Арнет Лем
Нишките на съдбата (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Майлс току-що се бе настанил в димящата вана, когато влезе Уилям.

— Предаде ли съобщението ми на Куксън?

— Да, да, сър, предадох го.

— А къде е отговорът му?

— Мистър Куксън изпрати някакви книжа, за да ги подпишете и каза да ви предам, че принцесите хукнали към дома си в Абърдийн.

— Нещо друго?

Очите на юношата блеснаха развеселено:

— Трябваше да видите физиономията на Куксън, когато му казах коя е била Мора.

Майлс си представи Оли, втрещен, зяпнал от изумление.

— Колко време му беше нужно, за да възвърне дар слово?

Уилям поклати глава.

— Горе-долу толкова, колкото бе нужно на Маки, за да изгуби съзнание. Той я хвана току преди да падне на пода. Няколко дни тя ходеше нещастна из къщата, като повтаряше, че е трябвало да й отрежат езика и да го хвърлят за храна на дяволите. — Тук юношата понижи глас. — Когато Куксън й обясни какво е правил Робърт с писмата ви, тя заяви, че щяла да си умре засрамена от всичко, което била наговорила за лейди Сюзън. Куксън обаче явно успя да промени намеренията й, тъй като на другата сутрин Маки се носеше из къщата, като си тананикаше някоя мелодия.

Майлс изпита познатите топли приятелски чувства.

— Сър?

Уилям постави документите върху леглото и го погледна смутено.

— Като тръгвах, мистър Куксън каза да ви предам, че Сибийл и Едуард ще бъдат доволни. Стори ми се, че видях сълзи в очите му. Не е ли изненадващо?

И да, и не. Младият мъж въздъхна. Наистина, какъв късмет бе имал в живота си. Кой би помислил, че мръсното, дръгливо изоставено дете един ден ще има свое собствено шотландско кралство, че ще бъде заобиколен от искрени приятели и жената, която обича, ще му стане съпруга? Обзе го блажен покой. Уилям се изкашля.

— Мистър Куксън каза също, че е по-важно от всякога сега да се освободите от един проблем.

Безметежното настроение на Майлс се пропука.

— Беше много настоятелен, сър. Освен това каза, че трябва да намерите предателя в Роуард преди определения момент.

Все още замаян, Майлс се изправи във ваната.

— Какъв предател?

— Куксън не знае името му… просто научил за съществуването на това копеле.

По гръбнака на младия мъж преминаха тръпки.

— Как?

— От Робърт. Чичото на лейди Сюзън открил, че е идвала в Лондон и е отнесла обратно собствеността си. Така рече Куксън.

— По дяволите! — изруга Майлс, осъзнал, че е подценил Робърт Харпър.

Какъв ли щеше да бъде следващият ход на това копеле?

Какво трябваше да стори той самият, за да му попречи?

Отговорът бе в десените. Трябваше да ги унищожи. Те бяха единственото оръжие на Робърт. Сюзън трябваше да му предаде тези проклети неща! Дали щеше да го направи?

Не му се вярваше. Но ако можеше да ги открие сам, нямаше да я пита. Та нима вече не бе преживяла достатъчно нещастия? Да иска от нея да изневери на Сибийл бе прекалено много. Сюзън никога нямаше да направи подобно нещо…

Трябваше отново да започне търсенето. Замъкът приличаше на заешко леговище, с издълбани преди векове тайни проходи и изходи.

Почувствал безсилието си, Майлс стовари юмрук върху ръба на ваната. Сюзън все още не му вярваше. Ако откриеше десените и ги унищожеше, как щеше да постъпи тя? Най-вероятно щеше да го прати по дяволите. Този вариант не му допадаше изобщо, но нямаше друг избор. Освен ако първо не откриеше предателя. Но кой ли би могъл да бъде той? Колко хора знаеха за тях? Уилям дали знаеше?

Докато оглеждаше момчето, откри в него някаква промяна, съзряване. Уилям щеше да му бъде верен, в това бе убеден, а на Дъндас можеше да разчита безусловно, ако Сюзън се окажеше в опасност.

Паднеше ли веднъж първият сняг, пътищата щяха да станат непроходими и тогава щеше да разполага с цялата дълга, люта зима, за да открие и предателя, и десените. Утешен донякъде, реши да смени темата с по-приятна.

— Как мина пътуването, момко? Имаше ли някакви проблеми?

Уилям се изпъна.

— Не, сър. С войниците нямахме абсолютно никакъв проблем — заяви младежът. — И вече мога да яздя колкото си искам.

На вратата се почука.

— Виж кой чука — заповяда Майлс.

