Арнет Лем
Нишките на съдбата (18)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

Сюизън се събуди от радостните викове на деца, отдадени на утринните си игри. В този момент се дочу развълнувано кудкудякане и младата жена заподозря, че вниманието на децата е било привлечено от някоя тлъста кокошка или надут петел.

Сюизън се протегна и кракът й се допря до някакъв друг крак, дълъг, мускулест, покрит с копринени косъмчета.

Майлс.

Прозявката заседна тревожно в гърлото й. Сърцето й заби лудо. Все още замаяна от съня, тя се заслуша в дишането му. Дълбоко и равномерно, точно както се бе надявала. Предпазливо, за да не го събуди, тя отмести крак и опита да се измъкне неусетно, но ръката му бе преметната през кръста й.

Обсебена от противоречиви емоции и обхваната от поредния пристъп на сутрешно гадене, младата жена лежеше неподвижно, с единственото желание и умът, и стомахът й да направят същото. Въпреки усилията й обаче в съзнанието й се редуваха картини от предишното денонощие, а стомахът й се гърчеше неудържимо.

Сюизън огледа познатата обстановка. Погледът й се спря на връзката писма и малката овална миниатюра. Преглътна мъчително, успя да се пребори за момент с гаденето и съсредоточи вниманието си върху често препрочитаните писма. По-новите бяха бели, но хартията на по-старите бе пожълтяла от времето. Видя се отново като шестнайсетгодишна девойка, която нетърпеливо разкъсва плика, за да види какво ще й съобщи Майлс.

Сълзи опариха очите й както през онзи важен за нея ден, когато Майлс не си направи труда да отбележи превръщането й в жена. Дори сред шумното веселие и пожеланията за щастие на най-скъпите й приятели, мъката от незаинтересоваността на Майлс не бе я напуснала. Този ден бе станал повратна точка във взаимоотношенията им, поне за нея. Никога повече не викаше от щастие, когато Раби носеше писмата, нито пък се криеше в стаята си, за да препрочита отново и отново посланията му.

От този ден нататък надделя разумът.

През рамото си младата жена погледна към златисторусата глава.

Сега обаче разумът не бе надделял.

Премигна с надеждата да прогони сълзите и спомена за шестнайсетия си рожден ден.

„Аз не съм писал тези писма“ — бе казал Майлс.

Стомахът й се сви и й се догади силно, устата й се напълни със слюнка. „Възможно ли е Раби да е сторил толкова лоши неща?“ По челото й изби студена пот. Чувствайки, че ще се опозори, ако не се измъкне от леглото, хвана дебелата китка на любимия си и внимателно повдигна ръката му от кръста си. Той се размърда и се притисна по-близо до нея. Сюизън спотаи дъх за момент, не можеше да чака повече. Измъкна се изпод ръката му, втурна се към нощното гърне и клекна на каменния под. Затвори очи и престана да се съпротивлява на бурята в стомаха си.

След няколко изпълнени с агония мигове, й олекна. Все така без да отваря очи започна да опипва близката масичка, където Нели винаги й оставяше чиста кърпа. Дървената повърхност бе гола. В този момент това, което търсеше, се озова в ръката й.

— Благодаря ти, Нели — промърмори по навик тя.

Тъй като не получи отговор, младата жена погледна вляво. И видя чифт определено мъжки колене. Изпъшка, зарови лице в кърпата, отпусна се назад върху петите си и зачака.

Изпълнена със страх от реакцията му, след малко се осмели да погледне крадешком. Изражението му беше мрачно, буреносно, а очите му й се сториха почти черни. В ръката си държеше намокрена кърпа. По каменния под падаха капчици вода и звукът отекваше силно като топовни гърмежи в ушите й.

— Добре ли си? — попита дрезгаво той.

Ядосана от привидната му безчувственост и смутена от изпълнението си в негово присъствие, тя промърмори:

— Красив е пиренът през юли.

— Вземи проклетата кърпа — подаде й я той.

Очите му се стрелнаха към голия й корем.

Обзе я огромна мъка и й се стори, че й се повдига отново. Обвинителният му поглед я пронизваше като шотландска алебарда.

Младият мъж разтвори длан и студената мокра кърпа тупна върху бедрата й. Без да каже дума или да смекчи изражението си, той се завъртя на пети и се приближи до леглото. Гърбът му бе напрегнат, голите хълбоци — стегнати, а ръцете — стиснати в юмруци. Наведе се и вдигна миниатюрата. И внезапно я захвърли срещу стената. Трясъкът наруши тишината. Разделена от рамката си, миниатюрата се разпиля на няколко парчета по килима.

Сюизън затаи дъх. Баща й я бе предупредил за гнева на Майлс. Но за първи път тя ставаше свидетел на яда му. Беше сигурна, че сега, след като бе разбрал за бременността й, Майлс бе вбесен от нежелания факт.

Младият мъж вдигна рязко туниката и панталоните си. Грабна покривката от леглото и я захвърли нехайно встрани. Възглавниците се разлетяха във въздуха. После изръмжа и се насочи към дюшека.

— Не! — възкликна тя и се втурна към него.

Той обърна глава към нея.

— Къде, по дяволите, са ботушите ми?

