Арнет Лем
Нишките на съдбата (22)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Мразовитият нощен вятър напяваше с въздишки позната приспивна песен на Сюизън, която й се струваше по-нежна от когато и да било преди. От мястото си върху назъбения връх на южната стена можеше да вижда в двора на замъка и навън, към храсталаците. Бе идвала често на това място, но този път бе по-различно, тъй като до нея стоеше Майлс.

В двора под тях цареше оживление, тъй като жителите на Роуард празнуваха Нова година. Това бе най-значимия ден в Шотландия. През него човек се сбогуваше с миналото си, изхвърляше лошия си късмет. Това бе време за равносметка, за отчитане на доброто, с което бе дарен през изминалата година човек, за започване на нещо ново.

Младата жена размишляваше върху собствения си късмет. Сгушена в любящите обятия на съпруга си, надвесена над покритите със сняг хълмове на Пъруикшир, със здраво бебе, което растеше в утробата й, тя нямаше причина да не празнува… освен една.

— Каква прекрасна гледка е зимата в шотландските планини — прошепна Майлс и я отвлече от мислите й. — Погледни там. — И той посочи над стената на замъка към Комин Мур. — Снегът блести като океан от сребро.

Обичта му към земята, която тя обожаваше, я затопли цялата и изпълни сърцето й с невъобразимо доволство. Стаеният в нея страх обаче я накара да се замисли върху една от думите му. Обърна се, без да разрушава прегръдката и рече:

— Липсва ли ти морето?

— Честно?

— Честно.

Младият мъж сведе глава и потърка брада в слепоочието й.

— С цялото това царство около мен? С жената, която обичам, в обятията ми? С първородното ни дете помежду ни?

И той я погали по корема.

— Вече съм едра като дойната крава на мисис Пийви — промълви тя. — И освен това не отговори на въпроса ми.

— Сладка си като зряла праскова. Не, морето не ми липсва.

Категоричният му тон я изненада.

— Спомням си, че имаше време, когато не говореше за нищо друго.

— Просто защото ти бе прекалено срамежлива, за да говориш изобщо.

— Никога не съм била срамежлива — възпротиви се тя, макар той да казваше истината.

От мига, в който баща й бе въвел Майлс в дома си, тя се бе изпълнила с благоговение към него. Той изтананика някаква сантиментална мелодия и притисна устни към челото й.

— Пред нас лежи чудесен живот. И чудесно минало.

— Като се изключи чичо ми.

— Робърт Харпър не може да ни навреди, любов моя, щом си унищожила десените. Дори не съм ти благодарил. Знаех, че искаш да ги запазиш. Заради Сибийл и заради Шотландия.

Младата жена стисна зъби, обхваната от чувство за вина и потръпна от тревога. Той бе честен, бе разтворил сърцето си пред нея. А тя го лъжеше — отново.

— Студено ли ти е? Да влезем ли?

— Не. — Опита да се пребори с угризенията си и отметна назад глава. — Обичам това място. В ясна нощ оттук почти могат да се видят светлините на Лонгмур касъл. По-късно тази вечер ще видим огъня в двора на Лаклан.

— Какво виждаш на небето?

— Виждам синьочерна покривка, осеяна с трепкащи сребърни нишки.

— Ще изтъчеш ли такъв плат?

— О, може би. — Сюизън въздъхна, отново изпълнена с благодарност за късмета си.

Колко пъти преди бе стояла на същия този зъбер върху стената и бе мечтала за всичко, което притежаваше сега? Измъчваше се от подозрения и от чувство за вина. Ами ако чичо й Раби опиташе отново да вземе десените?

— Трябва да се гордееш с майсторството си. Когато изложим на пазара платовете тази пролет, всички ще разберат колко хубави са роуардските платове.

Очите й се навлажниха от тази похвала. Младата жена подсмъркна.

— Благодаря ти.

— Измръзнала си, любов моя.

Майлс я притисна още по-близо до тялото си и тя усети лекия натиск на пръстите му върху кръста й, това й подейства успокояващо.

— Не, просто си припомнях.

— Какво си припомняше? — попита нежно той.

Мислеше си за отминалите дни, за самотните дни. Не можеше да бъде честна с него, когато ставаше дума за десените, но можеше да бъде откровена за други неща от миналото си.

— След като ме остави тук, идвах често на това място и създавах ужасни, детински поеми за теб.