Сюзън пристъпи неуверено в стаята с поднос храна в ръцете.

— О, аз май ти преча.

Бузите й поруменяха и тя отстъпи крачка назад.

— Невъзможно, любов моя — отвърна съпругът й.

Заля го топла вълна. Изпитанието, на което я бяха подложили писмата на Робърт, бе преживяно. Животът продължаваше.

— Ела да седнеш до мен.

Бе облякла жълта кадифена рокля. Богатите й поли бяха избродирани с лозови листа и пролетни цветя. Цветът на дрехата подчертаваше прекрасната кожа и очите й, а моделът прикриваше донякъде наедрялото й тяло. Косите й бяха пуснати свободно, точно както ги обичаше той, и падаха на вълни по раменете й.

— Ела да ме целунеш, красива ми съпруго — подкани я младият мъж.

— Съпруга ли! — зяпна Уилям, като местеше поглед от единия към другия.

— Да — ухили се щастливо господарят му. — И чакаме дете.

— Моите поздравления, сър… миледи. Чакайте само да кажа на Куксън и на Маки.

Сюзън постави подноса върху масата и се приближи до ваната. Усмихна се свенливо, отметна косите на гърба си и се приведе, за да го целуне по бузата. Майлс се обърна в последния момент, така че устните им се срещнаха. Топлата вода се разплиска. Тялото му пламна от желание. Ако бяха сами, щеше да я придърпа при себе си във ваната и да я люби, докато забрави напълно за предателството на чичо си.

Когато тя се отдръпна, младият мъж прошепна:

— Обичам те. — Очите й се напълниха със сълзи, но беше сигурен, че те бяха сълзи на щастие. — Миналото е вече зад нас, сладка моя. Седни да чуеш как се оправят нашите лондонски приятели.

Когато тя се настани на едно столче до него, съпругът й се обърна отново към Уилям.

Юношата смръщи чело и допря показалец до устните си. Погледът му се стрелкаше ту към единия, ту към другия, докато опитваше да си спомни докъде беше стигнал. Майлс взе сапуна и започна да се мие.

— Предполагам Маки се е готвела да се обърне към Джефри — подкани го той.

— О, да, сър, сега си спомних. Върна се от църквата пречистена, както каза. — Младежът облиза устни. — Червеният атлаз на Робърт не й допадна и тя си му го каза. Джефри набърчи напудрения си нос и попита къде сте. Икономката заяви, че не било негова работа да знае. — Уилям постави ръце на хълбоците си и се изкриви в опитите си да имитира Джефри.

Майлс се засмя. За негово удоволствие Сюзън направи същото.

— Кой е този Джефри? — попита тя. — Той трябва да е голям веселяк, щом Маки се забавлява така.

Очите на юношата се разшириха и той премигна объркано.

— По-късно ще ти обясня, любов моя.

Не му се нравеше особено мисълта, че трябва да я запознае с особените наклонности на чичо й. Надяваше се да забрави да го пита.

— Какво направи Куксън? — попита младият мъж. Младежът кръстоса ръце пред гърдите си.

— Помоли Маки да донесе чаша бренди и уведоми Джефри, че ще трябва и този път да отседнат в страноприемницата.

— Бас държа, че това се е харесало на Маки.

— Абсолютно прав сте, сър. Тя пооправи бонето си и наля отново от брендито.

Майлс, който тъкмо сапунисваше косата си, спря и повдигна невярващо вежди.

— Наляла е бренди за себе си? В смесена компания?

Сюзън не можа да се удържи и се изсмя.

— Не — отвърна Уилям. — За лорд Ейнсбъри.

Младият мъж отпусна ръце и попита:

— Как се е озовал там Ейнсбъри?

— С каретата си, предполагам.

— Какво правеше там?

Юношата набърчи чело.

— Дойде да вземе „средството за убеждение“ и кола атлаз за любовницата си. Куксън рече, че трябва да е отчаян или в голямо затруднение, за да дойде лично.

Младата жена се изкиска.

— А може да е отишъл да провери дали Майлс не е наел нова слугиня.

— Като се сетя само как те опипваше… по дяволите — изруга Майлс, тъй като в очите му влезе сапун.

— Остави това на мен — обади се съпругата му.

Тя коленичи до него и му подаде една кърпа. Той избърса очи, но всичките му усещания бяха съсредоточени в ръцете й, които миеха косите му.

— Уилям, почини си няколко дни, а после ще отнесеш книжата в Лондон. — Забелязал колебливия поглед на момчето, господарят му додаде: — Фъргъс и останалите ще те придружат отново.

В очите на юношата блеснаха огънчета.

