Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

30

Минаваше шест, така че Хаварак най-вероятно беше в някое казино, на масата за блекджек, където пиеше безплатно уиски и оглеждаше жените. Носеха се безброй слухове за комарджийските му дългове. Рейпли сигурно се бе заключил на тавана си — всички предпочитаха да си стои там. Секретарките и младшите адвокати ги нямаше. Дъг Витрано заключи входната врата на сградата и отиде в офиса отзад — най-големия и най-хубавия, — където, седнал на бюрото със запретнати ръкави, го очакваше Чарли Боуган.

Патрик бе съумял да сложи подслушвателни устройства във всички помещения, освен в офиса на старшия съдружник и Боуган нееднократно бе използвал този факт в бурните скандали, последвали изчезването на парите. Винаги когато не беше в кабинета си, Боуган го заключваше с масивно резе. Не бе пропускал възможност да натяква на съдружниците си, че са проявили непростима небрежност. Особено Витрано, който бе провел последните съдбовни разговори с Дънлап от телефона в кабинета си и Патрик бе разбрал къде ще се изпратят парите. В многобройните скандали за всичко това бяха стигали почти до бой.

Боуган не би могъл с ръка на сърцето да твърди, че е подозирал шпионирането на фирмата. Ако бе така, защо не бе предупредил останалите съдружници? Просто той бе предпазлив и бе извадил късмет. Важните разговори се водеха в неговия кабинет. Масивното резе се заключваше за миг, а единственият ключ бе у него. Дори и чистачките не можеха да влязат, без той да е там.

Витрано затвори вратата и се отпусна в огромното кожено кресло срещу бюрото.

— Тази сутрин видях сенатора — започна Боуган. — Извика ме у дома си.

Майката на Боуган и бащата на сенатора бяха брат и сестра. Сенаторът бе с десет години по-голям от него.

— В добро настроение ли беше?

— Не бих казал. Интересуваше се от последните новини за Ланиган. Казах му каквото ни е известно и че още нямаме понятие къде са парите. Притеснява се за това какво знае Ланиган. Уверих го, както много пъти досега, че разговорите с него са водени от този кабинет, в който нямаше микрофони. Казах му да не се безпокои.

— Но въпреки това той се безпокои.

— Да, така е. Попита ме дали има някакъв документ, който да свързва името му с Арисия, и аз му казах, че няма такъв.

— Това, разбира се, е вярно.

— Да. Името му не фигурира в нито един документ. С него се договаряхме само устно, и то предимно на игрището за голф. Казал съм му го хиляди пъти, но искаше да го чуе пак, заради завръщането на Патрик.

— Каза ли му за „килера“?

— Не.

Вторачени в прахоляка върху бюрото на Боуган, двамата си припомниха много добре какво се бе случило в „килера“. През януари деветдесет и втора, месец след като Министерството на правосъдието бе одобрило възнаграждението за Арисия и два месеца преди да получат парите, Арисия се появи във фирмата неочаквано, без да са го канили. Беше вкиснат. Патрик все още бе там, а погребението му щеше да се състои след три седмици, макар и никой да не предполагаше. Поради започналия ремонт на сградата Боуган не можеше да разговаря с Арисия в кабинета си — бояджиите все още работеха, мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Наложи се да покани войнствено настроения Арисия в малката стаичка от другата страна на коридора, която всички наричаха „килера“ заради размерите й. Вътре имаше малка квадратна масичка с четири стола. Нямаше прозорци. Таванът бе скосен, защото отгоре беше стълбата.

Повикаха и Витрано, като втори по старшинство във фирмата, и срещата започна. Не продължи дълго. Арисия беше раздразнен, защото адвокатите съвсем скоро щяха да получат трийсет милиона долара. След като перспективата бе станала реална, тази сума му се стори безбожно голяма като хонорар за юридически услуги. Боуган и Витрано не отстъпиха от позицията си и разговорът съвсем скоро загрубя. Двамата съдружници предложиха да му покажат сключения договор, но Арисия не даваше пет пари за него.