Младата жена спря. Погледът му беше убийствен. От всяка негова пора се излъчваше гняв, чист, див и ужасяващ. Тя събра всичките си сили, за да пристъпи още една крачка. Студените очи, вперени в нея, я огледаха от главата до петите и се спряха върху корема й.

— Стой където си, Сюизън Харпър — изръмжа той, — или ще се разкайваш, че не си ме послушала! Търпението ми се изчерпа!

Нейното търпение също се изпари от тази гневна команда. Постави длан на корема си и заяви:

— И какво ще ми направиш, Майлс Кънингам, каквото не си ми направил още?

— Не се преструвай, лъжлива малка вещице!

— Предполагам, че единствено аз съм виновна за зачеването на твоето дете. Ти, естествено, нямаш пръст в тази работа… ти и невъздържаната ти похотливост!

Майлс присви очи и ноздрите му се разшириха. Обзета от горчивина и обида, младата жена изгуби контрол над себе си. Прекоси стаята и вдигна ботушите му. А след това му ги хвърли. Единият се удари в гърдите му, другият — в леглото. Той обаче не отделяше погледа си от нея.

Така, с разпилени върху раменете си коси, с позлатена от утринното слънце брада и с пламнали гневно като на самия дявол очи, Майлс Кънингам приличаше на шотландец, истинско олицетворение на изпълнения с ужас образ, който си представяха англичаните, когато мислеха за планинците.

В този момент, обхваната от отчаяние, Сюизън чу скърцането на главния портал на замъка и тропането на много копита. Обитателите на Роуард приветстваха пристигащите жители на Пъруикшир. Как щеше да се справи с всички задължения около предстоящото празненство, когато между тях с Майлс имаше такова напрежение?

— Защо не ми каза, че носиш моето дете? — попита я той, а гласът му прозвуча напрегнато, обвинително и… обидено.

Обзе я съжаление. Беше прав, но как можеше да му съобщи, без да трябва да разкрие истината за леля си Ейлис? Не можеше, затова избра най-добрата възможна реакция.

— И какво щеше да направиш? Да зарежеш бедната жена в Корнуол?

Гневът му се възвърна.

— Няма никаква жена в Корнуол — изкрещя той.

Уплашена, че в яда си можеше да я нарани, Сюизън забрави гордостта си и отстъпи. Вероятно забелязал страха й, младият мъж затвори очи и въздъхна дълбоко. Сигурно броеше наум, като опитваше да се овладее. Баща й бе научил и двамата на този номер, когато бяха малки.

Най-после отвори очи и я погледна, продължително и изучаващо.

— Ще поговорим за това по-късно — рече той.

— Не мисля така.

— В такъв случай помисли отново, Сюизън Харпър — отвърна той, взе ботушите си под мишница и излезе от стаята.

Тя се олюля, обземаха я страх и тревога. С трепереща ръка се подпря на рамката на леглото. Заплашителните думи звучаха неспирно в замаяната й глава. Какво ли щеше да направи?

Замъкът се изпълваше с народ. Ако Майлс загатнеше за днешните им проблеми, всички в Пъруикшир щяха да научат.

Младата жена сведе глава. С крайчето на окото си забеляза овалната миниатюра, паднала с лицето надолу върху килима. Понечи да я обърне, но спря, когато забеляза, че на гърба й бе написано нещо. Намръщи се, вдигна счупения предмет с големината на човешка длан и се взря в буквите. Тъй като не можеше да разбере какво бе написано, започна да търси другите парчета и седна на пода. Опита няколко комбинации, докато накрая нареди пъзела.

Сърцето я заболя, когато разчете съдържанието му. С познатия полегат почерк на чичо й Раби бе написано: „Лейди Сюизън Харпър, за Майлс Кънингам, 28 февруари, 1759 г…“ Ужасната лъжа привършваше с „Робърт Харпър, Ескуайър, Абърдийн“.

От гърлото й се откъсна приглушен вик и тя захвърли отново парчетата на пода. Те се пръснаха в безпорядък, някои с лицето нагоре, други — с лицето надолу, но дори и така пред очите й стояха отвратителните слова. „Значи — помисли си тя, обхваната от отчаяние, — Майлс действително ми е казвал истината. Онзи, който е лъгал през цялото време, е бил чичо Робърт! Мили Боже, защо е трябвало да прави такова ужасно нещо?“ Беше му вярвала и го беше обичала, а той я бе използвал по най-долен начин.

В този момент дочу носещото се в двора оживление. Втурна се към една от амбразурите. Надвеси се и се взря в множеството, докато открие Майлс. Той крачеше гневно сред тълпата и сякаш я разрязваше с нож пред себе си. Преметнатите през рамото му ботуши се удряха в гърба му с всяка ядосана стъпка.

Сюизън отвори уста, за да го извика, но прецени, че нямаше как да я чуе в тази глъчка. А и какво щеше да му каже? Всякакво извинение й се струваше слабо, сравнено с вината, която чувстваше. Не беше преценила вярно в този случай, но как стояха работите с Maide dalbh? Нямаше как да твърди, че не са били в мазето му, знаеше по-добре от него. Беше дошъл в Шотландия да си ги вземе обратно и да пофлиртува с нея. А тя, като някоя глупачка, се бе хванала в мрежите му.

