Джон Гришам
Партньори (36)

36

Едва ли нечие пускане от ареста би могло да мине по-безпроблемно. В осем и половина сутринта Ева отново беше свободен човек, облякла джинсите и жилетката, с които бе задържана. Надзирателките бяха любезни. Служителите работеха безупречно. Шефът дори й пожела всичко най-добро. Марк Брик я посрещна с колата си, хубав стар ягуар, който специално бе излъскал отвън и отвътре.

— Това са агенти от ФБР — каза той й кимна към двамата мъже, които чакаха в една кола недалеч.

— Мислех, че сме приключили с тях.

— Не съвсем.

— Трябва ли да им кажа „здрасти“ или нещо такова?

— Не. Само се качи в колата.

Той отвори вратата, затвори я леко; погледна със задоволство блестящия преден капак и с е мушна зад волана.

— Получих това писмо по факса от Санди Макдърмот — каза той. — Прочети го.

— Къде отиваме? — попита Ева.

— Към едно летище за частни самолети. Там те очаква малка реактивна машина.

— Къде ще отида?

— В Ню Йорк.

— А след това?

— В Лондон. С „Конкорд“.

Движеха се по оживена улица, а двамата агенти ги следваха.

— Защо са след нас? — попита тя.

— Охраняват ни.

Ева разтри слепоочията си и си представи Патрик в малката болнична стая, отегчен, без да има какво да прави, освен да се чуди къде да я изпрати. След това видя телефона в колата.

— Може ли? — попита.

— Разбира се.

Брик караше внимателно, без да отделя очи от огледалата, сякаш возеше президента.

Ева се обади в Бразилия и се разплака, като чу баща си. Заговориха на португалски. И двамата бяха добре. И двамата бяха свободни, макар че тя не му каза къде е прекарала последните три дни. Той се пошегува, че в края на краищата отвличането не било чак такова изпитание. Отнесли се с него повече от добре — нямал нито една синина. Ева обеща да се прибере скоро. Работата й в Щатите била почти приключена и й било мъчно за дома.

Брик слушаше неволно, макар и да не разбираше нито дума. Когато най-накрая Ева прекъсна линията и избърса очи, той каза:

— В писмото има няколко телефонни номера, в случай че отново те спрат на някоя граница. ФБР вече не те търси. Имаш разрешение да пътуваш с паспорта си още седем дни.

Ева слушаше мълчаливо.

— Има и един телефонен номер в Лондон, в случай че се обърка нещо на Хийтроу.

Ева най-накрая отвори писмото. Беше от Санди, на фирмената му бланка. В Билокси всичко вървяло добре, нещата се уреждали бързо. Да му се обади в хотела от летището в Ню Йорк. Там ще получи допълнителни инструкции.

С други думи, щеше да й каже неща, които Брик не биваше да чуе.

Пристигнаха на оживеното частно летище северно от Маями Интърнешънъл. Брик я придружи вътре, а агентите на ФБР останаха в колата си. Пилотите чакаха. Посочиха красив малък реактивен самолет, спрян пред изхода, готов да я закара, където пожелае.

Отведете ме в Рио, едва не каза тя. Моля ви, в Рио.

Стисна ръката на Брик, благодари му за помощта и се качи в самолета. Нямаше багаж. Единствено дрехите на гърба си. Патрик щеше да плати скъпо за това. Само да стигне в Лондон. Да обиколи бутиците на Бонд и Оксфорд Стрийт. Щеше да си накупи повече дрехи, отколкото би могло да побере това самолетче.

 

 

В този ранен час Дж. Мъри изглеждаше скапан и неугледен. Все пак успя да изсумти някакъв поздрав на секретарката, която отвори вратата, и да поиска кафе — силно, без захар и мляко. Санди го посрещна, пое измачканото му сако и го въведе в една от стаите, за да прегледат споразумението за имотите.

— Това е доста по-добре — кимна Санди, когато свършиха Труди вече се беше подписала. Дж. Мъри не би могъл да изтърпи още една среща с нея и долнопробния й жиголо.

Предния ден тя и Ланс се бяха карали в кабинета му. Дж.

Мъри се бе занимавал с гадни разводи години наред и бе готов да се обзаложи, че дните на Ланс са преброени. Напрежението около финансите й я гризеше отвътре.

— Ще го подпишем — каза Санди.

— Защо не? Получавате всичко, което искате.

— При дадените обстоятелства споразумението е справедливо.

— Да, да.

