Джон Гришам
Партньори (21)

21

Последната спирка на доктор Хаяни беше стаята на Патрик. Навън бе почти тъмно, отдавна трябваше да си е тръгнал. Завари известния си пациент да седи по къси гащета на импровизираното работно място в единствения свободен ъгъл на стаята. Това бе малка масичка с настолна лампа, която Патрик бе успял да изкрънка от един санитар. В пластмасова чаша бе сложил моливи и химикалки. В друга имаше кламери, ластичета и карфици, дарение от болничния персонал. Имаше дори три бележника.

Бе се заел за работа. В единия ъгъл се виждаше солидна купчина юридически документи и когато лекарят влезе за трети път този ден, пациентът му преглеждаше едно от делата, заведени срещу него.

— Добре дошъл в кабинета ми — каза Патрик. Над главата му бе големият телевизор. Облегалката на стола му бе на педя от края на леглото.

— Чудесно — кимна Хаяни. В болниците слуховете се разпространяват по-бързо, отколкото в адвокатските кантори, и от няколко дни се носеше упорита мълва, че в стая 312 функционира нова юридическа кантора. — Дано не се налага да съдиш някой лекар.

— Няма. За тринайсет години в професията никога не съм съдил лекар. Нито пък болница.

Стана и се обърна към Хаяни.

— Знаех си, че има защо да те харесвам — каза докторът, докато оглеждаше раните на гърдите му. — Как си? — попита за трети път този ден.

— Добре — отговори Патрик за кой ли път. Сестрите, пленени от славата му, идваха поне по два пъти всеки час с многобройните си служебни задачи и неизменно изчуруликваха същия въпрос. „Добре съм“ — отговаряше Патрик.

— Днес успя ли да подремнеш? — попита Хаяни и приклекна, за да види раните на лявото му бедро.

— Не. Не мога да спя без хапчета, а през деня не искам да гълтам нищо — отвърна Патрик. Всъщност бе невъзможно да спи заради манифестацията от медицински сестри и санитари, която се изнизваше през стаята му.

Седна на ръба на леглото и погледна доктора.

— Мога ли да ти кажа нещо? — попита го.

Хаяни престана да пише в картона.

— Разбира се.

Патрик хвърли поглед вляво и вдясно, като че ли се притесняваше някой да не подслушва.

— Като бях адвокат, имах един клиент, банкер, когото бяха хванали в измама. Беше на четирийсет и четири, женен, с три дъщери… много свестен човек, извършил страхотна глупост. Бяха го арестували у дома късно вечерта и го бяха завели в областния затвор. Затворът беше претъпкан, така че го сложиха в една килия с двама млади улични престъпници, чернокожи и жестоки колкото си искат. Най-напред бяха запушили устата му, за да не вика. След това го бяха били и накрая бяха правили с него неща, за които не ти трябва да знаеш. Два часа след като си бе седял във всекидневната пред телевизора, се бе оказал в затворническа килия, на три мили от дома, полумъртъв. — Патрик наведе глава и разтри основата на носа си.

Доктор Хаяни го докосна по рамото.

— Няма да позволиш същото да стане и с мен, нали, докторе? — попита Патрик с тревожен глас и навлажнени очи.

— Не се безпокой, Патрик.

— Тази мисъл ме изпълва с ужас. Сънувам кошмари.

— Давам ти думата си, Патрик.

— Бог ми е свидетел, че изтърпях достатъчно.

— Обещавам, Патрик.

 

 

Следващият, който седна пред Стефано, за да го разпитва, беше неспокоен дребен човек на име Уорън, който палеше цигара от цигара и наблюдаваше света през дебели тъмни очила. Очите му не се виждаха. Лявата му ръка държеше цигарата, дясната работеше с химикалката и нищо друго не помръдваше, освен устните. Седеше приведен над спретнатата купчина книжа пред себе си и изстрелваше въпроси към другия край на масата. Стефано си играеше с кламерче, а адвокатът му се бореше с един преносим компютър.

— Кога се уговорихте да търсите Ланиган заедно? — попита Уорън.

— След като загубихме следите му в Ню Йорк, се прибрахме тук и зачакахме. Ослушвахме се, където трябваше, наблюдавахме старите следи. Нищо не се случи. Нещата утихнаха и се въоръжихме с търпение. Бени Арисия вече ми бе казал, че е готов да финансира издирването. Срещнах се с представители на „Монарх-Сиера“ и „Нордърн Кейс Мючуъл“. Те също казаха, че може би ще участват. От „Нордърн Кейс Мючуъл“ току-що бяха наброили два милиона и половина на вдовицата. Не можеха да си ги искат обратно, защото нямаше безспорни доказателства, че мъжът й е още жив. Съгласиха се да дадат половин милион. Положението с „Монарх-Сиера“ беше по-сложно, защото те още не бяха платили нищо. По принцип трябваше да се бръкнат за четири милиона.

