Джон Гришам
Партньори (43)

43

Събуди се преди изгрев-слънце в легло, където не бе спал повече от двайсет години, в стая, където не бе влизал от близо десет. Онова време беше далечно — друг живот. Стените му се струваха по-близо, таванът сякаш бе по-нисък. През годините нещата му бяха раздигнати — момчешките скъпоценности, флагчетата, плакатите с руси красавици с впити бански костюми.

Като син на хора, които почти не си говореха, бе превърнал стаята си в убежище. Заключваше вратата отвътре дълго преди да навлезе в пубертета. Родителите му можеха да надникват там само когато им позволеше.

Майка му готвеше долу — ароматът на току-що опържен бекон се носеше из цялата къща. Бяха си легнали късно. Тя бе станала рано, защото искаше да си говорят. Кой не би я разбрал?

Протегна се бавно и внимателно. Коричките, които бяха хванали раните, се изпъваха и цепеха. При по-силно разтягане отново потичаше кръв. Докосна изгарянията на гърдите си и отчаяно му се прииска да забие нокти в тях, да ги разчеше бясно. Кръстоса крака и сложи ръце зад тила си. Усмихна се на тавана — надменно, защото животът на беглец бе приключил. Патрик и Данило ги нямаше, а сенките зад тях бяха претърпели съкрушително поражение. Стефано, Арисия, Боуган и съдружие, федералните, Париш с мижавата му присъда… всички бяха победени. Вече нямаше кой да го преследва.

През прозореца влезе слънчева светлина и стаята се схлупи още повече. Патрик се мушна за кратко под душа, намаза раните и ги превърза.

Беше обещал на майка си още внуци, нова партида да заеме мястото на Ашли Никол, за която майка му продължаваше да тъгува. Разказа й чудесни неща за Ева и обеща съвсем скоро да я доведе в Ню Орлиънс. Нямаха някакви конкретни планове за брак, но това бе неизбежно.

Ядоха бекон и палачинки и пиха кафе, седнали на верандата. Старите улици се събуждаха за живот. Още преди съседите да заприиждат с поздравления за добрата новина, те се качиха на колата, за да пообиколят града — Патрик искаше да го види отново, макар и набързо.

В девет си купи нови светли панталони и ризи от Канал Стрийт, както и елегантна кожена чанта за път. Хапнаха понички в Кафе дю Монд, обядваха в близкия ресторант.

Чакаха на летището близо час, държаха си ръцете и почти не говореха. Когато обявиха полета му, Патрик прегърна майка си и обеща да се обажда всеки ден. Тя искаше да види новите си внуци. И побързай, каза с тъжна усмивка.

Той отлетя към Атланта. Оттам, с истинския си паспорт на името на Патрик Ланиган, който Ева бе дала на Санди, се качи на самолета за Ница.

За последен път бе видял Ева преди месец в Рио, по време на дългия уикенд, който прекараха заедно — всеки миг. Патрик знаеше, че преследването скоро ще свърши. Краят беше близо.

Притискаха се един към друг по оживените плажове на Ипанема и Леблон, бяха глухи за щастливата глъчка наоколо. Вечеряха късно в любимите си ресторанти, но нямаха голям апетит. Когато говореха, говореха кратко и нежно. Дългите разговори завършваха със сълзи.

Тя почти бе успяла да го убеди да избяга отново, да заживее с нея в някой замък в Шотландия или в малък апартамент в Рим, където никой не би могъл да ги открие. Но този момент бе отминал. Просто му бе омръзнало да се крие.

Привечер се качиха с лифта на върха на хълма, за да видят залеза над Рио. Гледката бе фантастична, но при тези обстоятелства им беше трудно да й се любуват. Притискаше я към себе си, за да я предпази от хладния вятър, и й обещаваше един ден, когато всичко свърши, да дойдат тук, да гледат залеза и да обмислят бъдещето си. Ева се опитваше да му вярва.

Сбогуваха се на един ъгъл, недалеч от апартамента й. Той я целуна по челото и си тръгна, загуби се сред тълпата. Остави я да плаче на улицата, защото това бе за предпочитане пред сълзлива сцена на летището. Напусна града и се отправи на запад. Летищата и самолетите ставаха все по-малки. Пристигна в Понта Поран по тъмно, намери колата си на паркинга на летището, където я бе оставил, и подкара по притихналите улици към Руа Тирадентис, към скромната си къща. Подреди нещата си и зачака.

Обаждаше й се всеки ден между четири и шест вечерта — използваше различни имена.

После обажданията престанаха.

Бяха го открили.

Влакът от Ница пристигна в Екс навреме — в неделя на обяд, в дванайсет и няколко минути. Слезе на перона и я затърси с очи сред тълпата посрещачи. Всъщност не очакваше да я види. Само се надяваше и почти се молеше. С новите си дрехи и новата чанта се качи в такси, за да измине по-бързо краткото разстояние до „Вила Галиси“.

Беше запазила стая на името и на двама им — Ева Миранда и Патрик Ланиган. Колко приятно бе да се върнеш в нормалния свят, да пътуваш като истински човек, без фалшиви имена и паспорти. Тя все още не беше дошла, както разбра от хотелиера, и духът му помръкна. Беше мечтал да я завари в стаята, в меки дантели, готова за ласки.

— Кога е направена резервацията? — попита той раздразнено.

— Вчера. Дамата се обади от Лондон и каза, че пристига днес сутринта. Но не е пристигнала.

