Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маккензи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Threads of Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 76 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

ИК „Бард“, София, 1997

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Стомахът й причиняваше истинско страдание. Вкопчена в студената каменна стена на стаята си в Роуард касъл, Сюизън се отпусна на колене над нощното гърне и повърна — този ритуал се повтаряше вече почти всяка сутрин.

— Ето, избърши си лицето и ръцете — обади се Нели и й подаде мокра кърпа.

Младата жена си пое дълбоко въздух и допря мокрия плат до лицето си. Това й подейства приятно.

— Ще трябва да съобщиш на всички и то в най-скоро време. Все още никой досега не ме е виждал като изпразвам туй, но и т’ва ще стане, можеш да си сигурна.

Сюизън се осмели да погледне прислужницата си. Тя бе стиснала здраво челюсти, а сините й очи бяха студени.

— Криенето зад таз кърпа няма да разреши проблема. — Понижи глас, а изражението й се смекчи. — Как се чувстваш?

— Като че съм яла прекалено много от агнешката саздърма на вдовицата Маккормик — изпъшка младата жена.

Нели се засмя.

— Поне не си изгубила чувството си за хумор. Виждала съм жени, които имат много по-ужасни сутрешни пристъпи по време на бременността си.

— Прости ми, но ми е трудно да го повярвам — възпротиви се Сюизън.

— О, така ли? — възкликна слугинята. — А ако беше на мястото на мисис Пийви? Ден не минава, без да охка и да се оплаква за мъките, които преживяла, докато износи онзи никаквец сина си.

Младата жена се усмихна, въпреки спазмите в стомаха си. Готвачката, мисис Пийви, бе минала петдесетте. А въпросният й син Джейми бе по-голям от Сюизън.

— Виждаш ли? Вече си по-добре. — Прислужницата се присегна да вземе една чаша. — Ето, изпий това. Ще ти оправи вкуса.

— Благодаря, Нели.

— Няма нищо. Наистина ми се иска обаче да съобщиш на всички за бебето. Т’ва ще улесни много работата.

Сюизън се приближи до прозореца.

— Ще помисля по този въпрос.

Но всъщност не размишляваше. Дори сега, докато наблюдаваше мъглата, която се вдигаше откъм Къмин’с мур, мислите й я отнесоха назад. През цялото време на дългото пътуване към Пъруикшир се бе молила да не е бременна. През седмиците след завръщането си бе прекарала много нощи в будуване и молитви, но природата не се бе трогнала от тях.

Обхвана я нов пристъп на отчаяние, който заплашваше да я погълне. Детето в нея непрестанно й напомняше за риска, който бе поела с отиването с в Лондон. И за победния завършек на мисията й. Тези позитивни мисли я утешиха донякъде.

Десените бяха добре скрити в дълбоките подземия на замъка. Отсега нататък роуардските платове щяха да се продават като роуардски. Привидно животът й се бе върнал към нормалния си ритъм. Но в действителност с всеки изминал ден се чувстваше все по-нещастна.

Хвърли поглед през рамо и видя с облекчение, че Нели се бе заела да оправя чаршафите на леглото й. Отново се обърна към прозореца.

Масивната дървена порта зееше отворена. Отдавна щитът с герба на рода Камерон го нямаше — бе махнат с кралски указ. През портала минаха познати фигури. Мисис Макайвър, която спазваше педантично създадените за жените закони и условности, следвана от поклащаща се гъска, вървеше по отъпканата пътека от главната порта към тъкаческото отделение в южния ъгъл на замъка. Сорча, дъщерята на Нели, със сплетени на плитки и увити на венец около главата й златисти коси, тръгна след птицата. Когато момичето се приближи, гъсокът се обърна, изпъна шия и изсъска. Стресната, Сорча изпищя и отстъпи. Птицата забърза отново след мисис Макайвър, а момичето се огледа, за да разбере дали някой не бе видял падението й.

Но Макаду Дъндас, синът на Грейм, бе забелязал и се захвана да дразни бедната Сорча. Както можеше да се очаква, последва скандал. Докато Грейм успее да ги разтърве, плитките на момичето вече се мятаха в безпорядък, а момчето се търкаше по пищялите, станали обект на умелите ритници на дъщерята на Нели.

Обикновеното събитие развесели Сюизън и тя се замисли за детето, което носеше. Въображението й я понесе напред в бъдещето. Представи си момиченце със златисти коси и топли кафяви очи. Истинска елфа. Щеше да бяга из белия пирен и да върши пакости като всички деца.