— Съжалявам, че те оставих. — И той я притисна буйно към себе си. — Но бях толкова съсипан от собствената си мъка по Сибийл, че почти не се сещах за теб. Когато съдът реши, че съм прекалено млад, за да ти бъда настойник и определи Робърт като такъв, аз наивно се съгласих, че така ще бъде по-добре. — И добави, изпълнен с горчивина: — Робърт ме уверяваше, че тук си щастлива.

Сюизън никога не се бе замисляла върху неговите чувства, нито пък помнеше колко силно бе обичал майка й. Младостта й и злостните приказки на чичо й си бяха казали думата. Сега бе моментът да признае на съпруга си за десените, той несъмнено щеше да я разбере. А обета, даден преди толкова години от уплашеното, самотно момиченце на умиращата му майка? Ами шотландските кланове? Споменът укрепи решимостта й да запази мълчание.

— Иска ми се да чуя някоя от поемите, които си написала за мен.

Гузната й съвест посрещна с радост тази смяна на темата.

— О, това бяха глуповати детски стихчета, но излизаха от сърцето ми.

— Тогава трябва да ги изрецитираш по-късно, когато ти дойде редът.

На Нова година всички пишеха поеми. По-късно тази нощ, когато запалеха огъня на открито, някой щеше да се изправи пред тълпата и да изрецитира нещо.

— Мина толкова много време. Вече дори не си спомням думите — отвърна искрено тя.

Зад тях отекнаха забързани стъпки.

— Сър? Миледи? — провикна се задъхана Сорча Бърк. — Мама каза, че е време.

Майлс се засмя.

— Мисля, че Дъндас и момчетата му искат уиски. Отиваме ли?

Малко по-късно младата жена стоеше на стъпалата пред главния вход към замъка и държеше метла с дълга дръжка в ръцете си. Масивният портал бе украсен с гирлянди от изсушен бял пирен и клонки калина, които трябваше да прогонят злите духове от Роуард. Стенният часовник в голямата зала удари полунощ и Сюизън започна ритуалното метене на прага си. Из целия Пъруикшир, из цяла Шотландия, хиляди други хора правеха същото.

Прекарваше метлата при всеки удар на часовника. Когато той замлъкна, прагът й бе почистен и тя можеше да започне наново живота си.

Младата жена се изправи, изпъна гръб и потърка издутия си корем. Детето й щеше да се посвети на бял свят преди зимата да си е отишла. Здраво дете, нормално дете, с кръвта на рода Камерон и душата на Майлс Кънингам. Сърцето й политна при тази мисъл. Въпреки радостта си обаче почувства омраза към чичо си и неговите злодеяния. През двора премина леден полъх. Сюизън потръпна. Опита да се пребори с убийствените си мисли. Беше Нова година, време за веселие, време за съзидание.

Прокара метлата за последен път.

— Махни се, зли човече, и отнеси другаде злите си дела.

След това се усмихна и влезе в голямата зала.

Жените от замъка се бяха събрали край камината. Вдовицата Маккормик бе задрямала. Нели сервираше ейл, а мисис Пийви — кекс и сладкиши. Младите момичета се бяха струпали в единия ъгъл и се смееха. Роуина се отдели от останалите и се приближи до Сюизън.

— Скоро ли ще дойде господарят, миледи? Минава полунощ.

Младата жена вече си бе задала този въпрос. Наистина ли Майлс бе станал планинец? Дали щеше да изпълни най-романтичния новогодишен ритуал?

— Когато негово височество дойде — обади се Нели, — ще промени традицията. Той не е тъмният красив ухажор от легендата.

— Той вече е легенда — защити го Роуина. — От деня, в който сложи край на враждата между Макайвър и Шеймъс Хей. Но дали ще дойде при вас?

На вратата се почука силно. Младите момичета изпищяха от радост. По-възрастните жени поклатиха одобрително глави.

Сърцето на Сюизън подскочи диво в гърдите й, когато се отправи към вратата. Колко пъти през изминалите години тя, подобно на останалите момичета, бе копняла за подобен посетител? Но винаги бе пазила в тайна мечтите си, тъй като досега не се бе надявала един ден да отвори вратата и живота си за мъжа от тези мечти.

Колената й се подкосиха, когато го видя. Като през мъгла дочу възхитените възгласи на жените зад гърба си.