— „Монарх-Сиера“ е застраховала юридическата фирма срещу финансови неуспехи, така ли?

— Нещо такова. Това е застраховка срещу престъпления в добавка към стандартната полица за пропуски и грешки. Целта е да се защити фирмата от кражби и измами от страна на нейни служители и съдружници. Тъй като Ланиган е съдружник и е откраднал пари от нея, „Монарх-Сиера“ трябваше да изплати четири милиона.

— Но тези четири милиона са получени от вашия клиент мистър Арисия, така ли е?

— Да. Първоначално той заведе иск за всичките шейсет милиона долара, които бе загубил, но адвокатите нямаха толкова пари, така че се съгласи да му дадат парите от застраховката. Седнахме на масата и се споразумяхме. „Монарх-Сиера“ прие да плати, без да оспорва, ако мистър Арисия отдели от сумата един милион за издирването на Ланиган. Арисия склони, но при условие, че и „Монарх-Сиера“ даде един милион за целта.

— Значи Арисия и „Монарх-Сиера“ участваха с по един милион, а „Нордърн Кейс Мючуъл“ с половин. Общо два милиона и половина.

— Да. Това бе първоначалното споразумение.

— А фирмата на адвокатите?

— Те не искаха да участват. Истината е, че нямаха пари и бяха твърде объркани, за да реагират. Първоначално помагаха по други начини.

— И участниците събраха парите?

— Да. Преведоха ги в банковата сметка на моята фирма.

— Колко пари останаха след края на издирването?

— Почти нищо.

— Колко сте похарчили?

— Около три милиона и половина. Парите свършиха още преди година. Застрахователните компании се отказаха.

Мистър Арисия даде още половин милион и след това още триста хиляди. Към днешна дата е дал общо милион и осемстотин хиляди.

Всъщност бяха точно два милиона, след като се бе съгласил да продължат с издирването на бразилката. Разбира се, ФБР нямаше да научи това.

— Как бяха похарчени парите?

Стефано погледна бележките си само за миг.

— Почти милион за заплати, пътувания и други разноски. Милион и половина за награди. Един милион за моята фирма.

— Платили са ви милион долара? — попита Уорън, отново без да помръдне, но с леко повишена интонация.

— Да. За период от четири години.

— Разкажете ми за наградите.

— Това е същността на всяко издирване.

— Слушам.

— Най-напред обявихме награда за всяка информация, която би могла да ни отведе до Патрик Ланиган. Вие знаехте за тази награда, но смятахте, че я осигурява фирмата на адвокатите. Отидохме при Чарлс Боуган и го убедихме да обяви наградата официално. В началото обеща петдесет хиляди. Според уговорката ни той трябваше да ни уведоми веднага, ако получи някакъв отговор.

— ФБР не беше информирано за това.

— Не беше. Но ФБР знаеше за наградата и не възрази. Не знаеше, че зад всичко стоим ние. Желаехме първи да получим евентуалната информация. Не че не се доверявахме на ФБР. Просто искахме да пипнем Ланиган и парите първи.

— Колко души работеха по случая тогава?

— Десетина.

— А къде бяхте вие?

— Тук. Ходех в Билокси поне по веднъж седмично.

— ФБР знаеше ли какво правите?

— Не. Доколкото ми е известно, Бюрото научи за участието ни едва миналата седмица.

Този факт бе отразен черно на бяло в папката пред Уорън.

— Продължавайте.

— Не чухме нищо два месеца, три месеца, четири месеца… Увеличихме сумата за наградата на седемдесет и пет хиляди, после на сто хиляди. Разбира се, през това време на Боуган се обаждаха всякакви побъркани типове и той ги прехвърляше на ФБР. Тогава, през август деветдесет и втора, ни се обади един адвокат от Ню Орлиънс, който твърдеше, че негова клиентка знаела нещо във връзка с изчезването на Патрик. Звучеше много убедително и ние отидохме при него.

— Как се казва?

— Рол Лозиър, на Лойола Стрийт.

— Вие лично срещнахте ли се с него?

— Да.

— Кой друг от фирмата ви присъстваше?

Стефано хвърли поглед към адвоката си, който за момент замръзна, дълбоко замислен.

— Бизнесът ми е дискретен. Предпочитам да не споменавам имената на сътрудниците си.

— Не е длъжен да го прави — обади се адвокатът и сложи точка по въпроса.

— Добре. Продължавайте.