В този момент младата жена се сети за Ейлис и болката стегна като в менгеме сърцето й. Изскърца със зъби. От щастливите видения не остана и следа.

Обърна се към Нели и попита:

— Готова ли си?

— Да. Ти обаче не отговори на въпроса ми. Кога ще съобщиш на всички за детето?

Сюизън въздъхна — Нели имаше право.

— След две седмици — избра наслуки тя. — Тогава ще им кажа.

— Но дотогава има още много време!

— Четиринайсет дни. — Тонът й беше категоричен.

— Много добре тогава. Аз от своя страна ще съчиня моята част от историята.

— Няма съмнение, че вече си я измислила, и то добре.

Слугинята обидено отметна плитките на гърба си и рече:

— Тази сутрин си нещо кисела. Може би се дължи на неразположението ти.

— Не съм кисела — възпротиви се разгорещено младата жена. — Трябва да наваксаме изгубеното време за месеците, които прекарахме в Лондон. Съмнявам се, че ще успеем да свършим с тъкането на платовете навреме, за да си намерим порядъчни купувачи.

Прислужницата подаде чиста рокля на господарката си.

— Всъщност, като се замисля — додаде разбиращо тя, — нищо чудно да линееш по един висок мъж с руси коси и кафяви очи.

Сюизън усети познатата болка и положи усилия да отдаде цялото си внимание на обличането. Ако Нели само предположеше доколко е права, Сюизън щеше да плати скъпо и прескъпо, като слуша безкрайни лекции от рода на: „Нали ти казах.“ Нощите й се струваха дълги и самотни. Единствено през деня, под натиска на многобройните си задължения, можеше да забрави Майлс Кънингам и то само за кратък период. — Все още не си ме питала каква е моята история — обади се прислужницата.

Благодарна за предоставената й възможност да отвлече мислите си от Майлс, Сюизън отвърна:

— Слушам те.

Нели започна охотно, сякаш вече многократно бе репетирала речта си.

— Прекалено дълго отсъствахме, за ни повярват, че сме ходили само от Глазгоуския панаир до Страдклайд. Дори леля ти Ейлис не е чак толкова тъпа, че да са хване на т’ва. Но какво можем да измислим, за да не трябва да признаваме, че сме били чак в Лондон?

Слугинята имаше толкова уверен вид, че на младата жена й стана смешно. Все пак се въздържа и каза:

— Не мисля, че е нужно да си блъскам главата по този въпрос, тъй като ти очевидно вече имаш отговор.

— Разбира се. Отговорът е „нищо“.

— Чудесно. Но защо все пак трябва да признаваме, че сме ходили в Лондон?

Нели изправи гръбнак и вирна брадичка.

— За да ти намерим съпруг. Т’ва е то.

Сюизън зяпна смаяно.

— Що за глупост? Нито се нуждая, нито желая да имам съпруг.

Прислужницата вдигна ръка.

— Само ме изслушай, миледи. Това ще свърши двойна работа.

Младата жена погледна встрани — идеята бе абсурдна.

— Миледи?

Тихото повикване я накара да насочи вниманието си отново към слугинята.

Нели подпря длани на коленете си и се приведе напред. Дебелите й руси плитки се свлякоха върху гърдите й.

— Някои те преследват с натяквания да си намериш съпруг. Не, че не си чудесна и способна господарка. Но все още има хора, които биха си държали езика зад зъбите, ако Пъруикшир се сдобие с господар. Не е ли така?

— Така е — нямаше как да не се съгласи Сюизън. — Особено по-възрастните.

— Виждаш ли? — повиши глас слугинята. — И тъй като всичко ще бъде лъжа и измислица от началото до края, те ще бъдат доволни. Но когато новият господар, когото така и няма да видят, разбира се, загине от нещастен случай по пътя за Роуард, всички ще помислят, че си изпълнила дълга си.

Историята бе достатъчно обикновена, за да звучи правдиво, но младата жена имаше известни резерви.

— Защо трябва да се преструвам, че имам съпруг? За да омиротворя неколцина от хората си, така ли?

Нели се намръщи, загледана в ръцете си. След дълго мълчание най-после каза:

— Имаш нужда от този съпруг заради бебето в утробата си.

Младата жена, която постоянно се намираше на ръба на депресията, бе избягвала досега този въпрос. Изричането му на глас й причини очакваната болка. Мили Боже, какво бе сторила?

— Не позволявай туй да те тревожи, миледи — обади се тихо прислужницата. — Не виждам причина да родиш дете като Ейлис.

Подобна възможност бе прекалено ужасна, за да мисли за нея. Подобно на страхливец, който дезертира от фронта, тя я отблъсна от съзнанието си.

