Джон Гришам
Партньори (41)

41

Докато съдия Карл Хъски шепнеше на ухото на колегата си Тръсел, се стигна до заключението, че проблемът с Ланиган трябва да бъде решен с предимство, за да се приключи веднъж завинаги. Сред юридическите кръгове в Билокси витаеха слухове за сделка, следвани от клюките за фирмата на Боуган, горката. Всъщност в сградата на съда не се говореше за нищо друго.

Тръсел започна деня си, обаждайки се на Т. Л. Париш и Санди Макдърмот за последно кратко уточняване на подробностите, което в края на краищата продължи няколко часа. Патрик на три пъти бе включван в дискусията чрез клетъчния телефон на доктор Хаяни. Двамата, пациент и лекар, играеха шах в кафенето на болницата.

— Затворът май ще му се размине — промърмори Тръсел след втория разговор с Патрик. Видимо не беше доволен от подобно лесно измъкване, но също така си даваше сметка, че много трудно би се стигнало до присъда. След като на подсъдимата скамейка чакаха наркотрафиканти и педофили, нямаше намерение да губи време с някакъв си крадец на трупове, колкото и да се шуми около него. Всички доказателства бяха косвени и при прословутата способност на Патрик да изпипва нещата до края изгледите за успех бяха минимални.

Уточниха условията на сделката. Най-напред съставиха общо искане да се оттеглят съществуващите обвинения срещу Патрик. След това беше изготвен нов обвинителен акт, с нови пунктове, както и съдебно нареждане за приемане на признанията на обвиняемия. Докато траеше първата среща, Тръсел се свърза по телефона с шериф Суийни, Морис Маст, Джошуа Кътър и Хамилтън Джейнс във Вашингтон. Освен това проведе и два разговора със съдия Карл Хъски, който чакаше в съседната стая за всеки случай.

Двамата съдии, както и Париш, можеха да бъдат свалени от постовете си при изборите, провеждани веднъж на четири години. Тръсел никога не бе имал конкуренция и се мяташе за политически неприкосновен. Хъски напускаше. Париш бе чувствителен на тази тема, макар че като добър политик предпочиташе да демонстрира традиционната фасада на човек, готов да взема трудни решения въпреки общественото мнение. Тримата имаха доста солиден опит в политиката и бяха научили един основен урок — трябва ли да предприемеш нещо, което може да се окаже непопулярно действай бързо. Приключи веднага. Колебанието позволява на болното място да загнои. Пресата поема нещата в свои ръце, предизвиква предварителни спорове, а в последствие налива масло в огъня.

След като Патрик обясни ситуацията с Кловис, всички се убедиха, че няма нищо сложно. Той трябваше да съобщи името на жертвата, заедно с разрешението на близките да се разкопае гробът, да се отвори ковчегът и да се види какво има вътре. Ако наистина се окажеше празен, споразумението щеше да е изпълнено. Тъй като до отварянето на ковчега щяха да съществуват съмнения, бе предвидено, ако все пак в него има труп, споразумението да се анулира и Патрик отново да бъде обвинен в предумишлено убийство. Когато говореше за жертвата, той изглеждаше достатъчно уверен в думите си и на практика никой не се съмняваше, че ковчегът ще се окаже празен.

Санди отиде в болницата и завари клиента си в леглото, заобиколен от медицински сестри, защото доктор Хаяни превързваше раните му. Обясни, че въпросът не търпи отлагане, Патрик се извини и ги помоли да излязат. Когато останаха насаме, двамата прочетоха всички текстове дума по дума и най-накрая Патрик ги подписа.

Санди забеляза кашона до крака на работната маса. Вътре бяха някои от книгите, които му бе дал да чете. Клиентът му бе започнал да си стяга багажа.

Санди хапна набързо сандвич в апартамента на казиното, докато чакаше секретарката да напише един документ. Двамата му помощници и втората секретарка се бяха върнали в Ню Орлиънс.

Телефонът иззвъня и той го сграбчи. Човекът, който се обаждаше, се представи като Джак Стефано от Вашингтон и предположи, че Санди е чувал за него. Да, беше. Оказа се, че Стефано е долу, във фоайето — искал да поговорят няколко минути. Разбира се. Тръсел бе наредил страните да се явят отново при него в два.

Седнаха в дневната и се вторачиха един в друг над разхвърляната масичка.

— Дойдох от любопитство — обясни Стефано, а Санди не му повярва.

— Не би ли трябвало да започнете с едно извинение? — попита Санди.

— Да, прав сте. Моите хора се поувлякоха там, в Бразилия. Наистина не трябваше да се отнасят толкова грубо с клиента ви.

— Това ли е представата ви за извинение?

— Съжалявам. Наистина сгрешихме. — Прозвуча неискрено.

— Ще предам думите ви на клиента ми. Сигурен съм, че те означават много за него.

— Да… добре… с развитието на нещата аз, разбира се, вече изтеглих конете си от това състезание. С жена ми заминаваме на почивка във Флорида и реших пътьом да се отбия.

Ще ви отнема само минута.