Точно когато ядосаният й любим стигна до конюшнята, тя се надвеси още повече през прозореца. На пътя му се изпречи усмихнат Дъндас и протегна за поздрав ръка. Майлс я отби и продължи нататък. Ето че сега Дъндас трябваше да понесе незаслужено последиците на гнева му.

Хората в двора се умълчаха и погледите на всички се насочиха към конюшнята. Отвътре се чу остро цвилене. Грейм размаха ръце и извика на всички да се отдръпнат. Тълпата се раздели от двете страни на вратата. От тъмния отвор изскочи строен черен жребец. Множеството възкликна като едно цяло. Очите на Сюизън се насочиха към ездача. Майлс бе залегнал ниско върху коня, вкопчен в черната му грива, стиснал с мускулестите си крака голия гръб на животното.

Щом излязоха на открито, той насочи жребеца към главната порта. Конят се вдигна на задните си крака. Сърцето на младата жена заседна в гърлото й. Майлс изрева някаква заповед. Животното незабавно пусна на земята предните си крака. През тълпата премина шепот като полъх на вятър през поляна от пирен. Конникът отново обърна жребеца към портала. В същия момент вдигна поглед. Пълните му с мъка очи разбиха сърцето на Сюизън. Преди да успее да извика името му, той пришпори животното.

Загледана към отворените врати на замъка, младата жена се питаше къде отива и кога щеше да се върне. Част от нея копнееше да се извини. Но как изобщо можеше да се надява да излекува раната, щом Майлс не искаше детето? Как можеше да има достатъчно доверие, за да му разкрие ужасната истина?

* * *

Няколко часа по-късно все още си задаваше същите въпроси, докато крачеше из двора на замъка и се преструваше, че общуването с гостите от Пъруикшир й доставя удоволствие.

Над големия огън в единия край се въртеше бавно бичето на мисис Маккормик. Недалеч от него бяха струпани бъчонки бира и слепият Джейк Кийгън и дъщеря му Джени ги изпразваха една по една от пенливата течност в тях, като пълнеха празните халби. Гибън Маккайвър сервираше ейл, ябълково вино и уиски. Из целия двор бяха разположени ярко украсени маси и сергии, в някои от тях предлагаха хляб, сирене или сладки, в други — сладки напитки за децата.

Нели седеше на един варел пред ковачницата и клюкарстваше. Отпиваше от халбата си с ейл и разправяше за приключенията си в Лондон.

Леля Ейлис бе седнала на столче за доене край стария кладенец, заобиколена от група деца, всяко едно от които очакваше да получи украсен с панделки венец от цветя за главата.

След години, помисли разнежено Сюизън, нейното собствено дете също щеше да седи край кладенеца и да протяга пълните си ръчички за една от специалните награди на Ейлис. По-късно щеше да язди шотландското си пони на някое от празничните надбягвания. И всички обитатели на Пъруикшир щяха да обичат детето й, макар Майлс да не го обичаше. Сюизън се отърси от тази потискаща мисъл и насочи вниманието си към общото веселие.

Въпреки това не можеше да се въздържи и поглеждаше към портала, едновременно с надежда и със страх, че Майлс може да се върне.

Дъндас се приближи до нея.

— Да изпратя ли някой да оглежда? — попита той.

— Каза ли къде отива?

— Не, а аз не съм чак толкова глупав, че да го питам. От Нели разбрах, че имал дяволски характер. И това, струва ми се, не го е преувеличила изобщо. Той обаче ще се върне, щом премине гневът му… или си спомни къде е оставил ботушите си.

— Може и да не се върне — промълви младата жена, като изрече за първи път на глас опасенията, които я измъчваха от сутринта.

Грейм се засмя.

— Ако наистина мислите така, миледи, трябва да сте пила много от бирата на слепия Джейк.

Сюизън се бореше безуспешно с мрачното си настроение. Изобрази на лицето си усмивка, която не желаеше и се засмя насила:

— Как бих могла да пия изобщо от бирата на Джейк? Вие, мъжете, сте се наредили на две редици пред Джени, за да пълни халбите ви.

Дъндас се намръщи и рече:

— Тя е хубава, за това две мнения няма. А Джейк е сляп не само в буквалния смисъл на думата.

И той погледна към чернокосата му дъщеря.

— Може би Джени най-после порасна.

Грейм се усмихна хитро.

— Порасна достатъчно, за да тормози всичките ми момчета.

Това бе самата истина. На седемнайсет години, Джени Кийгън бе успяла да очарова всички мъже в Пъруикшир. И флиртуваше с тях по най-възмутителен начин. Облечена със свлечена по раменете й селска блуза, тя се навеждаше напред достатъчно, за да даде възможност на представителите на другия пол да зърнат щедрите й прелести.

— Май е забравила Бартоломю Уикс — обади се Сюизън. — Разбрах, че отишъл в Абърдийн да купува някои стоки и слава Богу, тъй като присъствието му тревожи леля Ейлис.

Преди Дъндас да успее да отговори, се чу вик:

— Маккензи! Маккензи!

Младата жена завъртя очи и се усмихна.

— Той отново се появява, изпълнен с величие.

Глъчката в двора на замъка бе оглушителна. Тълпата крещеше приветствия в очакване пристигането на Лаклан Маккензи. Той им беше любимец и бе наясно с този факт. Сюизън се засмя, като се запита какво ли щеше да направи този път. Хвана Дъндас за ръката и го помъкна към портала, за да посрещне колоритния си гост.

