Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

27

Патрик се разхождаше и се протягаше в единия край на лекарската заседателна зала, докато Санди седеше на масата, слушаше и записваше в бележника си. Една сестра беше донесла поднос със сладки, които все още стояха недокоснати. Санди ги гледаше с възхищение и се питаше колко от обвинените в предумишлено убийство получават сладки в килиите си. Колко разполагаха със свои собствени бодигардове? А при колко се отбиваше лично съдията, за да похапне с тях пица?

— Нещата се промениха, Санди — каза Патрик, без да го погледне. — Трябва да реагираме бързо.

— Каква реакция имаш предвид?

— Лия няма да стои дълго тук, щом баща й е в неизвестност.

— Както обикновено, аз съм напълно объркан. Белите полета стават все повече, а вие двамата говорите с недомлъвки. Какво пък, аз съм само адвокат и няма нужда да знам всичко.

— Всички папки и документи са при нея. Тя знае цялата история. Поразпитай я.

— Видяхме се снощи.

— Тя те чака.

— Така ли? Къде?

— Край Пердидо има една къща на брега. Там я търси.

— Нека опитам да позная. Трябва да зарежа всичко друго и да хукна натам.

— Важно е, Санди.

— Важни са и другите ми клиенти! — отвърна Санди ядосано. — Не можеше ли да ме предупредиш малко по-рано?

— Извинявай.

— Днес следобед трябва да съм в съда. Синът ми има футболна среща. Невъзможно ли е да научавам нещата малко по-рано?

— Санди, нямаше как да предвидя отвличането. Трябва да признаеш, че обстоятелствата са доста необичайни. Опитай се да разбереш.

Санди въздъхна и записа нещо. Патрик седна на ръба на масата, съвсем близо до него.

— А за какво ще говорим с нея в къщата на брега?

— За Арисия.

— Арисия — повтори Санди и извърна лице. Знаеше основните факти, поне доколкото бяха описани във вестниците.

— Ще е необходимо известно време, така че на твое място щях да си взема някои неща за през нощта.

— Значи трябва да прекарам нощта в къщата, така ли?

— Да.

— С Лия?

— Да. Къщата е голяма.

— А какво ще ме посъветваш да кажа на жена си? Че ще прекарам нощта в къща край морето с една красива бразилка?

— Не бих постъпил така. Кажи й, че имаш среща с останалите адвокати от екипа ми.

— Звучи добре.

— Благодаря ти, Санди.

След кратка почивка Ъндърхил се присъедини към Оливър. Седнаха един до друг пред видеокамерата и впериха погледи в Стефано, който бе на края на масата.

— Кой разпитваше Патрик? — попита Ъндърхил.

— Не съм длъжен да давам имената на сътрудниците си — отвърна Стефано.

— Този човек имаше ли някакъв опит във физическите разпити?

— Ограничен.

— Опишете средствата, които е използвал.

— Не съм сигурен, че…

— Видяхме снимките на раните, мистър Стефано. Нас ще ни съдят заради изтезанията, причинени от ваши хора.

Така че разказвайте какво сте направили.

— Не съм присъствал. Не аз планирах разпита, защото нямам опит в тази област. Знаех в общи линии, че на различни точки от тялото на Ланиган ще бъдат прилагани серии електрошокове. Така е и станало. Нямах представа, че ще се получат толкова сериозни изгаряния.

Ъндърхил и Оливър се спогледаха. Изобщо не му вярваха. Стефано им се подиграваше.

— Колко време е продължило това?

— Между пет и шест часа.

Двамата погледнаха в папката и зашепнаха помежду си. Ъндърхил го попита за начина, по който са установили самоличността на Патрик, и Стефано разказа за сравняването на отпечатъците. Оливър сякаш не успяваше да се справи с хронологията и отдели близо час да записва и пресмята времето на отвличането, продължителността на пътуването и на обработването. Разпитаха Стефано за транспортирането от джунглата до летището на Консепсион. Зададоха всички възможни въпроси, разнищиха всичко останало и след няколко разменени шепнешком реплики се върнаха на главния въпрос.

— Мистър Стефано, какво научихте за парите по време на разпита?

— Не много. Той ни каза къде са били, но вече бяха прехвърлени другаде.

