Джон Гришам
Партньори (7)

7

Адвокат Итън Рейпли излезе от тъмния таван, взе душ, избръсна се и капна капки в кръвясалите си очи, след което си наля силно кафе и намери един що-годе чист блейзър, с който да отиде до центъра на града. Не се беше мяркал в офиса от шестнайсет дни. Не че някой имаше нужда от него или пък че той имаше нужда от някого там. Когато им трябваше нещо, му изпращаха факсове, той също отвръщаше по факса. Пишеше досиетата, меморандумите и исковете, от които фирмата се нуждаеше, за да оцелее, правеше проучвания за хората, които презираше. От време на време се налагаше да сложи вратовръзка, за да се срещне с клиент или да участва в някое от кошмарните заседания с останалите партньори. Мразеше офиса. Мразеше хората там, дори тези, които почти не познаваше. Мразеше книгите, папките, бюрата. Мразеше снимките на стената в кабинета си, миризмата на изстинало кафе в приемната, на химикали край копирната машина, на парфюм около секретарките. Всичко.

Въпреки това, когато подкара по шосето край брега, едва ли не се усмихваше. Пресичайки забързано Вийо Марше, кимна на стар познайник. Дори заговори жената на рецепцията — не помнеше името й, макар да бе сред тези, които й плащаха заплатата.

В заседателната зала се бе събрала цяла тълпа — предимно адвокати от съседни фирми, един-двама съдии, чиновници от съда. Минаваше пет, настроението бе весело и празнично. Залата бе задимена от пури.

Рейпли намери алкохола на масичката в единия край на залата, наля си скоч и видимо доволен, се заговори с Витрано. В другия край на масичката имаше газирана вода и всевъзможни безалкохолни напитки, но никой не им обръщаше внимание.

— Цял следобед е така — каза Витрано, който оглеждаше тълпата и се вслушваше в оживените разговори. — Заприиждаха веднага щом се разчу.

Новината за Патрик се бе разпространила светкавично в юридическите кръгове по Крайбрежието. Адвокатите живеят с клюките, обикновено ги украсяват и ги разпространяват с удивителна бързина. Слухтяха, търсеха ги, измисляха ги. Станал е на вейка и е научил пет езика. Парите са намерени. Парите са безвъзвратно изгубени. Живеел почти мизерно. Имал огромно имение. Живеел сам. Имал нова жена и три деца. Разбрало се е къде са милионите. Никаква следа от милионите.

Всички приказки в края на краищата се връщаха към парите. Приятелите и любопитните, събрали се в залата, рано или късно стигаха до темата за парите. В юридическата общност нямаше много тайни. Всички от години знаеха, че фирмата е загубила една трета от деветдесет милиона. Още при първото споменаване на новия шанс парите да се намерят приятелите и любопитните надойдоха, за да изпият по чашка, да се осведомят за последните новини и както му е редът, да кажат: „Ей богу, дано ги намерят!“ Рейпли си наля втора чаша и се смеси с тълпата. Боуган се наливаше с газирана вода и разговаряше с един съдия. Витрано обработваше присъстващите — потвърждаваше или отричаше едно и друго, доколкото бе възможно. Хаварак се бе свил в единия ъгъл със застаряваща съдебна секретарка, внезапно открила, че е симпатичен.

С настъпването на нощта алкохолът продължаваше да се лее. Надеждите набъбваха, клюките се появяваха отново, рециклирани.

Патрик наистина бе новина номер едно на телевизионния канал на Крайбрежието. Нямаше почти нищо друго. Показаха Маст и Париш зад гората от микрофони — гледаха намусено, сякаш някой ги е бил и закарал там насила. Показаха затворената врата на фирмата, без никакво изявление от страна на собствениците й. Излъчиха кратка сълзлива хроника от мнимия гроб на Патрик заедно с мрачни предположения за истинския покойник, чиято пепел бе положена там. Припомниха катастрофата, изгорелия шевролет, показаха черната ламарина. Никакви коментари от съпругата, ФБР, шерифа. Никакви сведения от свързаните със случая, но затова пък купища смели репортерски догадки.

Новината се прие с интерес и в Ню Орлиънс, Мобайл и Джаксън и дори в Мемфис. Си Ен Ен започна излъчването й малко по-късно вечерта — в продължение на един час в цялата страна, а след това и в чужбина. Историята бе страшно завладяваща.

Ева я видя в хотелската си стая в седем сутринта швейцарско време. Бе заспала малко след полунощ, без да изключва телевизора, и бе прекарала цялата нощ в полудрямка, защото очакваше новини за Патрик. Бе уморена и уплашена. Искаше да се прибере у дома, но знаеше, че е невъзможно.

Патрик бе жив. Бе я уверявал стотици пъти, че няма да го убият, ако някога го открият. Сега му повярва за първи път.

Какво им бе казал? Това бе въпросът. Ранен ли е? Какво са успели да измъкнат от него? Прошепна кратка молитва и благодари на Бога, че Патрик е още жив.

След това направи списък.

Пред безстрастните погледи на двамата униформени пазачи и с немощната подкрепа на Луис, стария санитар пуерториканец, Патрик тръгна по коридора бос, с широки армейски къси гащета. Раните му имаха нужда от въздух — никакви марли и превръзки, само мехлеми и кислород. Прасците и бедрата го боляха, коленете и глезените се огъваха при всяка крачка.

