Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

12

От Маями Ева излетя за Ню Йорк, а оттам замина за Париж с „Конкорд“. Да пътува с „Конкорд“ беше разточителство, но сега тя се смяташе за богата жена. От Париж отиде в Ница, а оттам с кола до Екс ан Прованс — пътешествието, което с Патрик бяха предприели близо година по-рано. Това бе единственият път, когато той бе напуснал Бразилия след пристигането си там. Пресичането на граници го ужасяваше, въпреки че притежаваше съвършен нов фалшив паспорт.

Бразилците обичат всичко френско и почти всички образовани техни сънародници знаят езика и познават френската култура. Бяха взели апартамент във „Вила Галиси“ — красив старинен хотел в края на града, и бяха прекарали там седмица. Разхождаха се по улиците, пазаруваха, обикаляха ресторантите, от време на време отскачаха до селата между Екс и Авиньон. Освен това прекарваха много време в стаята си, като младоженци. Веднъж, след като бе изпил доста вино, Патрик каза, че това е меденият им месец.

 

 

Ева нае по-малка стая в същия хотел и след като поспа, излезе по хавлия на терасата да пие чай. По-късно обу джинси и се разходи по Мирабо — главната улица на Екс. Поръча си чаша вино в едно кафене с маси на тротоара и се загледа в хлапетата от местния колеж, които сновяха по улицата. Завиждаше на младите влюбени — разхождаха се безцелно ръка за ръка, без никакви тревоги и притеснения. Тя и Патрик също се бяха разхождали по този начин — шепнеха си, смееха се, сякаш сенките от миналото бяха изчезнали.

Тъкмо в Екс по време на единствената цяла седмица, която бяха прекарали заедно, разбра колко малко спи той всъщност. Когато и да отвореше очи, той вече бе буден. Лежеше неподвижно и я наблюдаваше, като че ли я грозеше опасност. Нощната лампа неизменно светеше. Когато заспиваше, стаята винаги бе тъмна, а когато се събудеше, лампата светеше. Той я гасеше, прегръщаше Ева и я галеше нежно, докато заспи отново. След това също се унасяше в кратка дрямка, после се събуждаше и пак палеше лампата. Ставаше доста преди разсъмване, а понякога, когато най-накрая тя самата се измъкнеше от леглото, го заварваше да седи на терасата, прочел сутрешните вестници и няколко глави от поредната кримка.

— Никога повече от два часа — бе отговорил, когато го попита колко време спи. Рядко дремваше през деня и никога не си лягаше рано.

Не носеше оръжие и не се озърташе страхливо във всички посоки. Не беше подозрителен към непознати. И почти не говореше за живота си на човек, който се крие. Освен това, че почти не спеше, изглеждаше съвършено нормален и Ева често забравяше, че е един от най-издирваните хора на света.

Макар че предпочиташе да не разговарят за миналото му, имаше моменти, когато това бе неизбежно. В края на краищата бяха заедно единствено защото той бе избягал и си бе създал нова самоличност. Любимата му тема бяха момчешките години в Ню Орлиънс, а не животът на възрастен, от който бе избягал. Почти никога не споменаваше жена си, но Ева знаеше, че той дълбоко я презира. Бракът му бе кошмарен и той отдавна бе решил да сложи край.

Веднъж се бе опитал да говори за Ашли Никол, но само мисълта за детето го накара да се просълзи. Гласът му се разтрепери и той се извини. Било твърде болезнено.

Тъй като миналото все още не беше приключило, бе трудно да се мисли за бъдещето. Докато някъде там, назад, се движеха сенките, бе невъзможно да се правят планове. Патрик не си позволяваше да разсъждава за бъдещето, преди да е приключил с миналото.

Сенките му пречеха да спи — Ева бе сигурна в това. Сенките, които тя не можеше да съзре, а само усещаше.

 

 

Бяха се запознали в офиса на фирмата й в Рио преди две години. Беше се представил за канадски бизнесмен, който живее в Бразилия и има нужда от добър адвокат да го съветва по проблемите на вноса и данъците. За да изиграе ролята, се бе облякъл с елегантен ленен костюм и бяла колосана риза. Беше слаб, загорял от слънцето и симпатичен. Португалският му беше много добър, макар и не толкова, колкото нейният английски. Той държеше да говорят на нейния език — тя на неговия. Първият им делови обяд продължи повече от три часа и двамата разбраха, че ще има и други. Последва дълга вечеря, сетне се разхождаха боси по плажа на Ипанема.

Съпругът й беше доста по-възрастен от нея и бе загинал при самолетна катастрофа над Чили. Нямаха деца. Патрик, или Данило, както се наричаше в началото, твърдеше, че първият му брак за щастие е приключил с развод и че бившата му жена все още живее в Торонто.

През първите два месеца Ева и Данило се виждаха по няколко пъти седмично и романтиката бе завладяваща. Най-накрая й каза истината — цялата.