Майлс бе изпълнил рамката на вратата. Русите му брада и коса блестяха на светлината на факлите, кафявите му очи блестяха от любов и очакване. Носеше характерното за един планински земевладелец облекло: върху раменете си бе наметнал овча кожа, крачолите на грубите панталони от домашно тъкано платно бяха натъпкани в дебели вълнени чорапи, овързани на кръст с кожени връзки. Младият мъж се усмихна и съпругата му се почувства най-щастливата, най-красивата жена на света.

— За вас, миледи — заяви тържествено той.

И й подаде парче въглен.

— …за да стоплите дома ни.

След това протегна напред бутилка вино.

— …за да утолите жаждата ни.

Предложи й една осолена риба, завързана с ярка пандела.

— …за да напълните коремите ни.

Мечтите й се бяха превърнали в действителност! Със замъглени от сълзи очи, тя прие даровете. Наведе глава и се поклони.

— Моят господар оказва голяма чест на своята съпруга и на дома си.

Майлс я сграбчи и я притисна нежно към себе си, а очите му блестяха от удоволствие.

Храниха се с останалите, пиха, говориха за бъдещето, докато Дъндас не призова всички на двора.

Майлс бе докарал каруци дървета за най-големия огън на открито в историята на Пъруикшир. Когато го запалеха, сиянието му щеше да се вижда от мили разстояние.

Младият мъж прегръщаше съпругата си, за да я предпази от нощния студ. От бъчонките се лееше уиски, носеха се весели песни. Лошите времена бяха забравени. Хванати за ръце, Шеймъс Хей и Макайвър възхваляваха с пиянски устрем красотата на Маргарет Камерон. Ейлис — Люси Сандърс — бе заобиколена от малки дечица. В погледа й се четеше нещо ново за нея — доволство и сигурност.

Сорча Бърк се поклони пред Майлс.

— Може ли да кажа поемата си, сър?

— Да, момиче, — усмихна се снизходително той, — нека чуем какво си съчинила.

Сорча изправи рамене, издаде брадичка и отметна назад плитките си. И започна с музикалния си, изпълнен с гордост, глас.

— „Новогодишната риба“ от Сорча Маргарет Бърк.

От замръзналия двор се разнесоха бурни овации.

Момичето се изкашля.

— Беше жетва в Пъруикшир, но нашият господар не се виждаше никъде в полето. Бе отишъл до езерото Лох Ейл, замислен за нашата красива господарка и наблюдаваше мистър Риба. Той видя, че господарят ни се приближава, но не отплува встрани. Беше прекалено смел, за да се страхува от някаква си кука. Изми лицето си, използва нощното гърне и започна обичайното си утринно безцелно плуване. Нашият господар започна да си тананика някаква мелодийка и тя скоро унесе мистър Риба. А после, така, както бе омаял нашата прекрасна лейди Сюизън, Майлс Кън…

Сорча засече на английското име. Очите й се разшириха от смущение. Погледна към Нели, която изрече беззвучно само с устни последните две срички.

Младият Макаду Дъндас се изцепи гръмогласно, лененорусите му коси изглеждаха бели на светлината на огъня.

— Уф! Сорча не знае дори името на господаря!

Лицето на момичето се зачерви.

— Haud yer wheesht, простако! Знам думите. — После се обърна към Майлс и продължи: — Майлс Кън… Кънингам омая мистър Риба, докато заспи. А след това го извади от водата, осоли го и го постави в едно буренце. А на Нова година взе мистър Риба и го даде на лейди Сюизън.

Щом свърши поемата си, Сорча се поклони и се приближи до Макаду. Засили се и ритна смеещото се момче в пищяла. Веселите писъци се превърнаха във викове от болка.

— Ще ти дам да се разбереш за това — заплаши я той.

Момичето се завъртя на пети и се втурна към стълбите, водещи към стената на замъка. Макаду я последва с възможно най-голяма скорост. Майлс понечи да се изправи, но Сюизън го спря.

— Той няма да й направи нищо лошо. Те двамата вечно се джафкат.

— Но той е по-едър.

Младата жена се усмихна, но мислите й бяха съсредоточени върху значението на поемата на Сорча.

— Да — отвърна разсеяно тя, — но е и по-малък. Сорча може да го постави на мястото му.

Съпругът й се ухили.