— И кого предлагаш да представим като моя скъп и ненавреме отишъл си господар?

— Ами, каквото име ти харесва, миледи, след като подобна личност не съществува — отвърна слугинята така невъзмутимо, сякаш казваше на Сорча да си избърше лицето.

— А ако Майлс дойде отново на посещение?

— Няма да посмее — заяви пренебрежително Нели. — По-скоро бих се хванала на бас, че Макайвър и Шеймъс Хей ще престанат да се джафкат заради кашата, която забъркала баба ти. А и, както сама каза, на Майлс Кънингам изобщо не му пука за теб. Освен ако не си скрила нещо.

При вида на любопитното изражение на слугинята, младата жена усети почти физическа болка в сърцето си.

— Майлс е влюбен в друга жена. Чувствата му са отдадени на онази, която е изобразена върху миниатюрата в спалнята му.

— Тогава защо да не обявим моята версия?

— Мисля, че няма причина да не го направим.

Сюизън прогони непостоянните си емоции и приглади раираната пола на роклята си.

— Отпуснах я малко. — Нели се приближи до господарката си и дръпна плата около кръста й. — Трябва да ушием нови рокли — съвсем скоро ще имаш нужда от тях.

На фона на очакващото я мрачно бъдеще, идеята да мисли за някакви си рокли, се стори комична на младата жена. Извърна се, за да прикрие горчивата си веселост.

Чу гласа на прислужницата иззад гърба си.

— По-добре си сложи и бонето — синьото, за да подхожда на райетата.

Сюизън замръзна. Припомни си всичките пъти, когато Майлс бе засягал темата за бонетата й. Спомни си и начина, по който светваха очите му, когато го предизвикваше.

— Е? — настоя слугинята. — Ще сложиш ли боне или не?

Младата жена изправи гръб и се пребори с желанието си да каже на Нели какво мисли за предложението й.

— Чудя се — продължи да говори провлачено прислужницата, докато сгъваше нощницата на господарката си, — защо този въпрос те разстройва толкова.

Сюизън си пое дълбоко въздух, изобрази най-ярката усмивка на лицето си и се обърна.

— Да крия косите си ли искаш? — Тя разтърси глава и типичните за рода Камерон пламтящи кичури се пръснаха по раменете й. — Не. Гордея се, че съм отново червенокоса.

Слугинята се намръщи, а по лицето й се изписа недоверие. Младата жена бе сигурна, че в този момент Нели преливаше от гордост. И не се излъга. Миг по-късно Нели изпухтя щастливо и рече:

— Нали ти казах: въпрос на време е да стане отново червена.

Сюизън отвори вратата.

— Да, точно така каза, Нели.

* * *

Сюизън потръпна, когато се озова в стария коридор, но щом стигна извитото във форма на спирала стълбище, което водеше от покоите й в южната кула на замъка към главната зала, топлината от камината достигна до нея.

Докато слизаше си представи как трябва да е изглеждал Роуард касъл преди векове — преди якобитите, преди възкачването на крал Джордж. Някога голямата зала била нещо като музей, посветен на прадедите й от рода Камерон. Сред портретите били окачени бойните щитове и мечове, знамената и парчета плат с характерните десени на близките на рода Камерон кланове. След битката при Кулоден обаче мародерската английска армия бе преминала през Пъруикшир като убийствена, леденостудена вихрушка.

Макар да бе родена прекалено късно, за да може да види голямата зала в тогавашния й вид, Сюизън често си бе представяла своите предци. По-светлите петна по стените доказваха, че по тях са били окачени много портрети. В мазето пък гниеха масивни парчета варосано дърво, за които знаеше, че някога са били част от техните рамки. Докосна студената каменна стена. Опита се да си представи кои от прадедите й бяха сторили същото. Прабаба й, Файона Камерон, бе минавала оттук. Дъщеря й, Маргарет, с тежка връзка ключове поклащащи се на колана й, бе правила същото. Но Сюизън нямаше как да види образите нито на скъпата Файона, нито на смелата Маргарет.

Достигналият до ушите й шум прекъсна размислите й и я накара да си спомни, че има да върши доста работи. За да не се налага да повтаря историята, която бяха измислили с Нели, щеше да изчака още две седмици. Всички щяха да дойдат за празника. Щеше да им каже наведнъж. А сега трябваше да намери Грейм Дъндас.

Стигна до голямата зала. Неколцина човека метяха и бършеха прах.

Младата слугиня, която премиташе пред камината, я поздрави:

— Добр’утро, миледи.

