Арнет Лем
Нишките на съдбата (2)

ГЛАВА ВТОРА

Стиснала овехтялата пазарска кошница на Маки, Сюизън си проправяше път през тълпата на пазара. От всички страни продавачки на риба и баничари възхваляваха гръмогласно стоката си, изложена върху изпъстрени с весели декорации сергии и каруци. Твърдото лондонско наречие дразнеше младата жена, свикнала с музикалния шотландски акцент.

Някакво момиче с тежка престилка предлагаше баница с дроб и халби горчива бира. Носеше се воня на мърша, свине и гниещи плодове. Сравнен с кристалния въздух и чистите пътища на Пъруикшир, Лондон приличаше на купчина тор.

Малко момиченце, разтегнало уста в беззъба усмивка, продаваше маргаритки и лалета. Сърцето на Сюизън се сви от мъка, когато си представи как би трябвало да изглежда сега родната й земя — обсипана с ухаещи диви цветя и пирен. Покритите с богати пурпурни цветове поля бяха нейното място за игра, а белият пирен — магията за щастие, която диреше.

Обхваната от носталгия, неспособна да се бори с очарованието на пролетта, младата жена купи една маргаритка и я забоде на корсажа си.

— Благодаря, госпожо — усмихна се момиченцето.

Сюизън се зачуди къде ли е майката на детето и що за жена трябваше да бъде тя, за да остави такова малко създание да работи на улицата. Тя никога нямаше да бъде такъв безотговорен родител. Всъщност тя никога нямаше да стане родител. В гърдите й пламна познатият буен, болезнен копнеж. Тя го обузда с усилие на волята си.

Един поглед към слънцето, издигнало се високо в небето, бе достатъчен, за да разбере, че закъснява за срещата си с Нели. Забеляза я, щом отмина още няколко сергии.

Сложила ръце на хълбоците и вирнала решително брадичка, тя бе застанала лице в лице с някакъв търговец на кукли. Нели бе неустрашима също като своите непобедими прадеди — викингите. Тънкият й нос бе осеян с лунички, което й придаваше детински вид, в светлосините й очи просветваше познатото предизвикателство. Очевидно недоволна от цената, тя поклати глава и дебелите й руси плитки се разклатиха енергично.

— За сляпа ли ме мислиш? — извика Нели и размаха някаква кукла, която напомняше Сорча, русокосата й дъщеря. — Искаш да ограбиш цялата ми надница, проклет англичанино!

Сюизън я потупа по рамото. Прислужницата се извъртя и изсъска:

— Махни си мръсните ръце от мен или ще съжаляваш! Аз пристигнах първа. — Осъзнала грешката си, тя зяпна. — Лейди Сюи…

Младата жена придърпа припряно прислужницата към себе си и прошепна:

— Внимавай какво говориш!

Смутена, Нели се огледа, за да види дали някой не я е чул.

— Няма значение — додаде Сюизън, забелязала тревогата на слугинята. — Плащай на човека и да се махаме оттук.

Без повече разправии, Нели подаде няколко монети на търговеца, който ги пое с увиснало от смайване чене.

— Простете — промълви Нели, след като се отдалечиха. — Някой ден моят език ще ми струва живота. Не мога да свикна нито с косата, нито с новата ви външност.

Младата жена докосна косите си.

— Боядисването беше добра идея.

Слугинята засия и рече:

— Да, така е. Кой можеше да помисли, че ще изглеждате толкова различна? Но нищо чудно, щом кожата ви е толкоз светла. — Засмя се, като оглеждаше творението си. — Лондончанките слагат перуки или се опитват с помощта на боята да постигнат същия червен цвят, какъвто имате вий. Ний обаче ги надхитрихме.

Сюизън се усмихна.

— Досега трябваше да съм свикнала с новия цвят, но все още всеки път, когато мина край някое огледало, поглеждам повторно, за да се уверя, че съм аз.

— Днес е добре да измием косите ви и да боядисаме корените — заяви Нели, все така без да откъсва поглед от косата на господарката си.

— Да, ако обичаш. — Младата жена въздъхна щастливо. — Не съм правила истинска баня повече от седмица.

