Арнет Лем
Нишките на съдбата (15)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Очите му бяха прашни от планинските пътища, кръстът му се бе схванал, но младият мъж не обръщаше внимание на тези неудобства. Бе съсредоточил волята си върху своята цел: да намери първо Сюизън Харпър, а след това — и Мора Форбс, жената с черни коси и черно сърце. Той премигна, докато уморените му очи привикнат със слабата светлина в тъкачното отделение. Къде ли беше Сюизън?

Мъжете от конюшнята, които бе питал, го бяха упътили насам. Бе оставил там Уилям, за да задържи Мора, в случай че научи за пристигането им и се опита да избяга, докато той поздрави сестра си.

В дъното на помещението Майлс различи няколко огромни казана, под които гореше огън и над които се вдигаше пара. Край тях се движеха подобни на сенки човешки форми и той се запита дали Сюизън бе сред тях. В този момент вниманието му бе привлечено от дълги червени коси и младият мъж поклати глава, за да фокусира погледа си. Притежателката им тръгна към него, стройна и спокойна, а ярките сини и бели линии на роклята й се чупеха при всяка нейно движение. Прониза го гняв, отново не Сюизън, а някой друг щеше да го посрещне в Роуард касъл.

Привлечен от набиващия се на очи цвят на косите й, Майлс отново опита да фокусира уморените си очи. В съзнанието му изникна името Сибийл Харпър. Решил, че от изтощение започва да бълнува, той разкърши рамене и изви гръбнак.

Заинтригуван, направи крачка към жената.

Тя се движеше по особено предизвикателен начини. Всичко в нея говореше за достойнство и самоувереност. Трябва да бе някаква братовчедка с тези пламтящи Камеронски коси. Младият мъж се намръщи — все още не можеше да различи чертите й на слабата светлина. Потърка очи, но незабавно съжали, тъй като прахта започна да ги дразни още по-силно, все едно че забиваше в тях милиони миниатюрни иглички.

Огледа останалите присъстващи в стаята жени, с надеждата да зърне грозноватите черти на Сюизън Харпър. Всички те обаче бяха вперили поглед в червенокосата с раираната рокля. Усмихваха се гордо и с уважение и макар да не можеше да я види добре, той следеше напредването й просто като наблюдаваше другите. Коя ли бе тя?

Понечи да направи още една крачка, но замръзна на място.

Жената се обърна да говори с някакво златокосо дете и при това движение червените коси се разпиляха през рамото й и скриха лицето й от него. Детето се засмя, закима буйно с глава, след което се спусна нанякъде, а русите му плитки се замятаха лудо върху гърба му.

Обхвана го тревога, но Майлс бе прекалено изтощен, за да издирва нейната причина. Имаше определена цел и нямаше да си разреши нито лукса да си почине, нито да бъде разсейван от някоя хубавица. Не и преди да открие чернокосата опърничава Мора. Изпълни го гняв. Когато я намереше, щеше да разбере точно защо бе дошла в Лондон и защо си бе тръгнала без да каже дори дума. Проклинаше се, задето все намираше извинения да обяви мотивите й за почтени. В онова, което му бе причинила, нямаше нищо почтено.

Жената пред него отметна с рязко движение гъстите си коси. Профилът й напомни на младия мъж за класическия тип красиво лице, изсичано върху древногръцките монети. Искаше тя да се обърне към него, тъй като вече бе привикнал със слабата светлина и можеше да я разгледа.

Тя вдигна рамене, повдигна брадичка и се обърна.

— Богородице майко! — прошепна той, неспособен да помръдне, неспособен да си поеме въздух.

Като устремили се към плячката си ловджийски кучета, очите му я оглеждаха от главата до петите. Червени коси, косите на Сибийл. Изразителни сини очи, очите на Едуард… и на Мора. Мора ли? Невъзможно. Къде беше черната й коса? Сюизън? Невъзможно. Какво се бе случило с онова грозно момиче?

Жената пред него съчетаваше чертите на единствените четири човека, които бе обичал в живота си. Определено беше Харпър. И Камерон. Беше синеока. Със смайваща яснота Майлс осъзна, че стоеше пред Сюизън Харпър. И Мора Форбс. Двете жени бяха една и съща личност!