— Хванаха ли Арисия? — попита Санди.

— Да. Преди няколко часа. В Лондон.

— Добре.

— Той вече не е мой клиент и аз нямам нищо общо с историята около „Плат и Рокланд“. Наеха ме след изчезването на парите. Работата ми беше да ги открия. Опитах, платиха ми, приключих със случая.

— Тогава защо е това посещение?

— Чисто любопитство, както казах. Интересува ме един въпрос. Открихме Ланиган в Бразилия, защото някой го издаде. Някой, който го познаваше много добре. Преди две години ни се обади една фирма от Атланта, която се казваше „Плутон“. Те имаха клиент от Европа, който знаеше нещо за Ланиган и искаше пари срещу информация. По онова време ние разполагахме с известна сума, така че установихме делови отношения помежду си. Клиентът ни предлагаше някаква следа, ние се съгласявахме да платим, за да я научим, след това давахме парите и клиентът винаги се оказваше точен. Въпросният човек знаеше ужасно много за Ланиган… къде е бил, навиците му, псевдонимите му. Всичко беше по сценарий, явно зад цялата работа стоеше мозък. Ние знаехме какво ще стане и, честно казано, горяхме от нетърпение. Най-накрая пуснаха голямата бомба. Срещу един милион клиентът бил готов да ни каже къде живее. Дадоха ни чудесни снимки на Ланиган… как мие колата си, фолксвагена костенурка. Платихме. Хванахме го.

— Е, кой беше този клиент?

— Това се питам и аз. Трябва да е онази адвокатка, нали?

Санди реагира малко бавно. Изсумтя, сякаш искаше да се изсмее, но не му беше весело. Постепенно си спомни разказа и за момчетата от „Плутон“, които трябвало да следят какво прави Стефано, който, разбира се, е издирвал Патрик.

— Къде е тя сега? — попита Стефано.

— Не знам — отговори Санди. Беше в Лондон, но това определено не влизаше в работата на Стефано.

— На този тайнствен клиент платихме общо милион сто и петдесет хиляди долара, а тя, или той, ни го предаде. Като Юда.

— Това вече е свършило. Какво искате от мен?

— Както казах, любопитен съм, нищо повече. Бих се радвал, ако някой ден, когато научите истината, ми се обадите. Нямам какво да спечеля или загубя, но все ще ме човърка отвътре, докато не разбера дали в края на краищата тя е взела парите.

Санди обеща някой ден евентуално да му се обади, ако научи истината, и Стефано си тръгна.

 

 

Шериф Реймънд Суийни чу слуховете за сделката по време на обяда си и мисълта никак не му се понрави. Обади се на Париш и съдия Тръсел, но и двамата бяха твърде заети, за да разговарят с него. Кътър беше в кабинета си.

Суийни отиде в съда така, че да го видят. Застана в коридора между кабинетите на съдиите, та ако нещо стане, да се окаже в центъра. Зашушука с приставите и полицаите. Нещо се готвеше.

Страните се появиха към два часа със здраво стиснати устни и сериозни лица. Събраха се в кабинета на Тръсел и заключиха вратата. Суийни почука след десет минути и прекъсна срещата с настояването да му се каже какво става с неговия затворник. Съдия Тръсел спокойно го уведоми, че обвиняемият скоро ще се признае за виновен, обясни му какво следва от това и го увери, че според него, както и според всичко присъстващи, това е най-доброто, което може да се направи в интерес на правосъдието.

Суийни имаше свое собствено мнение, което сподели веднага:

— Ще ни сметнат за глупаци. Страстите са нагорещени.

Хващаме богат разбойник, а той се откупва, за да не влезе в затвора. Какво сме ние? Едни палячовци?

— А ти какво предлагаш, Реймънд? — попита Париш.

— Радвам се, че ме попита. Най-напред ще го тикна в окръжния и ще го оставя да си поседи там известно време, като всички затворници. След това ще го съдя както му е редът.

— За какво престъпление?

— Откраднал е проклетите пари, нали? Изгорил е онзи труп, нали? Затова трябва да гние десет години в Парчман.

— Не е откраднал парите тук — обясни Тръсел. — Извън нашата юрисдикция е. С това можеха да се справят федералните, но те оттеглиха обвиненията си.

Санди седеше в ъгъла, вперил поглед в някакъв документ.

— Значи някой е направил гаф, а?

— Не сме ние — отговори Париш веднага.

— Страхотно. Отиди го кажи на тези, които са те избрали. Обясни им, че са виновни федералните, защото не заемат изборни длъжности. Ами изгорелият труп? Ще го пуснете по живо по здраво, след като е признал какво е направил?

— Смяташ ли, че трябва да бъде съден за това? — попита Тръсел.

— Разбира се, по дяволите.

— Добре. А как мислиш, че ще докажем вината му в съда? — попита Париш.

— Ти си прокурор, това е твоя работа.

— До, но ти, изглежда, знаеш всичко. Обясни ми как да докажа, че е виновен.

— Нали сам ти е казал, че го е направил?

