Джон Гришам
Партньори (16)

16

Лекарят беше млад пакистански емигрант на име Хаяни, който по природа бе грижовна и състрадателна душа. Говореше английски със силен акцент и нямаше нищо против да стои при Патрик и да бъбри с него, докато пациентът му се умори. Раните заздравяваха добре.

Но Патрик изглеждаше объркан.

— Никога не бих могъл да опиша мъченията точно — каза той веднъж, след като бяха разговаряли близо час. Хаяни бе подхванал тази тема. Всички вестници пишеха за това, тъй като Патрик бе завел дело срещу ФБР, а от медицинска гледна точка да лекуваш нанесени по такъв жесток начин рани бе рядка възможност. Всеки млад лекар би се радвал, ако се окаже толкова близо до центъра на бурята.

Хаяни кимна мрачно. Само продължавай да говориш, сякаш молеше с очи.

Днес Патрик определено имаше желание за това.

— Невъзможно е да спя — продължи той. — Не минава и час, преди отново да чуя гласовете и да усетя миризмата на собствената си обгорена плът. После се събуждам, плувнал в пот. И става все по-лошо. Сега съм у дома и, предполагам, в безопасност, но онези все още са някъде навън и все още, ме търсят. Не мога да спя, докторе. Не искам да спя.

— Да ти дам ли приспивателно?

— Не. Поне засега. Натъпкаха ме с твърде много химикали.

— Изследванията на кръвта ти са нормални. Има някакви остатъци, но нищо сериозно.

— Не искам дрога, докторе. Не сега.

— Трябва да поспиш, Патрик.

— Знам, но не искам. Пак ще ме изтезават.

Хаяни записа нещо в картона, който държеше. Последва дълго мълчание, докато двамата се чудеха какво да кажат. Хаяни не бе в състояние да повярва, че този мил човек е способен на убийство, още повече по такъв зловещ начин.

Стаята бе осветена само от тънък слънчев лъч, който се прокрадваше от единия край на прозореца.

— Мога ли да бъда искрен, докторе? — попита Патрик съвсем тихо.

— Разбира се.

— Трябва да остана тук колкото се може по-дълго. В тази стая. След няколко дни ще започнат да се обаждат, ще искат да ме преместят в окръжния затвор, където ще ме тикнат в малка килия с двама-трима улични главорези. Там няма начин да оцелея.

— А защо да те местят?

— За да ме изплашат. Трябва да ме подложат на натиск, за да им кажа каквото искат. Ще ме натикат в гадна килия с изнасилвачи и наркопласьори, за да ми подскажат, че ако не проговоря, ще прекарам по този начин остатъка от живота си. Парчман е най-ужасното място на света. Влизал ли си там някога?

— Не.

— Аз съм влизал. Имах клиент. Това е ад, в буквалния смисъл. Окръжният затвор не е много по-добър. Ти обаче можеш да ме задържиш тук, докторе. Достатъчно е да кажеш на съдията, че трябва да съм под лекарско наблюдение, и няма да ме местят. Моля те, докторе.

— Разбира се, Патрик — кимна Хаяни и записа още нещо в картона. Патрик затвори очи и започна да диша тежко, сякаш самата мисъл за затвора го бе разстроила ужасно.

— Ще препоръчам психиатричен преглед — добави Хаяни, а Патрик прехапа долната си устна, за да не се ухили.

— Защо? — попита престорено обезпокоен.

— Защото съм любопитен какви ще са резултатите. Възразяваш ли?

— Не. Кога?

— Сигурно след ден-два.

— Не съм убеден, че ще съм в състояние за преглед толкова скоро.

— Няма защо да бързаме.

— Точно така. Не бива да се бърза, докторе.

— Разбирам. Естествено. Вероятно ще стане следващата седмица.

— Да. Или по-следващата.

Майката на момчето се наричаше Нелдийн Крауч. Сега живееше в каравана край Хатисбърг, но преди синът й да изчезне, живееше с него, пак в каравана край Лусдейл — градче на петдесетина километра от Лийф. Според спомените й момчето бе изчезнало в неделя, 9 февруари 1992 година — деня, в който Патрик Ланиган бе катастрофирал и загинал.