— Да, сър.

Дланите на Сюзън правеха бавни въртеливи движения по слепоочията на съпруга й. Дишането му се учести. Когато вратата се затвори, той я придърпа към себе си.

— Майлс! Измокри ми роклята!

— Тогава я съблечи… и ела при мен.

Бе готов да я събори във ваната и да я има, облечена или не.

Тя издърпа ръцете си и застана срещу него. Въпросителният й поглед изучаваше лицето му, а след това започна да слиза надолу по тялото му.

— О, боже! — възкликна тя, видяла доказателството за възбудата му.

— Роклята — рече дрезгаво Майлс. — И по-бързо.

Устните й изгаряха от желание да усетят вкуса му, тялото я болеше от нетърпение да получи насладата, която само той можеше да и даде.

— Фустата, Сюзън.

Тя го погледна и коленете й се подкосиха от огъня, който видя в очите му. Мускулите на врата, ръцете и гърдите й бяха напрегнати, също като неговите… Чувствайки, че може да изгуби съзнание всеки момент, младата жена изрита чехлите си и припряно се освободи от бельото. Наведе се и започна да навива надолу чорапите си.

— Мили боже, жено — изръмжа той. — Ако се помотаеш още малко, ще изгубя контрол. Просто ги смъкни!

Главата й се замая от нетърпението му и ръцете й забързаха послушно. Той я бе утешавал в най-тежките й мигове. Бе й простил, макар да бе мислила най-ужасни неща за него. Бе сложил край на най-старата вражда в Пъруикшир и същевременно бе пощадил гордостта на двама твърдоглави планинци.

Трябваше да му каже за Ейлис, не можеше да отлага повече. Искаше да бъде така честна с него, както той — с нея. Но, когато чорапите й се свлякоха на пода, а погледите им се срещнаха, Сюзън отново не намери смелост, за да започне. Един ден той можеше да я намрази заради страхливостта й и да се срамува от детето, което му е родила, но сега всичко това нямаше значение. Той беше тук и бе неин, а тя го желаеше отчаяно, чак й се струваше, че сърцето й ще се пръсне.

Майлс протегна ръка. Придърпа я към себе си и постави краката й от двете страни на бедрата си. Тя се отпусна бавно и топлата вода обгърна голата й кожа, а горещината, която се излъчваше от него, увеличаваше още повече желанието й.

Очакваше съпругът й да я вземе веднага, но, след като я настани според изискванията си, той я обхвана през кръста и се отпусна назад.

Сякаш прочел мислите й, Майлс промълви едва чуто:

— Желая те така, както умиращ от жажда човек копнее за вода. Но се страхувам да не нараня бебето.

Очарована от искреното му заявление и трогната от загрижеността му за детето им, тя затвори очи и подпря гръб на вдигнатите му колене.

— Не се тревожи за бебето. Не сега.

Дъхът й секна, когато усети устните и зъбите му върху чувствителното си зърно. Докато отдаваше дължимото на всяка от гърдите, Майлс шептеше страстни слова и признания.

— Гърдите ти са наедрели — рече пресипнало той.

— Това е от състоянието ми — успя да отвърне тя.

Дланите му обхванаха надутия й корем, докато шепнеше, че тялото й никога не е било толкова прекрасно. Най-после разтвори устни и засмука жадно гърдите й. Сюзън простена и отметна назад глава.

Неспособна да контролира повече удоволствието, което, се надигаше в нея и нетърпелива да изпита отново еуфорията, младата жена се помръдна и бавно вкара члена му в себе си. Майлс изпъшка гърлено, без да се отделя от нея.

Бедрата му се устремиха нагоре, после слязоха надолу, само за да се вдигнат с още по-голяма сила и настойчивост. По пода се плискаше вода в ритъма на движенията им, Тя се вкопчи в него, за да запази равновесие. Известно време й се струваше, че плува във въздуха, лека като перце, носена на крилете на блаженството, след което съзнанието й започна да се прояснява. Стисна раменете на любимия си, повдигна глава и се отпусна назад. Дланите му я обхванаха още по-здраво.

— Постой малко така, девойче. — Гласът му Звучеше напрегнато, погледът му бе унесен и бляскав. — Не искам да свършвам още.

Тогава Сюзън го почувства в себе си — твърд, дълъг, величествено надигнат. Усети, че отмалява отново, но когато съпругът й я придърпа към себе си, тя пое инициативата в свои ръце.

— Напротив, ще свършиш — прошепна в ухото му заплахата си тя. — Възнамерявам да превърна мозъка ти в пудинг, да те накарам да викаш името ми, когато получиш удоволствието си от мен.