Лаклан яздеше дорест шотландски кон, а на едната му ръка бе кацнал сокол със закрита от качулка глава. В черната грива и опашка на жребеца бяха вплетени зелени и червени панделки, суха зеленика и шибои. По шотландски обичай, младият мъж бе сплел и своите коси на слепоочията. Не носеше нито барета, нито какъвто и да било друг отличителен знак, но той нямаше нужда от тях, за да изтъква произхода си.

Лаклан Маккензи се усмихваше царствено на тълпата и показваше безупречните си бели зъби. Лицето и устата бяха типични за неговия клан. Сюизън усети, че се изпълва с гордост. Носът му бе дълъг и тесен, подобно на всеки един от останалите мъже в рода му. Имаше високо чело, а веждите му бяха с един тон по-светли от кестенявата му коса. Най-характерният белег от всичко обаче бе пламтящата му червена брада.

— Маккензи! Маккензи! — продължаваше да реве тълпата.

За обитателите на Пъруикшир Маккензи олицетворяваше стария порядък и макар да не можеше да носи типичната шотландска носия и да кани гайдари, за тях той бе господар, главният представител на своя клан — точно такъв, какъвто желаеха и за себе си.

С благородна осанка като на някой монарх и във всяко едно отношение истински шотландски земевладелец, Лаклан поведе едрия жребец към своята домакиня. Когато стигна до нея, дръпна юздите, преметна единия си крак през седлото и скочи грациозно на земята. Поклони се и рече:

— Честит празник, лейди Сюизън.

Той й бе приятел, той беше неин съсед. Освен това бе твърдо решен да се ожени за нея. Тя винаги бе гледала на вниманието му към нея откъм практичната му страна. Земите им граничеха една с друга, а и бе единствената жена между Роуард и Инвърнес, издигаща се почти до неговото обществено положение. Ако кралят не го беше лишил от полагащото му се наследство, сега той щеше да бъде настоящият херцог Кромарти.

— Изглеждате здрав, ваше височество, както обикновено. Добре дошли в Роуард касъл.

И младата жена се поклони в знак на уважение.

Дъндас пристъпи напред и предложи да поеме птицата.

— Но не я храни — поръча Маккензи. — Намислил съм да я накарам да си хване един-два по-тлъсти гълъба, преди мръкване.

— Добре, сър — усмихна се Грейм, пое сокола и се отдалечи с него.

Лаклан се приближи още.

— Ти си най-красивата жена в цяла Шотландия, Сюизън Харпър. — Сините му очи светнаха похотливо, докато я оглеждаше от главата до петите. — Хубаво е, че си отново у дома.

Без да обръща внимание на интимния му тон, тя го гледаше развеселено.

— Да не би да съм ти липсвала?

— Да, толкова, колкото ми липсва и Кромарти — отвърна той.

— Това е красива мисъл, Лаклан, но звучи малко пресилено, дори в твоята уста. — Сюизън го потупа сестрински по ръката. — Не съм отсъствала чак толкова дълго.

Младият мъж покри дланта й със своята.

— Стори ми се цяла вечност, прекрасна моя — рече искрено той. — Наистина ли ходи в Лондон?

— Да, наистина.

— Защо?

Какво можеше да му отговори? Естествено не можеше да му каже истината, тъй като ако Лаклан разбереше, че притежава десена на клана Маккензи, щеше да я преследва, докато не му изтъчеше плат с него. Най-вероятно след това щеше да носи дрехата, ушита от него, и накрая да увисне на бесилото заради това.

Тя посочи шеговито към колана му и рече:

— За да ти донеса този далекоглед.

Маккензи повдигна вежди.

— Подаръкът действително е много хубав, Сюизън, и аз го ценя високо, но повече от всичко друго предпочитам ти да бъдеш при мен.

Привикнала на дръзките му заявления, младата жена издърпа ръката си и смени темата.

— Казаха ми, че тук било спокойно. Като се изключи, че Шеймъс Хей отново нервирал Макайвър, по време на отсъствието ми нищо друго не се е случило.

Лаклан се изсмя.

— Това си е традиция — Макайвър да се отказва в полза на това старо овчарско куче Шеймъс. Поне Шеймън и Гибън не са извадили мечовете, както са направили на времето дядовците им.

— Щастлива съм, че враждата им вече не е толкова ожесточена — вметна Сюизън, както винаги се чувстваше спокойна и уверена в присъствието на Маккензи. — Но ако кучето не се върне до времето за жътва, ще трябва да се намеся.

Младият мъж посегна отново към ръката й, но тя я отдръпна. Той се намръщи и погледна към кръжащата наоколо тълпа. Дори в профил можеше да завърти главите на жените и да спечели верността на мъжете.

— Май си жаден, а, Маккензи? — пошегува се Сюизън, забелязала погледа му.

— Да, по пътя беше доста прашно. — И той се запъти към бъчонките. — Слепият Джейк прави най-хубавата бира тук.

Домакинята му потисна смеха си.

— Освен това има прекрасна дъщеря. Защо не използваш далекогледа си?

— Да — отвърна подозрително припряно Лаклан. Обърна се и я изгледа сериозно. — Ако се бе съгласила да се омъжиш за мен, нямаше да гледам подир момичето. И нямаше да използвам далекогледа си за никоя друга жена, освен за теб.

