Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

26

Доктор Хаяни започваше сутрешната си визитация точно в седем. Надникваше в стаята на Патрик съвсем тихо заради проблемите му със съня. Най-често го заварваше заспал, макар че нерядко след това разказваше изпитанията си от нощта. Тази сутрин пациентът беше буден и седеше на стол край прозореца. Беше само по белите спортни гащета и гледаше спуснатите щори. Не виждаше нищо, защото нямаше какво да види. Светеше единствено слабата лампа край леглото.

— Патрик, добре ли си? — попита Хаяни, когато застана до него.

Не отговори. Докторът погледна масата в ъгъла, на която Патрик работеше. Всичко беше в порядък, нямаше отворени книги или разхвърляни книжа.

— Добре съм, докторе — обади се най-накрая.

— Спа ли?

— Не. Никак.

— Сега си в безопасност, Патрик. Слънцето изгря.

Не отговори. Не помръдна, не каза нищо, Хаяни го остави така, както го бе заварил — стиснал подлакътниците на стола, вторачен в щорите.

Патрик чу приятните гласове в коридора — лекарят говореше с отегчените полицаи и със сестрите. Скоро щяха да му донесат закуската, макар че храната не го интересуваше особено. След четири и половина години глад се бе научил да владее желанието си да яде. Стигаха му няколко хапки от това или онова, най-често нарязани ябълки и моркови. В началото сестрите се бяха почувствали длъжни да го угоят, но се бе намесил доктор Хаяни и бе определил диета почти без мазнини, без захар, богата на зеленчуци и хляб.

Стана от стола и отиде до вратата. Отвори и тихо поздрави полицаите — Пит и Еди, двама от редовните.

— Спа ли добре? — попита Еди както обикновено.

— Спах, без да се страхувам, Еди. Благодаря. — И този отговор бе част от ритуала. По-надолу по коридора, на канапето край асансьора, видя Брент Майърс — безполезният агент на ФБР, който го бе довел от Пуерто Рико. Кимна му, но Брент не забеляза, защото се бе зачел в сутрешния вестник.

Патрик се върна в стаята си и започна леки прикляквания. Мускулите вече не го боляха, но раните все още не бяха заздравели. И дума не можеше да става за лицеви опори или коремни преси.

На вратата се почука и влезе сестрата със закуската.

— Добро утро, Патрик — изчурулика тя щастливо и остави подноса на леглото. — Време е за закуска. Как спа?

— Чудесно. А ти?

— И аз чудесно. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря.

— Достатъчно е да позвъниш — каза тя и излезе. Ритуалът не се променяше, но колкото и да бе отегчен, Патрик беше доволен, защото си представяше колко по-зле би могъл да бъде. В окръжния затвор даваха закуската на метални подноси, които провираха през тесен процеп в решетките. Там щеше да се храни в присъствието на съкилийници, сменящи се всеки ден.

Взе кафето и отиде до масата в ъгъла, под телевизора. Запали лампата и се вгледа в папките.

Прекара вече седмица в Билокси. Другият живот бе приключил преди тринайсет дни, на тесен черен път, който сега бе на светлинни години от него. Искаше му се отново да е Данило, сеньор Силва, да живее скромно в семплата си къща и да слуша мелодичния португалски на прислужницата си, силно повлиян от индианския й корен. Копнееше за дългите разходки по топлите улици на Понта Поран, за самотните кросове извън града. Искаше му се отново да е при старците, насядали на сянка под дърветата на чаша зелен чай, готови да бъбрят с всеки, който има време да слуша. Липсваше му глъчката и блъсканицата на централния пазар.

Липсваше му Бразилия — страната на Данило, с огромните й пространства и остри контрасти, пренаселените градове и изостаналите села, с приятните й хора. Копнееше за Ева, за нежността на докосването й, за красивата й усмивка, за чудесата на плътта й, за топлотата на нейната душа. Нямаше да живее без нея.

Защо човек не може да има повече от един живот? Къде бе писано, че не можеш да започнеш отначало? И още веднъж? Патрик бе мъртъв. Данило бе заловен.

Бе преживял и смъртта на единия, и залавянето на другия. Защо да не може да избяга пак? Зовеше го трети живот, но без тъгата на първия и сенките на втория. Това щеше да е съвършен живот, с Ева. Щяха да са някъде, където и да е, стига да са заедно и миналото да не може да го настигне. Щяха да живеят в разкошна къща и да се плодят като зайци.

Тя беше силна, но не безгранично — както всеки човек. Обичаше баща си, родината й я привличаше като мощен магнит. Всички истински бразилци обичат градовете си и смятат, че те са уникални творения на Всемогъщия.