Прислужницата вдигна глава.

— Значи не само аз мисля така — вий се къпете прекалено често. Винаги сте го правили.

— Във всеки случай възнамерявам да кисна във водата дотогава, докато изстине напълно.

Нели надникна в кошницата на господарката си.

— Трябва ли да купувате нещо?

— Това онова: ряпа и гълъби за вечеря. — Младата жена набърчи нос при мисълта за неприятното меню. — Освен това се надявам да намеря далекоглед за Лаклан Маккензи.

— Аз ще напазарувам вместо вас и после ще се срещнем край магазина на Чиптън. В него продават далекогледи.

Сюизън й подаде пазарската кошница и се запъти към Португалската улица. По тротоара преминаваше група пътуващи актьори, като правеше неприлични жестове и хвърляше дървени дукати и калаени монети към тълпата.

Когато трупата отмина, младата жена прекоси улицата и се опита да премине покрай няколко уличници, наквасени до ушите с джин. Отвратена от тази гледка и нетърпелива по-бързо да стигне целта си, тя ги измери с леден поглед.

В магазина на Чиптън наистина имаше далекогледи. Продавачът, чиито хлътнали очни орбити правеха лицето му да изглежда като череп, отказа да й покаже желаната стока, настояваше тя да докаже, че има нужните пари. Нели тъкмо се готвеше да повика собственика, когато чу зад гърба си познат, дълбок глас.

— Мога ли да помогна с нещо?

Тя се завъртя назад. Пред нея стоеше Майлс Кънингам и я наблюдаваше с любопитство, а усмивката му накара сърцето й да замре.

— Ъ-ъ-ъ… аз… Ох! Дяволска работа! — възкликна накрая тя, раздразнена от отказа на езика й да й служи и отвратена от дивото вълнение на стомаха си.

Младият мъж наклони глава на една страна и се усмихна дръзко.

— Мога ли да помогна с нещо?

Гневът й се повиши с една степен по-нагоре, така че тя започна да се пече на бавен огън. Дланите я сърбяха да изтрие тази ухилена физиономия от лицето му. А когато Майлс кръстоса ръце и повдигна развеселено вежди, трябваше да стисне здраво юмруци, за да не го зашлеви. Благословена света Ниниан, какво щеше да стори само! Та тя беше слугиня и трябваше да бъде благодарна за предложената помощ. Момичето отпусна длани и се усмихна.

— Ами, благодаря ви, милорд — отвърна тя на заваления английски, който упражняваше от седмици. — Исках да видя този далекоглед — посочи към покритата с кадифе полица тя. — Медения, върху който е гравиран елен.

Младият мъж се обърна към продавача.

— Чухте дамата, нали? — После се надвеси към нея и рече: — А на мен ми е много интересно да разбера защо дамата си купува далекоглед.

Ароматът на сапуна му за бръснене я омагьосваше. Устата на Сюизън пресъхна.

— Той е за Маккензи — почти изграчи тя. Изкашля се и добави: — Лейди Сюизън ме помоли да го купя и да й го занеса.

Майлс смръщи чело и премигна.

— Маккензи ли?

Младата жена кимна и се загледа в дългите му ресници. Овладя се, обърна се и протегна ръка към далекогледа.

— Ще го взема — заяви тя и отвори чантичката си.

Продавачът се обърна към Майлс.

— Струва една лира и два пенса, сър.

Сюизън извади от кесията си нужната сума и я остави върху тезгяха.

— Кой е този Маккензи? — заинтересува се Майлс.

Въпросът му я изуми. Нима не бе чел писмата й?

— Господарят на Лонгмур касъл. Не може да не си спомняте за него.

— И какво — отвърна предизвикателно той, — те кара да мислиш, че трябва да съм чувал за този Маккензи? Двамата с лейди Сюизън живяхме в Абърдийн до смъртта на майка й. В Пъруикшир съм бил всичко на всичко два пъти в живота си. „О, да — помисли си тя. — Веднъж, за да ме заведеш там и втория път — за да откраднеш богатството ми.“ Спомни си мъката на десетгодишното момиченце, изгубило майка си. Вместо да обещае да се грижи за нея, Майлс бе настоял чичо Раби да откупи обратно Роуард касъл. А след това бе продал и къщата й в Абърдийн. Ако не беше Раби, тя също щеше да остане кръгъл сирак.