Една вечер, след като хапнаха в апартамента й и пиха хубаво френско вино, Данило се възпротиви срещу миналото и откри душата си. Говори, без да спре, до ранните часове на деня и от самоуверен бизнесмен се превърна в изплашен беглец. Изплашен и разтревожен, но много богат.

Облекчението бе толкова силно, че той едва не се разплака, но успя да се овладее. В края на краищата намираха се в Бразилия, а там мъжете просто не плачат. Особено пък пред красиви жени.

Това още повече я плени. Тя го прегърна, целуна го и се разплака вместо него, после обеща да направи всичко, което е по силите й, за да му помогне. Той й бе доверил най-тъмните, най-смъртоносните си тайни, а тя обеща да ги пази вечно.

През следващите седмици й каза къде са парите и я научи как може да ги движи из целия свят светкавично. Заедно изучаваха офшорните зони по света и проучваха възможностите за сигурно инвестиране.

Преди да се срещнат, бе прекарал в Бразилия две години. Бе живял в Сау Паулу — първия му дом, в Ресифи, в Минас Жераис и пет-шест други места. Два месеца бе работил по Амазонка и бе спал на баржа, под дебела мрежа против комари, толкова гъсто накацана от насекоми, че не се виждала луната. Бе чистил дивеча, убит от богати аржентинци в Пантанал — огромен резерват, колкото Великобритания, в щатите Мату Гросу и Мату Гросу ду Сул. Беше виждал места от собствената й страна, за които тя не бе и чувала. Бе избрал Понта Поран за свой дом много внимателно, сред милиони други подходящи места в огромната страна. Градчето беше малко и отдалечено, освен това се намираше близо до границата с Парагвай — лесно би могъл да избяга там в случай на нужда.

Тя не бе оспорила решението му. Предпочиташе той да остане в Рио, близо до нея, но се бе примирила с преценката му, защото не знаеше нищо за живота на беглеца. Беше й обещавал многократно един ден да бъдат заедно. Понякога се срещаха в апартамента в Куритиба — кратки отрязъци от меден месец. Траещи най-много по няколко дни. Тя копнееше за нещо повече, но той не желаеше да прави планове.

Месеците минаваха и Данило — тя никога не го наричаше Патрик — се убеждаваше все повече и повече, че ще го открият. На нея не й се вярваше, особено предвид на педантичните усилия, които той полагаше да избяга от миналото си. Безпокоеше се повече, спеше по-малко, обясняваше й какво трябва да направи, ако се случи едно или друго. Престана да говори за парите. Предчувствията не му даваха нито миг покой.

 

 

Щеше да остане в Екс още няколко дни, да гледа Си Ен Ен и да чете американските вестници, които успееше да намери. Съвсем скоро щяха да прехвърлят Патрик в Щатите, да го тикнат в затвора и да го обвинят във всевъзможни ужасни престъпления. Той знаеше, че ще лежи зад решетки, но я бе уверил, че всичко ще мине добре, че ще се справи. Би могъл да изтърпи всичко, стига да знае, че тя ще го чака.

Вероятно щеше да се върне в Цюрих, за да уреди нещата си. Не бе сигурна какво ще прави след това. Беше изключено да се прибере у дома и това й се струваше особено тежко. Беше говорила с баща си три пъти, винаги от автомати по летищата, и го бе уверявала, че всичко е наред. Бе му обяснила, че в момента просто няма как да се прибере. С Патрик щеше да контактува чрез Санди, но преди да го види, щяха да минат седмици.

 

 

Поиска първото хапче малко преди два сутринта, след като се събуди от остра болка. Сякаш отново пускаха ток през крака му. Жестоките гласове на палачите не му даваха покой. Къде са парите, Патрик? — скандираха като някакъв демоничен хор. — „Къде са парите?“ Дремещият нощен санитар му донесе хапчето на поднос, но забрави водата. Патрик поиска чаша, после сложи хапчето в устата си и го преглътна с малко топла сода, останала от по-рано.

Минаха десет минути, но нищо не се случи. Беше плувнал в пот. Чаршафите бяха подгизнали. Раните горяха още повече от солта. Други десет минути. Включи телевизора. Онези, които го бяха отвлекли и изтезавали, все още бяха някъде навън, все още търсеха парите и несъмнено много добре знаеха къде е той. Денем се чувстваше по-спокоен. Тъмнината и сънищата връщаха онзи кошмар. Трийсет минути. Позвъни на сестрата, но не се появи никой.

Унесе се. Събуди се в шест, когато дойде лекарят — днес нямаше усмивки, беше самата деловитост. Огледа раните набързо и заяви:

— Готов си да пътуваш. Там, където отиваш, има добри доктори.

Записа нещо в картона му и излезе, без да каже дума повече.

Трийсет минути след него се появи агент Брент Майърс. Усмихна се злобно и извади значката си, сякаш се упражняваше в показването й.

— Добро утро — каза той.

Патрик не го удостои с поглед, а попита:

— Не можа ли да почукаш, преди да влезеш?

— Да, разбира се. Извинявай. Патрик, говорих с лекаря.