Кръвта започна да бучи в ушите му, краката му омекнаха, но мозъкът му работеше трескаво с надеждата да намери някаква логика в това откритие. Неговата значимост пораждаше хиляди въпроси. Разумът обаче замлъкна за миг, когато се изправи срещу мъжката му гордост. Всички нежни спомени за детето Сюизън се стопиха.

За първи път от сутринта преди повече от два месеца, когато се събуди сам в леглото си, Майлс усети напрежението да изтича от крайниците му. Сега, когато тя бе пред него, знаеше, че картите ще раздава той и възнамеряваше да я разпита за всяка една подробност.

— Изглежда изобщо не се страхуваш от мен — рече провлечено той.

— Защо да се страхувам? — Обгърна с поглед хората край себе си. — Това е моят дом, Майлс. Ти ме доведе тук, а след това ме изостави. И аз обикнах Роуард.

Думите и усмивката й му се сториха само предизвикателство, тъй като в дълбочината на познатите сини очи младият мъж действително виждаше страх. Тревожното й изражение бе малка утеха за човек, бродил дълги седмици из стръмните шотландски планини и прекарал още по-дълги седмици в проклетата Тауър ъф Ландън.

Насили се да отклони погледа си от нея, тъй като, колкото и да й бе ядосан, усещаше, че красотата й го привлича. Бе наследила прекрасните черти на Сибийл, но типичната приятна камеронска външност бе удесеторена у Сюизън. Но защо Робърт бе повтарял всеки път, че е грозна, а след това бе изпратил и онази миниатюра като доказателство? И това ли беше част от измамата? Тя несъмнено бе поразително красива, най-красивата жена, която бе виждал. Заключението събуди както гнева, така и любопитството му. Красива или не, Харпър или не, тя трябваше да му даде някое и друго обяснение, за Бога.

В този момент младата жена се обади с достатъчно силен глас, за да бъде чута от всички присъстващи в стаята.

— Добре дошъл, Майлс Кънингам. Добре дошъл в Роуард касъл. — Напевното звучене на шотландския й акцент го свари неподготвен, преди да успее да отговори, тя подаде ръка и додаде: — Сигурно си изтощен от пътуването. Ще се погрижим за твоето удобство.

Физическият контакт събуди дълбоко скрит в тялото му копнеж, който обаче не можеше да си позволи. Той се надвеси към нея и прошепна:

— Ще се погрижиш за удобството ми, лейди Сюизън. Както за удобството, така и за всичко друго, което си избера.

Пълните й устни се извиха нагоре в ъгълчетата, когато отметна глава точно толкова, колкото бе нужно, за да подчертае привлекателността си.

— Да, точно така — това е задължение на домакините в Шотландия.

Побеснял от самодоволното й държане и нетърпелив да остане насаме с нея, Майлс присви очи и рече заплашително:

— Задълженията ти скоро ще бъдат определени отново.

— Моите задължения, — отвърна младата жена, са били определени преди столетия, както щеше да научиш, ако си бе направил труда да попиташ. Да не би да възнамеряваш да промениш положението ми така, в резултат на взето за една минута решение?

Учуден от обидената й физиономия, Майлс попита:

— Защо се сърдиш? Общуването ни беше твое дело. Както и раздялата.

— Да — промълви тя, — и ще се погрижа да се разделим отново — този път завинаги.

Думите й го жегнаха дълбоко и той си пое мъчително въздух — глътка въздух, ухаеща сладко на пирен и на Сюизън. В него напираха емоции, които знаеше, че няма да успее да контролира. Поне не сега. Изпитваше гняв и объркване. Бе попаднал отново под силното привличане на тази червенокоса жена. Бе уморен от дните, прекарани на седлото. И въпреки всичко дълбоко в себе си изпитваше уважение към прямите маниери на Сюизън — тя можеше без проблем да затвори вратите на замъка си пред него и да постави в бойна готовност хората си. Двамата с Уилям щяха да станат лесна плячка за десетките стрелци, разположени по бойниците на Роуард касъл. Какво бе замислила?

Когато стигнаха до вратата, тя се обърна към децата, които стояха нащрек.

— Макаду, Джими, спомняте ли си Майлс Кънингам?

