Арнет Лем
Нишките на съдбата (3)

ГЛАВА ТРЕТА

— Ето част от надницата ти, Мора — каза Маки и извади няколко монети от джоба си. — Остатъка ще получиш тогава, когато Куксън се заеме отново със счетоводните си книги.

— Не мога да взема пари от теб, Маки.

— Това е от фонда за поддържане на домакинството — отвърна икономката, видимо смутена.

Сюизън осъзна грешката си. От слугите се очакваше да приемат с нетърпение заплатата си, какъвто и да е нейният източник. Извърна очи и пое парите.

— Благодаря ти, в такъв случай. Не мислех, че е прилично да си ги искам.

Маки се усмихна добродушно.

— Ти свърши чудесна работа, момиче. Справи се по-добре и по-бързо, отколкото биха го сторили повечето. Кой би могъл да очаква, че една тъкачка ще научи само за една нощ слугинските задължения? Свикнеш ли веднъж с нашия начин на живот, няма да имаш повече проблеми.

— Много мило, че ми го казваш.

Икономката не предполагаше колко повече неща бе научила Сюизън.

— В случая важно е мнението на господаря — заяви Маки и вирна брадичка. — А той е доволен от работата ти.

— Господарят Кънингам ли го каза? — попита младата жена, като се питаше защо Майлс би си направил труда да забележи труда на една слугиня и да й прави комплименти. — Цяла седмица не е имал за закуска друго освен кифлички.

— Той си пада по твоите кифлички. Не се изненадвай от милите му думи. Прекрасен човек е. Най-добрия, за когото съм работила.

Последното нещо, което желаеше Сюизън, бе да спори с Маки във връзка със съмнителните добродетели на Майлс Кънингам.

— Да отида ли да пазаря днес вместо теб? — попита тя.

— Не, миличка, по-добре този път за това да се погрижа аз. Трябва да се купуват много неща. Няма как, щом ще идват на вечеря граф Ейнсбъри, високомерната му дъщеря и разни други като тях.

Младото момиче се обезсърчи. Беше свикнала да ходи всеки ден на пазар, за да осигури на Маки повече време да се грижи за Оли Куксън, той се възстановяваше бавно. Това позволяваше на Сюизън да се среща тайно с Нели, която от своя страна бързо губеше илюзиите си относно Лондон. Обзета от отчаяние, тя възкликна:

— Тогава да направим списък.

Маки я изгледа смаяна.

— Нима можеш да четеш и пишеш?

На Сюизън не й се искаше да признае, че има подобни умения — повечето английски прислужници бяха неуки. Беше започнало да й омръзва обаче да се прави на слугиня и да се чувства като крадла. Един следобед в градината край пазара щеше да й се отрази добре, да повдигне духа й. А Нели сигурно вече щеше да има доказателството, нужно на Сюизън да обвини Майлс, че имитира платовете им.

— Да, мога, и то не по-зле от лейди Сюизън — не се сдържа да не добави тя.

Лицето на икономката се озари от щастлива усмивка и тя плесна с ръце.

— Сядай тогава, а аз ще донеса нещата за писане от кабинета на господаря — каза Маки и излезе от стаята.

Младата жена си наля нова чаша чай и се настани пред кухненската маса. Откакто Майлс се бе върнал, тя се опитваше да играе възможно най-достоверно ролята си, дори когато той отсъстваше от къщата и беше някъде по работа или се забавляваше.

Дали господарят нямаше да заподозре нещо, като разбере, че тя може да чете и пише? Маки със сигурност щеше да му каже. Но как ли ще реагира той? Сюизън се безпокоеше. Тя беше изключително предпазлива, но с всеки изминал ден откриваше, че той се различава все повече от представата, която си бе създала за него. Защо я разпитваше непрекъснато за „заварената си сестра“ Сюизън Харпър, и то неизменно с такава нежност в гласа?

Имаше и нещо дори още по-объркващо — начинът, по който я гледаше. Това бе открито и прямо оглеждане, което я караше да се чувства изключително неудобно.

