Джон Гришам
Партньори (37)

37

— Веднъж, скоро след като постъпих във фирмата, ми възложиха една автомобилна катастрофа. Беше станала на шосе четирийсет и девет, окръг Стоун, недалеч от Уигинс. Нашите клиенти пътували на север, когато един камион изскочил ненадейно пред тях от страничен път. Беше тежка катастрофа. В нашата кола имало трима души, шофьорът загинал наместо, жена му беше тежко ранена, детето на задната седалка беше със счупен крак. Камионът беше собственост на хартиена фабрика с всевъзможни застраховки, така че имаше за какво да се води дело. Дадоха ми го на мен, а аз се захванах за работа, пълен с ентусиазъм, защото бях нов. Нямаше никакво съмнение, че виновният е шофьорът на камиона, който не беше пострадал, но той пък твърдеше, че нашата кола се движела с превишена скорост. Това стана големият проблем — с каква скорост се е движел нашият шофьор. Моите експерти прецениха, че е карал със сто километра в час, което не беше лошо. Позволената скорост на това шосе беше деветдесет, но всички караха поне със сто. Клиентите ми бяха тръгнали към Джаксън, на гости на свои близки, и беше ясно, че не са бързали.

Експертите на компанията, застраховала камиона, твърдяха, че моите хора са се движели с над сто и двайсет, а това, разбира се, щеше сериозно да ни навреди в съда. Всеки съдебен заседател би се намръщил при трийсет километра над позволеното. Намерихме свидетел, един старец, пристигнал на местопроизшествието втори или трети. Казваше се Кловис Гудман, осемдесет и една годишен. С едното око беше сляп, а с другото не виждаше.

— Сериозно? — попита Санди. — Е, не, но все пак зрението му не беше добро. Независимо от всичко още шофираше и онзи ден бръмчал по пътя с таратайката си, шевролет от шейсет и осма година, когато моите хора го задминали. След като изкачил следващия хълм, видял катастрофата. Кловис беше много чувствителен старец, живееше сам, нямаше близки роднини, беше изоставен и забравен. Гледката го беше потресла дълбоко. Опитал се да помогне на жертвите, останал известно време, после си тръгнал. Не бе казал нищо на никого. Бил твърде разстроен. После ми призна, че не мигнал цяла седмица след това.

Както и да е, научихме, че някой от пристигналите по-късно заснел с видеокамера местопроизшествието, когато там били линейките, ченгетата и пожарникарите. Движението било спряно, хората били отегчени, извадили камерата и започнали да снимат. Успяхме да вземем касетата. Един от стажантите ни я гледа кадър по кадър и записа всички регистрационни номера, които се виждаха. След това издири собствениците, за да открие свидетели. Така попаднахме на Кловис. Той каза, че катастрофата е станала почти пред очите му, но не желаел да говори за нея, защото бил разстроен. Попитах го дали мога да го посетя и той се съгласи.

Живееше сред нивите, недалеч от Уигинс, в бяла дървена къщичка, която той и жена му бяха построили още преди войната. Тя бе починала отдавна, както и синът им, единствено дете, кривнало от правия път. Бяха му останали внук и внучка. Внукът живееше в Калифорния, а внучката в Хатисбърг. Не ги беше виждал от години. Научих всичко това още през първия час от срещата ни. Кловис беше самотен старец. В началото се мръщеше, сякаш мразеше адвокатите и не искаше да си губи времето, но съвсем скоро взе да топли вода за нес кафе и да разказва семейните си тайни. Седяхме на верандата в люлеещи се столове, а в краката ни се разхождаха десетина престарели котки. Говорихме за всичко друго, но не и за катастрофата. За щастие беше събота, така че можех да си позволя да загубя малко време, без да мисля за работа. Беше сладкодумен разказвач. Войната и Голямата депресия бяха любимите му теми. След два часа най-накрая споменах катастрофата и той се умълча, стана тъжен и ми каза, че все още не е в състояние да говори за това. Увери ме, че знаел нещо важно, но още не му било дошло времето. Попитах го с каква скорост е карал, когато го е задминала колата на клиентите ми. Каза че никога не вдигал повече от осемдесет. След това го попитах дали би могъл да прецени с каква скорост се е движела нашата кола, но той само поклати глава.