Според архива на шериф Суийни обаче Нелдийн Приуит фамилията на тогавашния й съпруг се бе обадила да съобщи, че синът й е изчезнал, на 13 февруари 1992 година. Беше се обадила и на шерифите на съседните области, на ФБР и на ЦРУ Беше силно разтревожена и на моменти изпадаше в истерия.

Синът й се казваше Лют Скарбъро. Скарбъро бе името на първия й съпруг, вероятния баща на Лют, макар че самата тя не знаеше със сигурност кой е бащата. Що се отнася до прякора, никой не помнеше откъде се е взело това „лютиво“ име. В болницата майка му го бе кръстила ЛаВел, но той не понасяше името. Наричаха го Лют още от съвсем малък и той държеше всички да му казват така. Каквото и да е, само не ЛаВел.

Когато изчезна, Лют Скарбъро беше на седемнайсет. След като най-сетне завърши пети клас след три неуспешни опита, напусна училище и се хвана да налива бензин в бензиностанцията край Лусдейл. Като особено дете, което заекваше силно, Лют бе открил величието на природата още в началото на пубертета и от всичко на света най-много обичаше да прекарва дни наред на палатка в горите, — да лови риба и да стреля по дивеч, най-често сам.

Имаше малко приятели и майка му непрекъснато му се караше за редица недостатъци. Тя имаше още две по-малки деца и живееше в мръсна каравана без климатична инсталация, където се мъкнеха най-различни мъже. Лют предпочиташе да спи в малката си палатка насред гората. Бе спестявал пари и бе успял да си купи собствено оборудване и ловна пушка. Прекарваше колкото е възможно повече време в националния парк Де Сото, на двайсет минути път от майка си, но всъщност на хиляди мили разстояние. Нямаше категорични доказателства, че Лют и Патрик са се срещали. Вярно, че хижата на Патрик бе в района, където Лют ловуваше. И двамата бяха бели, горе-долу еднакви на ръст, макар че Патрик бе много по-едър. Много по-интересен бе фактът, че към края на февруари 1992 година пушката и спалният чувал на Лют бяха открити в хижата на Патрик.

Двамата бяха изчезнали по едно и също време, от един и същи район. В последвалите месеци Суийни и Кътър бяха установили, че в щата Мисисипи около 9 февруари не е изчезвал друг човек, който да не се е появил след месец-два. През същия месец бяха регистрирани няколко изчезнали от домовете си трудни хлапета, но всичките бяха открити до началото на пролетта. През март една жена бе избягала от мъжа си, който я биел, и все още никой не знаеше къде е.

С помощта на компютрите на ФБР във Вашингтон Кътър бе открил още един изчезнал по същото време човек — шофьор на камион от Дотан, Алабама, на седем часа път оттам. В събота, 8 февруари, той просто бе напуснал своя дом, оставяйки след себе си неудачен брак и куп неплатени сметки. След тримесечно разследване Кътър заключи, че между шофьора и Патрик няма връзка.

Чисто статистически съществуваше голяма вероятност между изчезването на Патрик и това на Лют да има нещо общо. Сега Кътър и Суийни бяха почти категорични, че след като Патрик не е умрял в горящия шевролет, трупът е бил на Лют. Разбира се, подобно нещо бе много трудно доказуемо в съда. Патрик можеше да е качил в колата си автостопаджия от Австралия, сезонен работник от бог знае къде или някого от автогарата.

Имаха списък с още осем имена, сред които възрастен господин от Мобайл, който бил видян да напуска града с колата си, шофирайки безразсъдно, и млада проститутка от Хюстън, която заявила, че отива в Атланта, за да започне нов живот. Всичките осем бяха изчезнали месеци, дори години преди февруари 1992 година. Кътър и Суийни отдавна бяха обявили списъка за безполезен.

Най-вероятната жертва на Патрик бе Лют. Просто не можеха да го докажат.