С надеждата, че чаят ще оправи разклатените й нерви и ще й помогне да прогони Майлс от мислите си, тя надигна чашата и отпи жадно. Набезите й в мазето ставаха все по-чести. С Нели бяха успели да отмъкнат повече от десет десена.

При звука на приближаващите се стъпки Сюизън отпъди неспокойните мисли от главата си и се съсредоточи върху задачата да се държи като слугиня. Списъкът за пазара се оказа наистина дълъг, а и Маки изпадаше в подробности за всяко едно нещо. Магданозът трябваше да бъде хрупкав, пъдпъдъците — добре оскубани, а черешите — без нито едно петънце.

— И в никакъв случай не кафяви гъби — провикна се Маки откъм килера. — Или вземаш от хубавите малки бели гъбки, или не купувай изобщо.

Сюизън бе преполовила вече втората страница от списъка, когато я обзе странно безпокойство. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Гласът на икономката се превърна в далечен звук. В стаята имаше някой друг.

Нямаше нужда да се оглежда, за да разбере, че Майлс е влязъл, но тази мисъл я привличаше като дете към панаир. Той стоеше на вратата за кухнята, хванал се за гредата над главата си. Позата подчертаваше още повече стройните му бедра, тесния ханш и широките рамене. Погледът й бе привлечен неумолимо към лицето му. Пълните му устни бяха леко отделени една от друга и загатваха нещо подобно на усмивка. Кафявите му очи, прекалено чувствителни и изразителни за мъж с неговите размери и репутация, както обикновено я изучаваха и сякаш й правеха дисекция.

За миг, и напълно против волята си, Сюизън се улови, че се моли Кънингам да не я помисли за смахната. Едва сдържа желанието си да стане, да се приближи до него и да поиска прошка. Вместо това затаи дъх и с усилие на волята си издържа погледа му.

Тогава младият мъж се усмихна и в следващата секунда тя се осъзна. Изкашля се и остави перото на масата. Наклони глава и попита тихо:

— Да ви донеса ли нещо, сър?

Усмивката достигна до очите му. С нехайната грация, която младото момиче вече познаваше до болка, той тръгна към нея. Постави широката си, потъмняла от слънцето длан върху масата, надвеси се над рамото й и надникна в листа пред нея.

— Имаш чудесен почерк… лесен за четене.

Гласът му бе тих, а дъхът му, който я галеше по врата, замая главата й. Познатото ухание на бръснарския му сапун се просмука в нея и й напомни за други времена — тогава, отдавна, отдавна, когато бяха все още приятели.

— Искам и няколко пресни моркова, ако зеленината им е прясна — провикна се Маки.

Сюизън взе отново пачето перо, но сега неговото скърцане започна да лази по нервите й. Младият мъж огледа списъка, след което погледът му се премести отново върху нея.

— И две зелки за супата — додаде икономката. — Негова светлост казва, че миришела като трюмна вода, но въпреки това помага на червата да се изпразват редовно.

Обгърната в мъгла, изпълнена с прекрасни видения, Сюизън все пак успя да прибави и този зеленчук към списъка.

— Написа грешно „зеле“.

Виеше й се свят от гласа му. Почти не забеляза кога той измъкна перото от пръстите й. Маки извика нещо. Младата жена така и не разбра какво е то, но Майлс го чу.

— Мразя бъбреци — заяви безжизнено той, макар очите му да танцуваха. — А ти?

Сюизън кимна. В този момент бе готова да размени леглото си за овчарското куче на Макайвър. Дълбоко в съзнанието й обаче се оформяше един въпрос… а може би беше предупреждение? Нещо не беше наред.

Наложи си да добави бъбреците към списъка.

— Държиш перото също като Сюизън.

Думите му я оглушиха. Езикът й сякаш надебеля, неспособен да се движи и да отвърне нещо, докато Майлс оглеждаше изпитателно лицето й. Мили Боже, ето че се бе издала! Той несъмнено щеше да разпознае почерка й по писмата, които му бе писала. Сега щяха да я обесят като измамница и предателка… освен ако не измислеше нещо, с което да се измъкне. Именно с тази цел каза:

— И защо не? Имахме един е същ учител.