— Това е характерна черта на шотландските момичета, струва ми се — да поставят мъжете там, където им е мястото.

— Ходил ли си за риба тази есен? — попита тя и затаи дъх.

Майлс се загледа във вълнените си чорапи.

— Да — отвърна тихо той. — Сибийл ми разказа тази легенда преди години, за това, как девойките очаквали посетител…

— О, Майлс!

Сюизън обви ръце около врата му. Сърцето й преливаше от щастие. Той изобщо не бе възнамерявал да я изостави.

— Кълна се — прошепна в ухото й той, — че щях да наловя поне десет риби, ако знаех каква награда ме чака!

— Ти си прекрасен — заяви младата жена.

С цялата си душа чувстваше, че не се лъже.

— Радвам се, че мислиш така, любов моя, но ако не ме пуснеш, Фъргъс никога няма да може да изрецитира поемата си.

Сюизън повдигна глава и огледа тълпата. Видя море от изпълнени с разбиране усмивки. Нямаше от какво да се страхува повече. Майлс я обичаше, тя обичаше него. Миналото лежеше зад тях.

Той преметна ръка през рамото й и я притисна отново към себе си. Така тя се чувстваше защитена, обичана. Бебето се размърда в корема й, сякаш то също бе почувствало успокояващото присъствие на Майлс.

Фъргъс Маккеймс започна поемата си, истинско славословие на красивия принц Чарли, осмелил се да избяга във Франция след битката при Кулоден. Множеството се провикваше окуражаващо и доукрасяваше творбата му. Всички лица бяха озарени от светлината на огъня. И от още нещо — от надежда. Сюизън знаеше източника й — Майлс Кънингам.

В профил любимото лице изглеждаше напръскано със златен прашец и излъчваше доброта. Под красивата външност се криеше добър, честен човек, който се бе заклел да бъде верен на хората от Пъруикшир. Младата жена знаеше защо го бяха приели като свой господар. Бяха започнали да се чувстват зависими от неговото водачество, да очакват сърдечните му шеги и лесно идващия му смях.

— Хм! — промърмори доволно той, а ъгълчетата на очите му се смееха. — Обичам да ме гледаш по този начин.

Сюизън се наслаждаваше на усещането си за пълна и абсолютна сигурност. Когато погледите им се срещнаха, тя промълви:

— Обичам те!

В очите му блеснаха дяволити светлинки.

— Кажи го още веднъж и няма да чуеш края на поемата на Маккеймс.

Почувства, че омеква цялата.

— Би било неучтиво и грубо от наша страна.

— Не чак толкова грубо, като го сравним с мислите, които се въртят в главата ми — усмихна се Майлс.

— О? — подразни го любимата му. — И какви са тези мръсни мисли, съпруже мой?

Той се приведе още по-близко и повдигна многозначително вежди.

— Мисля си колко ми се иска да те отнеса вътре, да те разположа пред огъня, да смъкна всичките ти дрехи, една по една, а после да те сложа да легнеш, и да целувам и вкусвам…

— Маккензи! Маккензи!

Гласът на Макаду разцепи студения нощен въздух.

— Може би на нашите съседи не им е достигнала бирата — заяви Майлс. — Или жените.

Сюизън подпря глава на рамото на съпруга си — кръвта й все още кипеше от изкусителните му слова.

— Трябва да е бира, тъй като на Маккензи никога няма да му липсват жени. Гледай как влиза като крал.

— И този път.

Лаклан скочи от коня си. Хукна към тях, като дишаше тежко, а дъхът му образуваше бели облачета.

— Насам идват английски войници. — Понижи глас. — Робърт Харпър е с тях.

Сюизън се вцепени от ужас.

— Мили Боже — промълви тя.

— Не се притеснявай, любов моя, няма какво да крием.

Дъндас се приближи до тях.

— Ако питате мен, това са група английски войници, изгубили пътя си в снега.

— Тогава им го покажи — провикна се някой от тълпата. — Да вървят в Уелс!

Дворът се огласи от гръмогласен смях.

Майлс сграбчи Лаклан за ръката.

— Колко са?

От плитките на Маккензи се стичаха капчици разтопен сняг. В очите му блесна типичната за планинците гордост.

— Не знам. Идват по пътя за Инвърнес, видях ги край завоя при Камерон маунт. Преброих двайсет от тях, преди да забележа Робърт Харпър — отвърна с отвращение той. — Сигурен съм, че са повече, но не останах да ги броя.

