха лош обрат. Тогава Лейлъни се превръщаше в обект на яростни критики и ругатни, изречени с глупав преправен глас на герой от Шекспировите пиеси или старите легенди, за какъвто Синсемила се представяше.

Затова вместо да каже: „Аз съм, принцеса Лейлъни, безпокоя се за моята господарка“, тя каза:

— Аз съм. Добре ли си?

— Влез, влез, млада Лейлъни, и ела ти скоро при кралицата.

Уф! Щеше да е по-лошо от кръв или нараняване.

Спалнята беше също толкова вехта и стара, колкото и останалите в къщата.

Синсемила седеше в леглото върху зелената кувертюра, облегнала се върху купчина възглавници. Беше облечена в същия дълъг бродиран комбинезон, който си беше купила миналия месец от един битпазар близо до Албъкърк, Ню Мексико, на път за мистериите на извънземните от Розуел.

Ако червените светлини бяха характерни за публичен дом обаче, тази обстановка подобаваше повече на проститутка, отколкото на кралица. Двете нощни лампи светеха, но бяха покрити с алени блузи.

Тази особена светлина харесваше на Синсемила. Килограмите и тоновете незаконно придобити наркотици не бяха отнели кой знае колко от красотата й, но на тази светлина тя изглеждаше още по-красива. Макар че босите й крака бяха изцапани, комбинезонът й беше измачкан и също изцапан, а косата й беше разрошена от лунния танц, тя спокойно можеше да съперничи на кралица.

— Що рече, млада девойко, в присъствието на Клеопатра?

Лейлъни пристъпи в стаята и се спря. Не би предположила, че египетска царица, царувала преди повече от две хиляди години, ще й говори с глас, характерен повече за някоя евтина постановка на „Камелот“.

— Ще си лягам и исках да видя дали си добре.

Синсемила махна на дъщеря си да се приближи и отвърна:

— Ела тук, селско момиче, и кралицата ще ти покаже чудна творба, достойна за галериите на Рая.

Лейлъни не знаеше за какво говори майка й.

Направи още една крачка, не от чувство за задължение или от любопитство. Ако се обърнеше рязко и се опиташе да избяга, щеше да предизвика върху себе си нейния гняв. Майка й нямаше навика да налага правила на децата си, даваше им пълна свобода със своето безразличие. В същото време беше чувствителна към чуждото безразличие и не понасяше прояви на неблагодарност у рожбите си.

Едно отблъскване на майката можеше да има сериозни последици. Макар че Синсемила не беше способна на физическо насилие, тя можеше да те накара да страдаш и само с помощта на силни и болезнени думи. И тъй като тогава щеше да върви навсякъде по петите ти, да блъска вратите и да настоява за твоето внимание, ти нямаше къде да се скриеш и не ти оставаше нищо друго, освен да изтърпиш словесния пердах. Той понякога продължаваше часове, докато Синсемила не се умореше или не дойдеше време „да излети в космоса“. По време на най-мъчителните нейни гневни тиради на Лейлъни често й се искаше майка й да престане с всичките тези злобни думи и вместо това да я удари няколко пъти.

Старата Синсемила Клеопатра се наведе напред и усмихнато, но настойчиво я подкани отново. Лейлъни знаеше, че това всъщност си беше заповед.

— Ела, сияйно момиче, ела, ела! Зърни таз малка красота и си пожелай да си прелестна като нея.

До нея на леглото имаше кръгла кутия. Червеният й капак беше отворен.

Следобед Синсемила беше ходила на пазар. Престън беше щедър към нея, даваше й пари за дрога и всякакви дрънкулки. Може би си беше купила шапка. Когато беше в настроение за съблазън и любов, тя обичаше да се кипри с барети, широкополи шапки и тюрбани.

— Що чакаш още, девойко! — изкомандва кралицата. — Ела тук и погледни това райско съкровище.

Очевидно аудиенцията при нейно височество нямаше да свърши, докато новата й шапка — или каквото беше там — не получеше необходимото внимание и възхищение.

Лейлъни въздъхна и се приближи до леглото.

Забеляза, че кутията е перфорирана. За миг дупките й се сториха като обикновена декорация, украса. Не можа да разбере какво е предназначението им, докато не видя какво съдържа кутията.

На леглото между кутията и Синсемила се извиваше чудната райска прелест. Смарагдовозелена, кехлибареножълта, с филигранни орнаменти по кожата. С плоска глава и блестящи черни очи, трептящ език, който трябваше да хипнотизира жертвата.

Змията обърна глава, за да огледа следващия, дошъл да й се възхити. Влечугото внезапно се метна към Лейлъни.