— Можем ли да приемем, че ви го е казал вследствие на изтезанията?

— Несъмнено.

— Убеден ли сте, че по време на разпита не е знаел къде са парите?

— Не съм присъствал. Човекът, който го разпитваше, заяви, че Ланиган категорично не е знаел точно къде са парите.

— Не са ли записали разпита на видео — или аудиокасета?

— Разбира се, че не — отговори Стефано, сякаш подобна мисъл изобщо не му е хрумвала.

— Ланиган спомена ли име на свой съучастник?

— Доколкото знам, не.

— Какво означава това?

— Означава, че не знам.

— А човекът, който е водил разпита? Той чул ли е мистър Ланиган да споменава съучастник?

— Доколкото знам, не.

— Значи доколкото знаете, мистър Ланиган не е споменавал, че има съучастник?

— Точно така.

Двамата затършуваха из папките пред себе си, зашушукаха отново, после мълчаха дълго, което обезпокои Стефано. Бе изрекъл две лъжи една след друга — че няма запис и че няма съучастник, но това не го тревожеше. Как биха могли тези типове да знаят какво се е случило в джунглите на Парагвай? Но… те бяха от ФБР все пак. Шаваше нервно и чакаше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Хамилтън Джейнс, следван от Уорън, третия от тези, които снемаха показанията му.

— Здравей, Джак — поздрави Джейнс гръмогласно и седна от едната страна на масата. Уорън се настани до колегите си.

— Здравей, Хамилтън — отвърна Стефано и стана още по-нервен.

— Слушах от съседната стая — каза Джейнс с усмивка. — Изведнъж взех да се питам дали казваш истината.

— Естествено, че казвам истината.

— Естествено. Виж… чувал ли си някога името Ева Миранда?

Стефано го повтори бавно, сякаш в пълно недоумение.

— Мисля, че не.

— Тя е адвокатка от Рио. Приятелка на Патрик.

— Не.

— Ето, Джак, това ме смущава, защото според мен знаеш много добре коя е тя.

— Никога не съм чувал името й.

— Тогава защо се опитваш да я откриеш?

— Не знам за какво говориш — каза Стефано доста неубедително.

В този момент се обади Ъндърхил. Гледаше Стефано от упор, но говореше на Джейнс:

— Лъже.

— Разбира се — кимна Оливър.

— Несъмнено — добави Уорън.

Стефано стрелна с поглед единия, другия, третия. Понечи да каже нещо, но Джейнс го възпря, като вдигна насреща му разперени длани. Вратата се отвори и влезе още един другар от школата Ъндърхил-Оливър-Уорън, колкото да каже:

— Анализът на гласа ясно показва, че лъже.

След това излезе незабавно.

Джейнс все един лист и заговори:

— Това е съобщение, появило се в един вестник в Рио тази сутрин. Тук се казва, че някой си Паулу Миранда е бил отвлечен. Джак, дъщеря му е приятелката на Патрик. Свързахме се с властите в Рио. Няма искане за откуп. Похитителите не са се обадили на никого.

Плъзна листа напред, но той спря твърде далеч от Стефано.

— И така, къде е Паулу Миранда?

— Не знам. Нямам представа за какво говорите.

Джейнс погледна към другия край на масата.

— Пак лъже — каза Ъндърхил. Оливър и Уорън кимнаха.

— Джак, имахме споразумение. Ти трябваше да ни кажеш истината, а ние да оттеглим обвиненията срещу теб. Доколкото си спомням, обещахме да не арестуваме клиентите ти. Какво според теб трябва да направя сега?

Стефано погледна Ъндърхил и Оливър, които сякаш само чакаха да отвори уста, за да го оборят. Наблюдаваха го с ледени изпитателни очи.

— Тя знае къде са парите — каза Стефано примирено.

— Имаш ли представа къде е?

— Не. Напуснала е Рио, когато хванахме Патрик.

— И не сте я засекли досега?

— Не.

Джейнс погледна към комисията по истинността. Да, бе престанал да лъже.

— Съгласих се да ви кажа всичко — каза Стефано. — Не съм поемал други ангажименти. Нищо не пречи да продължа да я търся.

— Ние не знаехме за нея.