— Защо се мръщиш? Мислех, че харесваш Сюизън.

Мозъкът й работеше трескаво. Успя да измисли какво да отвърне.

— Все още си мислех за бъбреците.

Любопитното изражение на лицето му изчезна. Младият мъж постави лакът върху масата и подпря брадичка в дланта си. Бе близо, прекалено близо, и топлият му, ухаещ на мента дъх, галеше бузите й. В изразителните му очи нямаше и сянка от съмнение. Това я изпълни с облекчение. В тях обаче се забелязваше нещо ново, нещо вълнуващо, нещо опасно…

— Говорех за харесване — прошепна многозначително той, — и за нехаресването. — Очите му опипаха дръзко лицето на Сюизън и се спряха върху устните й. — Особено за… харесването.

Младото момиче изпита по-голям страх от когато и да било в живота си. Дори примката на палача, страховита и ужасяваща, й се стори за предпочитане пред пламналия поглед на Майлс. Въпреки това не можеше да извърне очи.

— И порядъчно количество брашно, Мора — заяви през смях Маки. — Изглежда твоите шотландски кифлички допаднаха много на небцето на господаря.

Младият мъж се усмихна широко и повдигна вежди.

— Допадна ми, точно така, девойче. — Взе перото от ръката й и погали бузата й с него. — Какво мислиш да сториш по този въпрос?

В гърлото й заседна изпълнена с копнеж въздишка. Желаеше до болка да усети устните му върху своите, да изучи вълнуващите нови чувства, които напираха в нея.

Перото докосна устните й, после бавно и мъчително приятно се насочи към всяка от бузите й, към носа и челото. Устата й пресъхна, дланите й се изпотиха.

— Отново се опитвате да ме прелъстите — заяви тя, но сама не усети недоволство в тона си.

Очите на Майлс потъмняха. Устните му се разтвориха.

— Имаш един такъв поглед, девойче… който изпълва мъжа с желание да те прегърне… да построи къща насред полето… да гледа как синовете му сучат от гърдите ти… как люлееш дъщерите му в скута си.

— И не забравяй да вземеш една питка от онова миризливо чуждестранно сирене, с малките дупчици — изсумтя Маки. — Хубавото английско сирене не било по вкуса му.

Майлс се наведе още по-близо до нея. Перото падна върху масата.

— Вкусът ми — прошепна той, — изгаря от желание да опита устните ти.

Устата му се сля с нейната и светът сякаш се завъртя около тях. Усещането за летене, за безтегловност, скоро отстъпи място пред по-дълбока необходимост. Ръката й сама намери бузата му, пръстите й се провряха в косите му. Бяха гъсти и сякаш като коприна. В съзнанието й се оформи въпросът дали гърдите му бяха покрити с подобни на тях косъмчета. Младият мъж наклони настрани глава, без да отделя устните си от нейните. Когато езикът му започна да напира навътре, Сюизън го придърпа по-близо до себе си и разтвори отново уста, изпълнена с надеждата той да влезе отново в нея.

Точно така и стана.

Внезапно тя изгуби контрол над себе си. Все едно че попадна в карета, теглена от хиляда побеснели жребци, препускащи през безкраен низ от долини и хълмове. Дъхът й секна от възбуда, а желанието я понесе по забранената пътека. Изпита известно облекчение, когато ръката му се плъзна в деколтето й и започна да гали гърдите й.

Майлс се отдръпна и прошепна задъхано:

— Ела тази вечер в стаята ми.

Събрала последните останки от съпротивителните си сили, Сюизън отвори уста, за да откаже, макар вътрешният й глас да крещеше, че постъпва глупаво.

Изражението му я накара да замълчи. Тъмнокафявите очи, които я гледаха, обещаваха прекрасни неща.

