Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

29

Санди спа три часа на твърд матрак някъде над дневната, далеч от Лия, и се събуди, когато първите слънчеви лъчи осветиха стаята през процепите на щорите. Беше шест и половина. Пожелаха си лека нощ в три, след като в продължение на седем часа бяха чели документи и слушали десетки тайни разговори, уловени и записани от Патрик изумително ясно.

Взе душ, облече се и слезе в кухнята. Лия вече бе направила кафе и го очакваше с изненадващо свеж вид. Приготви му препечени филийки с конфитюр, докато той преглеждаше вестниците. Бе готов да си тръгне, искаше да се прибере в офиса си и да систематизира кашата на Арисия на своя територия.

— Някаква вест от баща ти? — попита той. В ранното утро гласовете им бяха тихи, думите — оскъдни.

— Не. Но не мога да се обаждам оттук. По-късно ще изляза по магазините и ще позвъня от уличен телефон.

— Ще се моля за него.

— Благодаря.

Сложиха кашона с материалите за Арисия в багажника на колата му и се сбогуваха. Лия обеща да му се обади до двайсет и четири часа. Нямаше намерение да пътува скоро, защото проблемите на Патрик от сериозни се бяха превърнали в нетърпящи отлагане.

Въздухът бе хладен. Все пак бе октомври и се долавяше повеят на есента. Лия облече яке и излезе да се разходи по брега. Беше боса, с голи крака, пъхнала едната си ръка в джоба, а с другата стискаше кафето. Налагаше се да излиза с тъмни очила, които я дразнеха. Наоколо нямаше жива душа, защо трябваше да крие лицето си?

Както повечето кариоки, тя бе прекарала голяма част от живота си на плажа — център на културата им. Беше отраснала в дома на баща си в Ипанема — най-хубавия квартал на Рио, — чиито деца буквално живееха на плажа. Не бе свикнала да се разхожда край морето, ако наоколо няма стотици весели и щастливи хора.

Баща й бе един от първите, опитали да се противопоставят организирано на безразборното разрастване на Ипанема. Той ненавиждаше пренаселването и хаотичното строителство и работеше неуморно с разни организации от района. Подобно поведение влизаше в конфликт с типичната за кариоките житейска нагласа — живей и остави другите да живеят, — но с времето все повече хора осъзнаваха правотата му и дори му се възхищаваха. Като адвокат Ева също помагаше на местните организации в Ипанема и Леблон, които се бореха за опазване на околната среда.

Слънцето се скри зад облаци и задуха вятър. Тя се прибра в къщата. Над покрива прехвърчаха кресливи чайки. След малко затвори всички врати и прозорци и подкара колата към близкия супермаркет. Смяташе да си купи шампоан и плодове, както и да намери телефон.

В началото не забеляза мъжа, а когато най-накрая го видя, изпита чувството, че е бил край нея през цялото време. Тя тъкмо си избра шампоан, когато той подсмръкна наблизо, сякаш имаше хрема. Обърна се към него, погледна го през тъмните очила и се стресна, защото не отделяше очи от нея. Беше между трийсет и четирийсет, бял и небръснат, но нямаше време да забележи каквото и да било друго.

Гледаше я втренчено с ледени зелени очи, които блестяха на загорялото му от слънцето лице. Лия тръгна спокойно между щандовете с шампоана в ръка. Може би беше някой безобиден перко от квартала, който обикаляше магазините и се зазяпваше по хубавите жени? Може би всички наоколо го познаваха и не му обръщаха внимание, защото знаеха, че е безобиден?

След няколко минути го видя отново, край тестените изделия — този път криеше физиономията си зад някаква опаковка, но металическите му очи не преставаха да следят всяко нейно движение. Защо му беше да я дебне и да крие лицето си? Този път забеляза, че е по къси панталони и сандали.