Майлс се бореше с нарастващата си тревога.

— Ще дойдеш ли с мен, Маккензи?

— Да, но ще имам нужда от отпочинал кон.

Майлс нареди на Макаду да оседлае два жребеца.

— Не! — възкликна съпругата му. — Ще повикаме стрелците и ще поставим хора по бойниците.

И погледна нервно към Дъндас.

— Сюизън — стисна раменете й Майлс. — Успокой се. Няма да откриваме огън срещу тях. Двамата с Лаклан ще отидем да видим какво искат.

Очите й се разшириха от страх, сграбчи мъжа си за палтото.

— Не можеш да им се довериш, Майлс, те са англичани. Може да те убият. Да те хвърлят в затвора.

— За какво? Не съм извършил нищо нередно.

Без да я пуска, огледа останалите шотландци. Лицата на всички, като се започне с Флора Макайвър и се свърши със Сорча Бърк, изразяваха все същото недоверие.

Младият мъж целуна буйно съпругата си.

— Чакай ме тук. Стой на топло. Ние ще разберем какво искат. — Тъй като тя отвори уста да протестира, той я пусна и постави показалеца си пред устните й. — Ще се върна преди да е догоряла последната цепеница.

— Но, Майлс…

— Няма да ме убият. Аз съм англичанин, забрави ли? А и кой знае? Нищо чудно Маккензи да се е заврял в леглото на не когото трябва и сега разяреният съпруг да дири отплата.

Яхна коня си и, без да погледне назад, излетя през главната порта, следван от Лаклан.

Едва когато пресякоха Камин Мур и се заизкачваха по склона, Майлс опъна юздите. Животните дишаха тежко. Под нервното чаткане на копитата им пропукваше лед. От далечината се носеше скърцане на хамути и тропане на копита.

Младият мъж се обърна към Маккензи.

— Те са от другата страна на хълма.

— Да — отвърна тихо съседът му. — Защо ли Робърт идва с военен ескорт?

Майлс щеше да даде с радост единствения си останал кораб, „Шотландска мечта“, за да узнае отговора на този въпрос.

— Едно е несъмнено — щом е замесен Робърт, няма да е за добро.

Но каква все пак беше причината? Отговорът внезапно го озари.

Maide dalbh!

Харпър вероятно бе решил, че сега, освободена от надзора на неговите шпиони, Сюизън продължаваше да крие забранените от закона десени. Отдъхна си облекчено.

— Сигурен ли си, че си видял точно Робърт?

— О, да — изръмжа Лаклан. — Ще позная гадното копеле дори в най-гъстата планинска мъгла.

Майлс погледна с ново уважение към буйния си съсед. Двамата бяха приятели, обединени в усилията си да защитят жената и хората, които обичаха и от които се възхищаваха. Но дали Маккензи знаеше, че Сюизън до неотдавна криеше Maide dalbh? Най-вероятно — не, а той не възнамеряваше да му дава подобна информация. Беше безсмислено, тъй като след седмиците, прекарани в кладенеца, десените трябва да бяха изгнили и станали неузнаваеми.

— Не е добре да си дирим белята, Кънингам. Разбра ли?

Предпазливостта бе последното, което бе очаквал от Маккензи, Майлс премисли отново мнението си за лишения от титлата и земите си херцог Кромарти.

— Да, ваше височество, разбрах.

Лаклан се ухили и побутна коня си да върви напред.

— Но все пак няма да ги оставим да си мислят, че сме страхливци и слабаци.

Майлс се спусна след него.

— Ако трябва ще се бия с всички драгуни в Англия, за безопасността на Сюизън.

Маккензи гледаше право пред себе си. Очите му светнаха, стисна силно челюсти. Вдигна ръка и посочи на запад.

— Може би ще имаш тази възможност.

Кънингам проследи погледа му. И дъхът му секна. Насреща им летяха, очевидно с намерение да ги нападнат, петстотин драгуни от леката кавалерия, с извадени мечове и развети знамена.

* * *

Въпреки топлината на огъня, ръцете на Сюизън бяха замръзнали. Защо Майлс бе излязъл само с Лаклан? Защо бе довел тези войници чичо й Раби? Знаеше отговора и на двете. Майлс нямаше представа за надвисналата над главите им опасност и бе прекалено горд, за да покаже тревогата си. А Раби отново бе дошъл за Maide dalbh. Но този път бе довел драгуни. Проклета да бъде черната му душа! Мили Боже, какво да прави сега?