— Или искаш да ме оставиш да спя сам в компанията само на това тук? — рече младият мъж и постави ръката й върху издутината под панталоните си.

Дланта й пламна. Пръстите й се свиха инстинктивно, готови да сграбчат обекта, за който ставаше дума. Пулсът й се ускори още. Тя затвори очи, а ушите й започнаха да пищят. Мили Боже, как само го желаеше…

— Девойче?

С усилие отдели погледа си от лицето му. Дъхът й секна, когато видя, че действително галеше подутината под брича му. Отдръпна рязко ръка. Това движение сякаш й помогна да възвърне разума си и да се захване отново с перото. С широк жест задраска неприятните бъбреци от списъка.

Гласът й отново звучеше равно, а погледът й беше безизразен, когато каза:

— Ще провалим и списъка, и менюто, ако не ни оставите да си вършим работата.

Майлс се изсмя. Младата жена започваше да се страхува от този звук, който я обезоръжаваше.

— В никакъв случай няма да причиня подобно нещо — отвърна снизходително той и се отдръпна от масата.

Арогантният му тон пропука стената на търпението й.

— Няма да дойда в стаята ти, Майлс Кънингам! — изсъска Сюизън. — Нито в леглото! Ти си истински развратник, и то от най-лошите — онези, които прелъстяват слугините си.

— Какво беше това, Мора? — провикна се Маки.

— Може и да съм целунал някоя слугиня — произнесе отчетливо той, а очите му проблеснаха гневно, — но тя нямаше нищо против, абсолютно сигурен съм.

Младата жена зяпна, за да протестира, но преди да успее да издаде дори звук, Майлс излезе от стаята. А тя започна да се упреква, че се бе държала като последна глупачка. И как можеше да се надява на успех, ако се оставеше на спомените да диктуват действията й? Трябваше да забрави щастливите детски години в Абърдийн. Беше достатъчно само за миг да свали гарда и отново виждаше как двете с майка й седяха на кея и очакваха баща й и Майлс да се завърнат от поредното си морско пътешествие. Изучаваше география, като проследяваше линиите между Абърдийн и Кадис, Абърдийн и Кале по картата, изрисувана от ръката на Майлс. Пак покрай тях се бе научила да борави с календар и отбелязваше на него всеки ден от кратките им пътувания.

Някога сладките спомени бяха вгорчени от годините на отчуждение и резервираност и сега й приличаха на лош сън.

— И треска за петък — обади се отново икономката.

Думите й отклониха Сюизън от нерадостните й мисли, заради което ги посрещна с радост.

— Но не купувай, ако очите им са замъглени.

— В никакъв случай — прошепна младата жена.

* * *

„Тя със сигурност нямаше нищо против“ — мислеше си Майлс, но това не го задоволяваше. Ни най-малко. Ядосан, задето изпитваше все по-силно привличане към новата прислужница и още по-ядосан на измъчващото желание, впило нокти в слабините му, той се запъти към кабинета си. Още нещо го притесняваше — копнежът за нещо по-нежно, по-сладко от чисто физическото задоволяване. От нощта, когато за първи път бе зърнал напетата слугиня, вниманието му бе привлечено към нея. Тъй като я мислеше за наивно селско момиче, попаднало за първи път в големия град, той бе проявявал снизходителност към начина, по който го оглеждаше с широко отворени очи. Днес обаче бе разбрал, че се е лъгал.

Пак я бе хванал да го зяпа безсрамно, пак бе омагьосан от свежата й красота и само с усилие на волята се сдържа да не я замъкне в спалнята си и да й покаже до какво точно водеха тези нейни подканящи погледи и пищна хубост. Щом се сетеше за предстоящата нощ, желанието го обземаше отново. Желание и още нещо. Копнееше да чуе смеха й и да слуша с часове как говори на своя музикален диалект. Кой знае как, но тя успяваше да го накара да забрави неприятностите в живота си и да съсредоточи вниманието си върху тази мечта. Караше го да вярва, че някой ден ще може да изостави морето и да пусне корени в собствено парче плодородна земя. Караше го да мисли, че ще отглежда пчели и ще слуша песента на петлите.

