Джон Гришам
Партньори (17)

17

Не беше мил косата си цели три дни. Искаше да изглежда мазна. Не се беше бръснал. Замени болничния халат с хирургическите дрехи от пристигането, които сега бяха страшно измачкани. Хаяни обеща да му намери нови. За днес обаче му бяха нужни тези. На десния си крак обу бял чорап, но на левия му глезен имаше зловеща резка от въжето и той искаше хората да я видят. Никакъв чорап, само черен гумен чехъл за баня.

Днес щяха да го покажат. Светът очакваше този момент.

Санди пристигна точно в десет с чифт евтини тъмни очила, както бе пожелал клиентът му. И с черно бейзболно кепе.

— Благодаря — каза Патрик, докато се любуваше на очилата и наместваше кепето си пред огледалото.

Доктор Хаяни се появи след минута и Патрик го запозна със Санди. След това изведнъж стана нервен и неспокоен. Седна на ръба на леглото, прокара пръсти през косата си и се опита да диша равномерно.

— Никога не ми е минавало през ум, че ще доживея ден като този — промърмори той, забил очи в пода. — Никога.

Лекарят и адвокатът се спогледаха безмълвно.

Хаяни поръча да донесат силно успокоително и Патрик глътна две таблетки.

— Може би ще дремя през цялото време — каза той.

— Остави ме да говоря аз — отвърна Санди. — Просто се успокой.

— Ще се успокои след малко — обади се Хаяни.

На вратата се почука и влезе шериф Суийни. Бе довел цял отряд полицаи, сякаш щеше да потушава бунт. Размениха се хладни любезности. Патрик сложи шапката на главата си, новите очила — големи, черни — и протегна напред китки, за да му сложат белезниците.

— Какво е това? — попита Санди и посочи веригата за крака, която държеше един от помощник-шерифите.

— Верига за крака — отговори Суийни.

— Няма да стане — каза Санди рязко. — Единият му глезен е разранен.

— Силно разранен — допълни доктор Хаяни дръзко, готов да се намеси в спора по-сериозно. — Виждате ли? — Посочи левия глезен на Патрик.

Суийни се поколеба за миг и колебанието му реши въпроса. Санди се втурна в атака:

— Хайде стига, шерифе, какви са шансовете да избяга? Той е ранен, с белезници на ръцете, пазят го толкова хора. Какво, по дяволите, може да направи? Ще се отскубне и ще хукне? Вие не сте толкова бавни, нали?

— Ако трябва, ще се обадя на съдията! — намеси се докторът ядосано.

— Нали дойде тук с оковани крака? — каза шерифът.

— Онези бяха от ФБР, Реймънд — обади се Патрик. — И ми ги бяха сложили на коленете, а не на глезените. Все едно, болеше ужасно.

Отказаха се от веригата и поведоха Патрик по коридора. Там имаше още мъже в сиви униформи, които се смълчаха, щом го видяха. Застанаха в кръг около него и групата тръгна бавно към асансьора. Санди вървеше от едната му страна и леко го подкрепяше за лакътя.

Асансьорът бе твърде малък за цялата група. Тези, които останаха отвън, се втурнаха надолу по стълбището. Когато се събраха долу, всички пак го обградиха и тръгнаха заедно. Минаха през фоайето, през стъклената врата и излязоха вън, където ги очакваше цяла кавалкада автомобили. Есенният въздух бе топъл. Качиха го на лъскавочерен нов микробус с обозначенията на окръг Харисън и потеглиха, следвани от бял джип с въоръжена охрана и три светнали от чистота полицейски коли. Отпред имаше още две полицейски коли. Минаха през портала и излязоха в цивилния свят.

Патрик заоглежда живота навън през евтините слънчеви очила. Улиците, по които бе минавал милион пъти. Къщите, които му бяха толкова познати. Излязоха на крайбрежната магистрала и пред очите му се откри Заливът, чиито спокойни кафеникави води си бяха съвсем същите, както по времето, когато изчезна. Видя и плажа — тясна пясъчна ивица между водата и шосето, твърде далеч от хотелите и къщите от другата страна на магистралата.

Докато траеше заточението му, Крайбрежието се бе замогнало благодарение на изненадващата поява на казината. Още докато беше в града, се носеха слухове за нахлуването на хазарта, но сега вече покрай шосето се издигаха огромни казина в стил Лас Вегас, обсипани с лампички и неонови надписи. Паркингите пред тях се запълваха още в девет и половина сутринта.