Бе я изложил на опасност и сега трябваше да я защити.

Би ли могъл да се справи още веднъж? Или късметът го бе оставил?

 

 

Кътър се съгласи да се срещнат в осем часа само защото мистър Макдърмот каза, че въпросът не търпи отлагане. Сградата на Бюрото още не се бе събудила напълно, защото твърде малко чиновници идваха на работа в този ранен час. Тълпата щеше да се изсипе в девет.

Кътър не беше груб, но пък и не преливаше от любезност. Разговорите с нахални адвокати не бяха сред любимите му занимания. Наля вряло кафе в две пластмасови чаши и разчисти от малкото си бюро боклуците, останали от предната вечер.

Санди му благодари учтиво за срещата и Кътър поомекна.

— Спомняте ли си телефонния разговор отпреди тринайсет дни? — попита Санди. — Дамата от Бразилия?

— Разбира се.

— Срещнах се с нея няколко пъти. Тя е адвокатка на Патрик.

— Тук ли е?

— Наблизо. — Санди духна силно кафето и се осмели да отпие глътка. Разказа набързо каквото знаеше за Лия, макар и да не спомена името й. После попита как върви разследването на Стефано.

Кътър стана предпазлив. Надраска нещо с евтина химикалка и се опита да подреди участниците в играта.

— Откъде знаете за Стефано?

— Моята колежка, дамата от Бразилия, знае всичко за Стефано. Не забравяйте, че тя даде това име на ФБР.

— Как е разбрала за него?

— Историята е дълга и заплетена и в по-голямата си част ми е неизвестна.

— Тогава защо я споменавате?

— Защото Стефано продължава да преследва клиента ми и бих искал да го спра.

Кътър надраска още нещо и отпи от кафето. Докато се опитваше да си припомни кой какво е казал, на листа се появи груба схема. След показанията на Стефано, общо взето, знаеше какво става във Вашингтон, но имаше и някои неясноти. Например твърдо бе заявено, че Стефано повече няма да се занимава със случая.

— А откъде знаете това?

— Хората му в Бразилия са отвлекли бащата на адвокатката.

Кътър не успя да задържи устните си затворени, нито пък главата си изправена. Вторачи се в тавана, докато чутото отекне в мозъка му както трябва. След това започна да го проумява.

— Възможно ли е тази адвокатка да знае къде са парите? — попита той.

— Възможно е.

Кътър проумя всичко.

Санди продължи:

— С отвличането целят да я примамят в Бразилия, за да я хванат и да й дадат от същото лекарство, което са дали и на Патрик. Всичко опира до парите.

Думите на Кътър прозвучаха отнесено, но това не беше нарочно.

— Кога са го отвлекли?

— Вчера. — Един от сътрудниците на Санди бе взел историята от Интернет преди няколко часа. Беше кратко съобщение на шеста страница на „О Глобо“, популярен ежедневник, излизащ в Рио. Името на отвлечения беше Паулу Миранда. Санди все още не знаеше истинското име на Лия, но би могъл уверено да предположи, че агентите на ФБР ще установят самоличността й, когато прочетат материала. Не би имало проблем да им каже името, но не го знаеше.

— Не мисля, че можем да направим нещо в тази връзка.

— Можете. Конците дърпа Стефано. Натиснете го. Кажете му, че колежката ми няма да се хване в капана му и че е готова да съобщи името Джак Стефано на бразилските власти.

— Ще видя какво мога да направя.

Кътър не беше забравил, че Санди Макдърмот е завел дело срещу ФБР с иск за милиони долари за престъпления, които Бюрото не бе извършило. На този етап обаче нямаше полза да обсъждат този проблем. Може би по-късно.

— Стефано се интересува единствено от парите — продължи Санди. — Ако старецът пострада, няма да види и цент.

— Да не би да намеквате, че има възможност да се преговаря?

— А вие как мислите? Ако ви чака смъртна присъда или доживотен затвор, няма ли да сте готов да преговаряте?

— В такъв случай какво да кажем на Стефано?

— Да освободи стареца и след това може би ще разговаряме за парите.

 

 

Денят на Стефано започна рано. Срещата, четвърта поред, трябваше да продължи цял ден и да сложи край на разказа му за приключенията около залавянето на Патрик. Адвокатът му го нямаше — беше в съда на някакво дело, от което не можел да отсъства. Всъщност Стефано нямаше нужда от него, а и му бе дошло до гуша да му плаща по 450 долара на час. Днес щеше да го разпитва непознат агент — Оливър някой си. Все едно. Всички бяха от една и съща школа.