Два дни по-късно пак се отбих. Беше късен следобед и пак седнахме на верандата за втората партида истории от войната. Точно в шест Кловис заяви, че е гладен и че обича морска котка. Попита ме дали не искам да вечерям с него. Тогава още не бях женен, така че се съгласих и двамата излязохме да вечеряме. Разбира се, аз шофирах, а той говореше. Сервираха ни мазна морска котка — шест долара и ядеш на корем. Кловис се хранеше съвсем бавно, а брадичката му беше само сантиметър над купчината риба. Келнерката остави сметката на масата, но Кловис не я забеляза цели десет минути. Продължаваше да говори с пълна уста. Прецених, че парите за тази вечеря ще си струват, ако успеем да стигнем до свидетелските му показания. Най-накрая си тръгнахме и по пътя за дома му Кловис заяви, че трябвало да изпие една бира… само една, за пикочния мехур. Точно в този момент случайно наближихме един крайпътен магазин и спрях. Кловис не реагира, така че платих и бирата. Продължихме да пием бира в колата по пътя, а той каза, че искал да ми покаже къде е отраснал. Не било далече. От един затънтен път излизахме на друг и след двайсетина минути изгубих всякаква представа къде съм. Кловис не виждаше добре. Дотрябва му още една бира, пак за пикочния мехур. Попитах продавача в магазина накъде да карам и пак потеглихме. Най-накрая стигнахме до градчето Нисез Кросинг в окръг Ханкок. Щом го открихме, той каза, че можем да се връщаме. Забрави за детските си дни. Пак бира. И пак ни упътваха в крайпътните заведения.

Наближихме дома му и аз най-после се ориентирах, така че започнах да го подпитвам за катастрофата. Каза ми, че все още бил твърде разстроен, за да говори за това. Помогнах му да си влезе у дома, а той се просна на една кушетка и захърка. Беше почти полунощ. Това продължи близо месец. Люлеене на верандата му. Морска котка във вторник. Пътешествия из околността заради пикочния му Меур. Застраховката можеше да достигне два милиона долара и имахме сериозни шансове да спечелим делото. Кловис не знаеше за какво става дума, но с всеки изминал ден показанията му ставаха все по-важни за нас. Увери ме, че все още никой друг не му се е обаждал във връзка с катастрофата, и аз трябваше на всяка цена да уточня фактите, преди да са го открили момчетата на застрахователите.

— Колко време беше минало от катастрофата? — попита Санди.

— Четири-пет месеца. Най-накрая го притиснах. Обясних му, че делото е стигнало много важен етап и че е време да отговори на няколко въпроса. Заяви, че е готов. Попитах го с каква скорост се е движела нашата кола, когато го е задминала. Той каза, че гледката била ужасна… размазаните, облени в кръв хора, особено детето… Просълзи се, докато говореше. След още няколко минути го попитах пак: „Кловис — казах, — можеш ли да прецениш с каква скорост се движеше колата, когато те задмина?“ Той отговори, че би искал да помогне на семейството. Уверих го, че семейството ще оцени жеста му. След това ме погледна право в очите и попита: „С каква скорост се е движела според теб?“ Отговорих, че според мен се е движела с деветдесет. Кловис каза: „Значи толкова беше. Деветдесет километра в час. Аз карах с осемдесет, а те едва успяха да ме задминат.“

Явихме се на делото и Кловис Гудман беше най-прекрасният свидетел, когото някога съм виждал. Беше стар и сдържан, но същевременно мъдър и страшно убедителен. Съдебните заседатели не обърнаха никакво внимание на експертите и повярваха на Кловис. Спечелихме два милиона и триста хиляди долара.

След това продължих да се виждам със стареца. Направих завещанието му. Нямаше кой знае какво — къщата, шест акра земя и седем хиляди долара в банката. Искаше, когато умре, всичко да бъде продадено и парите да бъдат дарени на „Дъщерите на Конфедерацията“. В завещанието си не спомена нито един свой роднина. Внукът в Калифорния не му се беше обаждал от двайсет години. Внучката от Хатисбърг не го бе търсила, откакто му бе изпратила покана да присъства на дипломирането й от гимназията през шейсет и осма. Нито беше отишъл, нито й бе изпратил подарък. Рядко ги споменаваше, но знаех, че жадува за някаква връзка с близките си.

