Джон Гришам
Партньори (5)

5

Юридическата фирма, в която работеше Патрик, бе поискала официално обявяване на банкрут година след погребението му. След неговата смърт името му бе надлежно изписано на бланката на фирмата — Патрик С. Ланиган 1954–1992. Беше в горния десен ъгъл, над имената на младшите адвокати. След това плъзнаха слуховете и нищо не бе в състояние да ги спре. Не след дълго всички бяха убедени, че той е откраднал парите и е изчезнал. След още три месеца никой по крайбрежието на Мексиканския залив не вярваше, че е мъртъв. Дълговете на фирмата нарастваха. Махнаха името му от бланката.

Четиримата останали съдружници волю-неволю бяха все още заедно — оковани един за друг от фалита. Имената им бяха вписани заедно в ипотеките и банковите документи още по времето, когато се носеха по гребена на вълната и бяха пред прага на сериозното богатство. Заедно бяха ответници по няколко обречени съдебни дела. Бе последвал банкрутът. След изчезването на Патрик пробваха всички възможни начини да се разделят, но без успех. Двама бяха безнадеждни алкохолици, които пиеха зад заключените врати на кабинетите си, но никога заедно. Другите двама бяха лежали в болница и едва се удържаха на границата на трезвеността.

Той бе взел парите им. Техните милиони. Пари, похарчени още преди да бъдат получени — така както само адвокатите умеят. Бяха похарчени за скъпоструващата сграда с офиси в центъра на Билокси, за нови къщи, яхти, вили на Карибските острови. Парите бяха на път към тях, одобрени, документите подписани, нарежданията подадени. Виждаха ги, усещаха мириса им, струваше им се, че могат да ги докоснат… и тогава починалият им съдружник ги отмъкна в последната секунда.

Патрик загина при катастрофа. Погребаха го на 11 февруари 1992 година. Утешиха вдовицата и оставиха презряното име на елегантната фирмена бланка. Шест седмици след това той открадна парите им, незнайно как.

Скараха се по въпроса кой е виновен. Старшият съдружник Чарлс Боуган, желязната ръка във фирмата, бе настоял сумата да се преведе на нова сметка в някой данъчен рай и след известно обсъждане всички стигнаха до извода, че ходът е разумен. Ставаше дума за деветдесет милиона долара, една трета от които щяха да останат във фирмата. В Билокси, град с население от петдесет хиляди, бе невъзможно да се укрие подобна сума. Някой в банката щеше да се разприказва. Скоро всички щяха да научат. Четиримата се заклеха да мълчат, въпреки че вече крояха планове как да демонстрират, доколкото може, новопридобитото си богатство. Говореше се дори за фирмен реактивен самолет, шестместен.

И така, Боуган пое своята част от отговорността. На четирийсет и девет той беше най-възрастен от съдружниците и за момента най-стабилен. Той беше отговорен и за назначаването на Патрик девет години по-рано. Този факт му бе причинил немалко страдания.

Дъг Витрано, специалист по съдебните спорове, бе взел съдбоносното решение да препоръча Патрик за пети съдружник. Другите трима се бяха съгласили и когато Ланиган бе добавен към името на фирмата, бе получил достъп практически до всички документи в офиса. Боуган, Рейпли, Витрано, Хаварак и Ланиган, адвокати и юридически съветници. Голямата реклама в „Жълтите страници“ обявяваше, че са „специалисти по щети на офшорни компании“. Специалисти или не, както повечето подобни фирми, те също поемаха всичко, стига хонорарите да са изгодни. Имаха много секретарки и стажанти. И големи разноски. И най-силните политически връзки по цялото крайбрежие.

Всички бяха прехвърлили четирийсетте. Хаварак бе отгледан от баща си на лодка за лов на скариди. Гордееше се с мазолите по ръцете си и жадуваше да хване Патрик за гушата и да стиска, докато прекърши врата му. Рейпли бе изпаднал в дълбока депресия и рядко излизаше от дома си, където, в кабинета си на тавана, изготвяше досиетата на делата.

