Арнет Лем
Нишките на съдбата (24)

ЕПИЛОГ

Пъруикшир, 1782

Сюизън се чувстваше напрегната като силно опъната струна на шотландска лютня. За кой ли път сплете пръсти и погледна към отворената порта на замъка.

Празна. И изпълнена с очакване.

Огледа двора. Покрай стените бяха наредени тъкачите и фермерите, изоставили временно работата си, и бъбреха възбудено. Лаклан, скромната му американска съпруга и огромното им семейство стояха, сключили молитвено ръце.

Сюизън погледна нервно вляво.

— Сибийл, по-кротко. Ще измачкаш редингота на баща си.

Десетгодишната й дъщеря, седнала в скута на Майлс, замръзна на място.

— Искам Камерон да дойде — оплака се тя.

Прозвуча тромпет. Кроткото бъбрене престана мигновено.

Сибийл изписка и плесна с ръце.

— Идват!

Майлс повдигна вежди, изпълнен с очакване, но напрежението не можеше да засенчи гордостта в топлите му кафяви очи. Пулсът на съпругата му се ускоряваше непрекъснато. Седнала с изправен гръбнак, тя отново се обърна към главния вход. Подобно на ранна утринна мъгла над езерото Лох Ейл, във въздуха бе надвиснало нетърпение.

Тогава го видя. Сина си. Камерон Кънингам.

Седнал гордо изправен на прекрасния си шотландски жребец, следващият господар на Роуард касъл премина през главната порта.

Из тълпата се понесоха женски въздишки и мъжки шепот. Сюизън се усмихна — по-голяма похвала не можеше да бъде направена на красивия й син. Широките му рамене бяха покрити с дебело палто от агнешка кожа, силните му крака бяха обути с прекрасни кожени ботуши.

— Мамо, защо Камерон не се усмихва? — попита Сибийл.

Сюизън усети, че я пробожда разочарование — мисията му се бе провалила.

Камерон бе отишъл в Лондон, за да преговаря с крал Джордж. През изминалата година синът й бе изхарчил и последния петак от своето наследство в името на Шотландия. Така че накрая се бе наложило да преговаря въоръжен единствено с неустоимата си усмивка и маниерите си на роден победител.

Докато настроението на майка му падаше, приветствените викове на планинците ставаха все по-силни. Те не бяха разбрали — засега.

Камерон насочи коня си към нея. Внезапно спря.

Множеството се раздвижи, за да му направи път.

Устата й пресъхна. Колко смел беше само! Непоколебим оптимист, Камерон бе сигурен, че ще успее да убеди краля да позволи отново на шотландците да тъкат своите карирани платове с характерни десени и да свирят на гайда. Искаше й се да се спусне към сина си, да протегне ръце и да утеши наранената му гордост. Но не го направи — младежът вече не бе чувствителния юноша. Не, бе смел и независим двайсет и една годишен мъж.

Той се изправи върху стремето и протегна и двете си ръце. Сърцето й, както обикновено, спря да бие за момент, когато го видя да се усмихва. През замъглените си от сълзи очи, Сюизън го наблюдаваше как разкопчава палтото си.

— Камерон, липсваше ни — провикна се Сибийл.

Той прати въздушна целувка на сестра си, после вдигна ръка към врата си. С един жест съблече горната си дреха.

Това, което се разкри под нея, изпълни Сюизън с неописуемо щастие. За първи път през последните двайсет и шест години в Шотландия някой носеше кариран плат и това бе синът й!

— Истински Камерон, Камерон, Лохиел Камерон! — понесе се рев над тълпата.

Гордост, допълнително усилена от годините на потисничество и изострена от майчината й любов, изпълниха сърцето на Сюизън.

За първи път в живота си отправи благодарствени слова към някой английски крал. Джордж III бе премахнал забраната над шотландските карирани платове.

— Макаду! — извика младият мъж и даде знак на помощника си да мине напред.

Макаду Дъндас, с блеснала на есенното слънце леноноруса коса, с широка като Комин мур усмивка на лицето, приближи коня си до жребеца на Камерон и опъна юздите. Той също разкопча и съблече палтото си. Под него се показаха няколко гайди.

Скоро дворът се изпълни с пискливите им звуци. Сърцата и умовете на събралите се обитатели на Пъруикшир преливаха от щастие.

— И как — рече Майлс, като вдигна Сибийл от скута си, — успя да изтъчеш този плат? Доколкото знам, ти изгори устройствата за тъкане на десените преди повече от двайсет години.

Сюизън посрещна спокойно строгия му поглед.

— Да, изгорих Maide dalbh, до една.

— Този път сигурна ли си? — попита той, като се приближи още повече до нея.

Съпругата му си пое дълбоко въздух.

— Да, сигурна съм. Прекопирах ги върху хартия, но не е същото като да имаш самите Maide dalbh.

Ето, най-после го беше изрекла.

Очите му я изгаряха.

— Пазила си всички тези чертежи и не си ми казала? През всичките тези години ме остави да мисля, че десените са изгубени за теб?

— Да, любов моя — призна тя. — Така направих.

— Лъгала си ме.

По гръбнака й запълзяха неспокойни тръпки. С надеждата да отвлече вниманието му, тя възкликна:

— Гледай! О, Майлс, виж колко приличат на нашия Камерон черното и червеното. — Обърна се към сина си, който тъкмо качваше хубавата темпераментна Сорча Бърк на седлото. — Той има твоите цветове, с изключение…

— Сюизън… — изръмжа Майлс, който не се бе хванал на хитростта й.

Без да се впечатлява от тона му, тя продължи да нарежда безгрижно:

— С изключение на очите. Те са моите. Избухливостта му обаче е нещо съвсем друго. В това отношение прилича много на теб.

— Аз не съм избухлив! — изрева Майлс, дъщеря му се изкиска в отговор. — Върви при брат си, Сибийл.

Кафявите й очи блестяха, но тя не се помръдна.

Майлс се обърна към съпругата си.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Точно казвах, скъпи, че не си избухлив. — Сюизън целуна брадясалата му буза и намигна на Сибийл. — Нежен и мил си като новородените агънца на Макайвър. Но това е само една от причините да те обичам.