Джон Гришам
Партньори (35)

35

Психиатърът бе приятел на доктор Хаяни. Вторият му сеанс с Патрик продължи два часа, но, както и първият, се оказа безрезултатен. Патрик помоли да приключат, когато стана време за вечеря. Почти не яде, защото гледаше новините по телевизията. Не споменаха името му. Заразхожда се из стаята. Излезе да побъбри с охраната. Санди му се обаждаше редовно целия следобед, за да го държи в течение, но той искаше да види документите. Изгледа някакъв филм и се опита да чете книга. Когато най-накрая чу гласа на Санди пред вратата, наближаваше осем. Приятелят му попита пазачите как е затворникът. Санди обичаше да го нарича „затворникът“. Патрик го посрещна на вратата. Адвокатът беше много уморен, но се усмихваше.

— Всичко е готово — обяви той и подаде на Патрик пачка листа.

— А документите и записите?

— Предадох ги преди час. Имаше поне десет агенти на ФБР. Джейнс ми каза, че ще работят цяла нощ.

Патрик взе споразуменията и седна пред работната си масичка под телевизора. Прочете ги много внимателно. Санди извади сандвич от един книжен плик и започна да яде до леглото, докато гледаше ръгби от Австралия на изключен звук.

— Разпищяха ли се за петстотинте хиляди?

— Никак. Никой не възрази за каквото и да било.

— Май трябваше да поискаме повече.

— Мисля, че получи предостатъчно.

Патрик прелисти една страница и се подписа.

— Добра работа, Санди. Справи се чудесно.

— Да, днес имахме добър ден. Обвиненията са оттеглени, гражданските искове също. Съдебните разноски са покрити, бъдещето на детето е осигурено. Утре ще приключим с Труди. Нещата се развиват повече от успешно, Патрик. Жалкото е, че на пътя ти е онзи труп.

Патрик остави документите и застана до открехнатия прозорец, с гръб към стаята. Щорите бяха вдигнати. Санди продължаваше да дъвче и да го наблюдава.

— Все някога ще трябва да ми кажеш, Патрик.

— Какво да ти кажа?

— Ами… я да видим. Защо не започнеш със Скарбъро?

— Добре. Не съм го убил.

— А някой друг да го е убил?

— Не, доколкото знам.

— Самоубил ли се е?

— Не, доколкото знам.

— Когато ти изчезна, Скарбъро беше ли жив?

— Да, струва ми се.

— По дяволите, Патрик! Днес имах тежък ден. Не съм в настроение за игрички!

Патрик се обърна и учтиво помоли:

— Не крещи, ако обичаш. Отвън има ченгета, които слухтят да чуят какво си говорим. Седни.

— Не искам да сядам.

— Моля те.

— Прав чувам по-добре. Слушам те.

Патрик затвори прозореца, пусна щорите, провери дали вратата е заключена и изгаси телевизора. Седна на леглото в обичайната си поза и дръпна завивката до кръста си. След като се намести, заговори съвсем тихо:

— Познавах Скарбъро. Един ден дойде в хижата ми и поиска нещо за ядене. Беше малко преди Коледа на деветдесет и първа. Каза ми, че през повечето време живеел в гората. Изпържих му яйца с бекон и той яде като невидял. Заекваше и се смущаваше от мен. Чувстваше се неловко. Естествено, заинтригува ме. Беше на седемнайсет, но изглеждаше по-малък. Беше чист и добре облечен, семейството му живееше на двайсетина мили, а той — в гората. Предразположих го да говори. Разпитах го за близките му и ми разказа тъжна история. Нахрани се и тръгна да си ходи. Предложих му да остане да спи в хижата, но той отказа и се върна в палатката си. На следващия ден излязох на лов за елени и той ме проследи. Показа ми малката си палатка и спалния чувал. Имаше оборудване за готвене, сандък с лед, фенер, ловна пушка. Каза ми, че не се е прибирал у дома от две седмици. Майка му имала нов приятел, който бил по-лош от всички предишни. Заведе ме навътре в гората, до една хранилка за сърни, която бе открил. Час по-късно убих най-големия си елен. Скарбъро ми обясни, че познавал гората отлично и предложи да ми покаже най-добрите места за лов. Седмица-две след това пак отидох в хижата. Животът с Труди беше абсолютно непоносим и двамата очаквахме почивните дни с нетърпение, за да не сме заедно. Малко след като пристигнах, се появи и Скарбъро. Сготвих яхния и ядохме до пръсване… по онова време още имах апетит. Каза ми, че прекарал три дни у дома и се скарал с майка си. Колкото повече говореше, толкова по-малко заекваше. Казах му, че съм адвокат, и той сподели с мен юридическите си проблеми. Работел на една бензиностанция в Лусдейл. От касата изчезнали пари. Всички го смятали за бавноразвиващ се и решили, че ги е откраднал той. Естествено, той нямал нищо общо с това. Друга причина да стои в гората. Обещах му да видя как стоят нещата.

— И така се зароди планът — подхвърли Санди.

— Нещо такова. Видяхме се още няколко пъти в гората.

— И наближаваше девети февруари.