 

 

Когато агент Кътър влезе в сградата на Вийо Марше в старата част на Билокси, Боуган и Витрано бяха зад бюрата си. Кътър се усмихна на момичето от рецепцията и попита дали някой от адвокатите е там. Въпросът беше оправдан. Знаеше, че съдружниците са алкохолици, които почти не се вясват на работните си места.

Момичето го отведе в малка заседателна зала и му сервира кафе. Първи дойде Витрано, който изглеждаше удивително спретнат и трезв. Боуган се появи след няколко секунди. Сложиха захар в кафето си и заговориха за времето.

През месеците след изчезването на Патрик и парите Кътър се отбиваше периодично и им съобщаваше последните данни за разследването на ФБР. Отношенията между тях бяха дружески, въпреки че срещите не бяха окуражаващи и винаги завършваха по един и същи начин — няма следа от Патрик. Кътър не бе идвал близо година.

Решиха, че това е проява на любезност — минал е през центъра заради нещо друго или просто е решил да изпие чаша кафе. Кратко рутинно посещение.

— Задържахме Патрик — каза Кътър.

Чарли Боуган стисна очи и изложи на показ всичките си зъби.

— О, боже! — възкликна той и скри лице зад дланите си. — О, боже!

Витрано килна глава назад и също зяпна. Вторачи се в тавана, неспособен да повярва.

— Къде? — успя да попита.

— В момента е в една военна база в Пуерто Рико. Беше заловен в Бразилия.

Боуган стана, отиде в ъгъла до шкафовете и гърбом към тях се опита да сдържи сълзите си.

— О, боже! — не преставаше да повтаря той.

— Сигурно ли е, че е Ланиган? — попита Витрано недоверчиво.

— Категорично.

— Разказвай още — помоли Витрано.

— Какво например?

— Как го открихте? Къде? С какво се занимаваше? Как изглежда?

— Не го намерихме ние. Предадоха ни го.

Боуган седна на масата и избърса носа си с кърпа.

— Извинете — промърмори той смутено.

— Познавате ли човек на име Джак Стефано? — попита Кътър.

Двамата кимнаха, донякъде неохотно.

— Участвате ли в малкия му консорциум?

И двамата поклатиха глави.

— Имате късмет. Стефано го е отвлякъл, измъчвал го е почти до смърт, след това ни го предаде.

— Това за измъчването ми харесва — каза Витрано. — Разкажи ни по-подробно.

— Ще го прескоча. Взехме го снощи от Парагвай и го закарахме със самолет в Пуерто Рико. Сега е в болница. След няколко дни ще го изпишат и ще го докарат.

— А парите? — успя да попита Боуган с пресипнал глас.

— Няма следа от тях, но не сме наясно какво е успял да научи Стефано.

Витрано се вторачи в масата. Погледът му ликуваше. При изчезването си преди четири години Патрик бе откраднал деветдесет милиона долара. Беше невъзможно да е изхарчил всичко. Можеше да е купувал имения, хеликоптери, да е пилял по много жени и пак биха останали десетки милиони. Несъмнено щяха да ги намерят. Във фирмата трябваше да остане една трета.

Може би. Може би.

Боуган разтри влажните си очи и се замисли за бившата си съпруга — добродушна жена, която стана зла, щом започнаха неприятностите. След фалита се почувства опозорена, така че взе най-малкото им дете и се премести в Пенсакола, откъдето подаде заявление за развод и му отправи грозни обвинения. Боуган пиеше и вземаше кокаин. Тя знаеше това и не пропусна да нанесе удара си. Той нямаше начин да се защити убедително. В крайна сметка бе успял да се откъсне от наркотиците, но все още не му позволяваха да вижда детето.

Странно, но още обичаше бившата си жена. Може би парите щяха да привлекат вниманието й. Може би имаше надежда. Разбира се, че щяха да ги намерят.

Кътър наруши тишината.

— Стефано е загазил сериозно. По цялото тяло на Патрик има рани от изтезанията.

— Отлично — каза Витрано с усмивка.

— Очакваш от нас съчувствие? — попита Боуган.

— Както и да е, Стефано е страничен проблем. Ще го наблюдаваме, може и да ни заведе до парите.