Потънала в подобни мрачни размисли, Сюизън долови гласа на Кънингам:

— Попитах защо трябва да познавам този шотландец, който си пада по далекогледи?

— Лейди Сюизън ви писа за Лаклан Маккензи. Той й е съсед — откъм север.

— Откъде знаеш какво пише лейди Сюизън в писмата си? Да не би да ги четеш?

Усети, че е ядосан, но не разбра причината. Той я беше изоставил, не тя него. Объркана и нетърпелива да се отърве от въпросите, младата жена отвърна безгрижно:

— Разбира се, че не чета писмата й. Тя сама ми го каза. А сега, ако ме извините…

И тя се спусна навън.

— Почакай — хвана я за ръката той. — Ще повървя с теб.

Сюизън изохка вътрешно, но нямаше какво да прави — позволи му да я придружи.

— Нямах право да говоря така с теб. Темата за лейди Сюизън обаче ме разстройва понякога. Бяхме близки, докато майка й беше жива.

Изненадано от тона му, момичето вдигна поглед. Следобедното слънце бе превърнало косите му в разтопено злато и подчертаваше наситения кафяв цвят на очите му. Младият мъж се усмихна и рече:

— Чувствам се така, сякаш ме наблюдаваш през този далекоглед. Вече те предупредих за това.

Дъхът на Сюизън секна и тя смутено отмести поглед. Опита се да измисли някакъв подходящ отговор. Сети се за една фраза, която бе чувала от Нели.

— А какво ми пречи да гледам един представителен мъж?

— Нищо — отвърна провлачено той. — Освен последствията.

Младата жена усети, че пламна, но причината не беше в слънцето. Той я обърна с лице към себе си. Тя стисна далекогледа толкова силно, че усети формата на гравирания елен в дланта си. „Майлс Кънингам е покорител на жените, женкар“ — рече си тя. Очевидно гледаше на себе си като на достойна награда за всяко същество от женски пол. Прииска й се да постави надутия мошеник на мястото му, затова заяви дръзко:

— Не се страхувам от вашите последствия.

Не трябваше да го казва, защото очите му започнаха бавно и похотливо да обхождат закръглените й форми. После вдигна ръка към гърдите й. Тя не можеше да помръдне.

Топлите пръсти докоснаха голата й плът над корсажа, а пламналият му поглед се спря на едно още по-интимно местенце. След това младият мъж измъкна маргаритката и я захвърли на тротоара.

— Би трябвало да носиш виолетки — цветът им подхожда на очите ти.

Тонът му бе мек, изкусителен и опасен. Ако в този момент я бе вдигнал и я бе понесъл, Сюизън нямаше да намери сили и воля, за да се съпротивлява.

Той се усмихна по типичния си начин, от който дъхът й всеки път секваше, и повика един от уличните продавачи. Сякаш изпаднала в транс, младата жена го наблюдаваше как купува цветята. Кожата й изтръпна там, където трябваше да я докосне, дълго преди да доближи ръката си до нея. Гърдите й се надигнаха, когато дланта му се плъзна по-дълбоко, отколкото бе нужно, за да пъхне виолетките. Гърлото й пресъхна, щом измъкна десницата си по-рано, отколкото бе очаквала.

— Великолепно — прошепна Майлс, а дъхът му разхлади пламналата й буза. — Но ако продължиш да ме гледаш по този начин, ще наруша принципите си и ще те целуна.

— Ще ме целунете ли? — заекна тя, останала без капчица сила под влияние на чара му.

— Е — усмихна се криво той. — Ще започна с целувка, тъй като очевидно това искаш. Останалото ще оставя на моите… последствия.

Думите му оказаха върху й същия ефект, както гмуркането в леденостуденото езеро Лох Ейл.