— Жалко. Ако се налага, можем да променим споразумението. С удоволствие ще повикам адвоката си.

— Да, но вече те хванахме в лъжа.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

— Остави момичето на мира, Джак. И пусни стареца.

— Ще си помисля.

— Не. Ще го направиш още сега.

 

 

Вилата беше на три нива, една от редицата почти идентични постройки по наскоро благоустроена крайбрежна ивица. Повечето изглеждаха празни. Санди паркира зад лъскава кола с четири врати, регистрирана в Луизиана. Предположи, че е взета под наем. Слънцето бе застанало ниско над хоризонта, на сантиметри от гладката водна повърхност. Заливът беше пуст — никакви лодки, никакви кораби. Изкачи се по стълбите и премина по дългата тераса, докато стигне до вратата.

Лия отвори и се усмихна, макар и вяло — по природа бе слънчев човек и рядко изпадаше в мрачно настроение както напоследък.

— Влез — покани го тя тихо и заключи вратата зад гърба му. Всекидневната беше просторна и сводеста, с големи прозорци от трите страни и камина в средата.

— Хубаво е тук — каза той и долови приятен аромат откъм кухнята. Заради Патрик не успя да обядва.

— Гладен ли си? — попита Лия.

— На умиране.

— Правя нещо.

— Чудесно.

Подът, покрит с истинско дърво, заскърца под краката му, докато я следваше към трапезарията. На масата имаше кашонче, край което бяха подредени документи. Явно Лия работеше по тях. Тя спря за миг край масата и каза:

— Досието на Арисия.

— Кой го е изготвил?

— Патрик, разбира се.

— А къде е било през последните четири години?

— На сигурно място. В Мобайл.

Отговорите й бяха кратки и всеки от тях предизвикваше по десетина въпроси, които Санди с удоволствие би й задал.

— Ще говорим за това по-късно — добави Лия и пренебрежително махна с ръка.

На дъската за рязане до кухненската мивка имаше цяло печено пиле. На печката къкреше тиган с кафяв ориз и зеленчуци.

— Нищо особено — отбеляза Лия. — Трудно ми е да готвя в чужда кухня.

— Мирише на вкусно. Чия е кухнята?

— Къщата се дава под наем. Взех я за месец.

Тя наряза пилето и помоли Санди да налее виното — хубаво пино ноар от Калифорния. Седнаха на масичката в къта за закуска, откъдето се разкриваше великолепен изглед към Залива и последните отблясъци на слънцето.

— Наздраве — каза Лия и вдигна чаша.

— За Патрик — кимна Санди.

— Да, за Патрик.

Тя не посегна към храната. Санди напъха голямо парче бяло месо в устата си.

— Как е той?

Той задъвка бързо, за да не отврати тази великолепна млада жена с пълната си уста. Глътка вино. Салфетка на устните.

— Патрик е добре. Раните заздравяват. Вчера го прегледа пластичен хирург и каза, че няма да има нужда от присаждане на кожа. Белезите ще останат няколко години, но постепенно ще се заличат. Сестрите му носят сладки. Съдията го черпи с пица. Най-малко шестима въоръжени го охраняват денонощно, така че, мога да кажа, Патрик е доста по-добре от повечето хора в неговото положение.

— За съдията Хъски ли говориш?

— Да, Карл Хъски. Познаваш ли го?

— Не, но Патрик ми е говорил за него. Били са приятели. Веднъж ми каза, че си мечтаел да го хванат, докато Хъски все още е съдия.

— Скоро ще изостави съдийството — отбеляза Санди. Колко добре е улучил момента, помисли си.

— Но той не може да гледа делото на Патрик, нали? — попита Лия.

— Не може. Ще си направи самоотвод много скоро. Санди лапна доста по-малко парче пилешко и продължи да се храни сам, защото тя не посягаше към ножа и вилицата. Лия вдигна чашата си и се вгледа в оранжевите облаци над хоризонта.

— Извинявай. Забравих да попитам за баща ти.

— Още не знам нищо. Говорих с брат ми преди три часа, но нямаше никаква вест.

— Много съжалявам за случилото се, Лия. Ще ми се да можех да направя нещо.

— И на мен. Кошмарно е. Не мога да се прибера у дома, не мога да остана и тук.