Ядосан на самия себе си, Кънингам влезе в кабинета и отвори стъклената вратичка на шкафа. Оли бе отгатнал целите на това момиче още преди няколко седмици и сега Майлс трябваше да се успокои, преди да застане пред него, иначе щеше да стане една… В продължение на седмици младият мъж упорито бе отричал възможността тя да има други интереси, освен да прави кифлички и да разглежда Лондон. Това обаче бе останало в миналото, тази вечер щеше да разбере дали това прекрасно тяло бе толкова апетитно и изпълнено с желание, както изглеждаше.

Младият мъж взе счетоводните книги от полиците, като не преставаше да размишлява върху предстоящото прелъстяване на една от своите прислужници. Други в неговото положение гледаха на жените от своя персонал като на плячка, която им се полага по право. Майлс не бе от тях. Имаше си любовница, елегантна и опитна жена, с която нямаше нужда да се преструват, че изпитват някакви чувства един към друг или градят общи планове за бъдещето. Чарът и красотата на Барбара обаче бледнееха пред външността на шотландчето. А той не трябваше да злоупотребява със своето положение — на това го бе научил един много скъп за него човек.

Младият мъж излезе от кабинета си, като продължаваше да мисли за този човек. Носеше с лекота тежките счетоводни книги с една ръка, докато изкачваше бавно стълбите към спалнята на Куксън.

Майлс беше отраснал на улицата. Петнайсет години, изпълнени със самота и мизерия, се бе борил и проправял пътя си. Беше оцелял единствено благодарение на волята си за живот. Нежността и любовта му бяха непознати, докато един благословен ден не се бе появил Едуард Харпър. Всеки път, когато се сетеше за бащата на Сюизън, очите на младия мъж се насълзяваха и гърдите му се раздираха от болка. Мил, любящ човек, Едуард бе измъкнал момчето от калта и го бе въвел в своя свят, бе го взел под своето крило и го бе дарил със семейство. Сибийл Харпър му бе станала майка, а Сюизън — неговата малка сестричка.

— Не се страхувай да обикнеш тези две жени от рода Харпър — бе се пошегувал преди много години Едуард, когато го заведе за първи път в дома си в Абърдийн. — Макар че моята Сибийл винаги ще мисли за себе си като за Лохиел Камерон, тя е много добра съпруга. — И по Харпъровски сините му очи бяха блеснали, когато добави: — Но, благословена да е света Маргарита, момичето е взело моите очи.

Майлс спря на върха на стълбището. Тези спомени го накараха да се сети за още две шотландски очи. Мора се държеше прекалено фамилиарно и използваше свободно хапливия си език. Изглежда мислеше, че има право да му говори каквото си ще, да го гледа право в очите и да го предизвиква да се приближава все повече до нея. Въпреки принципите и вътрешното си съпротивление, Майлс възнамеряваше да приеме предизвикателството на младата жена и да разбере какво се крие зад тези дръзки очи с цвят на индиго.

Кънингам се запъти към стаята на Куксън и се опита да потуши поне временно вятърничавите си мисли. Залежаването на управителя бе утроило работата му. Два от шестте му кораба чакаха на пристанището — единият бе пристигнал от Франция, а другият — от американските колонии. Трябваше да осигури товарите за тях, тъй като всеки ден, в който престояваха на кея с празни трюмове, означаваше загуба за него. Бе забравил дори да каже на Уилям да пренесе касите с бутилки от склада в мазето, дявол да го вземе! Брендито и мадейрата му бяха нужни, за да подкупва тези тесногръди английски лордове, с тяхната благословия сключваше договорите си за пренасяне на тютюн, индиго и памук, които осигуряваха поминъка му, царски поминък.

В този момент си даде сметка, че освен всичко, неразположението на Оли им пречеше да се върнат в морето.