Разболя се и вече не можеше да живее сам, така че го преместих в един старчески дом в Уигинс. Продадох къщата и земята му. Поех финансовите му дела. По това време бях единственият му приятел. Изпращах му картички и подаръци, а всеки път, когато пътувах до Джаксън или Хатисбърг се отбивах при него и оставах колкото се може повече. Поне веднъж месечно го водех да яде морска котка, а после се возехме по шосетата. След една-две бири неизменно започваше с историите си. Веднъж го заведох на риболов. Бяхме само двамата, осем часа в една лодка. Никога през живота си не съм се смял така.

През ноември деветдесет и първа се разболя от пневмония и едва не умря. Уплаши се. Променихме завещанието му. Искаше да остави част от парите на местната църква, а другата част на „Дъщерите“. Избра си парцел в гробищата, уреди погребението си. Подхвърлих му идеята да подпише декларация, че не иска да го поддържат на системи, ако положението е безнадеждно. Хареса му и настоя аз да съм този, който ще изключи апаратурата. След консултации с лекарите, разбира се. Бе му дошло до гуша от старческия дом, от самотата, от живота. Каза, че сърцето му е при Бога и че е готов да си върви.

В началото на февруари деветдесет и втора пневмонията го повали отново, още по-тежко. Прехвърлих го в болницата в Билокси, за да мога да го наблюдавам. Ходех при него всеки ден, бях единственият му посетител. Никакви приятели. Никакви роднини. Никакъв свещеник. Никой, освен мен. Състоянието му постепенно се влошаваше и след време стана ясно, че няма да живее дълго. Изпадна в кома и повече не дойде в съзнание. Сложиха го на респиратор, но след около седмица лекарите обявиха, че мозъкът му е мъртъв. Аз и трима доктори прочетохме декларацията му на глас и изключихме апарата.

— Кога стана това? — попита Санди.

— На шести февруари, деветдесет и втора.

Санди въздъхна, стисна клепачи и бавно поклати глава.

— Не искаше църковна служба, защото знаеше, че никой няма да дойде. Погребахме го в едно гробище край Уигинс. Бях там, носих ковчега му. Дойдоха и три стари вдовици от църквата, които плакаха, но останах с впечатлението, че са плакали на всички погребения през последните петдесет години. Имаше и свещеник, който бе довел пет млади дякончета, за да помогнат за ковчега. Имаше и още двама съседи, така че бяхме всичко на всичко дванайсет. След кратко опело Кловис бе положен за вечен покой.

— Ковчегът беше удивително лек, нали? — попита Санди.

— Да.

— Къде беше Кловис?

— Духът му тържествуваше заедно със светците.

— Къде беше тялото му?

— На верандата на хижата ми, в един фризер.

— Побъркан, болен тип.

— Не съм убивал никого, Санди. Старият Кловис вече пееше с ангелите, когато останките му изгоряха. Сигурен бях, че не би възразил.

— Имаш оправдание за всичко, нали?

Краката на Патрик висяха от едната страна на леглото, на десетина сантиметра от пода. Не отговори.

Санди се заразхожда напред-назад, после застана до стената. Фактът, че приятелят му не е убил никого, бе малка утеха. Мисълта, че е изгорил трупа, му се струваше не по-малко отвратителна.

— Да чуем и остатъка — каза Санди. — Сигурен съм, че си планирал всичко много добре.

— Имах време да мисля, да.

— Слушам.

— В щата Мисисипи има наказателен текст, който се отнася до поругаването на гробове, но аз не попадам в тази категория. Не съм задигнал трупа на Кловис от гроба. Взех го от ковчега. Има друг текст, който третира посегателството над труп, и Париш може да разчита единствено на него. Смята се за престъпление и влече наказание от една година затвор. Мисля, че ако няма какво друго да използват, Париш ще направи всичко възможно да ме тикне зад решетките по този параграф.