Събеседничката му почувства, че се изчервява. Той се усмихна и след това се изсмя юнашки. Говореше се, че съседът й си държи любовница в Лонгмур касъл и този слух й се струваше напълно правдоподобен. Други разправяха, че не едно дете в района приличало поразително на него. На това обаче Сюизън не вярваше, тъй като бе сигурна, че ако бе истина, Лаклан щеше да ги признае.

— Със или без далекоглед, Джени очаква да я забележиш — предложи тя.

Внезапно го бе видяла по нов начин, през очите на жена, запозната с мъжката жестокост.

Маккензи не само бе забелязал Джени Кийгън. Макар и да не флиртуваше открито с дъщерята на Джейк, посланието му бе очевидно за всички, с изключение на слепия й баща.

Младият мъж изпразваше втората си халба, вперил поглед в пазвата на момичето, когато се появи Дъндас.

— Време е да извадим варелите, миледи. Ако почакаме още малко, мъжете ще се напият и няма да свършат както трябва работата.

Стопанката на замъка се обърна към своя съсед.

— Ще ме извиниш ли за момент?

Което той направи с изтънчените маниери, типични за представителите на неговата класа. Грейм последва господарката си към тъкачното отделение.

„Проклет да е Майлс Кънингам! — кълнеше наум тя. — Да пропадне в ада дано!“ В същия миг обаче вече се питаше дали щеше да се върне и да й даде възможност да се извини. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че това няма да излекува раната. Не, просто щеше да отложи неизбежното. Той бе дошъл както за да поднови връзката си с нея, така и да открадне шотландските десени. Трябваше да си тръгне, преди да бъде сигурен за детето.

— Миледи?

Щом чу гласа на Дъндас, младата жена си даде клетва да не мисли повече за Майлс. И я наруши поне двайсет пъти още през следващия час. Грейм и хората му изтъркаляха навън огромните варели за боядисване и отделиха металните им обръчи. После насякоха с брадви дървото на дребни парчета. С помощта на децата натрупаха дървенията в средата на двора.

След като тъкачното отделение бе разчистено, Сюизън и Флора Макайвър започнаха да наглеждат инсталирането на становете. От стотиците десени младата жена избра няколко от любимите си. Докато подреждаше и нагласяше един от становете за тъкане на шарка с цветя, Дъндас се появи отново.

— Той се върна.

Сърцето й спря да бие за момент, а дланите й се изпотиха, но запази спокойно изражението си.

— Говори ли с него?

— Не, научих новината от Нели — отвърна сухо той. — Наредил е да му приготви баня.

Тъй като знаеше, че не й остава много време, Сюизън напрегна мозъка си. Когато становете бяха готови, тя вече се чувстваше много по-уверена. Излезе от тъкачното отделение и тръгна из шумния двор. Отново се контролираше напълно. Близостта на Лаклан и Дъндас увеличаваше допълнително усещането й за сигурност. Двамата стояха край малкото игрище и наблюдаваха игрите. Неколцина мъже хвърляха подкови, други играеха на канадска борба.

— Тия там са добра партия — заяви Маккензи, като посочи към масата, на която двама мъже бяха вплели десници за канадска борба.

Това бяха войници — единият от Роуард, другият — от Лонгмур. Кокалчетата на ръцете им бяха побелели като тебешир, китките им се бяха увили една около друга като змии, лицата им бяха почервенели като макове от усилията. Зяпачите окуражаваха любимците си и залагаха.

— Да, добра партия са — потвърди Сюизън, — но моят човек ще победи.

Маккензи я изгледа с превъзходство.

— Щях да се съглася с теб, ако ставаше дума за Дъндас.

Младата жена вдигна очи към Грейм, за да го попита за мнението му, но той се бе вторачил към вратарите на замъка. Проследи погледа му и видя Майлс, който слизаше по стълбата с вид на господар на Роуард касъл. Въпреки усилията си да остане безразлична, усети, че кръвта й кипва. Какво обаче бе станало с гнева му?

Косата му все още беше мокра от къпането. Бе облякъл чиста туника, която му стоеше по-добре. Разбра откъде се бе сдобил с червената дреха — винаги можеше да разпознае съвършените шевове на Нели. Остана разочарована от своята слугиня, задето бе проявила подобна щедрост и задето бе избрала цвят, който изтъкваше допълнително изумителната му външност. Младият мъж носеше плътно прилепнали кожени бричове и ботуши. И двете подчертаваха дългите му крака и тесен ханш. Другите жени също го бяха забелязали и шепотът им се понесе над ниското бръмчене на мъжките гласове.

„Защо пък да не са любопитни?“ — помисли си Сюизън. Сцената, която бе направил тази сутрин в двора, се бе превърнала в главната клюка за деня.

— Ако питаш мен, във вените му тече шотландска кръв — обади се някой.

— Да. Прилича на хората от рода Броуди. А и кой друг би се справил по този начин с коня, както го направи той сутринта? — достигна до слуха й отговорът.

Младата жена се изпълни с гордост, всички бяха впечатлени от Майлс Кънингам. Всички искаха господар.

За голямо нейно съжаление той все едно че не я забеляза, когато се присъедини към тях, а се обърна към Дъндас:

— Може ли да поговорим за момент?