— О, да, лейди Сюизън — отвърна Макаду. — Той беше тук миналата година по време на жътвата, но вас ви нямаше.

Младият мъж се приближи още по-близо до своята домакиня и прошепна:

— Този път със сигурност ще има жътва. И ти, скъпа моя, ще бъдеш реколтата. — Изпита голямо удоволствие, когато усети напрежението й под дланта си. — За Бог, Сюизън, ще те видя смирена и покорна.

— Да, точно така, Макаду — отговори невъзмутимо тя и накара Майлс да се учуди откъде взема всичкия този кураж. — Отнеси вещите му в северната кула. — После се обърна към Майлс. — Сам ли дойде?

Учтивостта й го смая окончателно. Не виждаше ли, че бе побеснял? Когато успя да намери глас, младият мъж рече лаконично:

— Не, с Уилям. Той е в конюшнята.

Неговата домакиня кимна с царствен жест и се обърна отново към момчетата.

— Идете в конюшнята и заведете Уилям в северната кула. А после трябва да се погрижите за конете им.

— Да, миледи — изцвъртяха в хор те и се пръснаха да изпълняват възложените им задачи.

— Гладен ли си?

Сините й очи му се сториха огромни.

Майлс усети, че губи контрол.

— За Бога, жено, да! Достатъчно съм гладен, за да те напердаша още тук! И ако не престанеш с тези любезности, ще го направя още на часа!

Крайчетата на устата й се разтегнаха в усмивка.

— Да престана с тези любезности? — повтори замислено тя и поклати глава, при което огнените й коси затанцуваха на слънчевата светлина. — Това е нещо ново и имам нужда от време, за да размисля върху него.

Майлс я сграбчи за ръката и я повлече към главния вход на замъка.

— Ще размишляваш върху още много други неща и най-вече изповеди, когато свърша с теб, Сюизън Харпър!

— Изповеди ли? — попита тя. — А аз си мислех, че ти трябва да ми признаеш някои неща, не аз — на теб. Твоята алчност ни докара до тук.

Младият мъж премигна объркано, но гневът все още заглушаваше всички други емоции.

— Не знам защо си толкова изненадан от вида ми — заяви с влудяващо безизразен тон тя. — Нито пък защо ти бе нужно толкова време, за да дойдеш тук. За изминалите десет години бе редно да ме посетиш не само веднъж. Тогава щеше да знаеш как изглеждам. Или поне да хвърлиш един поглед върху портрета, който ти изпрати чичо Раби. Затова не бе проблем да бъдеш заблуден с помощта на малко черна боя.

— Заблуден, а? — изръмжа той, за да прикрие изумлението си с ярост. — Може би един път си успяла да ме заблудиш, но, помни думите ми, лейди Сюизън Харпър, това няма да се повтори!

И Майлс ускори крачка. За своя изненада откри, че тя го следваше без усилие. Ядосан отново, той се приведе към нея и промълви:

— Няма къде да избягаш, Сюизън.

— Вярно е — отвърна замислено младата жена. — Но може ли да помоля за едно последно благоволение… преди инквизицията?

— Внимавай да не ме докараш до крайност — заяви с предупредителен тон той, като се изкушаваше да премахне маската й на безразличие.

— Само до ваната ти… — Спря да говори за момент и набърчи безупречно изваяния си нос. — Човек може да припадне от тази миризма.

— Човек може да пострада и заради наглостта си — изръмжа Майлс и отвори вратата на замъка.

— Ще видим — промълви едва чуто тя, като го поведе към вестибюла. — След като се нахраниш и изкъпеш, настроението ти ще се подобри. Винаги става така при теб.

— Достатъчно! — изрева той и спря да се движи.

Сграбчи я за ръцете и я повдигна от пода. Когато носовете им се изравниха, той процеди:

— Последно предупреждение, жено — внимавай какво говориш!

В очите й прочете страх и изпита удоволствие, че най-после бе успял да произведе някакъв ефект върху нея. Сюизън се огледа нервно.

— Пусни ме долу — промълви тя.

— Ще престанеш ли с тези глупави брътвежи? — попита младият мъж и отново усети ухание на пирен.

— Наблюдават ни.

Погледът й се устреми към прислугата в залата.

