Арнет Лем
Нишките на съдбата (12)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Майлс седеше в кабинета си и очакваше Робърт Харпър. Опитваше се да се концентрира върху предстоящата среща. От всички разговори, които бе имал досега с Робърт, тазвечерният щеше да бъде най-малко неприятният, най-благодарният. Младият мъж се питаше как ли гостът му щеше да се защити от явните доказателства за престъплението си срещу лейди Сюизън и обитателите на Роуард.

Протегна замислено ръка към дървената пръчка с отпечатаните върху нея стрели на клана Лохиел. Усмихна се, когато си представи реакцията на Сибийл Харпър във връзка с проявената сърцатост на дъщеря си. Майлс бе останал с впечатлението, че Сюизън не е нито умна, нито горда като майка си. След като в продължение на години бе получавал блудкави писма, в които очевидно липсваше и най-малък интерес към него, той бе престанал да мисли за Сюизън като за най-близкото си живо същество. Пристигането на Мора обаче бе променило всичко това. Само за един следобед научи от момичето повече неща за лейди Сюизън Харпър, отколкото от всичките й писма взети заедно.

Подобно на стрелка на компас, която упорито се връща в посока север-юг, умът му не можеше да се отдели за дълго от Мора. Майлс стисна здраво пръчката, докато кокалчетата му побеляха и пръстите му изтръпнаха. Мъчителното усилие обаче не изпълни предназначението си — против неговата воля в съзнанието му се появи отново образът на девойката, топъл и всеотдаен.

Пръчката изпука и се счупи в дланта му, видението остана в главата му. Успя да се пребори с желанието си да захвърли парчетата към стената, като не спираше да сипе ругатни наум. Въздъхна отвратен от себе си, прекоси стаята и издърпа чекмеджето на писалището. И се засмя на глас.

Вътре бяха наредени десетки кожени кесии с пари, получени от продажбата на осакатената „Шотландска звезда“. С тях щеше да откупи платовете на Сюизън. Но не по този начин възнамеряваше да прекара остатъка от годината.

Майлс се усмихна отмъстително, постави счупената пръчка в чекмеджето и взе една от кесиите.

— Може да платиш и заплатата на Маки — обади се Оли, който точно в този момент влезе в кабинета. — Докато парите са все още тук под ръка.

Все още обсебен от собствените си мисли, младият мъж отвърна:

— Направи го ти. Винаги ти си се занимавал с тази работа.

Куксън се приближи до писалището.

— Това ме наведе на друга мисъл. Предполагам, че не си се сетил да платиш и на Мора, нали? Преди известно време Маки й даде няколко монети от парите за поддържане на домакинството, но това е само част от изработеното от нея. Знаеш отношението на шотландците към парите, а и впоследствие ангажиментите й се удвоиха.

Разбрал, че управителят намеква за леглото, в което спеше напоследък Мора, Майлс го възнагради с леденостуден поглед.

— Момичето е моя грижа.

Оли не трепна.

— Но преди това — и той се потупа по пострадалия крак с бастуна си, — плащането на надниците бе мое задължение. Имах предвид удвоената работа на девойчето по време отсъствието на Маки, не споразуменията ти с нея.

— Мислех, че си се погрижил да й платиш — отвърна смутено младият мъж. — Това все още е грижа на управителя, ако не съм изостанал назад от събитията.

Куксън се изкашля.

— Ти никога не си живял според установените норми, но винаги си държал жените си в къщата на „Партридж стрийт“.

— Тя е по-различна от останалите.

— Да, и тя каза така.

— Кога? — скокна на крака Майлс. — Кога я видя?

— Доста често — отвърна нехайно Оли. — Доста е горда. Може би парите бяха проблемът помежду ви. Може да се е обидила, че не й плащаш.

Възможността лумна като огън в бурна нощ, но дълбоко в сърцето си младият мъж бе сигурен, че това не е така. Нещо друго бе накарало Мора да си тръгне, нещо, от което едновременно се страхуваше, и същевременно бе длъжен да узнае. Сега поне имаше извинение да иска да се срещне с нея. Доволен, че разполага с разумна причина, с която да обясни защо бе претърсил цял Лондон, за да я открие, той пъхна кесийката обратно в чекмеджето и седна отново.

— Пазиш ли сметките за плата на Сюизън, който ни носеше Робърт?

— Да, писарят от склада ми предаде вчера данните — отвърна управителят. — Но мога да направя изчисленията само след като получа отчета от мадам Льоблан. — Усмихна се и додаде: — Струва ми се, че Робърт няма да остане особено доволен, тъй като ще се окаже, че ти дължи пари.

Майлс измъкна от писалището счетоводната книга на шивашкия салон.

— Според мен спокойно можеш да се хванеш на бас за това. Но, като се замисля, сумата е незначителна, сравнена с риска. Питам се защо го е направил.