— Колко казина има? — попита Патрик шерифа, седнал вдясно от него.

— Засега тринайсет. Ще има още.

— Трудно ми е да повярвам.

Успокоителното се оказа ефикасно. Дишането му се забави, тялото му омекна. Прииска му се да отпусне глава и да задреме, но свиха по главната улица и любопитството му отново се изостри. Още две пресечки. След няколко минути светът от миналото му се втурна към него, за да го посрещне. Минаха покрай общината отляво, след това, съвсем бързо, по Вийо Марше, старата улица с множество магазини и магазинчета и голямата бяла сграда по средата, част от която някога притежаваше и той като съдружник в Боуган, Рейпли, Витрано, Хаварак и Ланиган, адвокати и юридически съветници.

Сградата бе непокътната, но фирмата вътре се разпадаше. Пред тях беше Съдебната палата на окръг Харисън — само на три пресечки от някогашното му работно място. Всъщност беше най-обикновена тухлена сграда на два етажа с малка морава към Хауард Стрийт. Моравата бе задръстена от народ. Покрай бордюрите бяха спрени кола до кола. Още хора се стичаха по тротоарите. Изглежда, всички се бяха запътили към съда. Колите отбиваха встрани, за да направят път на Патрик и кервана му.

Тълпата пред съда се втурна след тях от двете им страни, но бе възпряна от полицейски кордон, преградил малък участък край задния вход. Патрик бе виждал как довеждат и отвеждат няколко върли убийци, така че знаеше как ще се действа. Кавалкадата спря, вратите се отвориха и от колите изскочиха десетина полицаи. Заобиколиха микробуса. Вратата бавно се плъзна встрани и най-сетне се появи самият той — изпомачканите му болнични дрехи рязко се открояваха сред тъмнокафявите униформи наоколо.

Зад въжетата видя внушителна тълпа репортери, фотографи и телевизионни оператори, затаили дъх в очакване. Прииждаха още, тичаха да не пропуснат нещо. Патрик мигом зърна камерите, наведе глава и се сви между полицаите. Отведоха го бързо до задния вход, под канонада идиотски въпроси.

— Патрик, как се чувстваш у дома?

— Къде са парите, Патрик?

— Кой изгоря в колата, Патрик?

През вратата, нагоре по задното стълбище… краткия път, по който Патрик понякога минаваше, ако бързаше да вземе подпис от някой съдия. Лъхна го позната миризма. Стълбището не беше боядисвано през тези четири години. Свърнаха по къс коридор — скупчени в единия край, чиновниците го зяпнаха любопитно. Вкараха го в стаята на съдебните заседатели, която беше до заседателната зала, и той седна на тапициран стол до машината за кафе.

Санди се засуети около него, за да се увери, че е добре. Шериф Суийни освободи помощниците си и те излязоха в коридора, за да чакат следващото транспортиране.

— Кафе? — попита Санди.

— Ако обичаш. Без захар.

— Добре ли си, Патрик? — попита Суийни.

— Да, Реймънд, благодаря.

Гласът му звучеше плахо и примирено. Ръцете и коленете му трепереха и той не бе в състояние да ги спре. Не обърна внимание на кафето и вдигна нагоре двете си оковани ръце, за да намести тъмните очила и да свали козирката на шапката още по-ниско. Раменете му увиснаха.

На вратата се почука и едно хубаво момиче на име Белинда надникна в стаята.

— Съдия Хъски иска да говори с Патрик.

Гласът му бе познат. Патрик вдигна глава, погледна към вратата и поздрави тихо:

— Здравей, Белинда.

— Здравей, Патрик — отвърна тя. — Добре дошъл.

Патрик извърна лице. Тя работеше в канцеларията и всички съдии флиртуваха с нея. Хубаво момиче. Хубав глас. Наистина ли бяха минали четири години?

— Къде? — попита шерифът.

— Тук — каза тя. — След няколко минути.

— Желаеш ли да говориш със съдията, Патрик? — попита Санди. Не беше задължително. При нормални обстоятелства би било направо странно.

— Разбира се. — Патрик искаше на всяка цена да види Хъски.

Белинда затвори вратата.