Инстинктивно обви ръце около корема си. Бебето се размърда. Изпълни я ужас. Ако откриеха Maide dalbh и я осъдеха, какво щеше да стане с детето й? Нямаше да я обесят преди да го роди, дори англичаните имаха такова правило. Майлс щеше да отгледа детето. Майлс щеше да се грижи и за хората й. В съзнанието й се разиграваше мрачна сцена. Щяха да я оковат и да я закарат в Лондон. И щяха да нахлузят примката на врата й пред крещящата тълпа. А след това щяха да набучат главата й на кол и да я оставят на показ за всички желаещи.

Страхът сякаш я душеше. Хората в двора се бяха умълчали. Погледите им бяха втренчени в нея. Съскането на огъня стана по-силно. Трябва да се бе олюляла, защото Дъндас я подхвана.

— Вие сте наследница на рода Камерон, миледи — прошепна в ухото й той. — И достатъчно смела, за да се изправите дори пред самия крал.

Смисълът на думите му бавно проникна в съзнанието й. Камерон. Лохиел Камерон. В кръвта й започна да се пробужда всичко онова, което бе наследила от майка си. Не можеше да не мисли обаче и за лъжата, която бе казала на съпруга си.

Преглътна тревогите си и погледна към своите поданици. Познатите лица, само до преди малко озарени от радостта на новогодишния празник, сега бяха изпълнени с гордост. Всички длани бяха стиснати в юмруци, всички рамене бяха изправени бойко. Спомняха си за Кулоден и до един бяха готови да умрат, вместо отново да отстъпят пред англичаните. По принцип мирните фермери въртяха в ръцете си тояги и мечове и разискваха бойни стратегии. Щяха да се бият, бе сигурна в това. Тези добри, почтени хорица, бяха готови да дадат живота си за нея, за Майлс Кънингам, за Maide dalbh.

Нямаше да позволи да се стигне дотам.

Внезапно, като прозрение, се появи отговорът на ужасната безизходица, в която се намираше. Ридание раздра гърдите й.

— Нели! — извика тя, преди да я е напуснал куражът.

Когато слугинята застана пред нея, Сюизън рече:

— Покажи на Дъндас къде са десените. Донесете ги тук.

— Блажена света Ниниан — възкликна прислужницата и пребледня. — Няма да ги дадеш на англичаните, нали?

Младата жена усети, че трябва да бъде по-мека.

— На никого няма да ги давам. — После се обърна към Дъндас. — Ще имаш нужда от помощ.

Той не отговори, но решимостта и верността, които блестяха в очите му, бяха достатъчни. Извика Маккеймс. Без да се оглеждат, двамата мъже последваха Нели.

Сюизън се обърна към тълпата. Халбите бира бяха забравени, новогодишните подаръци бяха натръшкани на земята. Когато Шеймъс Хей и още неколцина се запътиха към стълбите, водещи към бойниците, разбра, че е време да действа.

— Имате ли ми доверие, че ще постъпя така, както трябва?

Шеймъс Хей се обърна и се приближи до нея.

— Да, миледи. По-добре от онези английски свине.

Въздухът се изпълни с шотландски ругатни и размахващи се юмруци.

— Какво искат пък сега презрените англичани? — провикна се някой.

— Същото, както обикновено — отвърна друг от множеството. — Шотландска кръв.

Младата жена вдигна ръце.

— Чуйте ме.

Тълпата се успокои. В този момент се появиха Нели и двамата мъже, приведени под тежестта на подобните на ковчези сандъци.

— Оставете ги тук — нареди Сюизън.

Дъндас я изгледа предизвикателно, но тя повтори:

— Оставете ги тук!

Изпука една едра цепеница, от бушуващия огън изхвърчаха искри и полетяха в мрака. Хората отстъпиха назад. Като сумтяха, Маккеймс и Грейм се подчиниха.

Младата жена изчака, вперила поглед в сандъците, обвила ръце около издутия си корем. Отраженията от пламъците танцуваха по гладката повърхност на по-големия сандък и осветяваха древните фигури и символи, издълбани в старото потъмняло дърво.