Подобна липса на елементарни маниери я разстрои, макар да се срамуваше от досегашното си държане с него. Чичо й бе излъгал и двамата, но това не даваше право на Майлс да бъде груб… освен ако вече не я обичаше.

Когато двамата мъже се отдалечиха достатъчно, Майлс започна да обяснява нещо. От гнева му не бе останала и следа и Сюизън дори се запита дали не си бе въобразила случилото се сутринта. Объркана, тя се чудеше какво ли обсъждаше с Дъндас сега.

— Значи това е той — рече с горчивина в гласа Лаклан, който се появи до нея. — Цял ден слушам разни приказки за него… за него и за теб.

— Той дойде да ме посети от Лондон.

— Според слуховете Майлс Кънингам не е тук на обикновено посещение. Надали е Броуди, нито пък човек, който би заслужил уважението им. — Младият мъж повиши глас. — Като се има предвид, как се отнасяше към теб през изминалите години. Ако го знаеха що за копеле е, щяха да се засрамят от самите себе си.

— По-тихо — изсъска Сюизън. — Чичо ми е лъгал за него. — Тъй като събеседникът й повдигна недоумяващо вежди, тя добави: — С две думи, Майлс не е негодника, за който го мислех.

— Дядо ми имаше една поговорка по този повод — отвърна замислено той. — „Времето ще покаже. Кирливите ризи ще излязат наяве. И всичко ще си дойде на мястото.“ Ще видим какво ще излезе от този Майлс Кънингам.

Младата жена не отговори, вниманието й бе насочено към Майлс и Дъндас. Първият като че изнасяше реч. Когато привърши, протегна ръката си към Грейм, който прие приятелския му жест.

След сключването на предателския договор, без да й каже нито дума, Дъндас се насочи към замъка, като пътьом повика Фъргъс Маккеймс. Майлс се запъти към Сюизън.

Бичето върху огъня спря да се върти. Престана и чаткането на конски копита. Силно изсумтяване, последвано от глух удар в масата сложи край на канадската борба. Никой не аплодира победителя, нито пък подигра изгубилия. Само децата не усетиха напрежението, носещо се из въздуха.

Майлс взе ръката й в своята. Поклони се дълбоко, обърна ръката й и целуна гладката й като атлаз длан.

— Моите извинения, Сюизън — умишлено използва само първото й име той, — задето излетях така неочаквано сутринта.

Тъй като очакваше тя да опита да издърпа ръката си, той я стисна по-здраво. Изненада се от бясната ревност, която изпита при вида на застаналия до нея мъж, преди малко Дъндас му бе казал, че това е Лаклан Маккензи.

— И имаше право, Майлс — отвърна тя с вид, като че това признание й беше мъчително. — Мога ли да ти представя Лаклан Маккензи от Лонгмур касъл?

Кънингам настръхна, когато забеляза окачения на колана му далекоглед, но все пак протегна ръка.

— Удоволствие е за мен, Маккензи.

Шотландецът се усмихна самоуверено и сграбчи може би малко прекалено силно десницата му.

— Нашата Сюизън е споменавала за вас… един-два пъти през тези години, струва ми се.

Нищо не желаеше така силно както да стовари юмрука си върху самодоволното лице на планинеца и да изскубне с корените плитчиците му. Вместо това стисна на свой ред здраво дланта му и рече:

— В такъв случай аз съм в по-неизгодна позиция, тъй като никога не си е направила труда да спомене за вас пред мен.

Лицето на Лаклан почервеня и той пусна рязко ръката на Майлс. Сюизън застана между тях.

— Ще пиете ли ейл? — попита тя, като местеше нервно поглед от единия към другия.

— Да — изсумтя Маккензи, — и да седнем двамата на онази маса. — И той посочи натам, където мъжете се състезаваха на канадска борба. — Ако англичанинът знае тази игра.

Кънингам вдигна подигравателно едната си вежда при това самохвално предизвикателство. Същевременно обаче трябваше да спечели уважението на Сюизън и жителите на Пъруикшир, а Лаклан Маккензи бе подходящ за начало. Прегърна младата жена през раменете и я придърпа към себе си. Тя се сепна и опита да се измъкне, но той я държеше здраво.

— Можеш да се пребориш с десницата ми, Маккензи, но трябва да ти е ясно, че благосклонността на дамата няма да бъде залогът.

Планинецът изгледа с любопитство съседката си, завъртя се на пети и се запъти към масата. Поддръжниците му започнаха да се събират около него.

Сюизън обяви със силен, ясен глас:

— Победителят ще запали огъня. — Тълпата се развика одобрително и тя се възползва от врявата, за да изсъска: — Ти си едно копеле без всякаква чест, Майлс Кънингам.

Младият мъж наведе глава и прошепна:

— Но не излъгах. В писмата си не споменаваш изобщо за Лаклан Маккензи.

На безупречното й чело се образува дълбока бръчка.

— О… видях надписа от задната страна на миниатюрата. — Сведе смутено поглед. — Никога не съм предполагала, че Раби може да направи нещо толкова ужасно. Постъпих глупаво, че му се доверих.