Нелдийн обаче смяташе, че може, и гореше от нетърпение да сподели възгледите си с пресата. Два дни след залавянето на Патрик тя отиде при един адвокат, местен помияр, който последния път я бе развел за триста долара, и поиска от него да я ориентира в медийния лабиринт. Той бързо се съгласи, дори заяви, че ще го направи безплатно, и постъпи така, както постъпват всички негови колеги, когато клиентът им има какво да разкаже — свика пресконференция в кантората си в Хатисбърг, на деветдесет мили северно от Билокси.

Адвокатът показа на репортерите разплаканата Нелдийн, наговори куп злословия по адрес на ФБР и шерифа в Билокси, разкритикува нескопосаните им опити да открият Лют. Какъв позор — да се размотават цели четири години, докато клиентката му се топи от мъка и несигурност. Гневи се, пени се и оползотвори докрай отредените му петнайсет минути слава. Намекна за процес срещу Патрик Ланиган, човека, който очевидно бил убил сина на клиентката му и изгорил тялото му, за да може самият той да офейка с деветдесет милиона долара. Не каза нищо конкретно обаче.

Медиите разтръбиха историята, пренебрегвайки всякаква предпазливост, ако изобщо проявяват такава. Получиха снимки на младия Скарбъро — обикновено на вид момче с тъмен мъх около устата и разчорлена коса. По този начин безликата жертва се снабди с физиономия и доби човешки измерения. Ето момчето, убито от Патрик.

Историята с Лют се услади на медиите. Започнаха да го наричат „вероятната жертва“, но думата „вероятна“ се смотолевяше. Патрик наблюдаваше всичко това сам в болничната си стая.

Скоро след като изчезна, дочу слуховете, че Лют е изгорял в колата му. С Лют бяха ловували заедно през януари деветдесет и втора и един късен студен следобед бяха яли говежда яхния, сготвена на огън в гората. С изненада бе открил, че момчето всъщност живее в гората и че я предпочита пред дома си, за който избягваше да говори. Справяше се с трудните условия изумително добре. Патрик му бе предложил да се подслонява на верандата на хижата, ако завали дъжд, но доколкото знаеше, хлапето никога не се бе възползвало от поканата.

Бяха се срещали няколко пъти в гората. Лют виждаше хижата от върха на близкия хълм и ако колата на Патрик бе там, се скриваше някъде наблизо. Обичаше да го следи незабелязано, докато се разхождаше или ловуваше. Понякога хвърляше камъчета или жълъди по него, докато го накараше да се разкрещи и да ругае. След това сядаха и си приказваха. Разговорите не бяха стихията на Лют, но Патрик имаше чувството, че това малко разнообразие сред самотата му допада. Понякога му носеше сладки и бонбони.

Не се изненада — нито тогава, нито сега — от предположението, че е убил хлапето.

Доктор Хаяни следеше вечерните новини с голям интерес. Изчиташе вестниците и надълго и нашироко разговаряше с младата си съпруга за своя известен пациент. Вечер седяха в леглото и повторно изслушваха всичко в късните новини.

Бяха угасили лампата и се готвеха за сън, когато телефонът звънна. Беше Патрик — извиняваше се, но имал силни болки и се изплашил. Изпитвал нужда да поговори с някого. Тъй като формално бил затворник, имал право да се обажда само на лекаря и адвоката си, при това само до два пъти дневно. Ще му отдели ли докторът минутка?

Разбира се. Пак се извини, че се обажда толкова късно, но било невъзможно да заспи, особено след излъчените по новините твърдения, че е убил момчето. Попита го дали е гледал новините.

Да, разбира се. Патрик обясни, че е в стаята си и лампата е угасена. Слава богу, че полицаите били навън, в коридора, защото го било страх. Причували му се разни неща — гласове, шумове, които не можел да си обясни. Гласовете не идвали от коридора, а от самата стая. Възможно ли е да се дължи на лекарствата?

Да, възможно е да се дължи на много неща. На лекарствата, на умората, на преживените травми, на психическото и физиологическото сътресение.

Разговаряха цял час.