— Затвори уста, девойче — изсмя се младият мъж. — Хората ни гледат.

Кръвта нахлу в главата й, а срамът запали гордостта й. Държеше се като уличница… тук, посред бял ден… и то с Майлс Кънингам! Докато правеше усилия да се овладее, Сюизън се огледа. Наистина ги наблюдаваха. Контето в двуколката отсреща вдигна шапката си в знак на поздрав. Прииска й се да потъне вдън земя. В този момент забеляза своята прислужница и по погледа й разбра, че тя също бе станала свидетел на цялата сцена.

Младото момиче преглътна наранената си гордост, впери очи в дантелената вратовръзка на спътника си и каза:

— Не ме разбрахте правилно, милорд. Това бе резултат от вълнението, което ми причинява Лондон. Извинете ме.

И тя се обърна и се отдалечи. Последва я дълбок гърлен смях. Тя мина покрай Нели и потъна в тълпата от купувачи. Едва тогава се обърна назад. Прислужницата й я следваше по петите, но от Майлс нямаше и следа.

— Ако споменеш пред когото и да било за случилото се, Нели Бърк, ще разкажа на Маккензи всички неща, за които си мечтаеш във връзка с него.

И възнамеряваше да го направи наистина. Нямаше да допусне да бъде задявана от собствената си слугиня.

— Кой беше този?

— Майлс Кънингам.

— Мила света Кълъмба — изпищя Нели. — Знаех си, че ще стане хубавец. Беше най-симпатичният момък в Абърдийн, но не съм и предполагала, че ще изглежда толкоз…

Тя въртеше очи в кръг.

— О, престани — смъмри я Сюизън. — Той е само един крадец, простак и прелъстител на невинни жени.

— Да — отвърна енергично слугинята. — Мен може да ме прелъсти, когато има настроение за това. А ти можеш да кажеш на Маккензи каквото си искаш, тъй като вече имам нов мъж за мечтите си.

— Достатъчно! Ти си уважавана вдовица, с дъщеря, за която да мислиш.

Нели се усмихна.

— Една жена не винаги има само порядъчни мисли в главата си. Особено когато се намира пред такива като него.

— Край! — изфуча Сюизън и разцепи с длан въздуха. — Няма повече да говориш за него!

— Устните ми са здраво завързани като корсета на мисис Пийви.

— Чудесно. Тъй като имаме да вършим по-приятни неща от това да обсъждаме Майлс Кънингам.

— Да, миледи.

— И не се обръщай повече така към мен.

И двете мълчаха известно време. Младата жена започна да изпитва угризения заради грубия си тон и упреците. С надеждата да стопи напрежението, тя погледна към куклата в кошницата на Нели.

— Сорча ще хареса много тази хубавица.

— Да, ще я хареса.

— Дъщеря ти ти липсва.

— Това малко диваче? — попита прислужницата, ококорила насмешливо сините си очи. — Най-вероятно точно сега рита Макаду по пищяла и го нарича с разни грозни имена.

Сюизън си отдъхна. Образувалата се помежду им пропаст бе преодоляна.

— Тя е симпатично момиченце.

— Ако беше ваша дъщеря, щяхте да мислите другояче.

Младата жена въздъхна. Отдавна се бе отказала от мечтата да има деца, но копнежът все още не я напускаше.

— Понякога ми се струва, че цялата тази авантюра е само един лош сън — рече тя и размаха ръце.

— Да, на мен също. Кой би помислил, че някога ще дойдем в град Лондон… и то с такава цел?

Погледите им се срещнаха.

— Ще измъкнем всичките си шотландски съкровища от неговите лапи. Знам, че ще го направим — изрече, сякаш даваше обет, Сюизън.

Нели се ухили широко.

— Така е. Какво може да направи един раболепен англичанин срещу две храбри шотландски момичета?

— Майлс Кънингам ще загуби, на друго не може и да се надява — добави яростно младата жена.

Очите на слугинята блеснаха при споменаването на името му.

— Трябва да купим и други подаръци, преди да тръгнем от Лондон. — Спря пред една сергия, отрупана с цветя и пакетчета със семена. — Като например някакви китки за градината на леля Ейлис?