С безкрайна тъга Сюизън прокара ръка по капака. Струваше й се, че всичко това не става в действителност.

В двора настъпи мъртвешка тишина. Бурните емоции и дивата гордост като че ли за момент бяха излетели. Всички погледи бяха вперени в господарката на Роуард касъл.

По набърченото й от напрежение чело избиха капки пот. Отключи медната заключалка и вдигна с две ръце тежкия капак.

Както винаги, се вгледа с благоговение в безупречно подредените в сандъка десени с карираните шарки на Шотландия.

Съкровището на Сибийл. Саможертвата на Сюизън.

Наведе се и извади един от десените. Четирите стари пръчки, осеяни с оцветени клечки и привързани заедно с протъркан канап, бяха порядъчно изхабени в краищата. Маргарет и Фиона Камерон ги бяха докосвали. Сибийл също. Сърцето на младата жена се разтупка при тази мисъл, тъй като тя щеше да бъде последната представителка на рода Камерон, която ги докосваше.

Мрачното мълчание все още не се нарушаваше от нищо. Сюизън вдигна тежкия десен над огъня, обърна се бавно и огледа подред лицата на всички присъстващи.

— Не! — извика Нели. — Мили Боже, не!

Колективното възклицание я оглуши, като надвика съскането на ненаситния огън.

— Да ни пази света Ниниан — проплака Флора Макайвър и се отпусна на колене.

Последваха я и други.

Младата жена повдигна още по-високо Maide dalbh. Вятърът развя прикрепеното към тях парченце плат, по което се разбираше, че точно това са пръчките с десена на клана Камерон. Пое си дълбоко въздух и рече:

— Преди десет години, на смъртното си ложе, майка ми ме помоли да крия тези десени. Така и направих. Онзи, който си спомня Сибийл Харпър, не може да е забравил предаността й към отречените от закона кланове. Тя вярваше, че Шотландия отново ще се вдигне и ще победи англичаните.

Ръцете започваха да болят, затова свали десените до гърдите си.

Шеймъс Хей пристъпи напред.

— Онзи, който ги държи в дома си, се наказва с обесване, миледи.

През тълпата премина шепот като полъх на вятър през поле със зряло жито.

— Да. Като криех тези десени, аз излагах на опасност живота на всички вас. Но на това дойде краят, тъй като чичо ми знае за тяхното съществуване. Демонът всеки момент ще пристъпи нашия праг. Аз няма да дам на англичаните онова, което принадлежи единствено на Шотландия. Десените ще живеят в нашите сърца, там, където не могат да бъдат застрашени от никого.

Приближи пръчките до устните си. Докато се сбогуваше по този начин със символа на един от най-великите шотландски кланове, очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й. Сред поразеното множество се понесоха въздишки на съжаление и задавени ридания.

— Прости ми, майко! — промълви младата жена. — Нека… — Гласът й секна. Сюизън събра цялата си решимост, затвори за момент очи и продължи: — Нека тази нощ да не се пролива кръв — нито шотландска, нито английска. Mo righ’s mo dhuthaich!

И хвърли десените в пламъците. Огънят изрева и захапа жертвоприношението, като поглъщаше лакомо дървото. Като че някаква гигантска ръка изтръгна сърцето от гърдите й. От всички гърла се изтръгна болезнено стенание и политна нагоре към мразовитото планинско небе. Главите бяха сведени, шапките — свалени, през изпълненото с уважение множество премина шепот.

— В името на Бога и на краля! — провикна се някой.

Думите му прозвучаха като ехо на последните слова на Сюизън — мотото на клана Лохиел Камерон. „Каква ирония“ — помисли си тя, тъй като кралят, който се бе обявил за управител на Шотландия, презираше и Maide dalbh, и всичко, което представляваха те.

Усети нечия длан върху ръката си и се обърна, за да види пред себе си тъжната физиономия на Флора Макайвър.

— Прекалено дълго носихте този товар, миледи — рече тя. След това извади друг десен от сандъка и погледна предизвикателно тълпата. — Ние пак си оставаме шотландци и съдбата ни е доста по-добра от тази на мнозина други. Къде ви е смелостта, момчета? Момичета?

И вярната прислужница захвърли десена в огъня.

След нея застана Нели. Мълчалива за първи път в живота си, тя също измъкна сноп пръчки и ги метна в пламъците.