— Да, но смяташ ли, че Патрик Ланиган ще седне на свидетелското място при собствения си процес и ще признае пред съдебните заседатели, че е изгорил труп? Това ли е представата ти за стратегия?

— Няма да го направи — увери го Санди услужливо.

Шията и бузите на Суийни почервеняха. Размахваше ръце във всички посоки. Вторачи се гневно в Париш, после в Санди.

Най-накрая осъзна, че юристите са обмислили всичко, и се овладя.

— Кога ще стане това? — попита той.

— Днес, късно следобед — отговори Тръсел.

Суийни не хареса и това. Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и излезе.

— Вие, юристите, гледате само своето — каза той на вратата така, че всички да чуят.

— Като голямо щастливо семейство — отвърна Париш с натежал от сарказъм глас.

Суийни затръшна вратата и тръгна по коридора. Качи се в необозначената си кола и по телефона се свърза с личния си информатор — репортер от местния ежедневник.

 

 

Тъй като семейството, доколкото можеше да се нарече така, бе дало разрешение, а също и Патрик, изпълнителят на завещанието, разкопаването на гроба не беше никакъв проблем. Съдия Тръсел, Париш и Санди осъзнаваха иронията в случая — Патрик, единственият приятел на Кловис, трябваше да подпише клетвена декларация, с която да позволи разравянето на гроба, за да се освободи от съдебно преследване. Всяко решение им се струваше подплатено с ирония. Процедурата беше доста по-различна от ексхумацията, за която се искаше съдебно решение, съответните обосновки, а понякога дори и специално съдебно заседание. Сега ставаше дума за „надникване“ в ковчега — процедура, неописана в кодексите на щата Мисисипи, поради което съдия Тръсел си бе позволил да приеме свободно тълкувание. Кои би могъл да пострада? Семейството не. Не и ковчегът. Бе повече от ясно, че от операцията няма да има кой знае каква полза. Роланд все още бе собственик на погребалното бюро в Уигинс. Той си спомняше много добре стария Кловис Гудман и адвоката му, както и скромното бдение в дома на стареца, на което бе присъствал единствено адвокатът. Да, каза той на съдията по телефона, спомням си го добре. Бил чел нещо за мистър Ланиган, но не направил никаква връзка между двете събития.

Съдия Тръсел му разказа набързо за какво става дума. Роланд заяви, че не е отварял ковчега след бдението, не се налагало и никога не го правел при подобна ситуация. Докато съдията говореше, Париш изпрати по факса в погребалното бюро копия от разрешенията за разравяне на гроба, подписани от Дийна Постъл и Патрик Ланиган като изпълнител на завещанието.

Роланд изведнъж се изпълни с желание да помогне. Дотогава никога не му били крали труп, хората в Уигинс не правели такива неща и, да, разбира се, можел да уреди разкопаването за отрицателно време. Гробището също беше негово. Съдия Тръсел изпрати там своя секретар и двама пристави. На красивия надгробен камък пишеше:

Роланд чакаше с лопата в ръка и даваше напътствия, докато работниците разравяха меката пръст с мотики. До ковчега стигнаха за по-малко от петнайсет минути. Роланд и един от работниците скочиха в трапа и изхвърлиха още пръст с лопатите си. Тополовите дъски бяха започнали да гният по ъглите на ковчега. Роланд възседна долния край и стиснал гаечния ключ с изпоцапани ръце, започна да развинтва болтовете откъм горния край. После подпря с лост капака, който проскърца и най-сетне се отвори.

Ковчегът бе празен и това не бе изненада за никого.

Разбира се, вътре бяха четирите бетонни блокчета.

 

По план трябваше да го направят на открито заседание, според изискванията на закона, но да изчакат до пет часа, края на работното време, когато повечето служители си тръгваха. Всички бяха съгласни с часа, най-вече съдията и прокурорът, които бяха убедени, че постъпват правилно; но независимо от това бяха нервни. През целия ден Санди бе настоявал за бързо решаване на въпроса, особено след като бе постигнато споразумението и бе установено, че ковчегът е празен. Няма какво повече да се чака. Клиентът му все още е арестуван, макар и никой да не му съчувства. Съдът не е във ваканция. Улучен е и моментът. Какво повече да чакат?

Нищо, реши най-накрая негова светлост. Париш не възрази. През следващите три седмици го чакаха три други дела, така че приключването с Ланиган щеше да е и някакво облекчение.

Часът бе удовлетворителен и за защитата. С малко късмет можеха да излязат от съдебната зала на десетата минута. С малко повече късмет никой нямаше да ги види. Патрик бе доволен от решението. Какво друго можеше да прави?

Облече си широки памучни панталони и бяла риза, обу нови мокасини на бос крак заради протрития от въжето глезен. Прегърна Хаяни и му благодари за приятелството. Прегърна сестрите и благодари на санитарите. Обеща им някой ден да дойде да ги види. Всички знаеха, че няма да го направи.

След повече от две седмици като пациент и арестант Патрик напусна болницата с адвоката си и въоръжената охрана, която чинно го следваше по петите.