В един момент ядосаният им клиент попита каква част от тези трийсет милиона ще получи сенаторът. Боуган се намръщи и отговори, че това не е негова работа. Арисия възрази, че е, защото парите в края на краищата са негови. След това се впусна да хули сенатора и политиците въобще. Иронично изтъкна факта, че сенаторът е положил прекалени усилия във Вашингтон, за да повлияе на Флота, Пентагона и Министерството на правосъдието в тяхна полза.

— Колко ще получи? — не преставаше да пита той.

Боуган съумяваше да избегне ударите. Повтаряше, че той има грижата за сенатора. Напомни на Арисия, че е избрал тяхната фирма заради добрите й контакти с политическите кръгове. И добави, че шейсетте милиона, които трябваше да влязат в джоба на Арисия, не са чак толкова малко, особено като се вземе предвид, че са плод на мошеничество.

Изрекоха се твърде много приказки.

Арисия предложи да им плати само десет милиона. Боуган и Витрано отказаха категорично. Арисия си излезе бесен, продължавайки да ругае и по коридора.

В „килера“ нямаше телефони, но впоследствие вътре бяха открити два микрофона. Единият беше под масата, закрепен с черен маджун в ъгъла, където се съединяваха две конзоли. Вторият бе мушнат между две много стари юридически книги на единствения рафт в стаята. Книгите бяха за украшение.

След шока от изчезването на парите и след като Стефано откри бръмбарите, Боуган и Витрано не отвориха дума за срещата. Сякаш не се бе състояла. Не я напомниха и на Арисия отчасти защото веднага бе завел делото срещу тях, а и защото ги мразеше и в червата си. Споменът за нея бе избледнял. Може би пък наистина не бе имало такова нещо?

Сега, когато Патрик се бе появил отново, нямаше начин да не се върнат към нея. Съществуваше вероятност микрофоните да не са се задействали или бившият им колега да е пропуснал този разговор сред немалкото други, които бяха водили по същото време. Всъщност смятаха, че вероятността да е станало така е доста голяма.

— Мисля, че не би пазил лентите толкова години, какво ще кажеш?

Но Боуган не отговори. Седеше, сплел пръсти върху корема си, и гледаше прахоляка върху бюрото. Да, какво само би могло да се случи… Той щеше да вземе пет милиона, сенаторът — също. Никакъв фалит, никакъв развод. Все още щеше да има жена, семейство, дом, обществено положение. Щеше да получи пет, а досега щеше да ги е удвоил. След време щяха да станат двайсет — сериозни пари, които ти дават възможност да правиш какво ли не. Бяха там, почти пред очите му, когато Патрик ги отмъкна.

Опиянението от появата на Патрик бе продължило няколко дни и след това постепенно изчезна, защото стана ясно, че парите не са се върнали в Билокси с него. С всеки изминал ден сякаш се отдалечаваха все повече и повече.

— Мислиш ли, че ще получим парите, Чарли? — попита Витрано едва чуто, забил поглед в пода. Не бе го наричал Чарли от години. Откакто във фирмата им се бе настанила омразата, подобна близост бе нещо нечувано.

— Не — отговори Боуган след дълга пауза. — Ще имаме късмет, ако не ни връчат обвинителен акт.

 

 

Санди знаеше, че го очакват поне едночасови важни телефонни разговори, и затова започна с най-трудния. От колата си, паркирана пред болницата, се обади на жена си и й каза, че ще закъснее много — толкова много, че може би ще се наложи да остане в Билокси. Отборът на сина му участваше в решаващ мач. Извини й се, каза й, че за всичко е виновен Патрик, и обеща да й обясни проблема по-късно. Тя реагира доста по-добре, отколкото бе очаквал.

Обади се в офиса си и свари една останала до късно секретарка, от която поиска няколко телефонни номера. Познаваше двама адвокати в Маями, но в седем и петнайсет ги нямаше в канторите им. На домашния телефон на единия не отговори никой. Другият не му го бе дал, нито пък бе обявен в указателя. Обади се на няколко колеги от Ню Орлиънс и най-накрая се сдоби с телефонния номер на Марк Брик — авторитетен специалист по наказателни дела от Маями. Брик не беше във възторг, че го вдигат от вечеря, но въпреки това го изслуша. В рамките на десет минути Санди му описа сагата на Патрик, включително и попадането на Ева в някой от арестите на Маями. Затова му се обаждал. Брик прояви интерес и заяви, че познава много добре както имиграционните закони, така и наказателните процедури. Щял да се обади на две места, след като приключи с вечерята си. Разбраха се Санди да му позвъни след час.