— Ще изляза — каза Суийни. — Трябва да изпуша една цигара.

Най-накрая Патрик остана сам с адвоката си. Изведнъж сякаш се съвзе.

— Две неща. Обади ли ти се Лия Пирис?

— Не — отговори Санди.

— Ще те потърси скоро, така че бъди готов. Написах й дълго писмо и искам да й го предадеш.

— Добре.

— И второ. Има едно устройство, DX–130, с което можеш да засечеш дали те подслушват. Произвежда го „Ло-Ким“, корейска фирма за електроника. Струва към шестстотин долара и е колкото портативен диктофон. Купи едно такова и го носи със себе си при всяка среща с мен. Преди всеки разговор ще дезинфекцираме стаята и телефоните. Освен това наеми някоя почтена фирма от Ню Орлиънс, която да проверява апартамента и офиса ти два пъти седмично. Скъпо е, но ще платя. Някакви въпроси?

— Не.

Почука се и Патрик отново преви рамене. Влезе съдия Карл Хъски — сам, без тога, по риза и вратовръзка, с очила, подпрени на средата на носа. С посивяла коса и бръчки около очите Хъски изглеждаше по-възрастен и по-мъдър, отколкото предполагаха четирийсет и осемте му години; а той това и искаше.

Съдията протегна ръка, а Патрик вдигна поглед и се усмихна.

— Радвам се, че те виждам, Патрик — каза съдията приветливо, докато се ръкуваха под акомпанимента на подрънкващите белезници. Искаше му се да се наведе и да прегърне стария си приятел, но съдийската му сдържаност го накара да се ограничи само с ръкостискането.

— Как си, Карл? — попита Патрик, без да става.

— Добре съм. А ти?

— Е, преживял съм и по-добри дни, но се радвам да те видя. Дори при тези обстоятелства.

— Благодаря. Не мога да си представя, че…

— Изглеждам променен, нали?

— Определено. Не съм сигурен, че щях да те позная на улицата.

Патрик само се усмихна.

Както и някои други, които все още твърдяха, че изпитват приятелски чувства към Патрик, съдия Хъски се чувстваше предаден, но облекчението от факта, че старият му приятел е жив, бе по-голямо. Много го тревожеше обвинението в предумишлено убийство. Разводът и гражданските искове не бяха страшни, но убийството…

Поради приятелството помежду им съдия Хъски нямаше да поеме делото. Смяташе да ръководи само предварителните процедури и да се оттегли дълго преди да дойде време за важните решения. Във вестниците вече се бяха появили материали за някогашната им дружба.

— Предполагам, че няма да се признаеш за виновен — каза Хъски.

— Да, точно така.

— В такъв случай това първо изслушване ще е формално. Няма да позволя пускане под гаранция, защото става дума за убийство.

— Наясно съм, Карл.

— Цялата работа няма да продължи повече от десет минути.

— Бил съм в съда и преди. Само дето седях на друг стол, това е всичко.

През дванайсетте си съдийски години Хъски често се бе изненадвал от съчувствието, което изпитваше към обикновените хора, извършили тежки престъпления. Виждаше човешката страна на страданието им. Виждаше как вината ги разкъсва живи. Беше изпратил в затвора стотици хора, които, ако имаха възможност, биха излезли от съдебната зала, за да не съгрешат никога повече. Искаше да помага, да бъде благороден, да прощава.

Това обаче беше Патрик и в този момент негова светлост се вълнуваше почти до сълзи. Старият му приятел окован, с палячовски дрехи, тъмни очила, променено лице, изнервен, притеснен, неописуемо уплашен. Искаше му се да го заведе у дома си, да го нахрани хубаво, да го остави да си почине, да му помогне да устрои живота си отново.

Коленичи до него и каза:

— Патрик, не мога да поема това дело по очевидни причини. Ще се заема с предварителните процедури, за да съм сигурен, че ще си защитен. Все още съм твой приятел. Не се колебай да ми се обадиш, ако се наложи.

Потупа го по коляното с надеждата да не засегне някоя от раните.

— Благодаря, Карл — отвърна Патрик и прехапа устна.

Хъски искаше да го погледне в очите, но това бе невъзможно заради слънчевите очила. Стана и тръгна към вратата.

— Днес всичко е формалност, колега — кимна той на Санди.

— Има ли много хора? — попита Патрик.