Искаше да избистри ума си. Радваше се на болката, защото тя проясняваше мозъка му. Само Бог знаеше каква смесица злокобни химикали бяха напомпали във вените му през последните три дни.

Мъчението беше гъста, кошмарна мъгла, но сега тя се разсейваше. Организмът се чистеше от отровите и той започваше да чува ужасяващите си писъци. Какво им бе казал за парите?

Облегна се на перваза в празната столова и изчака санитарят да му донесе чаша безалкохолно. Океанът бе на миля разстояние, застроено с редици казармени бараки. Намираше се в нещо като военна база.

Спомняше си, че е признал за съществуването на парите, тъй като мъченията бяха спрели за момент, когато им го каза. След това, както му се струваше сега, бе припаднал, защото, преди да го събудят със студената вода, плисната в лицето му, бе минало много време. Спомняше си колко приятна му се бе сторила тази вода, макар и да не му бяха позволили да пие. Непрекъснато го бодяха със спринцовки.

Банки. Едва не бе загубил живота си заради имената на няколко въшливи банки. При топлите вълни, които заливаха тялото му, бе описал пътя на парите от момента, в който ги бе откраднал от Юнайтед Банк ъв Уейлс на Бахамските острови и ги бе прехвърлил в Малта, а после в Панама, където вече никой не би могъл да ги открие.

След като го бяха заловили, вече не знаеше къде ще отидат парите. Знаеше само, че са налице, заедно с лихвите и доходите от тях, бе почти сигурен, че им го е казал… сега си го спомняше съвсем ясно, защото си бе помислил… дявол да го вземе, знаят, че съм откраднал парите, че е невъзможно да профукаш деветдесет милиона за четири години… но, съвсем честно, не знаеше къде са сега и не би могъл да им съобщи, колкото и да го изтезават.

Санитарят му подаде чаша сода и той му каза:

— Obrigado.

„Благодаря“ на португалски. Защо говореше на португалски?

След като им каза за пътя на парите, не помнеше какво се бе случило. „Стига!“ — бе извикал някой от единия край на стаята. Не го бе видял. Мислеха, че са го убили.

Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. В един момент се свести, но беше сляп — потта, наркотиците и кошмарните крясъци го бяха ослепили. Или пък бяха превързали очите му, за да не вижда? Сега си спомняше, че си го помисли, защото тогава му бе минало през ум, че готвят някакво ново, още по-ужасно мъчение. Може би се канеха да режат части от тялото му. Както лежеше съвсем гол.

Ново убождане по ръката, отново ускорен пулс, отново настръхването на кожата. Приятелчето с онази играчка пак се приближава. Патрик имаше чувството, че го вижда пред себе си. „У кого са парите?“ — питаше оня.

Отпи от содата. Санитарят се въртеше наблизо и се усмихваше любезно, както на всеки друг пациент. На Патрик изведнъж му се догади, макар и да не бе ял много. Зави му се свят, главата му олекна. Реши да остане прав, за да може кръвта да се движи, за да може да мисли. Вторачи се в една рибарска лодка в далечината, чак на хоризонта.

На няколко пъти му бяха пускали ток, за да им каже имената. Беше крещял, че не ги знае. Залепиха електрод на тестисите му и болката стана неистова. Изпадна в несвяст.

Патрик не помнеше. Чисто и просто не помнеше последния етап от мъченията. Тялото му гореше. Смъртта приближаваше. Беше призовавал Ева, но дали само мислено? Къде се намираше тя сега?

Изпусна чашата със сода и протегна ръце към санитаря.

Стефано изчака да стане един през нощта и едва тогава излезе от къщата. С колата на жена си потегли по тъмната улица. Махна на двамата агенти, които седяха в микробуса на ъгъла. Караше бавно, за да имат време да обърнат и да тръгнат след него. Когато мина по моста Арлингтън, го следваха поне две коли.

Малкият конвой се носеше по пустите улици към Джорджтаун. Стефано имаше преимуществото да знае накъде е тръгнал. Сви рязко от Кей Стрийт по Уисконсин, после по Ем Стрийт. Паркира бързо в непозволен участък и измина пеша половин пресечка до хотел „Холидей Ин“.

Взе асансьора до третия етаж и почука на апартамента, в който го очакваше Гай. Бе се върнал в Щатите за първи път от много месеци и през последните три дни почти не бе мигвал. Стефано не даваше пет пари за това.

На масата до захранвания с батерии касетофон имаше шест касети с етикети, старателно подредени.

— Съседните стаи са празни — каза Гай и посочи в двете посоки. — Можеш да усилиш звука до последно.

— Гадно е, доколкото разбирам — каза Стефано.

— Доста. Никога повече няма да го правя.

— Можеш да си тръгваш.

— Добре. Аз съм в дъното на коридора, ако ти потрябвам.

Гай излезе. Стефано позвъни по телефона и след няколко минути на вратата почука Бени Арисия. Поръчаха си кафе без захар и до края на нощта слушаха писъците на Патрик в джунглата на Парагвай.

За Бени това бе най-приятното изживяване от доста време насам.