— Няма да е трудно да се намерят — обади се Витрано. — Имаше труп. Нашето момче Патрик е пречукало някого. За това го чака смъртно наказание, ясно и категорично. Убийство заради пари. Когато го притиснат, Патрик ще пропее.

— По-добре ни го дайте на нас — каза Боуган без следа от усмивка. — Десет минути, и ще знаем всичко.

Кътър погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Налага се да отида до Пойнт Клиър и да съобщя новината на Труди.

Боуган и Витрано изсумтяха в синхрон и се разсмяха.

— Тя не знае ли? — попита Боуган.

— Още не.

— Моля ти се, запиши срещата на видео — обади се Витрано с усмивка. — Ще ми се да видя физиономията й.

— Всъщност очаквам момента с нетърпение — кимна Кътър.

— Кучка! — изсумтя Боуган.

Кътър стана и каза:

— Съобщете на останалите съдружници, но само на тях.

Мълчете до обяд, когато даваме пресконференция. Ще ви държа в течение.

След като си тръгна, двамата мълчаха дълго. Имаше толкова много въпроси, толкова неща за обсъждане. Стаята се завъртя във вихрушка от догадки и сценарии.

 

 

Патрик бе погребан от красивата си съпруга Труди на 11 февруари 1992 година като жертва на автомобилна катастрофа, станала на безлюден второстепенен път, без свидетели. Колата бе изгоряла изцяло. Труди бе ослепителна като вдовица в черен костюм от „Армани“ и бе започнала да харчи парите още докато първите буци пръст падаха върху ковчега.

В завещанието си Патрик оставяше всичко на нея. Беше просто и ясно, презаверено наскоро. Няколко часа преди церемонията Труди и Дъг Витрано отключиха сейфа в кабинета на Патрик и описаха съдържанието му. Вътре намериха завещанието, документи за собственост на два автомобила, нотариалния акт на къщата, полица за застраховка „Живот“ на стойност половин милион долара, за която Труди знаеше, и още една, на стойност два милиона, за която не подозираше.

Витрано прегледа набързо втората полица, купена от Патрик осем месеца преди това. Единствен получател на застраховката беше Труди. И двете полици бяха от една и съща застрахователна компания — голяма и платежоспособна.

Тя се закле, че не знае нищо по въпроса, а усмивката на лицето й убеди Витрано, че е искрено изненадана. Независимо от погребението, Труди бе приятно развълнувана от забогатяването си. След като болката й бе значително облекчена, преживя някак си раздялата без сериозен срив.

В началото застрахователната компания отказа да плати — както всички застрахователни компании, — но Витрано успя да я сплаши и да реши проблема. Месец след погребението Труди получи два милиона и половина.

Седмица по-късно тя вече караше червен ролс-ройс по улиците на Билокси и хората се настроиха против нея. После деветдесетте милиона изчезнаха и плъзнаха слуховете.

Може би пък не беше вдовица?

Патрик бе първият заподозрян и в крайна сметка единственият.

Клюките станаха злобни, така че Труди се видя принудена да качи малката си дъщеря и приятеля си Ланс — ученическата й любов — на червения ролс-ройс и да избяга в Мобайл, на един час източно от Билокси. Намери ловък адвокат, който я засипа със съвети как да запази парите. Купи красива къща в Пойнт Клиър, над залива на Мобайл, и я записа на името на Ланс.

Ланс, красавец, но неудачник, бе първият мъж, с когото бе легнала още четиринайсетгодишна. На деветнайсет той бе осъден за пласиране на хашиш и прекара в затвора три години, докато тя си живееше безгрижно в колежа — вдъхновяваше овациите на стадионите, прелъстяваше футболисти и лудееше по купони, при това успя да завърши с отличие. Омъжи се за богато момче от колежа и се разведе две години по-късно. След няколко приятни години самостоятелен живот срещна Патрик — обещаващ млад адвокат, новодошъл в района — и пак се омъжи. Връзката им бе изпълнена с много страст и малко планове.