— Добро утро, Роуина. Виждала ли си Дъндас?

Роуина се изсмя и кафявите й очи светнаха развеселено.

— Да, ей го там, пляска по дупето малката Сорча.

Изражението на момичето напомни на младата жена за Майлс. Колко пъти се бе опивала от блясъка в погледа му? Със съзнанието, че ще се разплаче, ако продължава да съжалява за него, тя си пое дълбоко въздух и рече:

— През прозореца си я видях как се сби с Макаду. Дъндас напляска ли и него?

— О, да — отвърна Роуина и премести метлата в другата си ръка. — Той не би проявил предпочитание дори към собственото си дете. Имате ли някакви нареждания за днес, миледи?

Сюизън огледа залата. Когато привърши огледа си, заяви:

— Излъскай прозорците и внеси саксиите с шибои на Ейлис. Постави ги на первазите на прозорците и сложи нови факли по стените.

Слугинята се поклони отново.

— Да, миледи. Шибоите ще освежат залата. Да сменя ли ароматните треви?

Младата жена кимна и се приближи до столовете край камината. На пода стояха плетени кошници пълни с различни треви. Целта им беше да се преборят с мириса на застояло, който се носеше из целия Роуард касъл, независимо, че често и усърдно търкаха и чистеха стаите му. Някога ароматичните билки се пръскали по пода, но откакто по него се постилаха килими, започнали да ги поставят в рехаво оплетени кошници.

— Да, смени ги днес, а после отново преди празника. Ейлис е събрала достатъчно за цялата зима.

Когато Роуина се поклони отново и отдаде цялото си внимание на своята работа, Сюизън се приближи до вратата. Първото, което видя щом я отвори, бе Дъндас, висок колкото свещения дъб на Мърфи, поставил ръце на хълбоците си. Гледаше след Сорча, която тичаше към тъкачното отделение с такава скорост, сякаш по петите й я следваше цяла армия дяволи.

— Дъндас — повика го младата жена.

Той се обърна и тръгна към нея. Мъжествено изсеченото му лице, прорязано от голям белег — спомен от битката при Кулоден и от десницата на самия Къмбърланд, бе покрито с гъста златисточервеникава брада. Масивните рамене бяха скрити под мека ленена риза, тъкана и боядисана тук, в Роуард. Под тъмнокафявите му панталони от дебел ленен плат, също роуардско производство, изпъкваха силно развитите мускули на краката му.

Грейм Дъндас обучаваше и командваше войниците на Пъруикшир, осигуряваше защитата на замъка и се грижеше за въоръжението. Привърженик на старите шотландски обичаи, той се грижеше и за сигурността на Сюизън. Предвождаше малката група мъже, придружила младата жена до Абърдийн, а след това се разбунтува срещу желанието й да останат да я чакат там. Най-накрая й се наложи да го заплаши, че ще го върне, ако не се подчини. В повече случаи, отколкото можеше да си спомни, Дъндас я бе запазил невредима от единственото, което според него я заплашваше в Пъруикшир: Лаклан Маккензи и домогванията му към сърцето й.

Когато верният мъж се приближи достатъчно, Сюизън рече:

— Добро утро. Развърза ли вече колана?

— Да. — Усмивката му стигна до ушите. — Но за малко. Макаду вдига такъв шум, все едно че някой удря с пръчки по главата ти.

В нея се обади познатият копнеж и с радост в сърцето осъзна, че скоро щеше да си има свое собствено семейство. Нямаше нужда от Майлс, за да отгледа заедно с него детето си. Нямаше нужда от никого.

— Ще кажа на Маккормик да ти направи гореща напитка от мляко, вино и подправки — предложи закачливо тя.

Лицето му се изкриви, сякаш бе изпил чаша оцет.

— Предпочитам да прекарам деня в компанията на Нели и нейните клюки.

Сюизън се разсмя.

— Изпрати няколко от хората си да съобщят, че в неделя след две седмици ще празнуваме. — Забелязала изненаданото му изражение, побърза да добави: — Дотогава ще приключим с боядисването. Ще приберем варелите и ще донесем становете.

— Точно от празненство се нуждаем сега, след като най-после се прибрахте.

— И аз така си помислих. Иди при вдовицата Маккормик и поискай най-добре угоеното говедо. Заколи го и го отнеси на мисис Пийви.

— Да, миледи. Ако взема всичкото месо, тогава тя може би няма да направи саздърма.

Младата жена се засмя отново.