— Съгласна съм — отвърна Сюизън, обзе я отчаяние, щом се сети за леля си.

— Съжаленията няма да помогнат на Ейлис. Тя е това, което е — объркано дете в тялото на жена. — Тъй като господарката й не отговори, Нели додаде: — Изобщо не е сигурно, че вашите деца ще бъдат като нея. Особено ако се омъжите за Маккензи. Той е прекалено хубав, за да създаде недъгави деца.

В гърдите на младата жена запулсира старата позната болка. Колко пъти й се бе искало да остави настрани страховете си и да се съгласи да се ожени за Лаклан Маккензи? Прекалено често, но в крайна сметка практичността неизменно надделяваше, тъй като природата можеше да се окаже много жестока.

— Докато съществува макар и минимален риск — отвърна убедено тя, — това е равносилно на хазартна игра за мен. А и не обичам Маккензи. — Тъй като Нели понечи да се възпротиви, господарката й добави: — Точка по този въпрос. Решението ми е взето, каквото и да казваш… или каквото и да е мнението на Майлс Кънингам.

Прислужницата спря рязко.

— И как стана така, че Той подхвана темата за вашата женитба?

— Мисли, че е време Сюизън да се омъжва.

Нели сграбчи ръката на господарката си и попита развълнувано:

— Да не искате да кажете, че Кънингам знае коя сте в действителност?

— Разбира се, че не знае.

Слугинята си отдъхна.

— Какво още каза?

— Това е всичко. — Сюизън направи кратка пауза. — Освен че, поради кой знае каква причина, той мисли Сюизън за грозна и глупава.

— Ама че побъркан — възкликна бурно Нели. — Робърт му изпрати портрета ви миналата година и на него изглеждахте много добре.

— Може да си пада по блондинки като теб — подразни я младата жена.

Прислужницата се наду като пуяк.

— Има какво да се каже по този въпрос! Той обаче несъмнено е говорил повече, отколкото ми казвате сега.

Господарката й се засмя и рече:

— Майлс не се е прибирал от деня, в който спомена за грозотата ми. Зает е с разтоварването на „Шотландска мечта“.

— Пред магазина на Чиптън обаче не разтоварваше никакъв кораб. Доколкото видях, по-скоро разтоварваше страстта си към вас.

— Нели… — започна предупредително Сюизън, не й се искаше да й припомнят колко вулгарно се бе държала.

Прислужницата се намръщи.

— Добре де, но защо той се занимава с разтоварването на прекрасния си кораб?

— Мистър Куксън си е счупил крака.

— Куксън също ли е тук? — зяпна от изумление Нели.

Сюизън я потупа по ръката.

— Не се паникьосвай. Той също не подозира нищо.

— Мислех, че старият циция вече е погребан.

Младата жена се засмя още по-силно, като се сети за детинските пререкания на Маки и Куксън.

— Не е чак толкова стар.

— За Бога, какво още не сте ми казала?

Сюизън преразказа първата си среща с Майлс и описа останалите членове на прислугата.

— Тази Маки изглежда има здрава глава на раменете си. — Помисли за момент, и добави: — Макар да е проклета англичанка!

Сюизън обаче я слушаше само с половин ухо. Вниманието й бе привлечено от витрината на някакъв магазин за платове.

— О, Нели — въздъхна тя. — Не е ли хубава тази гледка?

На витрината бе наредена истинска изложба от красивите платове, производство на становете в Роуард касъл. Топ нежнозелен муселин, осеян с деликатни маргаритки, заемаше централното място. Край него бяха подредени с вкус десетки други десени. Погледът на Сюизън бе привлечен от ягодовочервения вълнен плат на черни прави линии. До него лежеше яркосин лен.

— Миледи?

Гласът на Нели прозвуча притеснено. Младото момиче вдигна насълзените си очи към нея и попита:

— Защо си се намръщила?

Слугинята посочи надписа във витрината. Дъхът на Сюизън секна. На него бе написано красиво: „От становете на Страдклайд.“

— Не! — възкликна младата жена, обхваната от гняв и недоверие. — Та това са роуардски платове. Някой си прави шегички с нас.