Оли поглади мустака си.

— Той от години се домогва към този пост в Министерството на финансите. Може би е изгубил надежда, че някога ще го получи.

— Не. Ейнсбъри каза, че Робърт напредвал успешно. Можеш да бъдеш сигурен, че получи ли веднъж тази работа, няма да се занимава повече с търговия на платове.

Маки нахлу в стаята с поднос, пълен с всевъзможни сладки. Управителят се усмихна до уши. Икономката се изчерви. Майлс ги наблюдаваше и се питаше кога най-после двамата ще обявят открито връзката си. Все още си спомняше кога Оли бе успял да придума Маки да сподели леглото му. Дни наред след това настойчивият управител се бе разхождал важно като пуяк из къщата.

Майлс се отърси от сантименталните си мисли.

— Какво е това, Маки?

Тя постави подноса върху една ниска масичка, след което изправи кръст и приглади престилката си.

— Храна за дяволското изчадие.

Младият мъж се изсмя, но в същия миг съжали.

— Това е грях срещу Бога — рече със святкащи очи икономката, — и аз няма да участвам в него. Вече казах същото и на мистър Куксън. Уволнете ме, ако искате, но няма да се грижа нито за него, нито за онова превзето сладурче, което мъкне винаги със себе си!

Оли прояви неблагоразумието да се намеси.

— Робърт и Джефри няма да те превърнат в солена статуя, скъпа Маки.

Майлс реши, че тази вечер леглото на управителя му щеше да остане студено, но когато икономката се изнесе тържествено от кабинета, без да отвърне, разбра, че е сгрешил. Леглото на Оли щеше да си остане студено няколко нощи подред.

— Още една чаша? — предложи Кънингам.

Куксън кимна и измърмори някаква неприлична пословица за боящите се от Бога жени по земята и уплашените от жените божества на небето. Младият мъж не се засмя — той самият също имаше проблеми от този род.

— Ъхъ… Майлс — започна неуверено управителят. — Става дума за допълнителното възнаграждение, което ще дадеш на момчетата за свършената от тях през последните два дни работа. При дадените обстоятелства, мисля да купя някакво украшение за Маки. Но не нещо особено голямо.

Младият мъж подсвирна и се плесна по бедрата.

— По-добре измисли нещо по-съществено, Оли. Тя няма да се върне лесно след онова, което каза. Купи й каквото искаш — ти заслужаваш премията, а Маки е достойна за най-големия подарък.

Куксън приличаше на влюбен до уши младеж: очите му искряха, а устните му се разтегнаха в крива усмивка.

— Да, достойна е — промълви той.

Управителят точно прибираше счетоводната книга, когато Уилям съобщи за пристигането на гостите. Майлс се изправи и когато мина покрай Оли, рече:

— Стой си на мястото, Куки. Аз ще ги посрещна.

Майлс усети тежката сладникава миризма на брилянтин и веднага след това се появи Робърт Харпър.

Още щом зърна гостите си, младият мъж едвам се удържа да не се разсмее. Седналият зад него Куксън обаче не се справи така успешно с положението и задушените звуци, които се чуха в резултат на този провал, за малко не заразиха и Майлс. Този път Робърт Харпър действително бе надминал самия себе си.

Облечен със сюртук от бродиран жълт атлаз и дълги до коленете панталони от оранжев брокат, чичото на Сюизън заситни из кабинета. Всичко това бе поръбено с брюкселска дантела, бяха изразходвани не по-малко от двеста метра, по пресмятанията на Майлс. Робърт обаче не бе единствената атракция, тъй като по обсипаните му със скъпоценни камъни пети на обувките го следваше мършавият Джефри. Облечен в значително по-малък светлосин вариант на тоалета на Робърт, той се бе обърнал към Уилям и го поучаваше как да закачи правилно пелерините им.

Гледката, която представляваше Уилям — юноша, замаян от първото момиче в живота си, докато се опитваше да разбере изискванията на Джефри — възрастен мъж, наподобяващ жена, който кудкудякаше нервно заради някаква гънка по атлаза, бе предостатъчна, за да накара Майлс да заквичи от смях. Под привидното веселие се криеше недоволство, но не единствено от Робърт и Джефри. Младият мъж осъждаше в себе си обществото, което позволяваше на Харпър да парадира с личните си предпочитания и същевременно публично да претендира за държавен пост. И се надяваше тайно, че отново щяха да му откажат.

Майлс се изкашля и се почеса по носа, за да прикрие усмивката си, като протегна другата си ръка към госта.

— Както винаги приличате на себе си, Робърт.

Харпър въздъхна треперливо и постави с болезнено изражение обвитата си в кадифена ръкавица длан в ръката на своя домакин.