— Ние с теб май сме единствените шотландци, които не обичат саздърма. — При мисълта за силно подправения колбас стомахът й се сви заплашително. Тя отмести поглед встрани, докато неприятното усещане премине. — Донеси достатъчно уиски и бира за мъжете, и ягодово вино за…

— Уиски и бира? — възкликна Дъндас. — Доста ще се развеселят, можете да бъдете сигурна.

— Откога планинците имат нужда от повод, за да празнуват?

— Няма такава опасност, миледи. Да изпратя ли човек при Маккензи?

Сюизън изпита тъга при споменаването на нейния съсед и упорит ухажор, Лаклан Маккензи.

— Да. И му кажи да занесе далекогледа, който нося от Лондон.

— Подозирам — започна Грейм, като я погледна лукаво, — че негова светлост ще дойде дори без покана и далекоглед. Носят се слухове, че все още е ядосан, задето заминахте без да му съобщите. Изненадан съм, че не се е появил досега.

Денят на празненството след две седмици не беше чак толкова далеч, така че обяснението с него също можеше да почака дотогава, помисли си младата жена.

— Най-вероятно гордостта му е наранена или пък любовницата му ревнува.

Дъндас тактично не направи никакъв коментар по повод дяволитите маниери на Маккензи.

— Желаете ли да му предам нещо?

— Да, вчера му написах писмо. В Нели е. Хората ти да съобщят на всички, че имам да казвам важна новина. — Любопитното му изражение я накара да добави: — Съобщение, можеш да кажеш.

— А-а-а — отвърна провлечено Грейм. — По-добре да знаят.

Смутена от сериозния му тон и думите, Сюизън замръзна на място.

— Какво да знаят?

— За бебето — отговори тихо той.

Шокирана и нервирана от проницателността му, тя заяви остро:

— Клюкарствал си с Нели.

Ръцете му се отпуснаха край тялото, а ъгълчетата на устата му се обърнаха надолу.

— Нямам нищо общо с клюките на Нели.

— Откъде знаеш тогава?

— Случайно я чух да споменава пред Флора — усмихна се той.

— По дяволите! Не трябва да казваш на никого.

— Сега нямаше да водим този разговор, ако ми бяхте позволили да дойда с вас в Лондон.

Ядосана, че й чете конско, Сюизън рече:

— Мислиш, че можеше да попречиш на това ли?

— Разбира се, че щях да попреча.

При мисълта за Дъндас, който се опитва да я държи по-далеч от леглото на Майлс, младата жена не можа да сдържи усмивката си.

— Но това е нелепо. Просто ти е неприятно, че трябваше да останеш в Абърдийн.

— Трябваше да дойда с вас.

Думите му я вбесиха окончателно.

— Така ли мислиш, а? Следващото, което очаквам да чуя от теб, е че ти трябва да станеш господар на замъка вместо мен.

Грейм отвори уста и после я затвори. „Добре“ — помисли си тя.

— Ще им кажете ли, че сте ходили в Лондон? — попита Дъндас.

Сюизън му преразказа историята, която бяха скалъпили с Нели. Събеседникът й се намръщи и попита:

— Нужно ли е да питам за името на истинския баща, миледи?

При мисълта за Майлс Кънингам отново я прониза остра болка. Отвърна, като избягваше проницателния поглед на Грейм.

— Надявах се, че няма да го направиш.

Той замръзна.

— Обичате ли го?

— Обичах го — прошепна едва чуто тя с чувството, че сърцето й ще се пръсне от мъка.

— Така би трябвало да бъде, лейди Сюизън — заяви той с познатия й тон, който я изпълваше с доверие. — Аз няма да оспорвам казаното от вас, но какво ще стане, ако той дойде да ви търси?

— Няма да дойде. — Тя отметна назад глава и погледите им се срещнаха. — Обещавам.

Едно мускулче на челюстта му потрепна.

— Тогава значи е глупак.

Гордостта заседна в гърлото й.

— Благодаря ти.

— Ще отида при вдовицата още тази сутрин — побърза да смени темата Дъндас. — Има ли още нещо?

Напрежението се бе разнесло донякъде. Сюизън огледа двора на замъка, в който вече цареше оживление като в пчелен кошер.

— Ейлис насам ли е?

— В градината си. — Веждите на Грейм се сключиха смръщено. — Мисля, че е по-добре да наминете да я видите, преди да отидете в тъкачното.

— Нещо не е ли наред?

Огромният мъж кимна.

— Много. Облече зимното си палто и започна да изравя от земята новите луковици, които й донесохте от Лондон.

— Но тя току-що ги зарови.

— Да, но сега е убедена, че вече е зима.