— Съжалявам — повтори Санди, защото не можа да измисли какво друго да каже.

Продължи да се храни мълчаливо. Лия побутваше ориза в чинията си и гледаше океана.

— Много е вкусно — отбеляза Санди два пъти.

— Благодаря — кимна тя с тъжна усмивка.

— Какво работи баща ти?

— Преподава, професоре.

— Къде?

— В Католическия университет в Рио.

— А къде живее?

— В Ипанема. В апартамента, където израснах.

Темата за баща й беше деликатна, но Санди поне получаваше отговори на въпросите си. Може би този разговор й помагаше. Попита още няколко неща, които нямаха нищо общо с отвличането.

Тя не докосна храната.

— Искаш ли кафе? — попита Лия, когато той свърши.

— Ще ни е необходимо, нали?

— Да.

Вдигнаха пластмасовите чинии от масата и ги занесоха в кухнята. Лия направи кафе, а през това време Санди разгледа стаите. Седнаха един срещу друг на стъклената маса в трапезарията, наляха си кафе и учтивите разговори приключиха.

— Какво знаеш за Арисия? — попита Лия.

— Това е клиентът, чиито деветдесет милиона са задигнати от Патрик, ако се вярва на вестниците. Арисия е бил шеф в „Плат и Рокланд“ и е изпял на властите, че компанията надписва сметките. Подал е иск и е било установено нарушение от около шестстотин милиона. Според закона Арисия е трябвало да получи петнайсет процента от сумата. Адвокати са били Боуган и фирмата му, в която е работел и Патрик. Толкова знам в общи линии.

— Доста добре. Това, което ще ти кажа сега, се доказва от тези документи и записи. Ще ги прегледаме заедно, защото е нужно да се запознаеш подробно с материалите.

— Няма да ми е за първи път — усмихна се, но тя остана сериозна. Край на неуместните шеги.

— Искът на Арисия е фалшив от самото начало. — Лия говореше замислено, бавно. Нямаше закъде да бързат. Изчака го да осмисли чутото, което отне няколко секунди. — Бени Арисия е страшно корумпиран човек — измислил е начин да измами и фирмата, в която е работел, и държавата. Помогнали са му адвокатите от някогашната фирма на Патрик, които са много способни, както и някои силни хора от Вашингтон.

— Вероятно става дума за сенатор Най, първия братовчед на Боуган.

— Да, по принцип. Само че, както знаеш, сенатор Най има значително влияние във Вашингтон.

— Чух нещо подобно.

— Арисия замислил схемата много внимателно, после отишъл при Чарлс Боуган. По това време Патрик вече е бил съдружник във фирмата, но не е знаел нищо по въпроса. В заговора били посветени всички, освен него. Патрик доловил някаква промяна. Започнал да се озърта и да слухти и в края на краищата разбрал, че причина за потайността е новият клиент Арисия. Решил да прояви търпение. Преструвал се, че не знае нищо, но през цялото време събирал доказателства. По-голямата част от тях са тук. — Лия докосна кашончето.

— Да започнем от самото начало — настоя Санди. — Обясни ми защо искът на Арисия е фалшив.

— Арисия е бил шеф на корабостроителницата в Паскагула. Тя е подразделение на „Плат и Рокланд“.

— Знам това. Голям изпълнител на правителствени поръчки за отбраната, неясно минало и слухове за измами.

— Точно така. Арисия се е възползвал от мащабите на всичко това. Корабостроителницата е имала договор за две атомни подводници и по онова време отпуснатият бюджет вече е бил превишен. Арисия решил още повече да влоши положението. Предприятието представило отчети за хиляди часове неизвършена работа, платена по профсъюзни тарифи на несъществуващи работници. Доставяло материали по невероятно надути цени… електрически крушки по шестнайсет долара едната, чаши по за трийсет долара и така нататък. Списъкът е безкраен.

— Има ли го в кашона?