— Толкова мило, че го казвате — отвърна с подозрително искрен вид той. — А аз за малко не се простих с живота. — После обърна покритата си с чудовищна напудрена перука глава към спътника си и рече през рамо: — Ела тук, Джефри.

Майлс посочи столовете и се запъти към своя, а двамата посетители приветстваха Куксън. Докато наблюдаваше Робърт, младият мъж си спомни за своя благодетел, Едуард Харпър. Макар да бяха братя и да си приличаха изключително много физически, странният начин на живот на Робърт прикриваше напълно тази прилика. Дори тези харпъровски сини очи, които не можеха да бъдат объркани с никои други, у Робърт изглеждаха бледи.

Сини очи. Майлс се сети за две други сини очи, които виждаше в съзнанието си ту блеснали от смях, ту потъмнели от страст. По дяволите това момиче! Не можеше да я избие от главата си, дори когато му предстоеше важна среща.

Когато гостите му се настаниха, младият мъж им предложи бренди.

— Непременно — отговори чичото на Сюизън, като междувременно измъкваше с невероятно бавни движения ръцете си от ръкавиците. — Мадейра за Джефри. Не издържа на пиене, както знаете.

И погледна влюбено спътника си.

— Не мога — направи нещастна муцунка Джефри.

Тъй като Оли се опита да стане, Майлс се обади:

— Стой си на мястото, аз ще се погрижа за напитките.

За момент Робърт бе шокиран от нарушаването на етикета, но тогава забеляза гипсирания крак на управителя.

— Какво сте сторил с крака си, Куксън? — попита той, като махна плавно с китка и от това движение се разлетя истински водопад от дантели.

— Счупих го, докато разтоварвахме „Мечта“ — отвърна с непривично дълбок и пресипнал глас Оли.

— И аз самият за малко не умрях — рече, изпълнен със симпатия, Харпър. — И ще ви кажа, това бе достатъчно да ме накара да се замисля още веднъж за пътуването си до Франция.

— Така беше — изцвъртя Джефри и кръстоса обутите си в копринени чорапи крака.

— Вярвам, че сега вече сте по-добре — подаде напитката му Майлс.

— О, оправих се, Майлс, след като лекарят ми пусна кръв.

Джефри набърчи с отвращение напудрения си нос.

— Точно така направи.

Младият мъж трябваше да се прибори с новия пристъп на смях, породен от квиченето на Джефри, затова се обърна припряно към Куксън.

— Къде е мадейрата?

— В мазето — отвърна провлечено управителят, опитваше се да имитира Джефри, макар да преиграваше.

Майлс се наведе към него, за да го предупреди.

— Не предизвиквай съдбата, Оли. И пази забележките си за себе си.

— Добре — пропя тихо Куксън.

Младият мъж го изгледа почти заплашително и се обърна към Джефри, той сякаш бе зашеметен от кройката на панталоните на своя домакин. Като се опитваше да скрие отвращението си както от човека, така и от маниерите му, младият мъж рече:

— Ще трябва да донеса мадейрата от мазето.

— О, не! — възкликна Джефри.

— Мазето ли? — зяпна Робърт. — Няма защо да си създавате чак такива затруднения, скъпото ми момче. — Размаха ръкавицата си и из стаята се разнесе неприятно силната миризма на ябълка. — Джефри ще пийне капка разредено бренди. Кой уважаващ себе си мъж би ходил охотно в мазето? Оставете долните етажи на прислугата, винаги повтарям това.

— Точно така.

И Джефри пое в маникюрираната си ръка чашата разреден алкохол.

— Видяхте ли плата? — осведоми се Робърт.

Майлс застана веднага нащрек. Същевременно изпита благодарност към Робърт, че бе подхванал сам тази важна тема.

— Плата от Страдклайд или от Роуард?

— И двата — махна елегантно с ръка Робърт. — Пратката от Роуард тази година обаче е доста малка. Сюизън държи прекалено свободно хората си. Разбирам какво означава изражението ви — побърза да добави с драматичен тон той, — но не упреквайте мен. Племенницата ми е инат като майка си — камеронска кръв, нали знаете.

— Голям инат е — изцвърча Джефри и поклати тежката перука върху главата си.

Робърт се усмихна снизходително на любимия си.

— Няма желание да възроди старата слава, която кланът Камерон си е спечелил в Роуард. Не желае да използва новите станове, които й купихте. Струпа ги в едно от помещенията в кулата. Заяви, че няма да позволи на хората си да тъкат на някакви измишльотини.

— Нима? — възкликна мързеливо Майлс.

— Да — отвърна Харпър. — Онова, от което се нуждае, е съпруг, някой, който да укроти упорития й нрав. Опитах се дори да й купя кандидат, но никой не я иска.

— Наистина се опита.

Джефри си играеше самодоволно със сапфирения пръстен на ръката си.