— Лозиър изглеждаше сериозен, етичен и почтен. Освен това беше подготвен. Знаеше всичко за изчезването на Ланиган и парите. Имаше папка с изрезки от вестниците. Всички материали бяха с номера и ги намираше без проблеми по специално направен указател. Даде ни четири гъсто изписани страници с показанията на клиентката му.

— Разкажете накратко. Ще го прочета по-нататък.

— Разбира се — кимна Стефано и продължи по памет: — Клиентката му беше млада жена на име Ерин. Учеше медицина в Тулейн, наскоро беше разведена, останала без пукнат цент и така нататък. За да свърже двата края, работеше вечер в голяма книжарница в един търговски център. През февруари деветдесет и втора й направил впечатление клиент, който се въртял пред секциите за чужди езици и пътешествия. Бил едър, с костюм, добре оформена черна прошарена брада. Сторил й се неспокоен. Било девет часа вечерта и магазинът бил почти празен. Най-накрая човекът избрал езиков курс с дванайсет касети, учебници и така нататък, сложени в елегантно малко куфарче, и тръгнал към касата, където работела Ерин. В този момент влязъл друг мъж, а онзи веднага се скрил между рафтовете и върнал курса на мястото му. Появил се от другата страна и се опитал да мине покрай новодошлия незабелязано. Явно го познавал, но не искал да говори с него. Не му се удало. Онзи го спрял и казал нещо от рода на: „Патрик, колко време не съм те виждал.“ Последвал кратък разговор, от който се разбрало, че са юристи. Ерин се въртяла около касата и слушала, защото нямало какво друго да прави. Проявила любопитство и чула всичко. Този, когото нарекли Патрик, бързал да си тръгне и когато се появил удобен момент, се сбогувал. Три вечери след това, горе-долу по същото време, дошъл пак. Ерин зареждала щандовете и не била на касата. Видяла го да влиза, познала го, спомнила си, че се казвал Патрик, наблюдавала го. Той специално погледнал дали на касата е същата жена и след като се уверил, че е друга, спокойно се отправил към рафтовете с учебници по чужди езици. Взел същия курс, отишъл на касата, платил в брой и бързо излязъл. Комплектът струвал почти триста долара. Ерин го гледала през цялото време, но той не я забелязал или ако я забелязал, не я познал.

— Какъв език?

— Естествено, големият въпрос беше това. Три седмици по-късно Ерин прочела във вестника за катастрофата, причинила смъртта на Ланиган, и го разпознала по снимката. Шест седмици по-късно изчезнали парите на фирмата и видяла във вестника същата снимка.

— В книжарницата имаше ли охранителни камери?

— Не. Проверихме.

— Какъв е бил езикът?

— Лозиър не искаше да ни каже. Поне в началото. Предлагахме сто хиляди долара за солидна информация, която да ни отведе при Ланиган. Естествено, той и клиентката му искаха да получат всичките пари, за да ни кажат какъв език е искал да учи Патрик. Преговаряхме три дни. Беше непреклонен. Позволи ни да разпитаме Ерин. Прекарахме шест часа с нея и не открихме никакви неточности и несъответствия в разказа й, така че се съгласихме да платим.

— Бразилски португалски?

— Да. С това светът се смали значително.

 

 

Както всеки адвокат, Дж. Мъри Ридълтън бе преживявал подобно нещо неведнъж — за жалост. Великолепно изградената теза изведнъж се пропуква. За част от секундата козовете се оказват в чужди ръце.

За да се позабавлява, при това немалко, остави Труди да пухти и да отрича доста време, преди да стовари брадвата.

— Изневяра! — пъшкаше тя с вид на отвратена девствена пуританка. Дори и Ланс си придаде възмутен вид. Протегна ръка и улови нейната.

— Знам, знам — продължи да се преструва Дж. Мъри. — При почти всички разводи е така. Нещата загрубяват.

— Ще го убия! — просъска Ланс.

— Затова ще стане дума по-късно — каза адвокатът.

— С кого? — поиска да знае Труди.

— С Ланс. Твърдят, че двамата сте били заедно преди, по време на брака и след това. Всъщност още от гимназията. Всъщност от девети глас.

— Той е идиот! — възкликна Ланс, но немного убедено.

Труди кимна и се съгласи с него. Нелепо. След това попита нервно:

— А какви доказателства твърди, че има?

— Отричаш ли? — попита Дж. Мъри, за да подготви капана окончателно.

— Естествено! — отсече тя.

— Повече от ясно — добави Ланс. — Този тип е долен лъжец.

Дж. Мъри бръкна в едно чекмедже и извади един от докладите, които му бе дал Санди.

— Изглежда, Патрик е бил доста подозрителен, почти през цялото време на брака ви. Наел е детективи, за да слухтят. Това е докладът на единия от тях.