Качи се в стаята и взе душ. Извади нещата си от чантата и поръча чай и сладки. Заспа и сънува как я чува да чука на вратата, как буйно я притегля вътре.

Остави й бележка на рецепцията и тръгна да се разходи из красивия ренесансов град. Въздухът беше хладен и свеж. Прованс в началото на ноември бе чудесен. Може би трябваше да живеят тук. Гледаше красивите старинни апартаменти над улиците и си мислеше, да, животът тук би бил приятен. Това бе университетски град и изкуствата бяха на почит. Ева знаеше френски много добре, той също искаше да научи езика. Може би щеше да се заеме тъкмо с френски. Щяха да останат около седмица и да се върнат в Рио за малко, но може би Рио нямаше да е техният дом. Изпълнен с усещането за свобода, Патрик искаше да живее навсякъде, да опознае различни обичаи, да учи нови езици.

Нападна го група млади мисионери, мормони, но се отърва от тях и тръгна по Мирабо. Поръча си еспресо в същото кафене, в което преди година бяха държали ръцете си и бяха гледали студентите.

Отказваше да се поддаде на паниката. Обяснението бе просто — вероятно бе изпуснала самолета или нещо такова. Наложи си да изчака, докато се стъмни, и бавно пое към хотела.

Не беше дошла, нямаше и съобщение. Обади се в хотела й в Лондон и му казаха, че е напуснала предния ден, събота, сутринта.

Излезе на терасата на ресторанта и седна на отдалечена маса така, че да наблюдава рецепцията през стъклата на витрината. Поръча си два двойни коняка, за да прогони студа. Щеше да я види, когато се появи.

Ако беше изпуснала самолета, щеше да се е обадила досега. Ако пак я бяха спрели на границата, пак щеше да се е обадила досега. Ако бяха възникнали каквито и да било проблеми с паспорти, визи, билети, непременно щеше да се е обадила досега.

Никой не я преследваше. Всички бяха или арестувани, или вече не се интересуваха от нея.

Още коняк на празен стомах и скоро се напи. Мина на силно кафе, за да не заспи.

Когато заведението затвори, Патрик се качи в стаята си. В Рио беше осем сутринта и той неохотно се обади на баща й, когото бе виждал два пъти. Беше го представила като приятел и канадски бизнесмен. Горкият човек бе изстрадал много, но Патрик нямаше друг избор. Каза му, че е във Франция и би искал да обсъди някакви правни въпроси с адвокатката си от Бразилия. Извини му се, че го безпокои у дома толкова рано, но не можел да я открие никъде. Въпросът бил важен, дори спешен. Паулу не желаеше да говори, но човекът на телефона явно знаеше доста неща за дъщеря му.

Каза му, че тя е в Лондон. Говорил с нея в събота. Нямал какво повече да му съобщи.

Патрик изчака още два мъчителни часа и се обади на Санди.

— Няма я — каза му, обзет от паника. Санди също изпадна в недоумение.

Патрик остана в Екс още два дни — дълго и безцелно обикаляше улиците, спеше, когато му падне, не ядеше нищо, пиеше коняк и силно кафе, звънеше на Санди и стряскаше стария Паулу с непрекъснатите си обаждания. Градът загуби романтиката си. Сам в стаята си, той плачеше, съкрушен от мъка, сам по улиците, проклинаше жената, която все още обичаше лудо.

Служителите от хотела го гледаха как влиза и излиза. В началото непрекъснато ги питаше дали няма съобщение за него, но с часовете и дните престана и само им кимаше, едва забележимо. Не се бръснеше и изглеждаше уморен. Пиеше прекалено много.

Напусна хотела на третия ден и каза, че се връща в Америка. Остави на рецепцията запечатан плик и помоли да го предадат на Ева Миранда, ако се появи.

Отлетя за Рио. Не знаеше защо. Колкото и тя да обичаше града, това бе последното място, където би се появила. Беше достатъчно умна, за да не отиде там. Знаеше къде да се крие, как да изчезва, как да променя самоличността си и да прехвърля пари по целия свят, как да ги харчи, без да я забележат.

Беше усвоила всичко това от добър учител. Патрик я бе обучил много добре. Никой не бе в състояние да я открие, освен, разбира се, ако тя самата не пожелаеше това да стане.

Преживя една болезнена среща с Паулу, на която му разказа всичко, всички подробности. Горкият старец рухна пред очите му, плачеше и го проклинаше, защото бе покварил любимата му дъщеря. Срещата бе съвършено безплодна, акт на отчаяние.

Живееше в малките хотели край апартамента й, разхождаше се по улиците и отново се взираше в лицата на хората, но този път по други причини. Вече не беше подгонено животно, а ловец, но отчаян.

Нямаше да види лицето й, защото я бе научил как да го крие.

Парите му свършиха и в края на краищата се видя принуден да поиска от Санди пет хиляди долара на заем. Санди се съгласи веднага, дори му предложи повече.

След месец се отказа да дебне в Рио, качи се на автобуса и се прибра в Понта Поран.

Би могъл да продаде къщата си, може би и колата. Общо това щеше да му донесе около трийсет хиляди долара. Или пък щеше да ги задържи и да си намери работа. Би могъл да живее в страната, която обичаше, в приятния тих град, който обожаваше. Можеше да дава уроци по английски, да живее скромно на Руа Тирадентис, където вече нямаше сенки — само момчетата продължаваха да ритат топка по горещия паваж.

Къде другаде би могъл да отиде? Пътуването му бе свършило. Миналото най-накрая си бе отишло.

Несъмнено, някой ден тя щеше да го намери.