— Слушай, Мъри, имам важна новина във връзка с иска на „Нордърн Кейс Мючуъл“ спрямо клиентката ти.

— Горя от нетърпение.

— Има много подробности, които не са съществени за вас, но основното е следното: „Нордърн Кейс Мючуъл“ оттегля иска си.

Дж. Мъри остана мълчалив в продължение на няколко секунди, а после долната му устна започна да се отдалечава от горната. Шега ли беше това?

Санди му подаде някакви листа — копие от договора с „Нордърн Кейс Мючуъл“. Вече беше прикрил с черен маркер деликатните подробности, но въпреки това Дж. Мъри имаше какво да прочете.

— Шегуваш се — промърмори той и взе документа. Плъзна поглед по черните линии без следа от любопитство и стигна до същността — два абзаца, недокоснати от цензурата. С пределно ясни фрази се заявяваше незабавното оттегляне на иска.

Не се интересуваше какво е станало. Патрик бе обвит в непроницаема тайнственост и Мъри нямаше намерение да задава въпроси.

— Каква приятна изненада — каза той.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Значи тя запазва всичко?

— Всичко, което й е останало.

Дж. Мъри прочете пасажа още веднъж, по-бавно.

— Може ли да задържа това? — попита той.

— Не. Поверително е. Днес обаче искът ще бъде оттеглен официално и ще ти изпратя копие от документа по факса.

— Благодаря.

— Има и още нещо — каза Санди и подаде на Мъри копие от споразумението с „Монарх-Сиера“, също цензурирано. — Погледни страница четвърта, член трети.

Дж. Мъри прочете изреченията, с които „Монарх-Сиера“ се задължаваше да основе попечителски фонд от двеста и петдесет хиляди долара в полза на Ашли Никол Ланиган. Санди Макдърмот щеше да бъде доверено лице. Парите трябваше да се използват само за образованието и здравето на детето, а всички неизразходвани средства щяха да му бъдат предадени при навършване на трийсет години.

— Не знам какво да кажа. — Но вече мислеше какво представление би могъл да изиграе в кабинета си.

Санди махна с ръка, сякаш всичко това бе дреболия.

— Нещо друго? — попита Дж. Мъри и се усмихна слънчево. Още някоя благинка?

— Това е всичко. Разводът е уреден. За мен беше удоволствие.

Стиснаха си ръцете и Дж. Мъри излезе с доста по-бодра крачка. В асансьора беше сам, умът му препускаше бясно. Щеше да й обясни колко трудно е било да играе твърдо с тези разбойници, как са го засипали с възмутителни претенции и как най-накрая е нахълтал по време на срещата им и ги е заплашил с унищожителен процес, ако не направят отстъпки. След толкова много дела, които бе водил, отдавна си бе заслужил славата на костелив орех в съда.

По дяволите обвиненията в изневяра! По дяволите голите снимки! Клиентката му е сгрешила, но това не означава, че няма право на справедливост. Трябва да се защити и едно крехко, невинно създание!

Щеше да й разкаже как са били отбой, как е поискал да създадат попечителски фонд за детето и как Патрик е капитулирал, смазан от тежестта на гузната си съвест. Как най-накрая са му казали, ето, вземи четвърт милион долара.

И че е готов да се бори винаги за имота на клиентката си, която не е извършила никакво престъпление, вземайки застраховката на мъжа си. Те са се уплашили, свили са знамената и са се заели да намерят начин да спасят парите на Труди. Подробностите не бяха много ясни в момента, но го чакаше цял час шофиране и все щеше да измисли някаква история.

Когато стигнеше до кантората си, щеше да е славен победител.

 

 

Служителите от гишето на „Конкорд“ на летище Кенеди повдигнаха вежди, защото нямаше багаж. Повикаха някакъв шеф и докато се съвещаваха, Ева полагаше невероятни усилия да овладее нервите си. Не би могла да понесе нов арест. Обичаше Патрик, но случилото се не се вписваше в никакви представи и разбирания за романтика. Не беше отдавна времето, когато я очакваше обещаваща адвокатска кариера в любимия й град. След това се появи Патрик.

Изведнъж отвсякъде разцъфнаха топли британски усмивки. Отведоха я в чакалнята за полетите на „Конкорд“, където пи кафе и набра номера на Санди в Билокси.

— Добре ли си? — попита той, когато чу гласа й.

— Добре съм, Санди. Обаждам се от Кенеди и ще пътувам за Лондон. Как е Патрик?

— Добре. Споразумяхме се с федералните.

— За колко?