Откри Кътър след три различни обаждания и след близо двайсет минути увещания си уговори среща в едно кафене. Отиде там и докато чакаше Кътър, отново позвъни на Брик.

Брик потвърди, че Ева Миранда е задържана в един федерален арест в Маями. Все още не била официално обвинена в никакво престъпление, но било рано. Нямало начин да я види тази вечер, а и на следващия ден щяло да е трудно. Според законите ФБР и митническите власти на САЩ имали право да задържат чужденец с фалшив паспорт до четири дни, без право на пускане под гаранция. Брик обясни, че при дадените обстоятелства мярката е разумна — подобни хора бързо изчезвали. Каза му също така, че е посещавал клиенти във въпросния арест и че условията там са сравнително добри. Ева била сама в килия и, общо взето, била в безопасност. При малко късмет на сутринта можела да получи достъп до телефон.

Без да се впуска в подробности, Санди каза, че не е нужно да се бърза с освобождаването й, защото някои хора навън проявяват интерес към нея. Брик обеща да използва връзките си и да се опита да я види.

Хонорарът му щял да е десет хиляди долара и Санди се съгласи да му плати.

Прекъсна разговора точно когато Кътър влезе в кафенето и седна на една маса край витрината, както бе обещал. Санди заключи колата си и отиде при него.

 

 

Вечерята се състоеше от затоплени в микровълнова фурна полуфабрикати, наредени на захабен пластмасов поднос. Донесоха й я две едри жени с униформи, от чиито колани висяха подрънкващи връзки ключове. Едната я попита как се чувства. Ева смотолеви нещо на португалски и те я оставиха намира. Макар да беше гладна, и през ум не й мина да докосне тази храна. Вратата на неизмазаната бетонна килия беше метална и в горния й край имаше малка квадратна дупка. От време на време се чуваха гласовете на другите задържани жени, но, общо взето, мястото беше тихо.

Никога досега не бе попадала в затвор, дори като адвокат. Освен Патрик не помнеше друг приятел, който някога да е бил арестуван. Първоначалният й шок отстъпи място на страха. После изпита унижение, че е заключена в клетка като престъпница. Единствено мисълта за баща й я предпазваше от пълен срив през първите няколко часа. Не се съмняваше, че положението му е много по-тежко от нейното. Молеше се да не го измъчват.

В затвора молитвите сами напираха на устата. Молеше се за баща си, молеше се за Патрик. Противопоставяше се на изкушението да го обвини за неприятностите си, макар че лесно можеше да го стори. Предпочиташе да обвинява себе си. Изпадна в паника и се втурна да бяга. Патрик я бе учил как да се движи, без да оставя следи, как да изчезва. Грешката беше нейна, не негова.

Успокояваше се, че фалшивият паспорт не е голямо престъпление и проблемът би могъл да се реши бързо. В страна, където имаше толкова насилие и недостиг на затворнически килии, подобно елементарно нарушение на човек с чисто досие би могло да се изкупи с малка глоба и депортиране.

Парите бяха утеха. Утре щеше да поиска адвокат, при това добър, с влияние. Той щеше да се обади на някои важни хора в Бразилия, чиито имена щеше да му даде. Ако се наложеше, парите щяха да й помогнат да се справи с всеки, който се изпречеше на пътя й. Не след дълго щеше да си е у дома, за да помогне на баща си. Щеше да се скрие някъде в Рио. Нямаше да е трудно.

В килията беше топло. Седеше заключена, охранявана от много хора с пистолети. Тук беше в безопасност. Онези, които бяха изтезавали Патрик и сега бяха отвлекли баща й, не можеха да се доберат до нея.