Майлс сграбчи наедрелия й кръст, за да я накара да стои неподвижно.

— Не мърдай! — настоя хрипкаво той.

Тя не му обърна внимание. Искаше да чуе доволните му викове и то веднага. Вкопчи се в него с ръце, крака и цялото си тяло, за да му помогне да се освободи от звяра, забил зъби в слабините му.

— Не можеш да чакаш повече, Майлс. Знаеш, че не можеш. Ще се пръснеш.

С див вик, който щеше да отеква още дълго в съзнанието й, младият мъж даде силен тласък, който едва не я изхвърли от водата, понесен на свой ред на крилете на блаженството.

Сюзън се почувства пречистена и освободена и наивно и себично реши, че й е простено, задето го бе мамила толкова много досега.

— Сякаш съм на седмото небе, но не по-малко — объркан — отвърна задъхано любимият й. — Чудя се къде си научила тези огнени слова, които ми каза преди малко.

Сюзън се изкикоти.

— Ти ме вдъхнови с дяволиите си. Трябваше само да попроменя нещичко тук и там.

— О, любов моя — въздъхна Майлс и я прегърна буйно. — Ще трябва да полагам повечко усилия, за да сдържам дяволиите си. Но сега чувствам най-вече глад.

Младата жена се размърда, за да стане от него.

— По-внимателно, скъпа — рече той, като се измъкваше бавно от нея. — Внимавай най-вече за лешниците ми.

— За какво?

Той й обясни новото название на Уилям за тази част от мъжката анатомия.

Застанала до ваната, тя го огледа.

— Думата лешници не ви подхожда, милорд. Трябва да бъде нещо по-едро, за да даде представа за тези внушителни размери.

— А вие, миледи, знаете как да ме ласкаете.

Сюзън се поклони, докато по голото й тяло все още се стичаше вода.

— А сега се изсушете, лорд Кънингам. Имате още един повод да се гордеете. Из цялата област вече се разчу за блестящия начин, по който си се справил с Шеймъс Хей. И докато ние тук си флиртуваме, голямата зала се е напълнила с хора, дошли да засвидетелстват уважението си към теб.

Усмихнат, младият мъж излезе от ваната.

— Дъндас ми разказа историята за Маргарет Камерон и овчарката. Трябваше да видиш лицето на Макайвър, когато му върнах парфюмираната кучка. — Възнамерявам да им кажа, че идеята е била твоя.

— О, не. — Тя се спусна отгоре му и го стисна за ръцете. — Не трябва да правиш това. Обещай ми, Майлс. Закълни се.

— Защо?

Бурната й реакция го шокира.

Как можеше да му обясни гордостта на планинците?

— Макар да гледат на мен, като на тяхна дългогодишна господарка, някои все още ме смятат за представителка на рода Харпър, на хората от равнините. Вече нямат платове с отличителните десени, които да показват принадлежността им към даден клан. Нямат и гайди, на които да свирят песните си, а великите мъже от тяхното време са мъртви или в заточение. Гордостта е единственото, което им е останало. Да ги накарам да паднат на колене пред една жена, която още не е навършила двайсет години, би било жестоко.

— И ти не би го направила.

— Не.

— Но ти си Камерон.

— Да, но те пък са отмиращата част от Шотландия.

— Ти си прекрасна.

И Майлс протегна ръка към нея. Съпругата му се завъртя с гръб към него, макар думите му да я бяха стоплили След това заяви нескромно през рамото си:

— Съвсем вярно.

Не се опита да я достигне. Скръстил ръце пред голите си гърди, той повдигна едната си златиста вежда и я огледа от главата до петите.

— В теб има нещо развратно, момиче.

Кръвта й се разгорещи. Майлс беше безупречно красив в голотата си. Приличаше на дързък и неустрашим шотландец. Младата жена повдигна фустите си и се поклон леко.

— Тази вечер ще седя в краката ви, милорд, и веднага щом изпразните халбата си, ще я напълвам. А след това ще пея хвалебствия само при споменаването на името ви. Обичам те.

Той повдигна очи към тавана и рече:

— Аз съм късметлия. Трябва да съм такъв. Можеше да бъде ирландец, можеше да бъде англичанин.

Това не я интересуваше. Той бе направил невъзможното. Майлс Кънингам, бе пристигнал в Шотландия като чужденец, а ето, че хората й вече превъзнасяха името му.

— Ти си всичко! — извика младата жена и се хвърли в обятията му.

Прегърна го буйно. Закле се в себе си да обясни за Ейлис и за детето, преди Уилям да замине отново за Лондон. Тогава Майлс също можеше да си тръгне и никой нямаше да заподозре истинската причина за заминаването му.