Страхът премина през тялото й като ток, от гърдите към краката. Първата й мисъл бе да избяга, но успя да запази самообладание и отиде да вземе кошница за пазаруване. Беше привлякла вниманието му, който и да бе той, и най-разумно бе да го огледа и запомни. Току-виж, се появил отново някъде. Продължи да се разхожда между щандовете и го изгуби от поглед. Нямаше го доста време. След това го видя — с гръб към нея, с бутилка мляко в ръка.

Няколко минути по-късно го зърна пак, през витрината. Беше на паркинга и говореше по клетъчен телефон. В ръцете си не държеше нищо друго. Какво бе станало с млякото? Би могла да избяга през задния вход, но колата й беше отпред. Плати покупките си колкото се може по-спокойно, но ръцете й трепереха, когато прибираше рестото.

На паркинга заедно с нейната кола имаше още трийсет и бе невъзможно да огледа всичките. Не беше и нужно. Онзи несъмнено седеше в някоя от тях. Искаше й се да се махне, без да я забележи. Качи се бързо в колата си, излезе от паркинга и подкара към къщата, макар и да знаеше, че повече не може да се върне там. Измина половин миля, после рязко сви в обратна посока и го видя — три коли след нея, в съвсем нова тойота. Зелените му очи погледнаха настрани в последния момент. Стори й се странно, че не ги крие зад тъмни очила.

В момента всичко й се струваше странно. Движеше се по чужда магистрала, в чужда страна, с фалшив паспорт, удостоверяващ, че е някоя, която изобщо не искаше да бъде; трябваше да намери убежище, но все още не бе решила къде. Да, всичко беше странно, неясно и кошмарно страшно, а тя отчаяно се нуждаеше да види Патрик и да му крещи цял час, а може би дори и да го замеря с камъни. Това не влизаше в уговорката им. Разбираше, че гонят Патрик заради миналото му, но тя самата не бе направила нищо лошо. Да не говорим за Паулу.

Като всички бразилци Ева обикновено шофираше с единия крак на газта, а другия на спирачката. Щеше й се и сега да подкара така, но трябваше да запази спокойствие. Когато бягаш, не бива да изпадаш в паника — Патрик й го бе повтарял безброй пъти. Мислиш, оглеждаш, планираш.

Наблюдаваше колите отзад. Спазваше правилата за движение по магистралата.

„Винаги трябва да си наясно къде се намираш“ — учеше я Патрик. С часове бе разглеждала картата на пътищата наоколо. Сви на север и спря на една бензиностанция, за да види чие внимание е привлякла. Ничие. Мъжът със зелените очи не я следеше, но това бе малка утеха. Той знаеше, че го е видяла и заподозряла. Беше се обадил по телефона и сега сигурно я наблюдаваше някой друг.

Час по-късно бе на летището в Пенсакола, където изчака осемдесет минути, за да се качи на самолета за Маями. Все едно бе с кой полет ще се махне оттук. Този за Маями бе най-скоро. Но щеше да се окаже пагубен.

Седеше в едно барче, скрита зад някакво списание, и наблюдаваше всичко, което се движи. Един младеж от охраната я зяпаше с възхищение и й беше трудно да се прави, че не го забелязва. Иначе наоколо беше мъртвило.

Самолетът за Маями беше стара турбовитлова машина и полетът продължи сякаш цяла вечност. Осемнайсет от двайсет и четирите места бяха празни, а останалите пет пътници й се сториха безобидни. Успя дори да поспи.

След като слезе в Маями, се скри в чакалнята на летището близо час — пиеше скъпа минерална вода и наблюдаваше пътниците. От представителството на „Вариг“ си купи еднопосочен билет първа класа за Сау Паулу. Не знаеше защо. Сау Паулу й беше чужд, но поне беше в посока към дома. Може би щеше да се крие два-три дни в някой тамошен хубав хотел. Поне щеше да е по-близо до баща си, където и да бе той. От това летище имаше полети за цял свят. Защо да не отиде в собствената си страна?