Отвори вратата към стаята на пострадалия. Куксън седеше в леглото си, в едната си ръка държеше огледало, а в другата — четка. Бе се отдал на едничката си суета — решеше брадата си. Гъста, бяла и безупречно подстригана, брадата достигаше до ушите и създаваше впечатление, че собственикът й непрекъснато се усмихваше.

— Тук е малко повече — подразни го Майлс и посочи край лявото му ухо.

Управителят се хвана на въдицата и започна да разучава внимателно местенцето. Младият мъж се засмя. Оли се намръщи.

— А ти си истински дявол, момчето ми. Никога не си уважавал по-възрастните от теб.

Майлс придърпа един стол до леглото и постави счетоводните книги върху завивките.

— Moi^[1]? — попита той, преструвайки се на объркан.

— И гледам — навирил си оная си работа по-високо от кленовете в Колониите. Да не би случайно пак апетитната малка Мора да е накарала кръвта ти да заври, а?

Младият мъж погледна встрани — Оли бе прекалено проницателен.

— Така си и мислех. Защо просто не вземеш онова, което ти предлага и да приключиш с този въпрос?

— Лауданумът е разбъркал мозъка ти — отби удара Майлс. — Тя се чувства в безопасност с мен само защото Сюизън Харпър е моя заварена сестра.

— Заблуждаваш се — рече благо възрастният човек. — Откакто бащата на Сюизън те прибра в дома си, тя е слабостта на иначе грешното ти сърце.

Младият мъж се ухили широко и каза:

— Грешно ли?

— Да, грешно — отвърна гневно Куксън. — Защо иначе ще дразниш човек, заплашен от възможно най-ужасната съдба?

— Кракът ти ще се оправи, знаеш много добре това.

— Но мога да бъда повреден завинаги от тази изкуфяла Маки!

И двамата се разсмяха, както бяха правили често. Майлс знаеше, че Оли има слабост към Маки. Оли също беше наясно по този въпрос, но нито единият, нито другият би изрекъл на глас тази мисъл.

— Какво ще ми показваш? — попита Куксън.

— „Трофей“ пристигна тази сутрин, „Шотландски вятър“ — вчера.

— Мили Боже! — изруга Оли и погледна с отвращение към ранения си крак. — Няма да ни бъде леко. — Протегна напред ръка. — Подай ми книгите и започвай да диктуваш товарите. Никой никога не е успял да разчете твоите драсканици.

Когато всички цифри бяха нанесени и товарите — разпределени по складовете, Оли остави перото.

— „Шотландски вятър“ е донесъл от Франция кралски откуп бренди. Петдесет каси ще бъдат ли достатъчно убедителни… като „убеждение“?

Младият мъж се засмя.

— Да. Днес граф Ейнсбъри ще дойде на вечеря. Може би ще успеем да го убедим и да сключим договорите за доставката на тютюн за следващата година.

— А индигото и памука?

— Вече се погрижих за тях.

— Добре го даваш, момчето ми — похвали го темпераментно управителят. — Имаш подход към онези със синята кръв.

— Мисля, че това се дължи на средствата ми за убеждение, а не на прекрасната ми особа — отвърна унило Майлс.

Този път бе ред на Оли да се засмее.

— Слава Богу графът има слабост към брендито. — Хвърли поглед в счетоводната книга в скута си. — Ще има ли място в мазето за всички тези „убеждения“?

Майлс замръзна на мястото си.

— Както знаеш, не ходя в мазето.

— Тогава накарай Уилям да пренесе коняка във винарската изба — посъветва го Куксън и добави със саркастичен тон. — Така чувствителността ти няма да пострада. — Изгрухтя възмутено и прелисти следващата страница. — Както виждам, можем да приключим с товаренето на „Вятъра“ до вторник и да го пуснем да върви към Чесапийк. За „Трофея“ ще се тревожим от утре.

Младият мъж кимна.

— Ще кажа на момичето да опише инвентара щом „убеждението“ бъде прибрано на сигурно място, а след това Уилям ще може да го достави на благородните ми… приятели.

Оли вдигна изненадано вежди.