По-объркан от когато и да било в живота си, Майлс потуши бурните си емоции.

— Не ми пука, ако ще сам крал Джордж да ни гледа. Ще престанеш ли с това смешно словесно излияние?

— Да — прошепна тя. — Кълна се. Моля те, пусни ме долу.

Огледа пламналото й лице и почувства едновременно страхопочитание и объркване. Как бе възможно тя да изглежда толкова различна и в същото време — толкова позната? Причината за това бе в косата й и в ефекта на огнения й цвят върху лицето на младата жена. Спомняше си колко бяла изглеждаше кожата й на фона на гарвановочерната коса на Мора Форбс. Сега кожата му й се струваше по-лъчезарна, с по-меки тонове, а харпъровски сините очи блестяха като сапфири.

— Моля те, Майлс! — повтори Сюизън. — Пусни ме долу!

Младият мъж се отърси от вцепенението си, нещо което през последния половин час му се бе налагало да прави доста често, но не я пусна.

— Можеш да бъдеш сигурна, скъпа моя, че в най-скоро време ще се озовеш отдолу.

Тя се изкашля и погледна встрани. Майлс изтълкува жеста й като признак на страх. Мигновено омиротворен, той се обърна към главното стълбище и я помъкна след себе си. Слугите, които чистеха в голямата зала, прекъснаха работата си, стиснали неподвижно метли и пера за бърсане на прах в ръцете си. Единствено очите им се стрелкаха нервно ту към единия, ту към другия. Някакво съвсем младо момиче изтърва плетената кошница, която държеше и по килима се разсипаха сушени треви и цветя. Младият мъж я изгледа смръщен. Слугинята се смути още повече и побягна от стаята, забравила напълно за разпилените билки.

— Не е нужно да ме дърпаш — заяви Сюизън с тон, сякаш разискваха различните видове чай. — Нито пък да притесняваш прислугата.

Стигнаха каменната стълба, която водеше към верандата. Майлс пусна лакътя й, но я хвана за ръката.

— В такъв случай считай, че ти и всичките ти хора сте в опасност, тъй като още не съм започнал.

Тя въздъхна, а изражението й го влуди с изписаното върху му примирение.

— Роуина — обърна се към прислужницата тя, — кажи на мисис Пийви да приготви обяд за нашия гост и да го отнесе в северната кула.

Момичето се поклони и изчезна зад огромния окачен на стената гоблен, на който бе изобразена ловна сцена. Младата жена постави крак върху първото стъпало на стълбите и рече:

— Ще те заведа до стаите ти.

Мъжката му гордост избухна. Как смееше да го прелъстява в Лондон и да го отблъсква в Шотландия?

— Ще ме заведеш до твоята стая! — поправи я той, докато се качваха по стълбите.

— Това е невъзможно — сряза го младата жена, — а и ще ти бъде много по-удобно…

— Ще бъда много по-ядосан, ако не го направиш — предупреди я той, наранен от категоричния й отказ. — В Лондон ти беше приятно да делиш леглото с мен, нали?

Тя се обърна към него. Погледна го изучаващо с широко отворени очи. В отговор Майлс повдигна едната си вежда.

— И ще продължим да делим леглото, Сюизън. Съмняваш ли се?

Тя хапеше лекичко пълните си устни. Устни, които бе целувал и които жадуваше да целува отново. Сюизън отвори уста да каже нещо, но в последния момент очевидно се отказа. Въздъхна тежко и затвори очи. Гъстите й вежди, тъмни като косата й само преди два месеца, спуснаха сенки по пламналите й бузи. Отпусна рамене. След това тръгна към една от вратите, през която се излизаше от верандата.

— Оттук.

Пътят им се осветяваше от малки факли в железни поставки. Във въздуха се носеше характерният мирис на горяща смола. Дали вече бе изразходила всички свещи, които й изпращаше най-редовно? Невъзможно. Робърт Харпър обаче бе казал, че прахосвала даровете му и издържала цялата област с парите, които й праща, вместо да използва новите станове, за да произвежда по-добри платове и да увеличи доходите си. Но Робърт Харпър често послъгваше. Майлс си представи как и в най-бедната колиба в Пъруикшир си светят със скъпите свещи, ухаещи на ягоди и канела, които купуваше от чужбина и изпращаше до Робърт, а той пък след това ги предаваше на Сюизън.