 

 

В съответствие с рутинната процедура в подобни случаи ФБР предупреди митническите и граничните служби. Този път се издирваше млада жена, Ева Миранда, на трийсет и една, пътуваща с бразилски паспорт, но най-вероятно под чуждо име. След като бяха установили самоличността на баща й, не бе проблем да научат истинското й име. Когато Лия Пирис застана пред гишето за паспортна проверка на летище Маями Интърнешънъл, не очакваше никакви проблеми. Все още се озърташе, за да види дали онзи не е по петите й.

През последните две седмици фалшивият й паспорт бе доказал надеждността си.

Служителят на гишето обаче бе уведомен за сигнала час преди това, по време на почивката. Докато бавно оглеждаше всяка буква в паспорта й, натисна сигналния бутон на скенера си. В началото колебанието му раздразни Лия, но след миг тя осъзна, че нещо не е наред. Пътниците на другите гишета се задържаха колкото да покажат отворените си паспорти и служителите да им кимнат утвърдително. Изневиделица се появи шеф в синя униформа и застана до служителя пред нея.

— Ако обичате, влезте тук, мисис Пирис — каза той учтиво, но тонът му не оставяше място за възражения. Посочи широк коридор с няколко врати.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя.

— Не. Само трябва да ви задам няколко въпроса. — Чакаше я. Чакаше я и униформен полицай с пистолет и флакон паралитичен газ на кръста. Шефът държеше паспорта й. Десетки пътници я гледаха.

— Какви въпроси? — попита тя, когато тръгна с полицая и шефа към втория етаж.

— Няколко въпроса — повтори шефът, отвори една врата и я въведе в квадратно помещение без прозорци. Стая за задържани. На гърдите му висеше картонче с името — Ривера. Не приличаше на латиноамериканец.

— Върнете ми паспорта — настоя тя веднага щом затвориха вратата и останаха сами.

— Не толкова бързо, мисис Пирис. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Не съм длъжна да ви отговарям.

— Моля, успокойте се. Седнете. Мога ли да ви предложа кафе или чаша вода?

— Не.

— Този адрес в Рио съществува ли реално?

— Разбира се.

— Откъде пристигате?

— От Пенсакола.

— С кой полет?

— Еърлинк 855.

— За къде пътувате?

— За Сау Паулу.

— По-точно?

— Може би това е личен проблем.

— По работа или на почивка?

— Има ли някакво значение?

— Има. В паспорта ви е вписан адрес в Рио. Къде ще отседнете в Сау Паулу?

— В хотел.

— Името на този хотел?

Тя се поколеба за миг, докато си спомни някой, и забавянето се оказа фатално.

— Ами… „Интерконтинентал“ — каза тя накрая, съвършено неубедително.

Той записа името и попита:

— Можем ли да приемем, че в него има резервация на името на Лия Пирис?

— Разбира се — отговори тя троснато. Едно обаждане по телефона бе достатъчно, за да се установи, че лъже.

— Къде е багажът ви? — попита шефът.

Още една пукнатина върху фасадата, още по-красноречива. Тя се поколеба, извърна лице и отговори:

— Пътувам без багаж.

Някой почука на вратата. Ривера я открехна, пое лист хартия и прошепна нещо на колегата си вън. Лия опита да се успокои. Вратата се затвори и Ривера се вгледа в листа.

— Според нашите данни вие сте влезли в страната тук, в Маями, преди осем дни с полет от Цюрих през Лондон. Осем дни без багаж… не е ли странно?

— Престъпление ли е да се пътува без багаж? — попита тя.

— Не, но е престъпление да се използва фалшив паспорт. Поне тук, в Съединените щати.

Тя погледна паспорта, оставен на масата пред него. Разбира се, че беше фалшив.

— Не е фалшив — каза тя възмутено.

— Познавате ли жена на име Ева Миранда? — попита Ривера и Лия осъзна, че играта е приключила. Наведе глава, сърцето й се сви.

Ривера разбра, че са хванали поредния нарушител.