— Може би ще трябва да я доведа в Лондон за новия сезон — предложи Майлс. — Това ми се струва единственото логично разрешение на въпроса.

Джефри видимо се притесни от думите на домакина си. Робърт го потупа разсеяно по обутото в атлаз коляно.

— Не, още не. Тя е едва деветнайсетгодишна. — Тонът му бе мек, почти извинителен. — Кой почтен мъж би се съгласил да я вземе с Роуард, в състоянието, в което се намира? Страшно занемарен е, не мислите ли?

Младият мъж видя във въображението си древната шотландска крепост. Определението „занемарен“ му се стори прекалено голямо подценяване.

— Да, и се питам защо, Робърт?

— Ще ви кажа защо — изсумтя Харпър. — Сюизън не е изразходила нито едно пени от своята издръжка, за да пооправи замъка. Ако не бях аз, сега Роуард щеше да бъде така порутен, както в деня след преминаването на Къмбърланд. Слава Богу, че по това време Сибийл бе напуснала Роуард, за да се омъжи за брат ми, мир на праха му.

Майлс бе сигурен, че долавя известен сарказъм в тона на своя гост и това го вбеси.

— Мир на праха му — повтори искрено той.

Оли вдигна чашата си.

— За Едуард Харпър.

Робърт се изкашля.

— Брат ми щеше да се погрижи по-добре за момичето. Ако бе останало на мен, нямаше да се съглася с предсмъртното желание на Сибийл да откупя замъка и да заведа там Сюизън. Но не защото имам нещо против ежегодното си пътуване дотам, за да видя племенницата си и да отнеса платовете до пазара. Макар раздялата да е тежка за Джефри.

— Защо тогава не го вземаш? — изпусна се Куксън.

— Джефри не може да язди — обясни Робърт и погледна нежно спътника си.

Джефри се изпъчи и отвърна срамежливо:

— Да, не мога.

Майлс се запита какво ли мислеха шотландците за Робърт Харпър. И, още по-странно, как успяваше Робърт да язди целия път дотам облечен в този атлаз в пастелни тонове?

— Поне да бе взела външността на Сибийл — продължи Харпър, — сега нямаше да видя такъв зор, докато й намеря съпруг. Дори подкупих съседа й, Лаклан Маккензи, да я ухажва. Планът ми обаче се провали — Маккензи никога няма да се задоволи с толкова грозна булка.

Майлс нямаше как да оспори думите му. Докато си представяше овалната миниатюра с образа на Сюизън, той се закле да намери подходящ съпруг за грозната си сестра веднага, след като изясни проблема с плата и оправи неприятностите с Мора. Трябваше да съобщи на Сюизън за измамата на чичо й, иначе това можеше да се случи отново. Как ли щеше да приеме вестта? Проклинаше факта, че самият той бе прекалено млад по време на смъртта на Сибийл, за да бъде определен като настойник на сестра си. И тогава нищо подобно нямаше да се случи.

Дръпна чекмеджето на писалището, измъкна останките от счупената пръчка и ги постави отгоре.

Робърт впери поглед в тях.

— Какво е това?

— О, нищо — отвърна с привидно спокойствие младият мъж, но кръвта му кипеше от желание за отмъщение. — Просто пръчка от едно от топчетата плат на Сюизън.

— О?

Харпър пое безгрижно едно от парчетата и започна да го оглежда.

— Виждате ли нещо нередно? — попита Майлс.

Робърт присви очи.

— Само това, че тя продължава упорито да хаби ценна дървесина, когато изобщо не е нужно да използва такава пръчка.

„Какво евтино копеле!“ — помисли си младият мъж. Дълбоко в себе си изпитваше гордост от начина, по който Сюизън представяше платовете си.

— Погледнете по-внимателно, Робърт. Какво виждате в края на пръчката?

Щом забеляза камеронските стрели, изражението му стана сериозно.

— Проклето момиче! Казах й да престане с тези глупости. Обеща ми още преди години да не изобразява повече този знак.

Този път Майлс наистина се обърка.

— Защо наричате глупост емблемата на клана Камерон?

— Повече от глупост — отвърна ядосано Робърт. — Това може да стане причина да увисне на бесилото. Короната няма да търпи каквито и да било намеци за камеронските й предшественици. Направих всичко възможно, за да скрия връзките си с това семейство. Ако истината се разчуе, министрите на финансите ще ме изхвърлят като въшлива просякиня от Уайтчапъл. Искам този пост и сега възнамерявам наистина да го получа.

Безсърдечното му отношение отврати неговия домакин. Разсъжденията му обаче бяха верни. Всяка връзка с тези заточени шотландски кланове бе опасна, но Майлс не бе видял заплахата в гравираните върху дървената пръчка символи, прекалено бе загрижен от измамата на Харпър. Спорът им обаче за възможните последствия, ако бъдат открити от кралския двор, ги отдалечаваше от темата на разговора.