— Момичето ли?

— Да, пише и чете — Сюизън се е погрижила за това.

Куксън кръстоса ръце пред гърдите. И заяви уверено:

— Чудесна гледка — едно слабо местенце у твърд мъж като теб.

Майлс присви опасно очи.

— Играеш си с огъня, човече. Не се успокоявай с това, че кракът ти е счупен.

Оли се разсмя и протегна ръка към лулата си. Запали я и рече:

— Защо си толкова докачлив, щом стане дума за това момиче?

— Не съм докачлив.

Нима наистина чувстваше вина заради предстоящата нощ?

— О-о! — Оли изпусна от устата си безупречен кръг дим. — Тогава може би твоята любовница вече не ти обръща внимание.

Младият мъж стана и взе счетоводните книги.

— Или пък — продължи управителят, — си падаш по някоя по-дръзка, с тъмносини очи и тъмни коси?

— Престани! Не съм някое момче с жълто около устата, което се нуждае от тенденциозните ти съвети.

— Тя е хубавка — заяви като че ли между другото Оли. — И как само гледа с големите си сини очи. А начинът, по който те съзерцава, няма нищо общо с поведението на една слугиня. Е, поне не за типа обслужване, за който бе наета.

Майлс поклати глава и опита да се отърси от новия пристъп на чувство за вина.

— Сюизън е трябвало да я научи на по-добро държание.

— Сюизън та Сюизън — пропя Куксън. — Ей това е голямото ти слабо място.

— За мен тя е сестрата, която никога не съм имал.

Управителят сякаш се замисли за момент.

— Е, това наистина е извинение — обяви великодушно той. — А ако наистина е станала толкова грозновата, както показва миниатюрата изпратена ни от скъпия Робърт, значи има нужда не само от милите ти слова.

— Не е грозновата.

— Това, което се опитвам да кажа — продължи невъзмутимо Оли, — е, че ако на Сюизън действително й пукаше за нас, щеше да си направи труда да остане в стария си плесенясал замък и да ни посрещне, след като прекосихме цяла Шотландия, за да я посетим. Опитах се да те убедя да не купуваш това място след смъртта на Сибийл, ами кой ме слуша? — Куксън поклати побелялата си глава. — Не. Ти си й задължен и твърдо решен да поддържаш Роуард касъл за рода Камерон, макар че през четирийсет и шеста херцог Къмбърланд екзекутира по-голямата част от неговите представители и конфискува имението. Ти дори позволи Робърт да представи като своя заслуга твоето дело. Та нали лично ти убеди краля да продаде крепостта.

Младият мъж бе останал верен на Сибийл и Сюизън.

— Мисля, че е тъжно, когато едно гордо семейство стане наемател на собствения си дом. Сюизън е последната Лохиел Камерон. Обещах на майка й да откупя Роуард касъл, а Едуард ми остави средствата, за да го направя. И нямам нищо против, че Робърт го представи за свое дело — той и без това няма почти нищо.

Управителят се наведе напред.

— По дяволите Робърт. Ти удесетори полученото наследство. И го направи единствено с помощта на собствения си ум и умения.

— Но започнах с парите на Едуард.

— Това не означава, че трябва да се бъркаш в работите на шотландците и да правиш герой от Робърт Харпър! — Оли изглеждаше искрено ядосан. — И досега не мога да си обясня какво се случи с онези проклети шотландски десени… да не говорим, че кралят иска да узнае тяхното местонахождение. На стария Джордж му се иска да сложи ръка на тях, особено на десена на Кралския иконом.

— Робърт Харпър каза, че ги е унищожил. Закле се на погребението на Сибийл.

— И ти вярваш, че този нещастник…

— Достатъчно! — извика Майлс. — На мен той също не ми допада, но това не значи, че можеш да го наричаш как ли не.

— Защо тогава се грижиш за него и му разрешаваш да отсяда тук, когато те няма?

— Защото той е единствената ми връзка със Сюизън.