— Прекалено си щедра — измърмори той.

— Аз ли? — вдигна глава тя и го погледна изпитателно. — По какъв повод казваш това?

— Защото е истина.

— О, разбирам — отвърна провлачено тя, което се подсилваше допълнително от напевния й шотландски акцент.

Как бе успяла да говори така добре в Лондон? Очевидно бе жена с много таланти. Несъмнено бе използвала всички хитрости, които знаеше, за да се добере до леглото му, а после, когато постигна целта си, се бе измъкнала без да каже нито дума.

— Искам свещи да осветяват залата! — заяви сприхаво младият мъж, разсеян от очарователното поклащане на бедрата й.

— Непременно — отвърна тя.

— И ти да топлиш леглото ми!

Сюизън отвори смаяно уста и гостът й изпита огромно удоволствие. Нека се опита да отрече щастието, което бяха преживели заедно!

— Пристигнахме.

Младата жена отвори вратата към просторна стая. Веднага се хвърляха на очи масивно легло, покрито с богато бродирана кувертюра и дъбови столове с високи облегалки. Каменният под бе покрит с вълнени килими в тъмночервен цвят. Къде беше прекрасният персийски килим, заради който бе обикалял с дни Константинопол? Вероятно го бе подарила на някого или й бе хрумнало да го продаде.

Объркан от подобна безчувственост и изтощен до степен да не може да мисли нормално, Майлс се отпусна върху един от столовете. Тя очевидно изобщо не ценеше съкровищата, които й бе изпращал в продължение на години. На по-слабата част от неговото същество й се искаше да вярва, че бе скътала даровете му или ги бе изложила в някоя от стаите за гости. Изсумтя в знак на презрение към подобни благородни мисли. Домакинята му като че ли не забелязваше нищо, а започна да пооправя това онова из спалнята му… сякаш без да го забелязва.

— Ботушите ми — помоли той, наранен от отказа й, — ако обичаш.

В очите й светнаха гневни искрици и Майлс разбра, че е спечелил малка победа.

— Предизвикай ме — изръмжа той, като се молеше в себе си наистина да го направи.

Покорното й поведение го влудяваше.

За негово съжаление младата жена вдигна високо глава, прекоси стаята и коленичи в краката му. Светлината от прозореца се отрази в косите й и ги превърна в пламъци. До болка желаеше да зарови пръсти в гъстата вълниста маса, да я придърпа в скута си и да…

— Боже! — изпусна се той, ядосан от тази мисъл и още по-ядосан на начина, по който реагираше тялото му на нейната близост.

Сюизън вдигна очи и го погледна питащо, без да прекъсва работата си. Когато пръстите й се плъзнаха под маншета на ботушите му, младият мъж бе прорязан от силно желание. Мили Боже, нямаше ли най-после да престане да изгаря по тази измамница? Намръщи се отново и установи с удоволствие, че тя извърна поглед встрани.

— Защо дойде в Роуард? — попита тя, след като приключи със събуването. — Не може да не знаеш, че е безполезно, тъй като няма да те оставя отново да се измъкнеш.

Директният й въпрос го свари напълно неподготвен, а обвинителното й заявление го смая. Ето го него, застанал до тази жена, обсебен единствено от мисли как чудесно би я чувствал под себе си, а тя безгрижно се преструваше, че не знае за какво става дума. Почувства се толкова наранен, че дори желанието му за нея секна.

Сюизън се отдръпна, но не се изправи.

— Попитах защо си дошъл в Шотландия.

Дойдоха му наум хиляда отговора и всеки от тях имаше толкова приятен вкус за устните му. Въпреки това състави възможно най-противния, когато на вратата се почука силно.

— Майлс? — настоя тя, очевидно без да се впечатли, че от другата страна на стената някой се готвеше да влезе.

Все още обиден от въпроса й, младият мъж отвърна:

— Знаеш много добре. Така че е излишно да се преструваш.

— О, наистина се преструвах… за известно време.

Сюизън въздъхна и направи всичко възможно да изглежда обидена.

— Лейди Сюизън? — обади се приглушен глас.