— За сто и тринайсет милиона — отвърна той и зачака отговора й. Патрик не реагира, когато чу цифрата. Ева следваше същия сценарий.

— Кога? — попита тя най-накрая.

— Като пристигнеш в Лондон, вече ще мога да те уведомя. В хотел „Четирите сезона“ има резервирана стая на името на Лия Пирис.

— Това отново съм аз.

— Обади ми се, когато стигнеш там.

— Кажи на Патрик, че продължавам да го обичам, дори и след като бях в затвора.

— Ще го видя тази вечер. Пази се.

— Чао.

 

 

След като такива едри риби бяха дошли в града, Маст не можеше да устои на изкушението да ги смае. Предната вечер, след като получиха записите и документите, бе наредил на подчинените си да се свържат с всички членове на разширения съдебен състав и да ги извикат на спешно заседание. Заедно с петима от своите прокурори се включи в отсяването и описването на документите, с което се бе заело ФБР. Бе излязъл от кабинета си в три сутринта, за да се върне там пет часа по-късно.

Заседанието на разширения състав заседатели към Федералния съд бе насрочено за обяд, като беше осигурена храна. Хамилтън Джейнс реши да остане, докато то приключи. Спролинг от кабинета на главния прокурор — също. Единствен свидетел беше Патрик.

Докараха го без белезници, съгласно споразумението. Скриха го на задната седалка в кола на ФБР без обозначения и тихомълком го вкараха в сградата на Федералния съд в Билокси през странична врата. Санди беше до него. Патрик беше с широки памучни панталони, платнени обувки и пуловер — дрехите бе купил Санди. Изглеждаше блед и слаб, но ходеше без видими затруднения. Всъщност Патрик се чувстваше отлично.

Шестнайсетте членове на разширения съдебен състав седнаха около дългата правоъгълна маса, така че поне половината бяха с гръб към него, когато той влезе усмихнат. Тези, които не го виждаха, мигом се обърнаха. Джейнс и Спролинг седяха в ъгъла, заинтригувани от първата си среща с мистър Ланиган.

Патрик се настани в единия край на масата, на свидетелското място, и се наслади на момента. Не беше необходимо Маст или някой друг да го подканят дълго да разкаже версията си или поне част от нея. Беше спокоен и оживен отчасти поради факта, че този състав не можеше да му нави нищо. Бе съумял да се отскубне от пипалата на федералните съдилища.

Започна с фирмата на адвокатите. Описа съдружниците, клиентите им, навиците им в работата и постепенно стигна До Арисия.

Маст го прекъсна и показа един документ, които Патрик веднага разпозна — беше договорът между фирмата и Арисия. Състоеше се от четири страници, но в общи линии нещата опираха до това, че фирмата трябваше да вземе една трета от всичко, което Арисия получи от компрометирането на „Плат и Рокланд“.

— А как се сдобихте с този документ? — попита Маст.

— Написа го секретарката на мистър Боуган. Компютрите ни бяха свързани. Просто го дръпнах по мрежата.

— Затова ли копието не е подписано?

— Да. Оригиналът вероятно е в папката на мистър Боуган.

— Имахте ли достъп до кабинета на мистър Боуган?

— Ограничен — отговори Патрик и разказа колко много е държал Боуган на дискретността. Това доведе до кратко отклонение по въпроса за достъпа му до останалите кабинети и за удивителните му приключения в света на модерната шпионска техника. Разказа им, че подозренията му към Арисия го подтикнали да събира колкото е възможно повече информация, а за целта трябвало да се образова в областта на електронната техника. Следял и останалите компютри на фирмата. Слушал клюките. Разпитвал секретарките и стажантите. Редовно претърсвал кошчетата за боклук в стаята с копирните апарати. Оставал да работи вечер с надеждата да попадне на незаключена врата.

След два часа Патрик поиска нещо безалкохолно. Маст обяви петнайсет минути почивка. Публиката бе като омагьосана и не бе усетила как е минало времето.

Когато свидетелят се върна от стаята за почивка, всички побързаха да заемат местата си, защото горяха от нетърпение да чуят и останалото. Маст зададе няколко въпроса относно „Плат и Рокланд“ и Патрик описа ситуацията в общи линии.

— Мистър Арисия е проявил голяма изобретателност. Успявал е да раздуе цените, но така, че отговорността да поемат хора от централата. Беше невидимата ръка, която дърпаше конците, той стоеше зад преразходите.

Маст остави пред Патрик купчина документи. Той погледна най-горния и веднага се зае да разясни съдържанието му.

