Арнет Лем
Шотландска кръв (1)

ПРОЛОГ

Абатството Скарбъро

Лятото на 1301

 

Смъртта дебнеше Клеър Макуин.

Светлокафявите й очи с цвят на мед бяха помътнели, кожата й беше станала восъчно бледа. Дори пищната й руса коса беше изгубила блясъка си. Обикновено величествено изправена, сега тя изглеждаше като крехко дете, погълнато от тясното легло.

Като прикриваше болката в сърцето си, сестра Маргарет притисна студения компрес към драскотините по бузата на Клеър.

— Боли ли те?

— Не усещам краката си. Счупени ли са?

— Не, детето ми. — Макар да беше игуменка, не й беше трудно да изрече тази полуистина. През последните две години съдбата беше струпала толкова нещастия върху главата на пострадалото момиче, че да й стигнат до края на живота й.

— Дори не си си ожулила колената.

Устните на Клеър се извиха в горчива усмивка.

— Доста такива рани си превързвала. Всеки път, когато Джоана и аз се катерехме по дъба. А къде е тя?

Сърцето на сестра Маргарет се сви още повече. Силната и способна Джоана. Какво щеше да направи, когато видеше сестра си Клеър? Щеше да се разяри ужасно, защото Джоана винаги е била покровителка на Клеър.

— Прибира конете и настанява прислужниците ти в къщата за гости.

Погледът на Клеър стана отнесен.

— Един вълк изплаши коня ми и аз паднах.

Конят беше смазал гръбнака й. Когато неизбежната инфекция обхванеше цялото тяло, Клеър щеше да умре. Дано смъртта й да бъдеше безболезнена. Сестра Маргарет преглътна сълзите си.

— Не би могла да знаеш, че звярът се е спотайвал в мрака.

— Можех да остана в каретата, но исках да пояздя.

На петнадесет години Клеър беше по-скоро още дете, отколкото жена. Нито бракът, нито майчинството бяха укротили неспокойния й дух.

— Къде е синът ми? — попита Клеър.

— В съседната стая с Меридин. Козето мляко е започнало да му харесва.

— Меридин обича децата. Мъжът й трябва да я прибере. Не е справедливо, че са я омъжили още като дете, а после са я довели тук и са я забравили.

— Да, но Меридин, както и ти и Джоана, сте в безопасност. — Въпросите измъчваха сестра Маргарет. — А какво става с твоя съпруг?

Очите на Клеър се насълзиха.

— Кралят го залови.

Едуард I. Само при мисълта за него се възкресиха рани отпреди петнадесет години. Сестра Маргарет стисна зъби, за да задуши болката. Стените на лечебницата избледняха и тя отново се превърна в свободното момиче от Хайлендс^[1], забелязано от Александър III, крал на Шотландия, и възпламенило страст у него.

О, Александър, скърбеше тя, тези момичета са наследили доброто ти сърце. Богатата му душевност беше преминала и в хубавите му дъщери: Клеър, с нейната склонност към игрите и веселията, и Джоана, отдадена на любовта и законността.

През мъглата на старата си болка сестра Маргарет погледна към едното от децата си, и двете приличащи на отдавна умрял шотландски крал.

— Чуваш ли ме, сестра Маргарет? Кралят нареди да отведат Дръмонд в лондонския Тауър.

Отново Едуард. След като беше победил Уелс, кралят беше насочил армията и гнева си на север. Наричаха го „Чука за шотландците“. Съпругът на Клеър, Дръмонд Макуин, беше само последната му жертва.

Сестра Маргарет се сви от страх, когато си спомни за жестокостите, на които беше способен Едуард Плантагенет. След смъртта на баща им, Александър, момичетата близначки бяха открити от един от множеството шпиони на Едуард. Едва след като се подстрига за монахиня и се закле, че ще пази тайната, на Маргарет беше позволено да придружи дъщерите си в това отдалечено абатство в северен Йоркшир.

Джоана и Клеър нямаха никаква представа за произхода си, както и за фамилното си име. Жалко, защото кръвта им беше също толкова синя и потеклото им толкова благородно, колкото и на всички коронясани в Уестминстърското абатство.

Като си мислеше за тази жестока постъпка, тя изпита страх за тримесечния син на Клеър.

— Ще дойде ли кралят да търси сина ти?

— Не. — Клеър преглътна с усилие, опитвайки се да задържи сълзите си. — Както всички останали, и той мисли, че принц Нед е баща на детето ми, а не Дръмонд Макуин.