Тя се изправи грациозно и се приближи до вратата. Влезе Уилям, натоварен с багаж.

— Здравей, Уилям — приветства го тя, стиснала ръце в монашески жест. — Добре дошъл в Роуард касъл.

Момчето я съзерцаваше невярващо, с увиснала челюст. Той също бе разбрал коя е тя. На Майлс му дожаля за него.

— Влизай, Уилям.

Зад Уилям, очевидно без да съзнават сложността на ситуацията, Джими и Макаду се бореха с голямо дървено корито. Сюизън се разпореди със сигурността на генерал по време на маневри и коритото бе напълнено с вдигаща пара вода по-скоро от очакванията на госта. На леглото бяха поставени чисти дрехи, а Уилям бе заведен в неговата стая. Отново, за мрачно удоволствие на Майлс, двамата останаха сами.

През отворената врата се дочуха женски гласове. Той изруга под нос, когато при тях влязоха три запасани с престилки жени, две от които му се сториха доста познати.

— Заповядайте, госпожи — подкани ги с жест Сюизън. — Мисис Макайвър, Роуина, спомняте си за мистър Кънингам, нали?

Те се поклониха, като повдигнаха полите си и закимаха с покритите си с бонета глави. Роуина се изчерви, но мисис Макайвър стоеше с ръце, прибрани край тялото, насочила цялото си внимание към своята господарка. Младият мъж се сети къде е виждал по-възрастната дама — тя го бе посрещнала миналата година, по време на отсъствието на Сюизън.

— А това е Нели Бърк — добави неговата домакиня и го смрази с ледения си поглед. — Сигурно си я спомняш от детските ни дни в Абърдийн. Преди да ме доведеш тук.

— Нели! — приветства я той с мисълта, че не се бе променила много. — Разбира се — добави след това. — Как бих могъл да забравя момичето, от което научих първите си цветисти галски думи?

Въпреки особеността на ситуацията и гнева си към Сюизън, той се усмихна при спомена за Нели и острия й език.

Тя не поклони, а вирна чипия си нос.

— Казаха ни да ви посрещнем и да се погрижим за удобството ви Роуард касъл — рече не особено любезно тя. — Както и да ви приготвим ваната. Аз ще трябва да обръсна брадата от мръсното ви…

— А мисис Пийви ще донесе поднос с нещо за хапване — побърза да се намеси Сюизън. — Ако няма друго — продължи любезно тя, като в същото време хвърли предупредителен поглед към Нели, — ще отида да видя какво я е забавило.

Ако предполагаше, че ще може да избяга от него или да се предпази с помощта на тези жени, щеше да се наложи да измисли друго.

— О, има още толкова много неща — отвърна многозначително младият мъж, — които очаквам да получа от теб.

Лицето й бе непроницаемо, но Нели изпухтя и заяви:

— Ние ще го почистим добре, миледи.

Ядосан от дързостта й и същевременно добре запознат с предаността й към Сюизън, той реши да разбере какво знае.

— Нели Бърк — почеса се по брадата той. — Добре си те спомням. — Усмихна се уверено и се обърна отново към господарката й. — А, да. Бас държа, че Нели е приятелка с Мора Форбс.

— Да, вярно е — отговори неуверено Сюизън.

Той изпита перверзно удоволствие от смущението й.

— И, о, Боже, Мора каза, че Нели се била омъжила.

— Овдовях. — Нели преметна едната си дълга руса плитка през рамо и добави: — Чудесно момиче е тази Мора, и прекалено хубава за такава дупка като Лондон.

— Но ти все още носиш бащиното си име? — попита, изпълнен със съмнения, Майлс.

— Това е шотландски обичай — отговори нацупено тя. — Обичай, за който вие, презрените англичани, не искате и да знаете.

Той обаче се интересуваше. Спомняше си гордостта, с която Едуард разказваше всеки път как Сибийл Камерон бе взела името му. Натъжен от размислите за родителите на Сюизън, и благодарен, че те не бяха станали свидетели на онова, което се бе случило, той рече:

— Изпрати жените навън. Сам ще се погрижа за банята си.

— В никакъв случай! — обяви Нели. — Нужни са повече от чифт ръце, за да измият всичката таз мръсотия. Миришеш по-лошо от овчарските кучета на Макайвър.