— Ще трябва да се свържа с ФБР — каза той. — Може да отнеме известно време.

— Арестувана ли съм? — попита тя.

— Още не.

— Аз съм адвокат, аз…

— Знаем. Имаме право да ви задържим, за да ви разпитаме. Нашите кабинети са на долния етаж. Да вървим.

Поведе я бързо. Тя стискаше чантата си, а очите й все още бяха скрити зад тъмните очила.

 

 

Масата бе отрупана с книжа и папки, смачкани салфетки и листове, празни пластмасови чаши и недоядени сандвичи от кафенето на болницата. Бяха обядвали преди пет часа, но никой от двамата адвокати не мислеше за вечеря. Бяха оставили времето извън стаята — вътре то нямаше значение.

И двамата бяха боси. Патрик беше по фланелка и спортни гащета. Санди беше с измачканата риза и светлите панталони, с които бе отишъл при Лия в къщата край брега.

Кашонът с материалите за Арисия лежеше празен в единия ъгъл, а самите те бяха пръснати по масата.

Вратата се отвори, докато още се чукаше, и агент Джошуа Кътър влезе, без да чака покана. Застана на прага.

— Това е частна среща — каза Санди, като се изправи пред Кътър. Никой не биваше да вижда документите по масата. Патрик също отиде до вратата, за да ги закрие.

— Защо не чукаш, преди да влезеш? — попита той ядосано.

— Съжалявам — отговори Кътър спокойно. — Само за минутка. Почудих се дали няма да ти е интересно да научиш, че арестувахме Ева Миранда. Искаше да се измъкне през Маями с фалшив паспорт. Към Бразилия.

Патрик замръзна и се опита да измисли отговор.

— Ева? — попита Санди.

— Да. Известна и под името Лия Пирис. Това пишеше във фалшивия й паспорт.

Докато отговаряше на Санди, Кътър гледаше Патрик.

— Къде е тя? — попита Патрик стъписай.

— В Маями. В ареста.

Патрик се обърна и се върна до масата. Затворите навсякъде бяха кошмарни, но тези в Маями бяха особено злокобни.

— Има ли телефонен номер, на който да се свържем с нея?

— Не.

— Тя има право на телефонно обаждане.

— Работим по въпроса.

— Дайте ми номер.

— Ще видим. — Кътър продължаваше да наблюдава Патрик, без да обръща внимание на Санди. — Бързала е. Била е без никакъв багаж. Искала е да избяга в Бразилия, да те зареже тук.

— Млъкни! — просъска Патрик.

— Сега можете да си вървите — обади се Санди.

— Е, помислих си, че ще искате да знаете — каза Кътър с усмивка и излезе.

Патрик седна и заразтрива слепоочията си. Главата го цепеше и преди нахълтването на Кътър, но сега болката бе станала нетърпима.

С Ева многократно бяха обсъждали трите възможни сценария, които биха последвали в случай, че го заловят. Според първия, а това бе и планът им, тя трябваше да се крие и да помага на Санди. Втората възможност, най-кошмарната, бе да я заловят Стефано и Арисия. Третата бе да я заловят от ФБР, което не беше страшно, но пък би предизвикало сериозни проблеми. Така поне щеше да е в безопасност.

Не бяха обсъждали четвърта възможност — завръщането й в Бразилия без него. Просто не можеше да повярва, че е искала да го изостави.

Санди тихо събра материалите и разчисти масата.

— Ти в колко часа си тръгна? — попита Патрик.

— Около осем. Всичко беше нормално, Патрик, казах ти вече.

— И не е споменавала за Маями или Бразилия?

— Не. По никакъв начин. Останах с впечатлението, че известно време ще живее в онази къща. Каза ми, че я е наела за месец.

— Значи се е изплашила. Иначе защо ще бяга?

— Не знам.

— Санди, намери някой адвокат от Маями. Побързай.

— Познавам един-двама.

— Сигурно умира от страх.