— Да. И приятели, и врагове. Всички са там.

И излезе.

 

 

Сензационните убийства и процесите на зловещи престъпници не бяха рядкост по Крайбрежието, така че препълнените съдебни зали не учудваха никого. От незапомнено време обаче първото появяване в съда не бе предизвиквало такъв интерес.

Репортерите бяха дошли най-рано и бяха заели предните места. Тъй като Мисисипи бе един от малкото щати, които все още проявяваха здравия разум да забраняват снимането в съдебните зали, репортерите щяха само да седят и да слушат, а после да разказват със свои думи какво са видели. Така ги принуждаваха да бъдат истински репортери — задача, за която повечето от тях бяха зле подготвени.

Всяко голямо дело привличаше редовните посетители — чиновници и секретарки от съда, скучаещи стажанти, пенсионирани ченгета, местни адвокати, които през по-голямата част от времето се размотаваха по коридорите — пиеха кафе със служителите, клюкарстваха, проверяваха нотариални актове, чакаха някой съдия да им даде подпис, намираха си каквато и да било работа, само и само да не стоят в канторите си. Патрик бе привлякъл вниманието на всички тях. И на мнозина други.

Много колеги бяха дошли, за да го зърнат. Вече четири дни вестниците непрекъснато пишеха за него, но нито един от тях не бе публикувал скорошна снимка. Носеха се какви ли не слухове. Приказките за изтезанията изостряха любопитството още повече.

Чарлс Боуган и Дъг Витрано седяха един до друг сред адвокатската орда — на най-предните места, до които бяха успели да се доберат. Проклетите репортери ги бяха изпреварили. Искаха да са на първия ред, близо до масата, на която сядаше обвиняемият. Искаха да го видят, да го погледнат в очите, да сипят шепнешком ругатни и заплахи, да излеят колкото се може повече жлъч в тази цивилизована обстановка. Видяха се принудени да седнат доста назад и търпеливо да чакат момента, който може би никога нямаше да настъпи.

Третият съдружник, Джими Хаварак, стоеше прав до задната стена и разговаряше тихо с един полицай. Не обръщаше внимание на погледите и усмивките на познатите си, много от които също бяха адвокати и тайно злорадстваха, че парите са изчезнали и фирмата е загубила цяло състояние. В крайна сметка ставаше дума за най-големия хонорар за правна услуга, получаван някога в щата. Завистта бе нещо естествено. Той ги мразеше, както мразеше буквално всички присъстващи в съдебната зала — глутница чакали, които очакват труп.

Хаварак, син на ловец на скариди, си беше останал грубоват здравеняк, готов да налита на бой по кръчмите. Пет минути с Патрик в заключена стая, и парите щяха да са намерени.

Четвъртият съдружник, Рейпли, както обикновено беше на тавана си и пишеше изложение във връзка с някакво досадно дело. Щеше да прочете за събитията в утрешните вестници.

Имаше и шепа адвокати, стари приятели на Патрик, дошли за подкрепа. Бягството беше мечта, най-често несподелена мечта, на немалко дребни провинциални пленници на тази пренаселена и отегчителна професия, от която очакваха твърде много. Патрик поне бе проявил куража да направи опит да я осъществи. Бяха сигурни, че за трупа в колата има някакво обяснение.

Ланс бе дошъл в последния момент и сега стоеше изтикан в ъгъла. Преди това се завъртя наоколо с репортерите, за да огледа охраната. Тя внушаваше респект, поне засега. Въпросът обаче беше дали ще е така до края на делото.

Присъстваха и много хора, които Патрик познаваше само бегло и които сега твърдяха, че са му най-близки приятели. Сред тях имаше такива, които никога не бе виждал, но това не им пречеше да говорят наляво и надясно „Патрик това, Патрик онова…“. По същия начин се бяха появили и неколцина приятели на Труди, дошли да изгледат навъсено мъжа, който бе разбил сърцето й и бе зарязал малкото съкровище Ашли Никол.

Повечето четяха вестници или романчета и се опитваха да изглеждат отегчени, сякаш не биха желали да са в залата.

Чиновниците и приставите край съдийската маса се раздвижиха и залата мигновено притихна. Вестниците и книжките изчезнаха като по команда. Вратата до ложата на съдебните заседатели се отвори и в залата нахлуха кафяви униформи. Появиха се шерифът Суийни, прихванал Патрик за лакътя, после двама помощник-шерифи и най-накрая Санди.