* * *

Ято угоени гъски, водени от едър, изпъстрен с черни петна гъсок, се клатушкаше и бъбреше по време на утринната си разходка из двора на замъка. Когато Майлс се приближи, водачът проточи шия и изсъска, а преданите женски закрякаха и запляскаха с криле. Групата се раздели и направи път на младия мъж, който се бе запътил към конюшните.

Прохладният октомврийски въздух бе изпълнен смири с на дим и торф. От ковачницата се носеха удари на метал в метал. От близката конюшня се чуваше пръхтенето на коне и задявки на коняри. Момчетата спореха кой да оседлае коня на Фъргъс Маккеймс и кой да придружи Уилям и войниците до Англия.

Майлс се почеса по главата. Бе се нахранил прекалено бързо, тъй като искаше да поговори с Уилям.

Майлс знаеше, че Уилям ухажва Джени и гледаше на тази връзка като на образователна и безопасна.

— Обещаваш ли да не наричаш повече Джени мръсница?

Тя видимо се успокои.

— Обещавам.

— Когато Уилям и Джени се сбогуват, му кажи, че искам да го видя. Ще бъда в градината — каза той на малката Сорча, която се навърташе наблизо.

Момичето набърчи нос.

— Защо отивате там, сър?

— Защото ми е приятно.

— Но днес не е празник. Мама казва, че е по-добре да оставим леля Ейлис на спокойствие.

Ейлис бе получила нов пристъп. Не се появяваше по време на хранене и излизаше от стаята си само, за да се грижи за градината. Тази ситуация объркваше плановете на младия мъж. През изминалия месец той търсеше начини да бъде край нея, за да могат да се сприятелят.

— Не задавай въпроси на по-възрастните, Сорча — смъмри я той. — Просто предай на Уилям онова, което ти казах.

Момичето го изгледа предизвикателно. Стори му се, че вижда самата Нели Бърк.

— Сорча… — започна предупредително той.

— Да, сър.

Майлс потисна смеха си и се обърна. Щом отмина първото дърво, градината се ширна пред погледа му. Тук шумовете намаляваха. Царството на Ейлис бе винаги спокойно и тихо, тъй като рядко някой опитваше да влезе сред лалетата и вратигата.

Дори сега, с приближаването на зимата, градината се оживяваше от многобройни багри. От дърветата висяха червени гроздове с плодове на калина и цветът им се допълваше прекрасно с жълтото и златното на малкото останали листа. Два-три розови храста предлагаха последните си цветове. На повечето от тях обаче имаше само шипки, чиито оранжеви топчици висяха като специална украса по трънливите стебла.

Грижливо подредена в геометрични фигури, градината бе типично английска. Този факт винаги бе озадачавал Майлс. Може би днес щеше да успее да зададе този въпрос на Ейлис. Възнамеряваше да й каже за парника и да попита какви са предпочитанията й във връзка с неговите размери и разположение. Искаше му се да опознае жената, създала в сърцето на Шотландия това типично английско кътче. Нещо по-специално я свързваше със Сюзън. Съпругата му обаче винаги бе крайно уклончива по тази тема и мълчанието й го нараняваше дълбоко. Може би днес Ейлис щеше да бъде достатъчно разумна, за да може да отговори на въпросите му. Първо обаче трябваше да я открие, а никъде не я виждаше.

Прекрачи купчина изкоренени треви, чиито яркорозови цветчета все още не бяха увехнали. Белите им коренчета бяха безупречно изчистени от пръстта. Очевидно Ейлис съвсем наскоро бе почистила лехата уханен босилек от нежеланите плевели. Несъмнено някаква друга работа бе отвлякла непостоянното й съзнание от унищожаването на бурените. Каква ли беше тази работа?

Започна да я търси още по-усърдно, но все така без успех. Лопатка за изваждане на луковици и изцапани с пръст ръкавици лежаха на една от шестте пейки, подредени във формата на детелина в средата на градината.

— Добро утро, сър. Сорча каза, че сте искал да ме видите.

Майлс се обърна. Уилям си проправяше внимателно път през леха във формата на лилия. Юношата вече бе готов за пътуването. На едната си ръка бе преметнал тежка вълнена туника. Под мишницата на другата бе стиснал кожената папка с инструкциите и кореспонденцията за Куксън.

Уилям се бе приспособил към начина на живот на планинците така бързо и безболезнено, както един бедняк привиква към богатството. И господарят му знаеше много добре защо. Шотландия оказваше почти магическо въздействие върху човека. Проникваше в мечтите му за дом и пускаше в душата му такива дълбоки корени, че той вече бе неспособен да мисли за други земи.