— Робърт — подхвана със сериозен тон младият мъж, — тази пръчка открих при мадам Льоблан. Продал сте й като страдклайдски платовете на Сюизън.

— О, не! — зина Джефри.

Очите на Робърт светнаха уплашено, но само за момент.

— Трябваше да го направя, иначе рискувах да увисне на бесилото заради ината си. — Вдигна едно от парчетата на счупената пръчка. — Кралят не обича да му размахват разни шотландски предизвикателства в лицето! И точно това не исках да сторя — да парадирам с емблемата на Лохиел Камерон! Помислете сам, Майлс, и ще се убедите, че нямах избор.

— Но на тази пръчка бе навит плат на Сюизън! — изкрещя младият мъж. — Вие сте я измамил с разликата в цените между платовете, които изпратих в колониите и платовете, които мислех, че идват от Страдклайд.

— Не очаквайте да призная, че съм я предал — изръмжа Робърт, всякаква женственост бе изчезнала от поведението му. — Тя получаваше цялата сума, с изключение на парите, които трябваше да давам на Маккензи, за да я ухажва. Просто реших, че е по-добре да поведа кралските драгуни към Страдклайд, отколкото към моята племенница. И запомнете думата ми, Майлс. Ако властите научат за това, те ще се спуснат подире й по-бързо, отколкото ирландците — след алкохол. Англичаните мразят истински рода Лохиел Камерон.

Младият мъж осъзна, че прекалено охотно бе повярвал най-лошото за Робърт. Ами ако наистина бе сгрешил?

— Но стрелите върху пръчката в средата на топчето плат така или иначе ще ги отведат до Роуард касъл.

— Не, няма — настоя Харпър. — Клановете Камерон, в това число и тези дяволи Лохиел, се пръснаха след битката при Кулоден. Сродиха се с други семейства, както направи и Сибийл. Ако дворът бе обърнал внимание на родовия знак, щях да прехвърля вината върху клана Броуди. Емблемите им си приличат много.

Майлс кипна. Робърт за глупак ли го мислеше?

— Броуди не живеят край Страдклайд.

Харпър присви очи, но отвърна все така невъзмутимо:

— Простете, че поставям под съмнение познанията ви за шотландските кланове. Но след като сте така добре информиран, сигурен съм, че сте забравил за едно от момичетата Броуди, което чрез брака си влезе в рода Галбрейт край Страдклайд.

Младият мъж разбра, че усуканото обяснение бе тактика за отвличане вниманието на противника.

— Преувеличавате. Аргайл парадират с родовия си знак, а Кенеди изобщо не се смущават да печатат по бъчвичките си с уиски техните лебедчета.

— Преувеличавам ли? Лъжете се. — Робърт размаха парчето от пръчка. — Това са пак интригите на Сюизън. Ако си мислите, че ще се справите с дъщерята на Сибийл по-добре от мен, имате съгласието ми да искате от съда да прехвърли върху вашите плещи моите отговорности за нея. Не съм молил да ме правят неин настойник.

Майлс усети да го пробожда познатото съжаление.

— Аз пък исках да стана настойник на Сюизън.

— Знам, знам — отвърна Робърт, изпълнен със симпатия. — Но бяхте прекалено млад, когато умря Едуард, а Сибийл не си направи труда да напише завещание.

Преди домакинът му да успее да отвърне нещо, той додаде:

— Ще ви изпратя отчет за парите, които съм давал на Сюизън през изминалите години.

Без свидетелството на сестра си, Майлс не можеше да оспорва нищо, но това не му пречеше да бъде ядосан. Спорът не протичаше така, както бе планирал.

— Защо тогава не сменихте пръчките, вместо платовете? Накарахте хората да мислят, че нейните произведения са по-лоши.

Харпър измъкна джобния си часовник, видът му бе определено смутен.

— Не се сетих. Не е ли простено на човек да пропусне нещо? Честно казано, разликата между платовете не е особено голяма. Не ми бе нужно кой знае какво търговско майсторство, за да убедя мадам, че купува нещо много по-добро.

Майлс не бе повярвал нито за миг на приказките на своя гост. Но какъв смисъл имаше да продължава да спори с него? Робът никога нямаше да признае престъплението си. А той самият не разбираше много от тъкачество, дори не можеше да различи един топ платно от друг.

— Ще се погрижа тя да престане да използва герба на клана Камерон. Време е да се позаинтересувам малко повечко от бъдещето на сестра ми.

Усмивката озари прекалено бързо лицето на Робърт.

— Непременно. И ако решите може и да ми се сърдите, но постъпих по най-правилния според мен начин.

— Да, точно така — оживи се Джефри.

Куксън се приведе напред с някакви хартии в ръце.

— Направих нужните пресмятания.