По-практична по природа, прислужницата рече:

— Е, трябвало е да си наемат продавач, който знае да чете, но след като не са го направили, ний просто ще им покажем тяхната грешка.

Нели се запъти към входа, но господарката й я спря.

— Почакай.

Въпреки яростта си, бе запазила достатъчно самообладание, за да обмисли ситуацията. Отдавна подозираше, че нейните платове струваха повече от подаянията, които получаваше за тях. Сега вече знаеше причината. Трябваше да сложи край на това. Каквото и да предприемеше обаче, не трябваше да привлича вниманието към себе си.

— Какво има, миледи?

— Не можем току така да нахлуем вътре, Нели. А и кой ще ни повярва? Имам друг план.

Слугинята омекна.

— Какво ще правим?

— Сега няма да правим нищо, но ти ще опиташ да започнеш работа тук. И след това ще откриеш кой стои зад всичко това.

Младата жена присви устни и погледна към витрината.

— Проклети крадци — това са те. Всички тези мърляви англичани!

— Дръж си езика зад зъбите! — изсъска Сюизън. — Поне докато се приберем на „Бийкън роу“.

— Извинете — промърмори прислужницата. — Приказките ми са хапливи, но същевременно съм не по-малко любопитна от вдовицата Маккормик.

— И не забравяй — предупреди я младото момиче. — Ако се съгласят да те вземат, няма да се пазариш за надницата, колкото и малка да е тя.

Нели все още мърмореше по адрес на англичаните, когато отвори вратата към къщата, наета тайно от господарката й за престоя им в Лондон. Жилището беше малко, но приятно обзаведено. Намираше се само на няколко пресечки от дома на Майлс и беше съвсем подходящо за целта им.

— Какво е това? — попита Сюизън, когато влязоха в спалнята на горния етаж.

— Дрехи за вас. Уших още две поли и блузи, красива синя рокля от фина вълна и симпатична бяла престилка. Щом ще се правите на слугиня и ще се обличате като такава, няма да позволя да носите боклуци.

Младата жена я хвана за ръката.

— Благодаря ти, Нели. Наистина съм изгубена без теб.

— Дреболия.

Забелязала смущението й, Сюизън додаде:

— Най-добре да се захващаме веднага с косата ми, иначе няма да успее да изсъхне.

Прислужницата заяви уверено:

— Открих нова рецепта. Смърди докато изсъхне, но аптекарят ми каза, че цветът щял да се махне само тогава, когато пожелаем.

— Добре — рече с въздишка младата жена. — Четката ми се цапа много и трябва да я чистя всеки ден.

— В такъв случай отивам за водата и боята — усмихна се Нели.

— Maide dalbh — произнесе благоговейно Сюизън. — Къде са те?

Изпълнена с гордост, прислужницата отвърна:

— В сандъка.

И посочи към ъгъла. А после излезе от стаята.

Господарката й вдигна капака, бръкна и извади един от двата вързопа. Постави го на пода. На дневната светлина той не й се стори нито толкова тежък, нито толкова опасен. Притисна го към гърдите си, смаяна от задоволството, което я изпълни при мисълта, че си е възвърнала съкровищата. Копнееше за деня, в който всички пръчки за изработване на десените щяха да бъдат отново в безопасност в Роуард.

Нежно прокара пръсти по цветните колчета по протежение на всяка една от четирите пръчки, насочвали при тъкане нишките в продължение на повече от сто години. Представи си плата, който щеше да се получи от тях с характерния десен за майчиния й клан. Подобно на мотивите на другите Камеронски родове, шарката на фамилията Лохиел представляваше основа от възможно най-яркото червено, осеяно с малки черни квадратчета. Кланът Лохиел обаче се различаваше от останалите по двете дебели вертикални черни линии, до всяка от които имаше по една по-тънка бяла лента. Това бе великолепна и ярка характерна черта, запазена марка на Лохиел Камерон, наследството на Сюизън, което я изпълваше с гордост.