— Нели… — обади се предупредително господарката й.

Слугинята обаче продължи да гледа намръщено към госта, а бялото й лице бе почервеняло от гняв.

— Нямаш право да се отнасяш така към нея, обида за човешкия род такава!

— Нели! — рече със заповеднически тон Сюизън. — Haud yer wheesht!

Прислужницата измърмори нещо под носа си. Роуина зяпна от изумление, а мисис Макайвър поклати неодобрително посивялата си глава. Майлс едва се сдържа да не се разсмее на глас — през изминалите десет години Нели Бърк не се бе променила ни на йота. Странно, но той се вкопчи за тази мисъл като удавник за сламка, тъй като всичко останало в живота му се бе променило драстично от последното му посещение в Роуард касъл миналата есен.

— Това е всичко, госпожи — обяви Сюизън. — Нели, погрижи се да разбереш какво задържа мисис Пийви и храната.

Трите излязоха от стаята, но Нели се върна почти веднага с поднос в ръцете.

— Ето храната на лорд Гризач — изсъска тя. — Мисис Пийви се е смилила над него — дала му е допълнителна порция сирене.

Господарката й пое подноса, без да обръща внимание на сарказма й. Чиниите издрънчаха, когато Нели затръшна с всичка сила вратата зад себе си. Сюизън пресече помещението и постави таблата върху масата.

— Бира? — предложи тя, вдигнала халбата в ръцете си.

— Да и ми я донеси тук — отвърна ядосано младият мъж.

Когато Сюизън се приближи до него, той забеляза потрепващата в ъгълчетата на устата й усмивчица.

Пое халбата и отпи жадно от пенливата напитка. Шотландия може и да беше известна най-вече със своето уиски, но бира като тази на планинците не бе вкусвал никъде другаде. Тук обаче отглеждаха и най-опърничавите и лъжливи жени в света. Изпразни халбата и я постави на пода.

— Ще искаш ли още една? — попита домакинята.

— Няколко — отговори той и се изправи. — Но първо искам да се изкъпя.

Тя се обърна към коритото, но не и преди Майлс да забележи смръщеното й чело. Това го изпълни с безкрайно доволство. Бе готов да изтърпи проява на каквито и да било емоции от нейна страна… само не и това вбесяващо го безразличие.

Младата жена се наведе да опита водата, като придържаше с ръка косите си. Остана неподвижна за момент, след което се изправи в очакване.

— Е? — възкликна подканващо той.

— Водата е достатъчно топла, а сапунът ухае точно както се полага за мъж. Кърпите са тук и…

— Не това искам, Сюизън. — Кръстоса ръце пред гърдите си и додаде: — Не се прави на Света Богородица, Сюизън. В Лондон си ме събличала неведнъж и то доста охотно. Можеш отново да пуснеш в действие сръчните си пръстчета.

— Не! — възкликна стремително младата жена и изправи гръбнак. — Тук не е същото.

Майлс се засмя.

— О, грешиш, девойче. Нищо не се е променило, освен фактът, че използваше името Мора Форбс, когато ме прелъсти в Лондон.

— Аз ли съм те прелъстила? — зяпна изумено тя, разтворила широко очи от възмущение.

— Да, прелъсти ме — потвърди той, като в същото време приветстваше подходящия си избор на думи.

— Това са най-долни лъжи, Майлс Кънингам — заяви Сюизън и закрачи нервно из стаята. — Бях девствена, освен ако вече не си изопачил и тази истина. Ти ме прелъсти. И не ме наричай Мора — процеди през стиснати зъби тя. — Иска ми се да забравя колкото се може по-скоро за това име и свързания с него период от живота ми.

Младият мъж повдигна едната си вежда, като същевременно целият вреше и кипеше от гняв. Как смееше да го отблъсква така нехайно? Със съзнанието, че ако тя не отстъпеше скоро, щеше да изгуби контрол над себе си, той заяви:

— Ще изпълниш каквото казвам или… — Спря да говори и само с три крачки застана до нея. — Ще направя така, че горчиво да съжаляваш!