— Добро утро, момко.

Юношата премести пакета и протегна уверено ръка за поздрав.

— Както виждам, си привършил с… ъ-ъ… със сбогуването.

Младежът почервеня.

— Да, сър.

— Значи всичко е готово?

Уилям изпъна гръбнак.

— Всичко, сър, с изключение на списъка с нещата, които искате да донеса от лондонския ви дом. Може би Куксън е успял да продаде имението.

На Майлс му се прииска да се разсмее при вида на разбиращите пламъчета в очите на юношата, несъмнено резултат от талантите на Джени Кийгън.

— Сигурен съм, че го е направил.

Възнамеряваше да изненада Сюзън, като поиска да изпратят в Роуард килимите и мебелите. Извади от джоба си лист хартия и го подаде на момъка.

— И се погрижи Маки да опакова добре далекогледите и да наглежда пренасянето на стенния часовник от вестибюла… Не ми се иска да пострадат.

— Да, сър. Тя с радост ще се занимава с…

Пронизителен вик разцепи въздуха.

Майлс подскочи и се огледа, но не забеляза никаква промяна, освен, че страничната врата на замъка бе леко открехната. Отекна втори писък. Младият мъж се спусна по посока на крясъците. Чу стъпките на Уилям, който бе хукнал след него.

Майлс се чувстваше напълно объркан, докато проклинаше пътечките, които свършваха наникъде. Да не би Сюзън да бе паднала? Да не би да бе изгубила бебето? Побягна още по-бързо, подгонен от страх. Точно преди да стигне отвора в стената, жената от другата страна извика отново. Гласът й бе пълен с ужас и отчаяние. Звукът сякаш удари младия мъж в гърдите и ушите му писнаха.

Сграбчи страничната врата с две ръце. Пантите изскърцаха гръмогласно. Натисна с цялата си сила. Най-после вратата поддаде. Отвори я широко и се шмугна през отвора.

Спря и се ослуша. Не виждаше никого, но затова пък продължаваше да чува писъците. Хукна към тях. Ударите на сърцето му го оглушаваха, но все пак успя да чуе стъпките на Уилям само на няколко крачки зад гърба си. Под подметките му шумоляха сухи листа. Клонките на кедрите и камфоровите дървета го шибаха по лицето и гърдите. Силният им аромат в ноздрите му се смесваше с неприятния вкус на страха в устата му.

Пътеката го изведе до гробището. Розовата рокля на Ейлис се открояваше като сигнален огън сред морето от сиви надгробни плочи. Вниманието на Майлс бе привлечено обаче от мъжа, който я мъкнеше към мавзолея. Крехката жена бе увиснала като парцалена кукла в силните й ръце. Косите й се бяха разпилели. Сребърните кичури се мятаха върху побелялото й от страх лице.

— Пусни я! — изкрещя той. Човекът се обърна. Моментално пусна Ейлис и тя се строполи на земята. Непознатият хукна. Майлс се спусна след него, като заобикаляше по-високите надгробни камъни и прескачаше по-ниските. Уилям продължаваше да го следва.

— Това е Бартоломю Уикс, нали? — извика юношата — Лакеят на Робърт Харпър.

Майлс хукна още по-бързо, стиснал длани в юмруци, готов да направи на пихтия гадното копеле.

„Божичко! Как може човек да бъде такъв звяр, че да тормози бедната Ейлис?“

Разстоянието помежду им се топеше. Младият мъж се хвърли върху натрапника, обви ръце около коленете му и го събори долу. Двамата се търкулнаха върху каменистата земя. Онзи опита да се освободи, но Майлс го държеше здраво.

Докато се бореше с желанието си да го смаже, той го държеше здраво. Негодникът местеше ужасения си поглед насам-натам, търсейки начин да се измъкне.

Господарят на Роуард се вгледа в набразденото от белези лице и изръмжа:

— Само опитай да ми се съпротивляваш и смятай, че мъртъв.

Съперникът му се отпусна безволно. Майлс се огледа, като все още дишаше тежко. Ейлис хълцаше край него, а Уилям смутено опитваше да я успокои. По земята ехтяха тежки стъпки. Или това може би ха ударите на сърцето му? Чу Дъндас да дава заповеди. До гръкляна на хванатия се появи меч. Изпълнените с ужас очи се разшириха.

Майлс вдигна поглед. До него, здраво стиснал оръжието, стоеше Грейм, като го гледаше сериозно и с очевидно одобрение. А след това протегна напред свободната си ръка.