— Говорехте за хирурга от Рио — каза Оливър, сякаш бяха прекъснали сеанса, за да се обади по телефона. Двамата изобщо не се познаваха, а Стефано не бе говорил с никого за Патрик от тринайсет часа.

— Да.

— Това стана през април деветдесет и четвърта, нали?

— Да.

— Продължете нататък.

Стефано се намести по-удобно на стола.

— Известно време не знаехме къде да търсим. Всъщност дълго време. Работехме непрекъснато, но месеците се изнизваха без никакъв резултат, абсолютно никакъв. Тогава, към края на деветдесет и четвърта, ни се обадиха от една детективска агенция в Атланта, казваше се „Плутон“.

— „Плутон“ ли?

— Да. Наричахме ги „момчетата от Плутон“. Свестни типове. Някои от тях ви бяха бивши колеги от Бюрото. Интересуваха се от издирването на Патрик Ланиган, казаха, че може би разполагат с някаква информация. Срещнах се с тях няколко пъти тук, във Вашингтон. Имаха тайнствен клиент, който твърдял, че знае къде е Ланиган. Естествено, проявих интерес. Те не бързаха, защото клиентът им, както ми се стори, беше безкрайно търпелив. Искаше и ужасно много пари. Може би е странно, но това бе окуражаващо.

— Защо?

— След като въпросният клиент бе убеден, че може да очаква солидно възнаграждение, значи знаеше, че Ланиган все още има много пари. През юли деветдесет и пета момчетата от „Плутон“ дойдоха при мен с предложение. Можели да ме заведат на място, където Ланиган е живял преди известно време. Съгласих се. Споразумяхме се затова да им дам петдесет хиляди долара. Нямаше какво да правя. Преведох парите телеграфно до банка в Панама и ми казаха да отида в малко градче — Итажай в щата Санта Катарина, това е Южна Бразилия. Адресът, който ми дадоха, се оказа малък жилищен блок в добър квартал. Домакинът, който поддържаше блока, беше любезен, особено след като му напълнихме гушата. Показахме му снимките на Ланиган след операцията и той каза, че може би е живял там. Дадохме му още пари и потвърди категорично. Името на човека било Ян Хорст, германец, който говорел португалски много добре. Наел тристаен апартамент за два месеца, платил в брой, не канел гости и прекарвал малко време у дома. Бил дружелюбен и понякога пиел кафе с домакина и жена му. Тя също го разпозна по снимките. Хорст се представил като автор на пътеписи, който подготвял книга за италианските и немските емигранти в Бразилия. Когато заминавал, казал че отива в град Блуменау, за да изучава тамошната баварска архитектура.

— Вие отидохте ли в Блуменау?

— Разбира се. Веднага. Проучихме целия град, но след два месеца се отказахме. След първоначалната възбуда отново влязохме в отегчителното русло на ежедневието. Нямаше какво да правим, освен отново да показваме снимките по хотели и пазари и да предлагаме неголеми награди.

— Ами „момчетата от Плутон“, както ги нарекохте?

— Охладняха забележимо. Исках да говоря с тях, но те явно нямаше какво да ми кажат. Мисля, че клиентът им се е изплашил или чисто и просто е останал доволен от петдесетте хиляди. Така или иначе, минаха цели шест месеца, преди да ни се обадят отново. След това, в края на януари същата година, ни потърсиха спешно. Клиентът им имал нужда от пари и най-накрая бил готов да продаде информацията. Няколко дни чакахме и след това те пуснаха бомбата, че срещу милион долара можем да научим точния адрес на нашия човек. Казах „не“. Не че не разполагах с парите, но ми се виждаше твърде рисковано. Клиентът не искаше да говори, докато не получи сумата, аз не исках да платя, докато не се убедя, че си струва. Нямаше начин да установим със сигурност, че клиентът знае каквото трябва. Всъщност вече се съмнявах дали изобщо има клиент. Страстите се разгорещиха и разговорите бяха прекратени.

— Но само временно.

— Да. Нямаше как. Клиентът искаше да получи парите. Ние искахме да получим Ланиган. Предложиха ни да дадем още петдесет хиляди долара, за да ни кажат къде е живял Ланиган непосредствено след Итажай. Съгласихме се, защото от наша гледна точка петдесет хиляди не бяха много и защото винаги има шанс да попаднеш на някоя неочаквана следа. От тяхна гледна точка идеята бе добра, защото по този начин доказваха още веднъж, че на клиента им може да се вярва. Естествено, това бе и още една крачка към единия милион. Зад „Плутон“ стоеше човек с ум, а аз бях готов да платя. Просто ми трябваше някаква увереност, че не е напразно.

— Кой беше вторият град?