Робърт погледна управителя така, че му напомни за Едуард Харпър в миговете, преди да смъмри някой безгрижен моряк. Майлс не можеше да се отърве от подозренията си — нещо не беше наред. Робърт се държеше прекалено любезно.

Последният пое изчисленията, хвърли поглед към тях и повдигна рамене.

— Това едва стига за поправката на замъка. В такъв случай ще повикам обратно моя човек, тъй като вие сигурно ще желаете ваши хора да надзирават работата.

— Изпратил сте някой да ремонтира Роуард касъл? — попита младият мъж, изпълнен едновременно с недоверие и вина. — Кой е той?

— Името му е Уикс — отвърна безгрижно чичото на Сюизън. — Бартоломю Уикс, каменоделец и зидар. — После измъкна някакво писмо от джоба си, постави го пред своя домакин и рече усмихнато: — Сюизън ви изпраща това.

В хаоса, обзел живота му през последните дни, Майлс съвсем бе забравил да драсне няколко реда на своята полусестра. Тъй като писмата й по принцип бяха отегчителни и безлични, отговорите му неизменно бяха едни и същи. Въпреки това никога не бе изпитвал толкова нежни чувства към друго човешко същество докато… Прогони внезапно появилата се мисъл за Мора и взе посланието. Щом видя почерка обаче, който толкова много му напомняше този на Мора, пред вътрешния му взор се изправи образът й. Затаи дъх и премигна, за да прогони видението.

— Предполагам, че отсега нататък ще й отговаряте директно, без моето посредничество.

Младият мъж кимна, прекалено уморен и загрижен, за да може да отговори. А ако онзи вечно хленчещ Джефри издадеше дори още един звук, с удоволствие щеше да стовари юмрука си в нацупената му червисана уста. Така поне тягостното гостуване щеше да привърши набързо.

Робърт огледа стаята.

— Къде се изгуби с пелерините ни това момче Уилям?

— Да си върши работата, предполагам — отвърна Майлс, смутен от любезното поведение на госта си.

Той бе приел доста спокойно обвинението.

— Колко странно — рече провлечено Харпър. — Изведнъж ми направи впечатление, че тази вечер не виждам никакви жени. — Обърна се към спътника си и лицето му се разтегна в малко прекалено самодоволна усмивка. — Как ти се струва, Джефри? Домът на Майлс Кънингам без жени.

— Не проумявам — изчурулика запитаният.

— И то при всичките ви богатства — сгълча домакина си Робърт. — Колко жалко.

— Слугинята ни напусна неочаквано — обясни младият мъж, — и се страхувам, че точно в този момент не съм способен да приемам гости. Разбирате в какво положение се намирам, нали?

Харпър очевидно известно време не можа да намери какво да отвърне, което беше доста странно за него. Затова пък, когато най-после проговори, гласът му бе учудващо любезен.

— Напълно. Колкото до мен, престоят в страноприемницата ми е много приятен. Нещо по-различно, нали разбирате, вид авантюра. Макар че храната е отвратителна. — После погледна разбиращо към Оли, който се бе облегнал удобно на стола си. — Във всеки случай изобщо не може да се сравнява със стандартите на Маки.

— Звучи оригинално — побърза да се обади Майлс, тъй като се опасяваше, че Куксън може да отвърне на предизвикателството.

— Оригинално, наистина — изписука Джефри.

Робърт погледна отново часовника си и заяви припряно:

— В такъв случай е по-добре двамата с Джефри да тръгваме. — Погледна приятеля си. — Той умираше от желание да посети клубовете, докато аз умирах в болничното си легло.

— Какъв си шегаджия само — изхили се Джефри.

Майлс ги изпрати до входната врата. Когато се върна в кабинета, Куксън бе напълнил отново догоре чашите им.

— Е, Оли, не беше чак толкова зле — заяви младият мъж, като пое питието си. — Не може да не му се признае, че успя да се измъкне с достойнство от това тежко обвинение.

Управителят се престори, че плюе върху килима.

— Той е един безделник, омотан в дантели. Господ да благослови морето, че го е наказало малко. — Повдигна за поздрав чашата си. — Успя да го поставиш на мястото му.

Майлс допря чашата си до неговата.

— Няма ли да кажеш някоя мила дума и за Джефри?

Оли едва не се задави.

— Видът на тези две маргаритки е достатъчен да набръчка най-хубавите части на един мъж.

— И двамата обаче ми се сториха по-скоро сломени — рече замислено младият мъж.

Куксън поклати глава.

— Робърт не беше във форма тази вечер, но подозирам, че ще дойде на себе си преди да замине за континента и тогава глупостите му няма да ни се разминат.

Майлс разтвори палеца и показалеца си с думите:

— Моля се дозата да бъде малка.

— Подкрепям те — заяви управителят. — А след това може да води във Франция малкия си Джефри с остър нос и папагалски отговори. Жабарите не заслужават нищо по-добро от такива като тях.