— А вярно ли е?

С поглед, прикован към гоблена на отсрещната стена, Клеър отвърна с тих и изпълнен със съжаление глас:

— Вярно е, че му изневерих, но тогава вече бях първи месец бременна от Дръмонд. В замяна на моите услуги принцът обеща да ходатайства пред баща си. Каза, че кралят може да помилва Дръмонд. — Тя сви презрително устни. — Този гад ме излъга. Прегрешението ми беше напразно.

— Затова са ти позволили да запазиш сина си.

— Да. Кралят ми даде документ за дарение на земя в Дъмфрис. — Повдигайки немощно ръка, тя посочи пътната си чанта. — В кесията ми е. Би ли го извадила?

Сестра Маргарет донесе навития пергамент и прочете за не особено щедрото дарение от краля, както и за заклеймяването на съпруга на Клеър.

— Защо не отиде там?

— Не познавам никого по границата с Шотландия, а кралят ми забрани да вземам със себе си хората на Дръмонд. Не че те биха последвали една прелюбодейка. Дръмонд се отрече от мене публично. Бях засрамена, самотна и изплашена. Можех да дойда единствено при тебе.

— Слава Богу, че дойде. Всичко ще бъде наред. Сега почивай.

Клепачите на Клеър се затвориха. Сестра Маргарет въздъхна и започна да се моли за душата на дъщеря си.

Не след дълго чу в съседната стая някакви гласове. След като взе кралския свитък, тя излезе на пръсти от лечебницата и намери Джоана и Меридин, наведени над люлката на бебето.

Джоана вдигна глава, а кафявите й очи бяха загрижени.

— Как е тя?

— Умира.

Меридин ахна и гушна бебето.

Джоана удари със свит юмрук във въздуха.

— Не е трябвало да язди по тази пътека през нощта. Не е толкова глупава. Съпругът й трябва да е голям звяр, за да не се интересува изобщо от нея.

— Джоана!

— Извинявай, сестра Маргарет. — Джоана сложи ръце на кръста си, раздрънквайки ключовете, които висяха на кожена каишка: — Лорд Дръмонд би трябвало да я придружи.

Джоана беше твърде зряла за годините си и притежаваше логика, с която можеше да съперничи на всеки учен от Оксфорд. Въпреки че беше по-малка от Меридин и само с пет минути по-голяма от Клеър, Джоана беше безспорният лидер.

— Къде е съпругът й? — попита тя. Сестра Маргарет размаха свитъка.

— Лорд Дръмонд е арестуван от краля. Затова не е могъл да се погрижи за нея. — Тя й разказа тъжната история на Клеър.

С присвити от гняв устни Джоана протегна ръка.

— Може ли да видя какво й е оставил нашият щедър господар?

Сестра Маргарет подаде документа и посегна към бебето. Меридин целуна момченцето по челото и го остави в ръцете на монахинята. Внукът й беше красиво дете с лъчезарна усмивка. Какво ли го чакаше в бъдеще?

Джоана изправи рамене и тръгна към вратата.

— Ще поседя с нея.

Сестра Маргарет отиде при прислугата на Клеър, семейство Стейпълдън. Преди две години, когато самият крал беше отвел Клеър в Шотландия за сватбата й със зашеметяващия шотландски вожд, тя беше убедила семейство Стейпълдън да я придружат в новия й дом. В момента обаче замъкът на Макуин се управляваше от по-малкия брат на Дръмонд.

Бърти Стейпълдън почеса брадата си.

— Кралят ще екзекутира лорд Дръмонд. К’во ще стане тогава с бебето?

Сестра Маргарет потрепера.

— Не зная.

Според кралския документ на семейството на Дръмонд се забраняваха всякакви контакти с Клеър и с детето. Меридин щеше да помогне на сестра Маргарет да отгледа малкия Алисдър. Джоана беше прекалено заета да надзирава фермерите и овчарите, които живееха на територията на абатството.

* * *

Следващата вечер започна бдението край леглото на болната. Практичната и оправна Джоана крачеше из стаята и проклинаше тихо. Меридин държеше детето, залъгваше го с някаква дървена дрънкулка и му пееше приспивна песен. Сестра Маргарет се молеше.

Лицето на Клеър беше зачервено от треската, а кожата й гореше. С изнемощял глас тя повика сестра си.