— Да. Казах му, че ченгетата се канят да го арестуват. Това беше лъжа. Не се бях обаждал на никого. Не можех да си го позволя. Колкото повече разговаряхме обаче, толкова повече се убеждавах, че знае нещо за изчезналите пари. Беше уплашен и разчиташе на мен. Премислихме какво може да направи и единият вариант беше да изчезне.

— Звучи познато.

— Ненавиждаше майка си. Ченгетата бяха по петите му. Скарбъро беше изплашено момче, което не би могло да прекара остатъка от живота си в гората. Идеята да замине на запад и да стане планински водач му хареса. Измислихме план. Започнах да следя вестниците, докато не се появи съобщение за гимназист, загинал при железопътна катастрофа недалеч от Ню Орлиънс. Казваше се Джоуи Палмър, често срещано име. Обадих се на един фалшификатор в Маями, който откри номера на социалната осигуровка на Джоуи, и готово, след четири дни снабдих Скарбъро с пълен комплект документи. Шофьорска книжка от Луизиана със снимка в едър план, социална осигуровка с номер, акт за раждане, дори паспорт.

— Като те слушам, оставам с впечатлението, че е адски лесно.

— Дори е по-лесно, отколкото ти звучи. Трябват ти само малко пари и малко въображение. Скарбъро хареса новите си документи, допадаше му и идеята да замине за планините с автобуса. Сериозно говоря, Санди, хлапето беше готово да остави майка си в неведение, без да му мигне окото. Не изпитваше и следа от съжаление.

— Като теб.

— Да. Както и да е. В неделя, девети февруари…

— Денят на твоята смърт.

— Да, сега си спомням. Закарах Скарбъро до автогарата в Джаксън. Имаше всички възможности да се върне, но той беше взел решението си. Вълнуваше се. Горкото хлапе дотогава не беше излизало от щата. Самото пътуване до Джаксън беше приключение за него. Обясних му, че вече никога няма да може да се върне, при никакви обстоятелства. Дори не спомена майка си. За три часа път в колата изобщо не помисли за нея.

— Къде замина?

— Бях открил един лагер на дървосекачи северно от Юджийн, Орегон. Проверих разписанията на автобусите и му написах всичко. По пътя към автогарата преговаряхме урока за това какво трябва да прави. Дадох му две хиляди долара в брой и го оставих на две пресечки от автогарата. Наближаваше един часът следобед и не можех да рискувам да ме видят. За последен път видях Скарбъро, докато тичаше с раница на гърба към автобусите. Беше щастлив.

— Пушката и палатката му бяха намерени в хижата ти.

— А къде другаде да ги остави?

— Поредното блокче от мозайката.

— Разбира се. Исках да си мислят, че Скарбъро е изгорял в колата.

— Къде е той сега?

— Не знам, но това не е важно.

— Не те попитах това, Патрик.

— Наистина не е важно.

— Престани да си играеш с мен, по дяволите. Когато те питам нещо, заслужавам да получа отговор!

— Ще ти отговоря, когато преценя.

— Защо толкова увърташ?

Санди повиши тон ядосано и Патрик изчака малко, за да се успокои. И двамата дишаха по-бавно, опитваха се да се овладеят.

— Не увъртам, Санди — каза Патрик монотонно.

— Увърташ и още как. Боря се като побъркан, за да реша поредния ребус, а в това време ти ми сервираш още десет. Защо не ми кажеш всичко?

— Защото не е нужно да знаеш всичко.

— Но със сигурност би било добре.

— Така ли? Кога за последен път подсъдим по наказателно дело ти е казвал всичко?

— Може да ти се струва странно, но не мисля за теб като за престъпник.

— Какъв съм тогава?

— Може би приятел.

— Работата ти ще се улесни неимоверно, ако ме смяташ за престъпник.

Санди взе споразуменията от масата и тръгна към вратата.

— Уморен съм и отивам да почивам. Ще дойда утре и ще ми кажеш всичко.

Отвори вратата и излезе.

 

 

Гай забеляза, че ги следят два дни преди това, когато излизаха от казиното. Една смътно позната физиономия се обърна настрани твърде бързо. Някаква кола ги следваше твърде агресивно. Гай имаше опит в тези неща и го сподели с Бени, който шофираше.

— Сигурно са федералните. На кой друг му пука?

Решиха да напуснат Билокси. Телефонните линии в наетия апартамент бяха прекъснати. Отпратиха другите момчета. Изчакаха, докато се стъмни, и Гай тръгна с едната кола на изток, към Мобайл, където трябваше да прекара нощта, да се увери, че си няма опашка, а на сутринта да се качи на самолета. Бени потегли на запад — по крайбрежната магистрала, през моста на езерото Пончартрейн към Ню Орлиънс. Познаваше града добре. Озърташе се през цялото време, но не забеляза някой да го следи. Хапна миди във Френския квартал и пое с такси към летището. Взе самолета за Мемфис, после за О’Хеър, където прекара нощта, скрит в едно сепаре на летището. Призори се качи на самолета за Ню Йорк. Агентите на ФБР наблюдаваха дома му в Бока Рейтън. Шведката, с която живееше, все още бе там. Прецениха, че скоро ще се чупи, а нея щяха да я проследят много по-лесно.