— Само едрите неща. Радарни системи, ракети, въоръжение, неща, за които не съм чувала през живота си. Електрическите крушки са дреболия в сравнение с останалото. Арисия е бил в предприятието достатъчно дълго, за да знае как да не допусне да го хванат. Изписани са тонове хартия, но неговото име не фигурира почти никъде. „Плат и Рокланд“ имат шест подразделения, които се занимават с доставки за отбраната, така че никой в централата не е бил наясно какво точно става. Арисия се е възползвал от това. Всички фалшиви документи, представени на Военноморските сили, са били подписани от някой от директорите в централния офис. Арисия е предлагал договори на завишени цени, но са ги подписвали висшестоящите. Системата функционира много просто, особено за хитрец като Бени, чиято цел поначало е била да подхлъзне компанията. В същото време е събрал пълен архив, който по-късно е предал на адвокатите.

— И Патрик разполага с тези материали?

— С някои от тях.

Санди погледна в кашона. Вътре имаше затворени папки.

— И всичко това е било скрито някъде, откакто Патрик избяга?

— Да.

— Идвал ли е през това време да провери дали нещо не е изчезнало?

— Не.

— А ти?

— Аз дойдох преди две години, за да преподпиша договора за наем на мястото, където държахме нещата. Надникнах в кашона, но нямах време да проверя внимателно съдържанието му. Бях уплашена и изнервена, а освен това смятах, че материалите няма да му потрябват, защото никога няма да го хванат. Той обаче се оказа прав.

Професионалният му рефлекс да води кръстосан разпит се пробуди и Санди бе готов да я засипе с въпроси, нямащи нищо общо с Бени Арисия, но се въздържа. Спокойно, каза си, не показвай нетърпение и може би ще научиш отговорите.

— Значи схемата на Арисия е заработила и той е отишъл при Чарлс Боуган, чийто братовчед е важна клечка във Вашингтон и чийто някогашен шеф е федерален съдия. Боуган знаел ли е, че разхищенията са дело на Арисия?

Тя стана, бръкна в кашона и извади касетофон на батерии и кутия миникасети със старателно написани етикети. Вгледа се в тях, докато откри тази, която й трябваше. Пъхна я в касетофона. За Санди бе ясно, че е правила това много пъти.

— Слушай — каза тя. — Записът е от единайсети април деветдесет и първа. Първият глас е на Боуган, вторият на Арисия. Арисия е позвънил, а Боуган е говорил от заседателната зала на втория етаж.

Санди се облегна на лакти. Лентата се завъртя.

БОУГАН: Днес ми се обадиха адвокатите на „Плат“ от Ню Йорк. Някой си Красни.

АРИСИЯ: Знам го. Типичен нюйоркски задник.

БОУГАН: Да. Не беше особено дружелюбен. Имали доказателства, че си знаел за завишените цени на електрониката, купена от „Рамтек“. Поисках да ми ги покаже. Каза, че щял да го направи след седмица.

АРИСИЯ: Успокой се, Чарли. Няма как да докажат каквото и да било, защото не съм се подписал никъде.

БОУГАН: Но си знаел?

АРИСИЯ: Разбира се, че знаех. Аз го планирах. Аз пуснах плана в ход. Тази чудесна идея беше изцяло моя. Техният проблем, Чарли, е, че не могат да докажат каквото и да било. Няма документи, няма свидетели.

Касетофонът замлъкна и Лия каза:

— Отново разговор между двамата, десет минути по-късно.

АРИСИЯ: Как е сенаторът?

БОУГАН: Добре е. Вчера се срещна със секретаря на Флота.

АРИСИЯ: Как е минала срещата?

БОУГАН: Добре. Те са стари приятели, знаеш. Сенаторът е изразил силното си желание да накаже „Плат и Рокланд“ за алчността им, но без да пострада проектът с подводниците. Секретарят одобрява идеята и е заявил, че ще накаже компанията сурово.

АРИСИЯ: Не може ли да ускори нещата?

БОУГАН: Защо?

АРИСИЯ: Защото ми трябват проклетите пари, Чарли. Долавям миризмата им. Усещам вкуса им.

Лия натисна копчето и касетофонът спря. Извади касетата и я прибра на мястото й.

— Патрик е започнал да записва в началото на деветдесет и първа. Смятали са да го изгонят от фирмата в края на февруари под предлог, че не носи достатъчно пари.

— Колко касети са?

— Има около шейсет, но Патрик старателно е махнал всичко излишно, така че важните записи могат да се прослушат за около три часа.

Санди погледна часовника си.

— Чака ни много работа — каза тя.