— Това е едно от доказателствата за фиктивен труд, за който корабостроителницата е получавала пари. Става дума за една седмица през осемдесет и осма година. Тук са вписани имената на осемдесет и четири работници, до един несъществуващи, заедно със заплатите за седмицата. Общата сума е седемдесет и една хиляди долара.

— Как са се появили тези имена? — попита Маст.

— По онова време в корабостроителницата е имало три хиляди работници. Избирали са често срещани фамилии, Джонсън, Милър, Грийн, Йънг, и са променяли инициалите пред тях.

— За какъв обем фиктивна работа става дума?

— Според документите на Арисия сумата е деветнайсет милиона за четиригодишен период.

— Мистър Арисия знаеше ли за тази фалшификация?

— Да. Той е измислил схемата.

— Откъде научихте това?

— Къде са записите?

Маст му подаде лист, на който бяха описани записите на повече от шейсет разговора. Патрик го прегледа бързо и каза:

— Мисля, че е в касета номер седемнайсет.

Служителят, който отговаряше за кутията със записите, извади касета 17 и я мушна в касетофона, поставен в средата на масата.

— Това е разговор между Дъг Витрано и Джими Хаварак, двама от съдружниците, проведен на трети май деветдесет и първа.

Пуснаха касетофона и зачакаха.

ПЪРВИ ГЛАС: А как се оправят деветнайсет милиона фиктивен труд?

— Това е Джими Хаварак — обясни Патрик бързо.

ВТОРИ ГЛАС: Не е трудно.

— А това е Дъг Витрано — добави Патрик.

ВИТРАНО: За труд са плащали по петдесет милиона годишно. За четири години това прави повече от двеста милиона. Значи става дума за завишение от десет процента, чиито дири са се загубили из счетоводните документи.

ХАВАРАК: И Арисия е знаел за това?

ВИТРАНО: Дали е знаел? Дявол да го вземе, той е реализирал цялата схема.

ХАВАРАК: Стига, Дъг.

ВИТРАНО: Всичко е фалшификация, Джими. От първия до последния пункт. Неизвършената работа, раздутите фактури, двойните и тройните цени за скъпа техника. Всичко. Арисия е планирал тази история от самото начало, защото по една случайност е работел в компания, която отдавна мами правителството. Знаел е как действат те, знаел е как работят в Пентагона… Проявил е достатъчно ум, за да задвижи пъкления си план.

ХАВАРАК: Откъде научи тези неща?

ВИТРАНО: От Боуган. Арисия му е казал всичко. Боуган го е предал на сенатора. От нас се иска да държим устите си затворени и да участваме в играта. Ще станем милионери.

Монтираният преди години от Патрик запис свърши и настъпи тишина.

Съдебните заседатели втренчено гледаха касетофона.

— Можем ли да чуем още записи? — попита един от тях.

Маст сви рамене и погледна Патрик.

— Чудесна идея — кимна той.

Докато изслушат записите, придружени от обясненията и цветистите анализи на Патрик, минаха близо три часа. Касетата от „килера“ бе оставена за последния момент и се наложи да я пуснат цели четири пъти, преди заседателите да решат, че е достатъчно. В шест си поръчаха вечеря от близкия ресторант.

В седем пуснаха Патрик да си върви.

Докато вечеряха, Маст коментираше някои от по-красноречивите документи, като цитира различните федерални закони, които са били нарушени. Гласовете на мошениците бяха запечатани на лентите и целият им заговор бе повече от ясен.

В осем и половина разширеният състав гласува единодушно да бъдат връчени обвинителни актове на Бени Арисия, Чарлс Боуган, Дъг Витрано, Джими Хаварак и Итан Рейпли за заговор с цел измама спрямо държавата. Ако съдът ги признаеше за виновни, щяха да лежат по десет години в затвора и да платят глоби до половин милион долара.

Сенатор Харис Най беше цитиран като необвинен съучастник, но по всяка вероятност тази временна квалификация щеше да бъде заменена от по-лоша. Спролинг, Джейнс и Морис Маст бяха решили първо да притиснат по-дребните риби, за да ги принудят да се съгласят на сделка и да пропеят по адрес на едрата риба. Щяха да подходят агресивно към Рейпли и Хаварак заради омразата им към Боуган.

Заседанието свърши в девет. Маст се срещна с шефа на полицията и уговори арестите рано на следващата сутрин. Джейнс и Спролинг се върнаха във Вашингтон с късен полет от Ню Орлиънс.