Образува се опашка. Подобно на опечалени, които искат да хвърлят последен поглед върху любимия си, за момент те заставаха неподвижно пред сандъка. Някои го докосваха и минаваха нататък, други плачеха, докато съзерцаваха съдържанието му, неколцина последваха примера на Сюизън и хвърлиха на свой ред по някой десен в огъня. Дъндас също протегна ръка и когато се изправи, държеше последния останал Maide dalbh — този на шотландската кралска фамилия. Решимостта на Сюизън й изневери. Веселият десен на клана на Стюартите бе скъп на всяко шотландско сърце.

— Virescit vulnere virtus — разнесе се над двора гласът на Грейм.

Подържа пръчките нежно в обятията си, а след това, с мощен тласък, ги запрати в пламъците.

Тълпата изохка и заоплаква като на умряло. Сега, след като вече всички десени бяха останали в миналото, Сюизън затвори капака на празния сандък. Огънят пращеше и пукаше.

— Идват, миледи — провикна се от поста си Макаду.

Всички глави се обърнаха към портата.

Драгуните бяха пристигнали.

Младата жена се загърна с шала си и, съпроводена от Дъндас и Фъргъс, се отправи към входа. Флора Макайвър се опитваше да успокои Люси Сандърс, която бе започнала да се изнервя при вида на толкова непознати. Сюизън не смееше да си поеме въздух, докато се молеше на света Маргарита.

Замръзналите панти изскърцаха в знак на протест, когато Дъндас измъкна прътите. Масивните порти се отвориха. В двора на замъка нахлу леден вятър и раздуха огъня. Сюизън спря, дочула заплашителните звуци на дрънкащи хамути и тропот на копита.

От тъмната студена нощ започна да се материализира безкрайно, както й се стори, множество от облечени в червени униформи драгуни. Тълпата се раздвижи от неспокоен шепот. Жените се загърнаха с шаловете си, родителите придърпаха по-близо до себе си своите деца. Господарката на Роуард копнееше да зърне любимото лице на съпруга си, за да се отърси от страховете си. Огледа нашествениците и видя само един цивилен сред тях, но това бе чичо й Раби. Очите му я пронизваха. Лицето му й се стори зловеща карикатура на човека, когото някога бе обичала.

Неспособна да издържи повече на враждебния му поглед, Сюизън затърси нататък и най-после откри Майлс и Лаклан. Огледа ги тревожно, но не откри следи от нараняване или притеснение. Вдигнали гордо главите си, те изглеждаха като чужди елементи сред тази английска военна част. Лицето на съпруга й грееше от любов и увереност. От Маккензи се излъчваше типичната шотландска гордост.

Успокоена, че любимият й не е пострадал, тя обърна поглед към предводителя. Той се запъти към нея и черното перо на шлема му затанцува. Някога величественото перо бе замръзнало от студа и безвъзвратно разрушено. По краката на белия му кон бе полепнала смола и кал от преминаването през торфените блата. Животното бе свело уморено глава. От запенените му уста и ноздри се вдигаше пара.

Когато офицерът и неколцина от хората му слязоха от конете си пред своята домакиня, Раби ги последва.

— Какво искаш? — обърна се към него тя.

Лицето му се разтегна в подигравателна усмивка.

— Правосъдие, скъпа ми племеннице. Единствено правосъдие.

Сюизън се вгледа в тези познати харпъровски очи, но не почувства триумф, че го е победила, само тъга. От него се излъчваха алчност и омраза, хапливи и смразяващи като северния вятър. Той знаеше нейната тайна и бе дошъл да отнеме живота й.

— Сюизън, Сюизън — рече с престорена тежка въздишка Робърт. — Как стигна дотук?

Майлс скочи от коня си и застана до нея.

— Не го слушай, любов моя — прошепна той. — Копелето мисли да опита последния си трик. Няма от какво да се притесняваме.

В действителност гърдите на младия мъж бяха стегнати като в стоманено менгеме от страх.

Издрънка сабя. Офицерът се поклони пред господарката на замъка.

— Полковник Флечър, мадам — представи си той. — А вие сте лейди Сюизън, дъщеря на Сибийл Камерон и Едуард Харпър, нали?

Младата жена изправи гръбнак и, като се загърна с треперещи ръце още по-добре с шала си, отвърна:

— Да.

— В такъв случай ви арестувам в името на крал Джордж.