Тъжно върна Maide dalbh на мястото им. Бе се родила прекалено късно, за да може да ги види носени така, както си му беше редът. Въпреки това съвсем ясно си представяше полк шотландци с цветовете на родовете Камерон, вървящи гордо под пискливите звуци на гайдите.

Сълзите опариха очите й. Младата жена затвори сандъка. Мъжете и техните войни, кралете и техните инат и гордост бяха сложили край на шотландската култура. Какво можеха да навредят красиво изтъканите платове и подобното на мях тяло на гайдите? Знаеше много добре отговора. Англичаните гледаха на тях като на заплаха за нацията си. Якобитите^[1] при Кулоден Мур, красивия принц Чарли срещу херцог Къмбърланд и куп още други фактори бяха отбелязали края на Шотландия.

Сюизън знаеше, че ще увисне на бесилото заради предателство, ако бъде заловена със забранените от закона пръчки с десените. Носеше отговорността и честта да защитава незаконните Maide dalbh вече десет години — от деня, в който бе умряла майка й. В мазето на Майлс бяха скрити другите шарки, които представляваха останалите забранени от закона кланове. Като предаваше тези Maide dalbh на Нели, тя излагаше и нея на опасност, тъй като ако ги хванеха, прислужницата също щеше да се увисне на бесилото.

„Но аз съм само една обикновена жена, която мечтае да живее в мир сред шотландските планини“ — мислеше си мрачно младото момиче. Раменете й се отпуснаха. Обзе я отчаяние. Ами ако не успееше да се върне? Какво щеше да стане с роуардските тъкачи, с техните деца, с всички хора от Пъруикшър, които обичаше? Кой щеше да ги ръководи? Кой щеше да се грижи за тях?

* * *

По-късно, докато сръчните пръсти на Нели втриваха миризливата боя в косите на Сюизън, тя се опита неуспешно да освободи съзнанието си от неприятни мисли. Всеки път щом затвореше очи обаче, чувстваше отново ръката на Майлс върху гърдите си и си представяше какво би било усещането от допира на устните му до нейните.

— Защо не ми разкажете нещо повече за Него? — попита прислужницата.

Младата жена подскочи, сякаш я бяха хванали на местопрестъплението.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами, сега, след като го видях, се питам дали го мислите за красив?

— Да — отвърна откровено Сюизън. — Той е красив, крадлив, гаден лъжец.

Слугинята подсвирна.

— Говорите като истинска шотландка. Кажете ми още нещо.

Младата жена се облегна назад в топлата вана. Нели коленичи на пода до нея. Без да обръща внимание на вълнението, което отново усети в стомаха си при мисълта за него, тя обяви:

— Силен е като абърдийнски жребец. Видях го как носи Куксън без никакво усилие.

— Сигурно всяка вечер се облича като някой франт, с ей толкоз висока перука — повдигна над главата изцапаната си с боя ръка прислужницата. — Както правят всички лондонски джентълмени.

Сюизън поклати глава.

— Не слага нито пудра, нито каквито и да било други украси в косите си, освен тънката кожена връвчица, която ги задържа.

Слугинята наклони на една страна глава.

— И никога ли не се конти?

— Аз поне не съм го виждала. Макар да ми се иска. Щеше да бъде по-лесно, ако се представяше в истинската си светлина. — После понижи глас и напомни на прислужницата си: — Той ни причини ужасни неприятности, Нели.

— Какво общо има едното с другото? Няма нищо лошо в това да оцениш един представителен мъж, особено когато той оценява по достойнство една представителна жена като вас, миледи. Има добро око… въпреки, че е крадлив мошеник.

— Изглежда мил и грижлив, поне към Маки, Куксън и Уилям — рече ядно Сюизън. — Дори ми намигна.

— Поведението му към вас днес обаче беше доста повече от обикновено намигане. Ако питате мен, ще се опита да ви вдигне полите преди да свършим задачата си.

— В такъв случай го чака изненада — обяви младото момиче, без да обръща внимание на странния начин, по който се ускори пулсът й.

Нели зацъка с език.