Майлс повдигна брадичката й и се вгледа в прекрасните й сини очи. В тях видя мъка и напрежение. Положи усилия, за да се пребори със силното си желание да я вдигне, да я притисне в обятията си и да извика, че няма защо да се тревожи, че той щеше да се погрижи за нея и за детето им. Обля го вълна от топлина при мисълта, че ще стане баща. Добър баща. Изпълнен с любов баща.

Щом сведе поглед към майката на детето си, напрежението му се увеличи.

— Това е вече минало и по-добре да го забравим, любов моя. А сега ще седнеш ли до мен, за да ме поддържаш с присъствието си, докато победя Маккензи.

— Имам ли избор?

Искаше му се да отвърне, че е готов да изтърпи всичко, докато тя се научи да му вярва отново, но не можеше да го стори.

— Всъщност, не.

— Не трябваше да поставяш в неудобно положение Лаклан — заяви тържествено тя. — Той ще те накара да си платиш за това. Дори Дъндас не смее да застане насреща му в канадската борба.

Сериозното й изражение накара Майлс да я погледне замислено и след това да й се усмихне.

— Значи мислиш, че ще изгубя?

— Да — прошепна тя и се усмихна несигурно. — Всички от клана Маккензи са смели планинци.

— А какво, — докосна я закачливо по носа той, — мислиш, хубавото ми, хубаво момиче, че правят грубите моряци, по време на дългите си пътувания по море?

Очите й се разшириха разбиращо.

— Играят на канадска борба? — промълви тя.

В погледа му проблеснаха доволни искрици.

— Да — прошепна той. — Моряците играят на канадска борба, когато не яздят китове и не търсят русалки.

— Само ми се подиграваш.

— Moi? — престори се на изненадан той.

— Пада ти се да изгубиш — сгълча го Сюизън.

— Какво му е толкова важно на този огън, който ще бъде запален от победителя?

Младата жена измърка като котка, току-що излязла от мандрата.

— Само един шотландец може да го разбере.

Кънингам се усмихна, за да скрие болката, причинена от думите й.

— Ще видим.

Пусна я, но продължи да стиска дланта й.

— Не можеш да го срамиш повече, Майлс. Той е горд човек, господар на хората си. Различен е от теб. Нашите обичаи са по-други.

— Обясни ми ги тогава.

— Той не може да изгуби достойнството си.

— А аз мога, така ли?

— О, Майлс — отвърна търпеливо младата жена. — Лаклан ми е съсед и ще остане такъв до края на живота ми. Трябва да запазя разбирателството между нашите хора. Разбираш ли?

— Да. И въпреки това все още ми се иска да запаля огъня.

„И да спечеля сърцето ти“ — добави мълчешком той.

Щом обаче започна двубоят, Кънингам се сети отново за самохвалните си думи. Лаклан действително бе по-ниският от двамата, но бе силен и опитен в канадската борба. И положи немалко усилия да предизвика Майлс, за да допусне грешка.

— Ще танцуваш на сватбата ни — процеди през зъби той, когато спечели леко надмощие. — Сините му очи блеснаха при мисълта за очакваната победа. — И ще хвърля в лицето ти окървавения чаршаф, Кънингам, след като стане моя.

Майлс побесня от гняв. Смръщи се и заяви:

— Малко трудно ще ти бъде, Маккензи, тъй като те изпреварих в леглото й и тя вече носи детето ми.

Долната челюст на шотландеца увисна, китката му потрепера. Майлс изрева победоносно и залепи ръката му в масата.

— Англичанинът не се бори честно! — провикна се някой от тълпата.

Майлс се надвеси, докато носовете им почти се докоснаха.

— Обичам я, Маккензи. И ще убия всеки, който застане между нас. Тя обаче иска мир и разбирателство между нашите хора. — След което додаде, вече на келтски: — Аз също. А ти?

Шотландецът присви очи.

— Проявите ти са доста странни за човек, който не иска неприятности.

Кънингам го пусна внезапно и се обърна към Сюизън, за да я придърпа в скута си.

— Кажи на Маккензи, че ще се женим, любов моя.

Лаклан се изправи и започна да търка китката си. Поддръжниците му продължиха да се оплакват от нечестната игра. С дипломатичност, каквато не бе очаквала от него, Лаклан Маккензи, лишения от наследството си херцог Кроматри и господар на Лонгмур касъл, вдигна ръка и се усмихна на тълпата.

— Успокойте се, момчета. Той игра според английските правила.

Мърморенето престана.

— Кажи му, че ще се женим, Сюизън — настояваше Майлс.

Младата жена изгаряше от желание да разбере какво си бяха казали. С вид на изоставен от любимата си рицар, съседът й бе вдигнал благородно глава и се шегуваше с онези, които го бяха наобиколили. От своя страна Майлс й се стори уверен, но подозираше, че тази му увереност идваше от нещо друго, а не от това, че бе победил Лаклан в канадската борба или че я държеше най-безсрамно в скута си. „Мъжете са готови на всичко, за да запазят гордостта си“ — помисли отвратена тя.

— Сюизън… — побутна я по ръката Кънингам.

Как можеше да се съгласи? Помежду им лежаха толкова измами, толкова лъжа! Не можеше да се ожени за него, без първо да сподели страховете си за детето и истината за Ейлис. Да, преди да стане негова съпруга, трябваше да му го каже. Той може и да се бе отнесъл нечестно с нея, но това не означаваше, че тя също трябваше да прибегне до помощта на измамата.