— Не е нужно да разчиташ на него — не се предаваше Куксън. — Ако не беше дяволският ти характер, нямаше да изхвърчим като побеснели от замъка, а щяхме да я изчакаме, докато се върне.

Младият мъж потисна желанието си да захвърли счетоводните книги. Колко пъти бе съжалявал, че воден от гнева, така прибързано бе напуснал Роуард. И все още чувстваше вина.

— Отпуснах допълнителни средства към издръжката на Сюизън, тъй като искам да поправят замъка.

Оли го изгледа смаяно.

— През всичките тези години й изпращаше предостатъчно пари, за да превърне Роуард в дворец. Но щом си решил непременно да пръснеш още пари по този мавзолей, най-малкото, което може да стори тя, е да дойде да ги вземе лично.

— Уморих се. Във всичките си писма я моля да дойде в Лондон.

— И с какво се извинява тя?

— Никога не ми е давала обяснение, но според Мора, Сюизън била доста заета с тъкането.

Управителят се намръщи.

— Нещо куца в тези писма, Майлс. Имам чувството, че си пишете на различни езици. Сигурен ли си, че Робърт й предава посланията ти?

— Разбира се. — Младият мъж се опита да не издаде обидата си. — Тя винаги ми отговаря, но никога не е споменала за идване в Лондон.

„Както и за нещо, свързано с нея самата“ — добави наум той.

— Неблагодарна хлапачка — измърмори Оли.

Това изчерпа последните останки от търпението на Майлс. Без да каже дума, той излетя от стаята на пострадалия. И се озова лице в лице със слугинята. Сините й очи се отвориха широко от изумление. Чиниите затракаха заплашително върху подноса в ръцете й. Може и да не беше най-добрата прислужница, но на него не му пукаше от това. Младият мъж постави встрани счетоводните книги, пое таблата и я сложи на пода. Мора отстъпи крачка назад. Той направи крачка напред.

— Не — промълви тя и вдигна ръце, сякаш за да се защити от него.

Тя отново се правеше на светица, но Майлс знаеше как да се справи с нейната сдържаност. Прегърна я и я целуна.

Тя обаче не отстъпи — поне не така, както преди. Това увеличи още повече решимостта му. Започна да я целува бавно. Огънят в слабините му пламна отново и той реши, че непременно ще я има. Младата жена ухаеше на диви цветя, а устните й имаха вкус на сладкиш, достоен за кралската трапеза.

Неохотно сложи край на целувката. Отдръпна се и се взря в прекрасното й лице, пламнало от страстта. Колебаеше се, очевидно в нея се водеше някаква вътрешна битка. Той обаче щеше да съумее да получи своето, да удовлетвори желанието си.

— Успя да се промъкнеш в сърцето ми, девойче и вече не мога да мисля за нищо друго, освен за теб — за твоята усмивка, за прекрасните ти очи, за начина, по който произнасяш името ми. И ще те имам. Тази нощ, девойче.

Тя преглътна с усилие.

— Не, това не е редно.

— Редно е — настоя младият мъж и приближи ръка към едната й гърда.

Когато тя затаи дъх и прехапа лекичко пълната си долна устна, Майлс едва се сдържа да не я отнесе веднага горе. Той обаче имаше доста работа, а искаше да разполага с часове, когато остане насаме с това момиче. Имаше нужда от време, за да разучи всяка извивка и вдлъбнатина по тялото й, да чуе изпълнените й със страст реакции. Достатъчно време, за да се превърне отново в мечтател.

— Тази нощ — повтори твърдо той.

Сюизън поклати глава и размести бонето си.

— И не слагай тази шапка. — С усмивка свали бонето и добави: — Така ще трябва да събличам едно нещо по-малко.

Младата жена сграбчи шапката си и се отдръпна от него.

— Няма да дойда при теб. Няма да ти ставам проститутка.

Предизвикателството й го ядоса, но изборът й на тази дума го развълнува.

— Ти не си проститутка, девойче. И ще дойдеш при мен. Ако не тази нощ, тогава утре или вдругиден.