— Абсолютно вярно — съгласи се младият мъж.

Измъчваха го хиляди въпроси. Срещата с Робърт му се струваше незавършена. Стори му се прекалено нетърпелив да му отстъпи настойничеството на Сюизън и да й върне взетите от нея пари. Може би тя наистина създаваше прекалено много неприятности? И все пак, прибързаното съгласие на Робърт не беше ли малко пресилено?

* * *

Майлс се прозя и изрита завивките към краката си. През целия ден се бе чувствал толкова уморен. Защо тогава не можеше да заспи? Прекалено много неща се случиха напоследък, повечето от тях не можеше да контролира. Беше изтощен, беше объркан, беше самотен.

В съзнанието му изплува образът на Мора и той почувства познатото задоволство, с което тя изпълваше живота му. В този момент видението изчезна безмилостно.

— По дяволите!

Младият мъж се обърна по гръб и се взря в тавана.

Откъм вестибюла се чу неясно думкане. Решил, че това е бастунът на Оли, Майлс затвори очи. И отново започна да се измъчва от спомена за две сини очи, толкова тъмни и блестящи, че човек би могъл да ги съзерцава цял живот и никога да не се отегчи.

Думкането се повтори, този път по-силно. Очевидно идваше отдолу. Някой блъскаше по главния вход. Кънингам намъкна панталоните си, като мърмореше под нос, запали лампата и излезе в коридора. Вратата на Оли се отвори.

Управителят го погледна смутено.

— Кой може да идва по това време?

— Вероятно Робърт се е върнал за нещо — отвърна нетърпеливо младият мъж.

Куксън поклати глава с отвращение.

— Ще си взема бастуна.

— Не си прави труда. Вече се превърнах в компетентен управител.

Смехът на Оли го съпроводи надолу по стълбите. Думкането ставаше все по-настойчиво и го изпълваше с удивление как мижитурка като Робърт е способна да удря така силно. Или пък да язди кон по целия дълъг път до Пъруикшир. Картината, която си представи, бе наистина комична — Робърт, наконтен с брокатени дрехи в лавандулов цвят, възседнал странично един от онези тежки шотландски коне.

Чукането забави ритъма си.

— Ръчичките ли си нарани, пиленце? — промърмори под нос Майлс, вече стигнал до тъмния вестибюл.

Отвори широко вратата, в очакване да чуе смешните извинения на Робърт и писуканията в знак на потвърждение на Джефри.

И замръзна на място.

Офицерът срещу него, вирнал брадичка и вдигнал ръка с намерение да поднови ударите, отстъпи крачка назад и излая някаква заповед. Преди младият мъж да успее да премигне, цяла рота от Леката кралска кавалерия, лъщяща с медните копчета и златните ширити по униформите, нахълта в къщата.

Ръка в кожена ръкавица пое лампата от дланта му. Двама широкоплещести драгуни го блъснаха грубо към стълбището.

Кръвта на Майлс кипна.

— Какво е това, дявол да го вземе! — изкрещя той.

Повдигнал високо вежди, той си проправи с лакти път до офицера. Сграбчи го за еполетите, вдигна го от пода и го блъсна в стената.

— Кой сте вие? И какво, по дяволите, значи всичко това? — Младият мъж правеше отчаяни усилия да обуздае гнева си.

Отворил широко очи, с килната на една страна каска, офицерът заяви:

— Полковник Кристофър Флетчър. Тук сме от името на краля.

Майлс чу зад себе си подрънкване на саби и търкане на подметки по пода. Погледът му обаче не се откъсваше от офицера, който се взираше тревожно към хората си.

Младият мъж го разтърси отново. Каската с перо издрънча върху пода.

— Каква работа може да има тук кралят, че да нахлувате по този начин в жилището ми?

В мига, в който пленникът му отвори уста, за да отговори, Майлс усети в гърба си върховете на няколко саби.

— Стойте настрани!

Младият мъж хвърли поглед през рамо и зърна Оли, който се приближаваше с бастун в едната ръка и вдигнат пистолет — в другата. Войниците погледнаха неуверено командира си, който кимна. Мъжете направиха път на Куксън.

Майлс пусна офицера, който се свлече на пода и после се изправи.

— Обяснете сега какво има — рече Кънингам.

Офицерът се опита спокойно да приведе в ред униформата си. След това се изкашля.

— Вие ли сте Майлс Кънингам?

— Да, и ако държите на поста си, ще се извините и ще си тръгнете.

Полковникът вдигна каската си, тракна с пети и обяви:

— Арестувам ви в името на Негово величество, крал Джордж!

— По какво обвинение?

— Държавна измяна!

Майлс успя да се пребори с отегчения смях, който се надигна в гърлото му, многото ангажименти никога не му бяха позволявали да се занимава с политика. Членовете на неговия клуб често го бяха критикували, задето не взема участие в държавните дела.