— Сега аз ще се заема с негодника, сър.

Тонът му бе тържествен и изпълнен с уважение. Майлс се изпълни със задоволство. Подаде ръка. Дъндас го издърпа от земята и в този момент между двамата премина някаква искра. Кънингам усети особена близост, изпълни се с топли приятелски чувства към шотландския войник.

— Сега вече знаем кой е информирал Робърт — рече той.

Грейм кимна.

— Уикс няма да има възможност да каже нищо повече на Харпър.

Майлс се обърна към Уилям. Юношата бе стиснал здраво челюсти, вперил поглед в падналия човек. Ейлис ридаеше тихичко, заровила ръце в дланите си.

— Не, отведи го някъде — проплака като дете тя. — Той отново ще ме удари. Отново ще ме заключи там. Ще ме кара да му казвам разни неща за Сюзън.

Тя спря да говори и започна да трепери. Майлс се изпълни с гняв. Робърт Харпър щеше да плати скъпо за всичките си престъпления.

— Какво още знаеш за него, момко?

Уилям отдели изпълнения си с омраза поглед от Уикс.

— Той не е никакъв зидар. Пих бира и играх на зарове с него в конюшнята по време на последното посещение на Робърт. Мошеникът ме измами с два шилинга.

„Значи така — помисли си Майлс. — Тази невестулка, която уж прави някакви незначителни ремонти из замъка, ухажва Джени Кийгън и напада бедната Ейлис, всъщност дава информация на Робърт Харпър.“

— Погрижи се Уилям да получи обратно парите си, Дъндас — рече младият мъж. И добави с многозначителен вид. — Освен това Уикс знае някои неща, които бих искал да науча.

Грейм се усмихна.

— Да, сър. Сигурен съм, че е така. И знам по какъв начин да го убедя. Ще съжалява за онова, което е сторил на Ейлис Харпър.

Чула името си, тя се хвърли върху Майлс, обхвана го през кръста и подпря разплаканото си лице на гърдите му.

— Той ме принуди да му кажа. Той ме у-удари.

Младият мъж погледна над главата й и очите му срещнаха тези на Дъндас. Войникът изглеждаше изненадан, но не чак толкова, колкото Майлс.

— Хайде, Ейлис, успокой се. Всичко свърши и вече си в безопасност — започна да я утешава той, макар мислите му да се въртяха около казаното от Грейм.

„Ейлис Харпър“. Дъндас я нарече „Ейлис Харпър“. Но това бе невъзможно. По-малката сестра на Робърт и Едуард бе умряла от болен стомах още на петгодишна възраст. И бе погребана край родителите си в абърдийнското гробище.

— Защо я наричаш „Харпър“? — попита той. Планинецът го изгледа така, сякаш се беше побъркал.

— Ами защото е леля на миледи, сестра на Робърт. Той я доведе тук… — Грейм спря за момент, за да си припомни датата. — През пролетта, когато миледи навърши дванайсет години.

Внезапно Бартоломю направи опит да се измъкне.

— Дръжте никаквеца! — изръмжа на хората си Дъндас. Погълнат от размисъл Майлс почти не обръщаше внимание на събитията около себе си.

Коленете му се подкосиха, стомахът му се сви на топка. Несъзнателно притисна силно към себе си Ейлис. Вместо да се притесни от прегръдката му, тя като че ли се успокои. Мили боже, Робърт Харпър бе извършил не едно злодеяние през живота си, но измамата за Ейлис бе нещо, което не можеше да се обясни дори с извратеното му съзнание! Очевидно планът му бе да използва нещастницата като неволен шпионин.

— Това не е истина, Грейм — заговори на келтски Майлс. — Сестрата на Едуард е умряла още преди години. Тази жена не е Харпър.

В очите на шотландеца блеснаха покровителствени светлинки.

— Напротив, Харпър е.

— Какво става тук? Защо сте хванали мистър Уикс? Гласът на Сюзън го накара да се обърне. В този момент тя се спусна към тях, грациозна като газела и красива като картинка. Бременността й вече си личеше и Майлс усети, че се усмихва от гордост. Всички присъстващи насочил ха вниманието си към нея.

След миг младата жена застана до съпруга си, който каза:

— Уикс се опита да замъкне Ейлис в мавзолея, но ние с Уилям го спряхме.

— Защо? Какво е искал от нея? — учуди се тя.

— Робърт Харпър му е платил, за да те шпионира. — Спря, но побърза да добави: — Точно така чичо ти е успял да замъкне твоите… неща… в Лондон. Уикс го е направил.

Очите й се разшириха, а прекрасното й лице пламна от гняв.