Дъндас вдигна очи към яркото слънце в небето.

Младата жена въздъхна. Денят бе ветровит и по-топъл от обикновено.

— Горкичката. А бе толкова добре, като се върнахме.

Грейм се изкашля.

— Не съвсем.

Погледите им се срещнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Пак е имала пристъп, докато ни нямаше, и то лош. Поне така ми казаха. И все още не се е оправила напълно след него.

Кръвта на Сюизън кипна от гняв.

— Защо не са ми казали?

Огромният мъж играеше с камата на колана си.

— Имахте си предостатъчно грижи и без това. Реших да ви спестя и тази неприятност, а и като че ли пристъпът бе преминал напълно.

Младата жена се запъти към градината. Дъндас я следваше по петите.

— Какво го е причинило? Или трябва да питам Нели?

— Нищо няма да научите от Нели по този въпрос — отвърна той. — Тя също не знае за пристъпа.

Подобна тайнственост я изненада.

— Но ти знаеш.

— Да. Виновникът е Бартоломю Уикс, човекът на чичо ви. Той ухажвал дъщерята на сарача, а Ейлис точно се грижела за гроба на майка ви. Джени и Уикс се приближили и щом само го видяла, Ейлис получила силен пристъп от страх.

— Джени знае добре, че не трябва да позволява на непознати хора да се доближават до Ейлис. Всички го знаят.

— Казва, че грешката не била нейна. Двамата с Бартоломю просто се разхождали в гората край гробището.

— А чичо Раби му дава добри пари, за да поправи замъка. Така и не разбрах защо ни изпрати такъв мързеливец.

Сюизън си представи бедната Ейлис, разтреперана от страх, нещо, което й се случваше често в присъствието на мъже. Проклети да са мъжете и долните им намерения!

— Ще отида да я видя.

— Добре, миледи. Ако не съблече скоро това палто, ще припадне от горещина. — Помаха й за довиждане, но в последния момент се сети още нещо. — Ще искате ли огън за празника?

Младата жена огледа небето, след това се захвана да изучава хоризонта.

— Тази година е много горещо, струва ми се, за да можем да си позволим нещо повече от съвсем малък огън. — Потупа го по дланта и додаде: — Чака те дълъг път до дома на мисис Маккормик.

Той кимна.

— Мисля да взема Макаду и Фъргъс.

— А Сорча?

Ченето на Грейм увисна. Едва когато Сюизън се засмя, отговори:

— Тази беладжийка трябва да си получи заслуженото — както и майка й, дето си пъха носа навсякъде. Само почакайте и ще видите.

Младата жена се усмихна. Дъндас бе един от най-добрите хора на света. И никога нямаше да я предаде. Когато заобиколи южната куличка на замъка и отмина кухнята, махна на Флора Макайвър, която работеше в зеленчуковата градина. Малко по-нататък спря под едно дърво, за да се възхити на пищните малинови храсти, чийто плод вече бе напълно обран. Точно преди да влезе във великолепната градина на Ейлис, видя леля си, загърната в дебело палто, да се труди над редичка разсад.

Усмивката на Сюизън угасна.

Крехка, подобна на дете, Ейлис погледна нервно към мястото, където допреди малко бе стоял Грейм, а след това — към племенницата си. Покритите й с ръкавици ръце белеха тънките кафяви ципици на една луковица на лале и пластовете пръст по нея. Когато младата жена се приближи до леля си, оранжевата луковица бе напълно оголена. Сюизън знаеше, че болната често се чувства точно толкова разголена и уязвима, колкото луковицата.

— Добро утро, лельо Ейлис — поздрави я младата жена и посегна към луковицата.

Погледът на светлосините очи се фокусира с усилие и миг по-късно Ейлис пусна луковицата.

— Горкичките ще измръзнат, ако не ги извадя преди падането на снега.

— Недей да слушаш мисис Пийви, скъпа — взе шала от раменете й Сюизън. — Нели каза, че днес ще бъде топло.

— Нели ли каза така? — попита болната и в очите й проблесна надежда.

— Да, точно така — отвърна с привидна невъзмутимост племенницата й. — Готова съм да се закълна, че вече е по-топло.

По челото на по-възрастната жена избиха капки пот. Тя погледна към редицата царевица, чиито златни кочани се полюшваха от вятъра.

— Те ми казаха, че скоро ще замръзне.

— Кой ти го каза?

Ейлис завъртя нервно очи. Дали пак до съзнанието й не достигаха онези гласове, които никой друг не чуваше? Тъй като мълчанието се проточи прекалено дълго, разбра, че няма да получи отговор на въпроса си. Нежната Ейлис се приютяваше от жестокостите на този свят в обърканото си съзнание.