Угаси лампата и се изтегна върху тесния нар. Агентите на ФБР щяха да съобщят на Патрик за задържането й веднага, така че вероятно той вече знаеше. Представяше си го как драска в бележника си и се опитва да огледа нещата от всички възможни ъгли. Досега сигурно бе измислил поне десет начина, за да я измъкне. Нямаше да заспи, докато не набележи трите най-добри варианта.

Най-забавно е да правиш планове — винаги го бе казвал.

 

 

Кътър си поръча шоколадова поничка и сода. Не беше дежурен, така че вместо стандартния тъмен костюм и вратовръзката носеше джинси и риза с къс ръкав. Подигравателната усмивка беше нещо естествено за него, а сега, когато бяха намерили Ева и я бяха задържали, бе особено доволен.

Санди излапа един сандвич с шунка на четири хапки. Наближаваше девет вечерта, а единственото, което бе слагал в уста, и то преди доста часове, бе болничната храна в стаята на Патрик.

— Трябва да поговорим сериозно — каза той съвсем тихо, защото заведението беше препълнено.

— Слушам — отвърна Кътър.

Санди преглътна, избърса устата си, приближи се още повече и каза:

— Не ме разбирай погрешно, но мисля, че се налага да се обърнем към някои други хора.

— Кой например?

— Шефовете ти във Вашингтон.

За миг Кътър се замисли над чутото, загледан в колите по магистралата. Океанът беше на стотина метра.

— Разбира се — кимна той. — Само че трябва да има какво да им кажеш.

Санди се озърна. Никой не гледаше към тях, дори случайно.

— Ами ако докажа, че играта на Арисия спрямо „Плат и Рокланд“ е пълно мошеничество, че се е споразумял с фирмата на Боуган да измами държавата и че братовчедът на Боуган, сенаторът, е участвал в заговора и е трябвало да получи няколко милиона долара под масата?

— Чудесна версия.

— Мога да го докажа.

— И ако ти повярваме, ще трябва да дадем на Ланиган компенсация и да го пуснем да си върви?

— Може би.

— Няма да е толкова лесно. Остава проблемът с трупа в колата му. — Кътър отхапа от поничката и задъвка съсредоточено. — Какви доказателства имаш? — попита след малко.

— Документи, записи на телефонни разговори, такива неща.

— Които биха се приели за доказателства в съда?

— Повечето.

— Достатъчно ли са, за да се стигне до присъди?

— Цял кашон.

— Къде е този кашон?

— В багажника на колата ми.

Кътър инстинктивно погледна към паркинга, после се вторачи в Санди.

— Това са материали, събрани от Патрик, преди да се махне, така ли?

— Да. Надушил какво готви Арисия, разбрал, че съдружниците се готвят да го изритат от фирмата, и започнал търпеливо да събира доказателства.

— Бракът му бил скапан и прочие, така че решил да отмъкне парите и да побегне, а?

— Не. Побягнал е и след това е отмъкнал парите.

— Както и да е. Значи сега иска да се споразумеем?

— Разбира се. На негово място ти не би ли искал?

— Ами убийството?

— То е проблем на щата. Не е твоя грижа. Ще се оправяме с него по-късно.

— Може да стане наша грижа.

— Боя се, че не. Вие го обвинявате в кражба на деветдесет милиона долара. Щатът Мисисипи го обвинява в убийство. За съжаление, вече е късно федералните да поемат и убийството.

Кътър мразеше адвокатите тъкмо по тази причина — не се хващаха лесно на въдицата. Санди продължи:

— Слушай, срещата ни е една формалност. Просто искам всичко да мине по каналния ред, без да пренебрегвам, когото и да било. Нищо не ми пречи още утре да позвъня във Вашингтон. Но реших преди това да поговоря с теб, надявах се да те убедя, че можем да се споразумеем. В противен случай започвам да въртя телефоните.

— Какво искаш?

— Среща с високопоставени представители на ФБР и Правосъдието. Ще се срещнем в някоя голяма зала и ще представя доказателствата.

— Трябва да поговоря с Вашингтон. Надявам се, че си даваш сметка какво означава това.

Вдървено си стиснаха ръце и Санди излезе.