Джоана се приближи бързо до леглото и се наведе. Сестра Маргарет се опитваше да сдържи сълзите си при вида на дъщерите си, и двете руси и красиви като летен ден. Джоана беше прекарала цялата нощ до Клеър. Шепотът и краткият им смях беше възвърнал спомените за младостта им.

— Кажи им, Джоана — прошепна Клеър.

— По-късно — отвърна тя, галейки челото на сестра си.

— Какво да ни кажеш? — настоя сестра Маргарет. Когато Джоана не отговори, Клеър започна:

— След като аз… — тя преглътна, носле си пое с мъка дъх. — След като умра, ще обявите, че е умряла Джоана. На гроба ми сложете нейното име.

Меридин започна да плаче. Сестра Маргарет се прекръсти.

— Не.

Проблясващите от треската очи на Клеър я погледнаха умолително.

— Трябва да се съгласиш, сестра Маргарет. Нека вземе сина ми. Да отиде в онова имение на границата. Тя може да отгледа Алисдър. Да му помогне да открие съдбата си.

Джоана тихо попита:

— Кой би разбрал, че съм аз, а не Клеър?

— Всеки, прекарал поне пет минути с двете — прошепна Меридин. — Вие може много да си приличате по външност, но по характер сте различни като изгрева и залеза.

— О, моля те, сестра Маргарет — настояваше Джоана. — Клеър е изпълнила желанието на краля. На никого в Шотландия не е казала, че има сестра, както и че сме избрали името Бенисън защото означава „благословен“. Нямаме кралска кръв, с изключение на малкия Алисдър. Не ми отнемай възможността да поживея извън абатството.

Сестра Маргарет беше готова веднага да откаже, но се поколеба заради молбата в гласа на дъщеря си. Джоана беше способна да ръководи имението не по-зле от който и да е мъж. Беше справедлива в преценките си и честна в действията си. Никой не я познаваше в Дъмфрис, имението лежеше на границата между Англия и Шотландия, далече от абатството Скарбъро и още по-далече от замъка на Макуин.

А и тя заслужаваше свой собствен живот. Само едно нещо възпираше сестра Маргарет. Преди години Едуард беше сложил клеймо на Джоана и Клеър с горещо желязо и ги беше обявил за повереници на короната. Тъпият меч, не по-голям от палец, символизираше победите на Едуард I. Единственият проблем беше, че клеймото на Клеър беше право, а на Джоана — обърнато.

— А клеймото? — попита сестра Маргарет. Ръката на Джоана се стрелна към рамото й.

— Съпругът на Клеър ще бъде обесен. Кой ще го види?

— Така е — съгласи се сестра Маргарет. — Но може да е опасно. Ако някой, който познава Клеър, посети имението, ще те разкрие.

В погледа на Джоана проблесна познатата самоувереност.

— Семейство Стейпълдън ще дойдат с мене. Те познават цялата фамилия Макуин. Ако някой от шотландците се противопостави на краля и дойде в Дъмфрис, Бърти ще ме предупреди. — Тя попи потта от челото на сестра си. После с характерния си властен глас добави: — Ще се погрижа синът ти да стане добър човек, Клеър.

Клеър затвори очи и се усмихна.

— Няма да успееш. Ще го научиш да ругае и да пропуска литургията.

По бузите на Джоана започнаха да се стичат сълзи. Увереността й беше разколебана.

— Ще му кажа, че ангел го е оставил на прага ми.

— Поне няма да ти се наложи да се разправяш с баща му — прошепна Клеър.

Някаква свещ започна да пращи, малкият пламък се бореше да не изгасне. Каменните стени сякаш притискаха сестра Маргарет. Как стана така, че в един ден трябваше да предаде едната си дъщеря на Бога, а другата да изпрати в неизвестността? Отчаяна и решена да задържи поне едната, тя възрази:

— Джоана, но ти почти нищо не знаеш за Клеър и лорд Дръмонд.

— Не е вярно. Тя ми разказа всичко, което трябва да зная за вожда — отвърна Джоана. — Ще отгледам Алисдър с вярата, че баща му е бил истинска легенда сред своите, макар да зная, че това е лъжа.

— О, Джоана, нищо не си разбрала — каза Клеър която вече беше толкова близо до смъртта, че едва си поемаше въздух. — Дръмонд изобщо не е лош. Той мрази само мене. — Тя затвори очи и въздъхна — И с основание.