— На кого ще повярваш, а? На някакви непознати, които се представят за ясновидци, или на нашата Нели Бърк?

— Тя е много умна — произнесе тържествено болната.

— Да, точно така. — Гласът на младата жена прозвуча безгрижно. — А днес е ден за пране. Каза, че ако искаш палтото ти да бъде почистено за зимата, трябва да й го занеса.

Леля й се колеба толкова дълго, че Сюизън се притесни да не й откаже. Тогава тя бавно съблече тежката вълнена дреха. Яркочервената й памучна рокля вече бе мокра от пот.

— Скоро ще празнуваме. Ще събереш ли малко треви за голямата зала?

Подухна вятър и Ейлис вдигна ръка към слепоочието си, за да отмести сребристите кичури от лицето си.

— Та нали аз отгледах онези червени шибои, които обичаш най-много? — Сега вече говореше нормално както всеки друг обитател на Пъруикшир. — Две големи каци все едно че пламтят с цветове, каквито никой досега не е виждал. Мисля, че заслуга затова има сянката, която им осигуряват храстите офика.

Младата жена се засмя.

— Да, твоите шибои много ми харесват. Роуина ще се погрижи да ги прибере навреме. Но аз искам повече цветя в залата.

Болната допря показалец до устата си и огледа голямата градина.

— Камбанките са много хубави, особено съчетани с бял пирен и синап за късмет и клонки офика, за да държат настрани злото. Да благодарим на свети Джордж, че времето е топло.

Градинката й бе оградена цялата с офика, жив талисман срещу злобните духове. Във всеки дом в Пъруикшир се отглеждаше офика. Разсадът от нея се поднасяше като скъп дар, а желето от плодовете й се ценеше високо. Градината на Ейлис обаче бе преувеличен пример за вярата в силата на това растение. Младата жена си помисли за нежеланите духове и мисли, които я преследваха напоследък. Охотно щеше да напълни стаята си с офика, но знаеше, че и тя нямаше да й помогне да освободи съзнанието си от спомена за Майлс.

— Би било чудесно — каза Сюизън, сигурна, че леля й поне временно се бе отървала от своите демони. — Скоро ще изнесем становете.

Ейлис кимна. По носа й се плъзнаха капки пот.

— Когато се пали огъня за изгарянето.

— Да. Поканих цял Пъруикшир да присъства на изгарянето на варелите за боядисване.

— Малко сме закъснели с процедурата тази година — смъмри я болната, а гласът й неочаквано прозвуча като на възрастен човек.

— Съвсем малко, но ще се справим.

— Но къде ще се съберем тази година?

Младата жена огледа съсредоточено леля си, като се опитваше да прецени дали днес е достатъчно разумна, за да разбере. Решила да опита реакцията й за плана на Нели, тя рече:

— Намерих си съпруг, но още не трябва да казваш на никого.

— Не! — извика Ейлис и стисна като удавник дланта на племенницата си. Светлосините й очи се изпълниха със страх, а тънката й като пергамент кожа побледня като платно. — Никой мъж няма да ти хареса, заради нещата, които ще прави с теб. Кажи му „не“. — Погледът й се преместите към офиковите храсти. — Кажи му, че си размислила и… о, мили свети Джордж, Сюизън, — продължи да нарежда тя, — кажи му, че няма… че не можеш…

Шокирана от буйната реакция на леля си, младата жена я съзерцаваше безмълвно. По време на пристъп, болната реагираше остро на всяка промяна в ежедневието си, но никога досега Сюизън не бе я виждала толкова развълнувана. Но откъде една стара мома можеше да познава мъжете? Думите на Дъндас, че някакъв мъж бил причинил нещастието на Ейлис, прозвучаха отново в ушите й. Както много други пъти, откакто живееше в Роуард касъл, Сюизън пожела да може да види какво става в объркания мозък на леля й.

— …ужасни, и мръсни, и болезнени — нареждаше болната. — Кажи му, че не можеш да се омъжиш за него. Ти си добра и силна, всички те слушат. Нямаш нужда от мъж.

Тревожното изражение на Ейлис внезапно изчезна. Тя се спусна към един от храстите офика, обградили градината й. С нервни движения откъсна шепа покрити с тънък восъчен слой листа от растението и хукна отново към племенницата си.

— Те ще те предпазят от него — заяви тя, докато тъпчеше плячката си по джобовете й.