Има добра новина… отиваш си у дома. Утре те изписват.

Имам заповед да те придружа. Тръгваме утре сутринта. Правителството ти осигурява специален военен самолет до Билокси. Не е ли вълнуващо? И аз ще бъда с теб!

— А сега би ли си тръгнал?

— Разбира се, ще се видим утре сутринта.

— Просто си върви.

Майърс изскочи от стаята и затвори вратата. След него дойде Луис. Влезе тихо, с поднос кафе, сок и нарязано манго. Той мушна един пакет под дюшека на Патрик и го попита дали има нужда от още нещо. Патрик каза, че няма, и му благодари тихо.

Час по-късно дойде и Санди в очакване на, както си мислеше, дълъг ден, изпълнен с ровене в изминалите четири години и откриване на отговори на стотиците въпроси, които искаше да зададе. Телевизорът угасна, щорите се вдигнаха, в стаята нахлу светлина и денят започна.

— Искам веднага да се върнеш в Щатите и да вземеш с теб това — каза Патрик. Подаде му пакета. Санди седна на единствения стол и разгледа снимките бавно и внимателно.

— Кога са правени? — попита той.

— Вчера. — Санди записа датата в бележника си.

— От кого?

— От Луис, санитаря.

— Кой направи това с теб?

— Кой ме е арестувал?

— ФБР.

— В такъв случай, мисля, че е дело на ФБР. Собственото ми правителство ме проследи, хвана ме, изтезава ме и сега ме връща в страната. Правителството, Санди. ФБР, Министерството на правосъдието, местните власти… областният прокурор, всички останали от групата по посрещането ми.

Виж добре как постъпиха с мен.

— Затова трябва да бъдат дадени под съд — отбеляза Санди.

— За милиони. При това бързо. Ето какъв е планът: утре сутринта тръгвам с някакъв военен самолет за Билокси.

Можеш да си представиш какво посрещане ще ми устроят.

Трябва да се възползваме от него.

— Да се възползваме?

— Именно. Трябва да заведем делото днес следобед, така че утре сутринта новината да се появи във вестниците. Обади им се. Дай им две от снимките, тези, които съм отбелязал на гърба.

Санди ги намери. Едната беше близък план на раните на гърдите му. Лицето му също се виждаше. Другата показваше изгаряне от трета степен върху бедрото.

— Искаш да ги дам на пресата?

— Само на местния ежедневник. Единствено той ме интересува. Четат го осемдесет процента от хората в окръг Харисън, откъдето съм сигурен, че ще бъдат съдебните заседатели.

Санди се усмихна.

— Май снощи не си спал много, а?

— Не съм спал от четири години.

— Идеята е брилянтна.

— Не чак толкова, но е един от малкото тактически ходове, които можем да сервираме на хиените, точещи зъби за трупа ми. Ще им сервираме това и поне малко ще охладим чувствата. Помисли, Санди. ФБР изтезава заподозрян, при това американски гражданин.

— Брилянтно, просто брилянтно. Само ФБР ли ще съдим?

— Да. Нещата трябва да са максимално прости. Аз срещу ФБР, срещу правителството — за трайни физически и психически увреждания от брутални изтезания по време на разпит някъде в джунглите на Бразилия.

— Звучи ми чудесно.

— Ще звучи още по-чудесно, когато попадне в ръцете на пресата.

— Колко?

— Все ми е едно. Десет милиона реални щети, сто милиона наказателно обезщетение.

Санди записа в бележника си и прелисти следващата страница. След малко спря и вдигна очи към Патрик.

— Всъщност не бяха от ФБР, нали?

— Не — отвърна Патрик. — Не бяха. На ФБР ме предадоха някакви анонимни главорези, които ме преследват от дълго време. Те още дебнат някъде.

— Във ФБР знаят ли за тях?

— Да. Стаята утихна. Санди чакаше да чуе още, но Патрик мълчеше. Чуваше се бъбренето на сестрите в коридора. Патрик се намести в леглото.

— Санди, трябва да побързаш. По-късно ще имаме предостатъчно време да поговорим. Знам, че имаш въпроси, само ми дай малко време.

— Окей, мой човек.

— Заведи делото и вдигни врява до небето. По-късно винаги можем да го променим и да настъпим истинските виновници.

— Няма проблем. Не ми е за първи път да съдя не когото трябва.

— Това е стратегия. Малко симпатия на моя страна няма да навреди.

Санди прибра бележника си и снимките в куфарчето.

— Внимавай — каза Патрик. — Веднага щом се разбере, че си мой адвокат, ще привлечеш вниманието на всевъзможни незнайни и жестоки хора.

— Пресата ли имаш предвид?

— И пресата, но не съвсем. Санди, скрил съм много пари. Има хора, готови на всичко, за да ги открият.

— Колко останаха от тези пари?

— Всичките. Дори повече.

— Могат да се окажат нужни, за да те отърва, приятелю.

— Имам план.

— Сигурен съм, че имаш. Ще се видим в Билокси.