— А как пък щеше да се изненада, ако знаеше коя сте всъщност! Явно не си спомня типичните ви Харпъровски очи.

— Бях само на шест години, когато баща ми го отведе в морето.

— Баща ви обичаше Майлс, това не може да се отрече. Взе го от улицата и го отгледа като свое собствено дете. Научи го на моряшкия занаят и когато се удави през онази буря, Майлс се погрижи бизнесът му не само да не пропадне, а дори да разцъфти. Грижеше се за вас с майка ви, макар по онова време да бе още само момче. — Гласът на Нели помръкна. — Лейди Сибийл го обожаваше.

— Не искам да си спомням за това, Нели. Несъмнено той успя да заблуди и моите родители.

— Домът му добре ли изглежда?

— О, да. Пълен е с ценни вещи от целия свят. Персийски килими по мраморните подове, прекрасен витраж в коридора на горния етаж и самовари, високи колкото теб. В моята стая има истинско легло, а не някакъв изпотрошен боклук.

Слугинята бе видимо впечатлена.

— А неговите стаи?

Сюизън отмести поглед и каза, като избягваше истината:

— Спалнята му е доста странна. О, мебелирана е царски, по това две мнения няма, но никога няма да се сетиш къде си слага дрехите… в скрина, с който баща ми пътуваше по море.

— Тази вехтория? Защо ще го прави, ако не от сантименталност?

— Не знам, Нели, истинска загадка е за мен.

— Има ли си любовница?

Младата жена вдигна рамене. Учуди се защо сърцето й се сви при тази мисъл.

— В морския сандък на татко Майлс държи миниатюрата на някаква жена, но моят портрет не се вижда никъде в дома му. Никъде. Попитах Маки, дали в живота му има някоя специална жена, но тя само се намуси и обясни, че й било забранено да говори повече за нея.

— Знаех си — заяви прислужницата. — Той е от онези, които ръмжат като мечки и карат слугите си да работят, докато се строполят.

— Отново се лъжеш, Нели. Той е доста търпелив към Маки и Куксън. А Уилям буквално го боготвори.

— А вий как се разбирате с него?

— По-добре, отколкото очаквах. Маки е заета покрай грижите си за Куксън през по-голямата част от деня. Затова и успях да се измъкна днес. И по-добре да не закъснявам много. Как е косата ми?

Нели погледна самодоволно.

— Черна като езерото Лох Ейл в безлунна нощ.

— Добре. Значи мога да се връщам в леговището на дявола.

— А аз — да отида при шивача и да си намеря работа при него.

Нели беше толкова наивна, толкова уверена за успеха на тяхната мисия. Дали не разбираше на каква голяма опасност се излагаха?

— Нели… тревожа се за теб. Улиците са опасни нощем. Започвам да си мисля, че сгреших, като накарах Дъндас и войниците да ни чакат в Абърдийн.

Напереният вид на прислужницата се изпари моментално.

— В мен е пистолетът, който ви даде той. И не мислете, че няма да го използвам. Освен това — тонът й просветля, — разстоянието оттам дотук е съвсем малко. Войниците по-добре да си стоят там, където са. Представете си вълнението, което ще предизвикат в Лондон онези грубияни. Ами да, тоя буен Дъндас най-вероятно ще скочи на Майлс преди да успеем да завършим мисията си.

Сюизън си отдъхна.

— Вероятно си права. В такъв случай ела тази вечер в девет. Ще те чакам край прозореца в мазето.

— Ами ако Той се е върнал?

— Ако се е прибрал, ще бъде в стаята на Куксън на втория етаж. Маки каза, че се тревожел да не би Оли да осакатее.

— Да не му направим лоша услуга?

— На Куксън ли?

Слугинята присви очи.

— Знаете, че имах предвид Него.

Младата жена сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Може да ми се смеете — рече Нели. — Но Майлс Кънингам не ми изглежда толкова лош, колкото си мислехме.

Сюизън вдигна очи.

— Той е крадец и измамник и аз няма да се подлъжа от красивата му външност и очарователните му маниери.

Но докато вървеше към дома му, сърцето й биеше учестено при мисълта, че скоро ще го види.