Ето го! Всички проточиха вратове, погледите се устремиха натам. Художниците започнаха да рисуват.

Патрик прекоси залата и отиде до масата на защитата с наведена глава, въпреки че огледа присъстващите под прикритието на слънчевите очила. Зърна Хаварак в дъното на залата — намръщената му физиономия беше красноречива. Точно пред него седеше отец Филип, свещеникът, който изглеждаше доста остарял, но все така благ.

Патрик седна и се смъкна надолу, наведе глава, отпусна рамене. Нито капка самонадеяност. Не се озърна, защото чувстваше, че всички погледи са приковани в него. Санди сложи ръка на рамото му и прошепна нещо безсмислено.

Вратата се отвори отново и в залата влезе Т. Л. Париш, областният прокурор. Седна на масата на обвинението. Париш беше педантичен човек, сдържано суетен. Не се стремеше към по-висок пост. В съда беше методичен, лишен от позьорство, смъртоносен. В момента бе на второ място в щата по брой на спечелените дела. Седна до шерифа, който стана от масата на защитата и отиде на отреденото му място. Отзад бяха Джошуа Кътър, Брент Майърс и още двама от ФБР, които Париш дори не познаваше.

Обстановката предизвикваше очаквания за зрелищен процес, независимо че той щеше да започне най-рано след шест месеца. Приставът призова за ред в залата и накара присъстващите да станат. Влезе съдия Хъски и зае мястото си.

— Моля, седнете — каза той и всички се подчиниха. — Дело номер 1140 от деветдесет и шеста, „Щатът срещу Патрик Ланиган“. Обвиняемият присъства ли?

— Да, ваша светлост — отговори Санди, надигайки се леко.

— Станете, ако обичате, мистър Ланиган — нареди Хъски.

Патрик, все още с белезниците, бавно избута стола назад и се изправи. Беше превит в кръста, навел глава и рамене. Не се преструваше. Успокоителното бе вцепенило повечето части на тялото му, включително и мозъка.

Опита се да поизправи гръб.

— Мистър Ланиган, в ръцете си държа обвинителен акт, гласуван от разширения състав на съда в окръг Харисън. В него се твърди, че предумишлено сте убили неизвестно лице, човешко същество, и се иска започване на съдебен процес. Запознат ли сте със съдържанието?

— Да, сър — отговори Патрик, като леко вдигна брадичката си. Личеше, че се напряга, за да говори по-високо.

— Обсъдихте ли го с адвоката си?

— Да, сър.

— Признавате ли се за виновен?

— Не.

— Съдът го приема за сведение. Можете да седнете.

Хъски затършува из книжата пред себе си и след малко продължи:

— Съдът по свое усмотрение налага заповед, забраняваща всякакви публични изявления на обвиняемия, адвокатите на страните, полицията, следствените органи, всички свидетели по делото заедно и поотделно, както и на служителите на съда. Заповедта е валидна до края на процеса. Копия от нея са раздадени на всички. Всяко нарушение ще бъде третирано като неуважение към съда и нарушителите ще носят най-тежка отговорност. Нито дума на репортер или журналист без мое разрешение, това е. Страните имат ли въпроси?

Тонът ясно подсказваше, че Хъски не само не се шегува, но и че с удоволствие би се разправил с нарушителите. Страните мълчаха.

— Добре. Подготвил съм график за представяне на писмените доказателства и възраженията, за предварителните заседания и същинския процес. Можете да го получите в канцеларията на съда. Нещо друго?

Париш стана и каза:

— Един дребен проблем, ваша светлост. Бихме искали да преместим обвиняемия в наше заведение за задържане под стража колкото е възможно по-бързо. Както знаете, понастоящем той е в болница и…

— Току-що разговарях с лекуващия лекар, мистър Париш. Обвиняемият се нуждае от медицински грижи. Уверя вам ви, че веднага щом може да бъде изписан, ще го преместя в окръжния затвор.

— Благодаря ви, ваша светлост.

— Ако това е всичко, закривам заседанието.

Веднага изведоха Патрик от залата, свалиха го по стълбите и го качиха на микробуса. Фотоапаратите щракаха, телевизионните камери жужаха. Патрик клюмаше и по пътя към болницата заспа.