Младата жена попита с умишлено решителен тон:

— Ами децата, Ейлис? Не би ли искала да гушнеш едно сладко бебенце в обятията си и да му изпееш някоя от хубавите си песни?

Болната кръстоса ръце и започна да се поклаща, сякаш люлееше бебе.

— Ейлис! — повика я тихичко племенницата й.

Ейлис вдигна широко отворените си, все още пълни със страх очи, и отвърна:

— Детенце ли? О, да, бих искала детенце.

Така, както слънцето наднича иззад тъмните облаци, в очите на Ейлис Харпър проблеснаха радост и нежност, признак за временно възвърналия се здрав разум. Крехката и деликатна Ейлис бе прогонила злите духове от душата си — поне засега.

* * *

Парата се издигаше на кълба над врящата в казана боя. Сюизън избърса чело и изпъна болезнения си гръб, но продължи да бърка червената течност. В цялото тъкачно отделение се носеше киселата миризма на мокра вълна и това не доставяше кой знае какво удоволствие на обонянието й. Следващите две седмици обещаваха да бъдат истинско мъчение за нея.

Младата жена преглътна и стисна по-здраво бъркалката. Тъй като продължаваше да й се гади, тя се опита да мисли за нещо друго. Отдавна вече не се учудваше защо познатите миризми внезапно бяха започнали да бунтуват стомаха й — вече знаеше причината.

Мислите за бебето, което носеше, неминуемо породиха спомени за Майлс Кънингам. Тъгата заседна като тежък камък в стомаха й. Представи си го как се разхожда в имението си в Корнуол, хванал за ръка жената, която обича. Очите й се замъглиха от сълзи. Спря за момент, за да ги избърше.

— Подай ми т’ва — обади се Нели и посегна към дългата бъркалка. — Порядъчно си изтощена вече, ако питаш мен.

Сюизън въздъхна, но не позволи погледът на слугинята да достигне нейния. Упорито вторачена в казана, тя предложи:

— Нека първо да видим какво става.

Нели сръчно подпря дръжката в железния ръб и повдигна долния край на бъркалката до повърхността на врящата боя.

— По дяволите! — изруга тя, тъй като не бе успяла да извади нищо с нея.

Всеки следващ неуспешен опит бе съпровождан с цветисти изрази.

— Мисли какво говориш, Нели Бърк, или ще те накарам да млъкнеш с туй тук — обади се мисис Макайвър и размаха собствената си бъркалка. — Има невинни деца край нас. Няма защо да оскверняваш мозъците им с мръсния си език.

И тя кимна към ъгъла на тъкачното, където стояха децата.

Инат до мозъка на костите си, Нели продължи в същия дух, но все пак се изказваше вече по-тихо. Мисис Макайвър измърмори нещо под носа си и отново насочи вниманието си към казана пред себе си.

Сюизън погледна към редицата варели с вряща течност, дървесината им бе обезцветена от силните бои и след днешния ден те щяха да стават само за горене. Щом привършеха с боядисването щяха да ги изпразнят и да ги изгорят. Тогава щяха да извадят становете и тъкачното щеше да се оживи от тракането на десетината кросна. Представи си яркочервените цветове, веселите райета и живите карета, които щяха да изтъкат на тях. Някои от платовете щяха да бъдат избродирани, други — декорирани с мъниста или апликации.

Нели изруга отново и Сюизън се загледа в казана. Меката вълна и памукът, които боядисваха, щяха да им осигурят добра цена на пазара. Но никога вече те нямаше да оформят милите символи на шотландската култура — специфичните карирани платове.

— Ето! Скапан кучи син с проядено от червеи сърце — заяви слугинята, вперила поглед в края на бъркалката, на която висеше димящо светлорозово валмо вълна.

— Не е достатъчно тъмно — рече строго младата жена. — Искам ги червени.

Нели се намръщи и господарката й заподозря, че възнамеряваше да оспори мнението й. Прислужницата се огледа, сякаш търсеше някой да я подкрепи. Вирнала високомерно глава, мина покрай мисис Макайвър. Никоя от другите жени не й обърна внимание, тъй като всички гледаха към вратата. Когато Нели последва примера им, ченето й увисна, бъркалката падна от ръката й и вълната се пльосна шумно обратно в казана.

— Скъпа света Ниниан, пази ни! — прошепна тя.

Изпълнена с любопитство, Сюизън проследи погледа. И сърцето й застана в гърлото.

На вратата на тъкачното, стъпил здраво върху роуардската земя, брадясал и с искрящ в кафявите му очи гняв… стоеше Майлс Кънингам.