И в колежа, и по време на двата си брака и няколкото краткотрайни опита да започне някаква кариера Труди винаги бе държала Ланс наблизо. Той беше нещо като наркотик, опора, сладострастно момче, на което просто не можеше да се насити. Още когато беше на четиринайсет, тя знаеше, че никога няма да се раздели с него.

 

 

Отвори Ланс — гол до кръста, със стегната в задължителната конска опашка коса, с голяма диамантена обеца на лявото ухо. Ухили се на Кътър презрително, както се хилеше на целия свят, и не каза нито дума.

— Труди у дома ли е? — попита Кътър.

— Да речем.

Появи се блестящата значка и презрителната усмивка изчезна.

— Агент Кътър от ФБР. С нея сме се виждали.

Ланс внасяше марихуана от Мексико с голямата бърза моторница, която му бе купила Труди. Продаваше стоката на една местна банда. Бизнесът вървеше бавно, защото ченгетата задаваха много въпроси.

— Във фитнес залата е. Какво искате? — попита Ланс и погледна над рамото на Кътър.

Кътър не му обърна внимание и тръгна по алеята към преоборудвания гараж, в който гърмеше музика. Ланс го последва.

Труди бе в разгара на жестоко аеробично представление, което изпълняваше под командата на някакъв супермодел от голям телевизор в единия край. Подскачаше и се люлееше в ритъма на музиката, а устните й повтаряха думите на безименна песен. Правеше го дяволски добре. Беше с прилепнало жълто боди. Стегната руса опашка. Нито грам излишна тлъстина. Кътър би могъл да я гледа с часове. Дори потта й придаваше чар.

Правеше упражнения по два часа всеки ден. На трийсет и пет Труди продължаваше да прилича на гимназистка.

Ланс натисна едно копче и телевизорът угасна. Труди се обърна, видя Кътър и го удостои с поглед, от който би се стопила ламарина.

— Нещо против ли имаш? — озъби се тя на Ланс. Очевидно никой не си позволяваше да смущава заниманията й.

— Агент Кътър от ФБР — представи се той, извади значката си и се приближи. — Срещали сме се преди няколко години.

Тя попи потта от лицето си с кърпа, която също беше жълта, за да е в тон с бодито. Изобщо не беше задъхана. Показа му съвършените си зъби да заглади нещата.

— Какво мога да направя за вас?

Ланс застана до нея. Еднакви опашки.

— Имам чудесна новина — каза Кътър и се усмихна широко.

— Каква?

— Открихме съпруга ви, мисис Ланиган. Той е жив.

Кратка пауза, докато възприеме чутото.

— Патрик?

— Да. Точно той.

— Това е лъжа — изсъска Ланс презрително.

— Боя се, че не. В момента е под арест в Пуерто Рико.

До около седмица ще го докараме тук. Помислих си, че съм длъжен да ви го съобщя, преди да уведомим пресата.

Стъписана и замаяна, тя направи крачка встрани и седна на една пейка край гладиатора. Блестящата й бронзова кожа започваше да пребледнява. Гъвкавото й тяло губеше опора. Ланс се втурна да я подкрепи.

— О, боже! О, боже! — изохка тя.

Кътър хвърли една визитка пред тях и каза:

— Обадете ми се, ако има нужда.

Тръгна си. Те мълчаха.

За агент Кътър бе очевидно, че тя не изпитва гняв към мъжа, който я бе измамил със смъртта си. Нито пък и най-малката следа от радост, че се е завърнал. Никакво облекчение от края на изпитанието.

Нямаше нищо, освен страх. Ужас, че ще загуби парите. Застрахователната компания щеше тутакси да внесе съдебен иск.

 

 

Докато Кътър беше в Мобайл, друг агент на ФБР от офиса в Билокси посети майката на Патрик в Ню Орлиънс и й съобщи новината. Мисис Ланиган се развълнува безкрайно и помоли агента да остане с нея и да отговори на въпросите й. Седяха заедно цял час, но той не беше в състояние да й каже кой знае какво. Жената се разплака от радост и след като го изпрати, се обади на всичките си приятели и познати, за да им съобщи чудесната новина, че синът й в крайна сметка е жив.