— Сау Матеус, в щата Есприту Санту, северно от Рио, на крайбрежието. Градът е малък, шейсет хиляди жители. Хубаво място. Прекарахме там месец. Ходехме насам-натам и показвахме снимките. Апартаментът бе нает както в Итажай — два месеца, платени в брой от човек на име Дерик Бун, англичанин. Без да му даваме пари, собственикът разпозна Ланиган без сянка на съмнение. Изглежда, Бун бе останал още около седмица, без да плати, така че имаше известно недоволство. За разлика от Итажай обаче, тук Бун не бе разговарял със собственика и той не знаеше нищо за него. Не научихме нищо повече, така че в началото на март напуснахме Сау Матеус. В Сау Паулу и Рио се реорганизирахме и начертахме нови планове.

— Какви?

— Изтеглихме се от севера и насочихме усилията си към малките градчета в щатите край Рио и Сау Паулу. Тук, във Вашингтон, аз засилих натиска над момчетата от „Плутон“. Клиентът им искаше милион и не беше готов на никакъв компромис. Моят клиент не искаше да плати толкова пари, ако няма някакво потвърждение. Буксувахме намясто, като и двете страни държаха на своето, но не прекратявахме преговорите.

— Научихте ли откъде клиентът им знае толкова много за Ланиган?

— Не. Гадахме часове наред. Предполагахме, че той също го търси поради някаква причина. Не беше изключено да е някой от ФБР, който има нужда от пари. Разбира се, това бе малко вероятно, но премислихме всички възможности. Втората хипотеза, по-правдоподобната, бе, че клиентът им е познат на Ланиган и е негов доверен човек, който обаче е готов да го предаде. Така или иначе, с моя клиент решихме, че не бива да изпускаме възможността. Издирването ни се влачеше вече четвърта година, а не бяхме стигнали доникъде. Вече се бяхме уверили, че в Бразилия човек може да се скрие на милиони чудесни за целта места, а Ланиган, изглежда, бе наясно какво прави.

— В края на краищата излязохте ли от задънената улица?

— Те го направиха. През август тази година дойдоха с ново предложение. Съвсем нови снимки на Ланиган срещу още петдесет хиляди. Съгласихме се. Парите отново заминаха в чужбина. Предадоха ми снимките в офиса ми тук, във Вашингтон. Бяха три, черно-бели, големи.

— Може ли да ги погледна?

— Разбира се.

Стефано ги извади от идеално подреденото си куфарче и ги бутна към него. На първата, явно снимана отдалече, Ланиган бе на оживен пазар. Беше с тъмни очила и държеше нещо, което приличаше на домат. Втората беше направена малко преди или малко след това — Патрик крачеше по тротоар с плик в ръка. Беше по джинси и не изглеждаше по-различен, от който и да е бразилец. На третата имаше малко повече информация — Патрик по къси гащета миеше капака на фолксваген костенурка. Номерата не се виждаха, нито пък къщата. Тъмните очила ги нямаше и лицето му се открояваше съвсем ясно.

— Колата няма номера, няма уличен адрес — отбеляза Оливър.

— Да — кимна Стефано. — Гледахме ги часове наред, но не открихме нищо. Както казах, зад всичко това стоеше човек с ум.

— Какво направихте после?

— Съгласихме се да платим милиона.

— Кога?

— През септември. Парите бяха предадени на доверен посредник в Женева, който трябваше да ги държи, докато не получи съгласие и от двете страни да ги предаде. Според споразумението. Клиентът разполагаше с петнайсет дни, за да ни даде адреса. Ние гризахме нервно нокти през цялото време и най-накрая, след скандал, на шестнайсетия ден ни дадоха каквото очаквахме. Градът беше Понта Поран, улицата се казваше Руа Тирадентис. Заминахме веднага. Влязохме в града тайно. Вече бяхме респектирани от Ланиган и знаехме колко добре умее да се пази. Открихме го и го наблюдавахме седмица, за да се уверим, че е той. Името му беше Данило Силва.

— Седмица?

— Да. Трябваше да сме търпеливи. Неслучайно беше избрал Понта Поран. Градчето е идеално. Ако имаш нужните пари, местните власти са много отзивчиви. Германците бяха установили това още след края на войната. И при най-малката грешка от наша страна щеше да уведоми ченгетата и те щяха да го отърват. Чакахме и го наблюдавахме, докато най-накрая го спипахме на един черен път край града. Никакви свидетели. Чиста работа. Откарахме го в Парагвай, в наша квартира.

— Там ли го изтезавахте?

Стефано замълча, отпи глътка кафе и се вторачи в Оливър.

— Нещо такова — каза той.