Сюизън въздъхна тъжно и, като предчувстваше най-тежките последствия, рече:

— Да, ще се омъжа за Майлс Кънингам.

Лаклан вдигна палеца и показалеца до устните си и изсвири пронизително.

— Вдигнете чашите си, мъже и жени — извика той, — ама побързайте. Англичанинът спечели по единствения начин, по който знае как да го направи, и спаси английската си чест.

— Англичаните нямат чест!

Маккензи се засмя гръмогласно.

— Да, Гибън, в това има известна доза истина. Но миледи е негова. Нели Бърк! — изрева той, очевидно слагайки край на пререканията. — Донеси Чашата на съглашението. Нашата лейди Сюизън е открила своята половинка и ние ще ги поздравим както се полага по шотландски обичай.

Това, направено със сърдечен тон заявление, оживи тълпата. Понесоха се поздравления и викове за още бира. Някой вдигна високо във въздуха буренце и то се понесе над главите на хората, подавано от ръце на ръце. Появи се Джени Кийгън с преливаща халба ейл в ръце и я подаде на Маккензи, като не пропусна да го погледне подканващо и да се наведе, така че да разкрие съдържанието на деколтето си пред погледа му.

— Охо, дами! — провикна се той. — Гледайте каква щедрост само!

Пое халбата, вдигна я високо и след това пресуши на един дъх съдържанието й. По дебелите му червени мустаци полепна пяна. Остави встрани халбата, сграбчи Джени през кръста и я вдигна във въздуха. Тя се разписка като девица, макар отдавна да се знаеше, че не е такава.

Лаклан захапа плата на блузата й и смъкна тънката дреха до кръста й. Докато мъжете го приветстваха и окуражаваха, той я повдигна още по-високо, а едрите й разголени гърди се полюляваха.

— Язди я, ти и без т’ва си истински жребец, Маккензи. А тя’й по-разгонена и от най-дивата овца на Макайвър по време на любовния им период.

— Да — съгласи се Лаклан, загледан в ухиленото й лице.

И зарови брадатото си лице в цепката между гърдите й, той мяташе глава и ръмжеше като лъв върху плячката си. Плитчиците му се мятаха и удряха настръхналите й зърна.

Сюизън бе смутена от тази сцена и разочарована, че той като че я бе забравил толкова бързо. Маккензи от години се кълнеше, че я обича и ще й бъде предан до гроб. Макар да не бе планирала да се омъжва, все пак бе очаквала известна съпротива от негова страна. Сега обаче осъзна горчивата истина — тя не значеше за него повече от куп други жени. „Мъже — кипна тя. — На тях човек не може нито да разчита, нито да им вярва!“

— За какво мислиш? — прошепна в ухото й Майлс.

— Мисля, че току-що сключих сделка, за която ще съжалявам.

— Не говори така.

Младата жена вдигна очи, така че погледите им се съединиха, и изучава дълго лицето му. Господ да й е на помощ, ако му се довери още веднъж.

— Освен това мисля, че имаш страхотен късмет, Майлс Кънингам. И че трябва да благодариш на Лаклан за джентълменската му постъпка. — Припомнила си споменаването на окървавените чаршафи, додаде: — Е, като се изключи онова изтърване на проклетия му език.

— О, наистина съм му много благодарен — провлече с невинен вид той. — И ми се иска да провра моя проклет език в твоята…

— Майлс Кънингам! — прекъсна го шокирана Сюизън.

* * *

Две седмици по-късно Сюизън и Майлс се венчаха в голямата зала на Роуард касъл. Булката се съгласи да промени името си от Харпър на Кънингам. Дълбоко в себе си очакваше съпругът й един ден да се върне в Лондон, но дотогава хората в Пъруикшир щяха да имат онова, което желаеха: господар. Да вземе името му й се струваше най-простото разрешение. Така също облекчаваше гузната си съвест, задето не му бе казала за Ейлис.

Всички обитатели на Пъруикшир вдигнаха тост в тяхна чест и им пожелаха щастие. Дори стеснителната леля Ейлис, облечена в тъмнозелена рокля от бродиран атлаз, със скрита под мрежичка сребриста коса, се приближи, за да изкаже простичкото си поздравление.

Сърцето на Сюизън подскочи до гърлото й, когато Майлс заяви:

— Ейлис. Красиво име, чувал съм го и преди. Но дамата, която го носеше, е мъртва отдавна. — Наведе се към възрастната жена и пое малката й длан в своята. — Откъде си, Ейлис?

Запитаната премигна объркано и рече:

— Ами, ей оттам^[1]. — Издърпа ръката си и посочи към празния стол до Нели.

Сюизън си отдъхна, когато леля й се върна на мястото си. Не беше честно да крие истината от Майлс. Той имаше право да знае, че Ейлис Харпър не е умряла от детска болест, че семейство Харпър я бе пратило далеч, за да скрие истината за лудостта й.

Майлс обаче също имаше своите тайни, които пазеше от нея. Нощем, под прикритието на мрака, кръстосваше замъка, за да търси съкровищата й.

— Защо се мръщиш? — попита той. — Какво има?

Младата жена поклати глава.

— Нищо.

Призракът на неговите лъжи и на истината за болестта на Ейлис обаче продължаваше да виси в благоуханния въздух.