Труди и Ланс се спогледаха и осъзнаха, че са ги спипали. Изведнъж стана трудно да отричат връзка, запазила се повече от двайсет години. Двамата едновременно си придадоха безразличен вид. Е, и? Голяма работа.

— Ще обобщя — продължи Дж. Мъри и започна да изрежда дати, срещи, събития. Те не се срамуваха от действията си, но все пак не бе особено приятно да научиш, че всичко е много добре документирано.

— Продължавате ли да отричате? — попита Дж. Мъри, когато свърши.

— Всеки може да напише такива глупости — каза Ланс. Труди мълчеше.

Дж. Мъри извади още един доклад, който се отнасяше за седемте месеца преди изчезването на Патрик. Дати, места, събития. Патрик напуска града и, хоп, Ланс заема мястото му. Всеки път.

— Тези детективи могат ли да дадат показания в съда? — попита Ланс, когато адвокатът свърши.

— Няма да се стигне до съд — каза Дж. Мъри.

— Защо? — попита Труди.

— Заради това. — Дж. Мъри хвърли снимките на бюрото.

Труди грабна едната и изохка, когато видя собствената си персона без дрехи, излегнала се със своя жребец край басейна. Ланс също бе ужасен, но все пак успя да се усмихне. Харесваха му, един вид.

Размениха си снимките, без да кажат дума. Дж. Мъри се наслади на мига, после каза:

— Били сте много непредпазливи.

— Прескочи конското — обади се Ланс.

Както можеше да се очаква, Труди се разплака. Очите й се насълзиха, долната й устна се разтрепери, носът й се разшири и тя се разрида. Дж. Мъри бе присъствал на подобни сцени стотици пъти. Винаги плачеха — не заради това, което са сторили, а за цената, която трябва да платят за греховете си.

— Няма да му дам дъщеря си! — извика тя ядосано, през сълзи. Престана да се владее и известно време трябваше да слушат виенето й. Ланс, както винаги нащрек, се зае да я утешава с лапата си.

— Съжалявам — каза Труди накрая и избърса сълзите си.

— Успокой се — обади се Дж. Мъри без следа от съчувствие. — Той не иска детето.

— Защо? — попита тя и сълзните й канали пресъхнаха моментално.

— Той не е бащата.

Двамата присвиха очи, започнаха да мислят трескаво, опитаха се да осъзнаят чутото.

Дж. Мъри извади следващия лист.

— Когато дъщеря ти е била на годинка и два месеца, е дал нейна кръв за изследване на ДНК. Няма начин той да е бащата.

— Тогава кой… — започна Ланс, но не успя да довърши изречението.

— Зависи кой друг е бил наоколо — каза Дж. Мъри услужливо.

— Никой не е бил наоколо! — възкликна Труди саркастично.

— Освен мен — осмели се Ланс и бавно затвори очи. Бащинството изведнъж се стовари тежко върху раменете му. Той ненавиждаше децата. Търпеше Ашли Никол единствено защото беше дъщеря на Труди.

— Поздравления — каза Дж. Мъри, бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади евтина пура и я подхвърли на Ланс. — Имаш дъщеря — добави и се разсмя гръмко.

Труди продължи да кипи отвътре, а Ланс започна да си играе с пурата. Когато Дж. Мъри престана да се забавлява, тя го попита:

— Е, какво е положението в края на краищата?

— Много просто. Ти се отказваш от всякакви претенции към имуществото му, каквото и да е то, а той ти дава развод, детето и всичко останало, което искаш.

— Какво е имуществото му? — попита Труди.

— Адвокатът му не знаеше точно. Може и никога да не разберем. Не е изключено да бъде осъден на смърт и никой да не научи къде са парите.

— Но аз ще загубя всичко! — изпъшка тя. — Виж как постъпи той с мен! Когато умря, получих два и половина милиона, а сега застрахователната компания ще ме изхвърли на улицата.

— Тя заслужава голямо обезщетение — обади се Ланс.

— Не мога ли да го съдя за морални щети, за измама или нещо подобно? — попита тя умолително.

— Не. Слушай, положението е съвсем ясно. Получаваш развод и вземаш детето. Патрик запазва парите, които има, и всичко се забравя. В противен случай публикува това в медиите. — Дж. Мъри потропа с пръст върху снимките и докладите. — Ще пострадаш. Ти се появи по телевизията и го заля с помия, той с удоволствие ще ти го върне.

— Къде трябва да подпиша? — попита тя.

 

 

Дж. Мъри наля на всички по чаша водка и съвсем скоро се наложи да налее пак. Най-накрая заговори за глупавите слухове, че Ланс търсел наемен убиец. Отрекоха веднага и с възмущение, а Дж. Мъри ги увери, че не вярва на такива глупости.

Толкова много слухове циркулираха по Крайбрежието!