— И какво съм направил, че да засегна короната? — попита той, като следеше грижливо за тона си.

Още три саби докоснаха гърба му.

— Укривате предателски стоки.

— Невъзможно — изрева Оли. — Кой ви разправи тези врели-некипели?

— Врели-некипели ли? — озъби се офицерът. — Уверявам ви, че не са врели-некипели. Имаме доказателства. Доказателства, че Майлс Кънингам притежава съоръженията за изработване на предателските и забранени от закона шотландски десени. Имаме кралска заповед да претърсим дома ви и да ви арестуваме, сър.

Той махна с ръка. Един от подчинените му извади навит на руло свитък и го постави в дланта на полковника. Той разви хартията и със запъване и по типичния за военните начин, зачете:

— По заповед на Негово величество краля…

Майлс го слушаше с половин ухо. Обърканото му съзнание бе затрупано с въпроси. Защо ще го обвиняват, че укрива Maide dalbh, съкровищата на Сибийл Харпър, безпогрешните отличителни белези на шотландските кланове?

Внезапно си припомни за Робърт в деня, в който прочетоха завещанието на брат му. Щом за наследник на имението на Едуард бе обявен Майлс, Робърт изпадна в дива ярост. Лицето на Робърт, толкова подобно на това на скъпия покойник, се бе изкривило в саркастична усмивка. А отдавна забравените думи сега отново прокънтяха в съзнанието на младия мъж: „И Харпърови, и Камеронови ще съжаляват за това. А Едуард ще се преобърне в гроба си, още преди да съм свършил.“

Но как бе успял да възкреси шотландските десени? Нали бе казал, че ги е изгорил? Дали наистина не бяха в дома на Майлс? Напълно бе възможно. И някой трябва да му бе помогнал. Името нахлу в съзнанието му, почувства го като удар.

Мора Форбс.

Досегашният му гняв към нея бе нищо в сравнение с чувствата, които го обзеха в този миг.

Полковникът продължаваше да рецитира обвиненията срещу него, докато младият мъж гледаше пасивно пред себе си. Усмихна се хищно, предвкусвайки предстоящата конфронтация. И той имаше близки приятели на високи постове, които на свой ред имаха близки приятели на още по-високи постове. Обвиненията бяха безпочвени, връзките му с английските благородници бяха солидни. Приятелите му щяха да се погрижат за оневиняването и освобождаването му.

Тези мисли подействаха като лечебен балсам на Майлс. Когато най-после приключи с четенето на заповедта за арестуване, офицерът сгъна свитъка и го подаде на обвиняемия. Той погледна презрително към остриетата, все така притиснати към гърдите му, без да се помръдне, за да поеме хартията.

— Накарайте вашия човек да свали оръжието, ако ви е мил и вашия, и неговия живот — рече полковникът.

Майлс се усмихна мрачно. Още утре следобед щеше да бъде извън тази каша и тогава, Бог му е свидетел, щяха да хвърчат глави. И този празноглав офицер вероятно щеше да бъде първият, катурнал се от поста си.

Младият мъж кимна уверено на Оли, който свали оръжието. Войниците отстъпиха от Майлс.

— Имаме сведения от най-достоверни източници, че шотландските десени са при вас.

Младият мъж вдигна едната си вежда и изгледа предизвикателно полковника. Тъй като той не трепна, Майлс започна бавно и методично да оглежда от горе надолу почти голото си тяло.

— И колко от тези реликви мислите, че притежавам?

— Само една е достатъчна, за да се увисне на бесилото — отвърна офицерът. — Ние обаче имаме достатъчни основания да вярваме, че тук са скрити значително повече.

Младият мъж се засмя гръмогласно.

— Ако всяко съоръжение за всеки шотландски десен се намираше в тази къща, почти нямаше да има място за мебелите.

— Що за глупости са това? — намеси се ядосано Оли. — Тук няма да намерите никакви десени.

— Ще видим — отговори полковникът и се обърна към хората си. — Бел! Уигс! — извика той. — Започвайте да търсите! — След това изтрака с токовете си и се завъртя грациозно надясно. — Даусън! Смит! Отведете затворника!

Двамата войници застанаха незабавно от двете страни на Майлс. Той се обърна към Куксън и рече:

— Ако трябва, извади Ейнсбъри от леглото. — И добави многозначително: — Сутрешната ми среща с femme seule остава в сила. Тя ще се заинтригува особено много от съдбата ми, а аз съм нетърпелив да узная… мнението й по този въпрос.

— Добре, добре — отвърна Оли и го погледна разбиращо. — Сигурен съм, че ще бъде много загрижена за теб.

— Аз обаче не съм чак толкова сигурен — измърмори под носа си младият мъж.