— Мила света Ниниан, със собствените си ръце ще го убия. — Стиснала юмруци и изпънала гръбнак, тя се обърна към нападателя на Ейлис. — Долен изверг такъв — Изсъска младата жена. Ще проклинаш деня, в който си стъпил на роуардска земя. — Отметна назад пламтящите си коси. — Отведи го, Дъндас. От вида му ми се повдига.

После се обърна към Ейлис, все така свряла лице в ризата на Майлс.

— Какво ти направи той, лельо? — попита умолително тя, като местеше поглед ту към нея, ту към съпруга си.

Майлс изскърца безпомощно със зъби при вида на притесненото й изражение. Тя наистина вярваше, че тази жена е леля й! Въпреки измамата, изпитваше единствено съжаление към нещастницата, която държеше в обятията си, която и да бе тя. Тогава си обеща да научи истинската й самоличност. А после щеше да обсъди въпроса със Сюзън.

— Майлс… — рече умолително младата жена. — Направил ли й е нещо?

Болната се разтрепери неконтролируемо. Усетил, че тя има нужда от утехата на друга жена, Кънингам опита да се отдели от нея.

Ейлис изкрещя.

— Не съм му казала нищо този път. Кълна се в меча на свети Георги. Не му казах къде са, дори когато заплаши да ме заключи отново.

— Сюзън ще се погрижи за теб — окуражи я младият мъж.

Болната изскимтя и заби нокти в гърба му.

— Сър? — обади се Дъндас. — Какво ще правим с него?

— Отведете го в централната кула. Там му е мястото!

— Не! — възкликна Сюзън.

— Остави това на мен, любов моя — рече нежно Майлс. Съпругата му се обърна към Грейм.

— Отведи го в конюшнята! Кажи на ковача да го окове в железа!

Защо противоречеше на нарежданията му.

— Аз ще се погрижа за това, Сюзън — заяви вече с по-убедителен тон той. — Централната кула е най-подходящото място за него.

— Не централната кула! — настоя тя, като кършеше ръце и местеше поглед от съпруга си към Дъндас. — Отведете го в… в… източната кула. Да, точно така, източната кула. Заведи го там, Дъндас.

Защо бе толкова нервна?

— Защо не в централната кула? — не се отказваше Майлс.

— Защото… — Тя спря за момент и издиша всичкия въздух от дробовете си. — Факлите не са виждали от години газ и там е тъмно като в рог. Някой може да падне и да си счупи крака… или да го ухапе плъх.

Бъбривостта й бе доста подозрителна.

— Много си се притеснила за Ейлис, скъпа — рече Майлс. — Погрижи се за нея и не мисли повече за това копеле. — Той успя да отдели ръката на болната от китката си и внимателно я поведе към съпругата си. — Тя има нужда от теб, Сюзън — рече с усмивка той. — Успокой я. А Уикс остави на мен.

Очите на младата жена се разшириха и след това се изпълниха със сълзи. Решил, че е загрижена за безопасността му, Майлс прошепна:

— Ще бъда много внимателен, докато се придвижвам из централната кула, любов моя.

Сюзън притисна Ейлис към гърдите си и отвърна спонтанно.

— Не трябва да правиш това. Там долу най-много да се разболее от малария… и тогава няма да ни послужи за нищо. — Погледна отново към Дъндас. — А ти ще трябва да носиш дърва и храна, и… и там няма нито мебели, нито одеялата кладенецът май е замръзнал…

— Не се притеснявай — изрече през зъби съпругът й, който вече бе на края на търпението си. — Погрижи се за нея.

— О, за бога! — отсече Сюзън. — Този замък принадлежи на мен, Майлс Кънингам! И аз ти нареждам да го отведеш където и да било другаде, освен в подземието на централната кула!

Младият мъж я изгледа съсредоточено. Тя бе ядосана, очевидно имаше нещо наум. В погледа й видя старите съмнения, мъчителните опасения. Ако не я обичаше толкова много, сигурно щеше да я намрази, заради този поглед и болката, която му причиняваше.

— Заповядвате ли ми, лейди Сюзън? — попита отбранително Майлс.

Изражението й се смекчи.

— Майлс… — рече умолително тя. — Не го води в централната кула.

— Миледи има право — намеси се Дъндас. — Опасно е да се ходи в подземните килии на централната кула.

Внезапно младият мъж прозря истината. Десените бяха скрити в килиите на централната кула! Вече бе обходил усойните му коридори, но явно не бе погледнал където трябва. Не бе видял килиите. Не бе забелязал никакъв кладенец.

Майлс кимна, привидно примирен.

— Водете го при ковача.