— Не може да те пусне да си отидеш ей така…

— Не може. Но има един фокус. Той няма да знае за Кловис, ако не му кажа. Трябва да му кажа, защото иначе няма оттегли обвинението в убийство. Добре… да му кажа за Кловис е едно, да дам показания в съда — съвсем друго. Не може да ме накара да дам показания в съда, ако ме обвинява в посегателство над труп. Ще се види принуден да ме съди за нещо друго, защото, както казваш, не може да ме пусне да си тръгна ей така. Може да ме съди, но не може да ме осъди, защото аз съм единственият свидетел и няма начин да докаже, че изгорелият труп е на Кловис.

— Париш е притиснат от всички посоки.

— Точно така. Федералните обвинения вече ги няма, а когато пуснем новата бомба, прокурорът ще затърси под дърво и камък основание да ме осъди. Иначе изчезвам.

— Какъв е планът?

— Много е прост. Трябва да намалим натиска върху Париш и да му дадем възможност да се измъкне от ситуацията, без да пострада репутацията му. Ще отидеш при внуците на Кловис, ще им разкажеш всичко, ще им предложиш пари. След като разберат истината, несъмнено имат право да ме съдят и можеш да си сигурен, че ще го направят. Шансовете им не са големи, защото от години не са се интересували какво става с дядо им, но, така или иначе, ще опитат. Тук ще се намесим ние. Ще се споразумеем тихомълком, а в замяна за парите, които ще им дадем, те ще поискат от Париш да прекрати делото.

— Копеле! Коварно копеле!

— Благодаря. Защо да не се получи?

— Париш може да те съди, независимо от желанието на близките.

— Но няма да го направи, защото не може да ме осъди. Най-лошият вариант за него е да ме изправи в съда и да загуби. Много по-лесно е да се измъкне още сега, като използва за претекст близките. Така ще си спести неудобството да загуби нашумяло дело.

— Това ли мислеше през последните четири години?

— Да, минаваше ми през ум, наистина.

Санди се заразхожда пред долния край на леглото, потънал в мисли. Опитваше се да схване замисъла на клиента си.

— Ще трябва и ние да дадем нещо на Париш — каза той почти на себе си, без да престава да крачи.

— Повече се безпокоя за себе си, отколкото за Париш — каза Патрик.

— Не става дума само за Париш. Става дума за цялата система. Ако те пуснат безнаказано, на практика излиза, че си се откупил с крадените пари. Никой не гледа с добро око на теб.

— Може би се безпокоя само за себе си.

— Аз също се безпокоя за теб, но не можеш да очакваш, че ще унижиш системата и ще те оставят да отлетиш.

— А кой караше Париш да бърза и да ме обвинява в убийство? Можеше да изчака една седмица. Кой го караше да го разтръби в пресата? Не изпитвам никакво съчувствие към него.

— Аз също. Само че няма да ни е лесно с него.

— Тогава ще те улесня още малко. Ще се призная за виновен в посегателство над труп, но ако не лежа в затвора. Нито един ден. Ще отида в съда, ще се призная за виновен, ще платя глоба, ще оставя Париш да обере лаврите, задето ме е осъдил, но след това изчезвам, и толкова.

— В досието ти ще пише, че си осъждан престъпник.

— Но ще бъда свободен. На кого в Бразилия му пука какво пише в досието ми?

Санди престана да се разхожда и седна до него.

— Значи ще се върнеш в Бразилия?

— Там е моят дом, Санди.

— А момичето?

— Ще имаме десет или единайсет деца. Още не сме решили.

— Колко пари ще ти останат?

— Милиони. Трябва да ме измъкнеш оттук, Санди. Чака ме нов живот и трябва да го изживея.

Една сестра нахълта през вратата, запали лампата и каза:

— Единайсет часът е, Пати. Времето за свиждане свърши. — Докосна рамото му. — Добре ли си, скъпи?

— Добре съм.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря.

Отиде си също толкова бързо, колкото и дойде. Санди взе куфарчето си.

— Пати!? — каза той.

Патрик сви рамене.

— Скъпи!?

Патрик пак сви рамене.

Когато стигна до вратата, Санди си спомни нещо друго.

— Един бърз въпрос. Къде беше Кловис, когато подкара колата в пропастта?

— Където си беше сложен. Закопчан с колан на мястото до мен. Пъхнах му бутилка бира и се сбогувах с него. Беше усмихнат.