Сюизън го гледаше, без да помръдне. Истинско олицетворение на предизвикателството, на камеронската гордост, на красивата жена. И освен това — Сюизън Харпър, неговата приятелка от детинство и любима от Роуард. И най-вероятно бе осведомена с подробности за плана на Робърт много преди неговото осъществяване. Тази мисъл го прониза.

— Съмняваш ли се в думите ми? — попита той.

Внезапно тя като че ли се смути.

— Какво, за Бога, можеш да направиш с мен… което вече не си ми сторил?

Търпението му си имаше граници.

— Ей сега ще ти покажа.

Пресегна се, провря пръсти в косите й и бавно я придърпа към себе си.

— Остави ме на мира!

Очите й горяха предизвикателно. Ако онова, което се говореше за темперамента на червенокосите жени, бе вярно, Майлс подозираше, че бе не по-малко ядосана от него самия. Най-после. Това предположение събуди примитивните му емоции. Желаеше да покори тази жена, да я накара да признае какво е направила и защо. Копнееше до болка да я обгърне в ръцете си, отново изпълнена с желание и топлина, както преди. При тази мисъл усети напрежение в слабините си.

Неспособен да се бори повече с желанието си и нетърпелив да получи удовлетворение за наранената си гордост, Майлс я притисна до гърдите си. Малките й длани се опряха в ребрата му. Сюизън извъртя лице встрани. Той я хвана за брадичката и я принуди да го погледне отново. Прочете несъгласие в прекрасните й черти, а очите й крещяха „не“ толкова силно, че ушите му писнаха. Щеше да промени това „не“ в „да“. „Да“, украсено със сладко ухаещи гирлянди цветя и поетични въздишки от любов.

Притисна устните си в нейните, твърдо решен да я накара да капитулира. Младата жена опита да се изплъзне, но той я държеше здраво, заврял едната си ръка в косите й, а с другата обхванал тънкия й кръст. Когато провря езика си в устата й, тя започна да се съпротивлява не на шега. Той обаче бе лишен твърде дълго от нея, бе прекалено самотен и объркан, за да приеме поражението.

За негово щастие битката продължи кратко. Сюизън въздъхна блажено и заби нокти в гръдта му. Съпротивата й се стопи, тя се превърна в меко тесто в ръцете му и започна да отвръща на целувките му.

Младият мъж я притисна още по-силно към себе си. Струваше му се, че е на седмото небе. Времето и пространството изгубиха контурите си и, подобно на мечтател, лишен дълго от сън, той се озова в света на фантазиите. Двамата бяха някъде другаде, бяха навсякъде и никъде, бяха единствените хора на земята.

Тя се олюля. Майлс усети, че прави същото. Отдръпна се, за да огледа лицето й. Тя бе единствената му скъпа, макар и изпълнена с толкова неприятности, връзка с миналото. Беше много съществена част и от настоящето му. И щеше да присъства и в бъдещето му, реши внезапно той.

— Ако не бях толкова уморен и мръсен, щях да те взема направо тук, където си — произнесе дрезгаво той, обхванал любимото лице в дланите си.

Очите й се отвориха и се изпълниха със сълзи. Сърцето му спря да бие за момент.

— Хората тук гледат на теб като на мой брат. — Извърна погледа си встрани. — Връзката ни ще им се стори неестествена.

— Глупости. — Но още докато произнасяше тези думи, изпита несигурност в твърдението си. Двамата обаче вече бяха стигнали прекалено далеч, за да могат да се върнат. — Мислех за теб като за моя сестра, но оттогава измина доста време. Сега между нас гори прекалено много страст. Никога повече няма да ми бъдеш като сестра.

— Мразех да ти бъда сестра, ненавиждах да ти бъда любовница. — Младата жена се изплъзна от обятията му и тръгна към вратата. — Приятно къпане, Майлс — рече пресипнало тя, — и приятен обяд. — После вирна гордо глава и добави: — Макаду ще се върти наблизо.

— А ти, Сюизън? — попита тихо той, внезапно усетил загнездилата се дълбоко в нея тъга. — Къде ще бъдеш ти?

Тя преглътна мъчително. И отвърна с доста по-бабаитски тон, отколкото бе очаквал.

— В стаята си, за да търся любимото си боне.

Обзе го безпокойство.

— В твоята стая ли?

— Да — озъби се младата жена, вдигнала високо брадичка и изправила рамене, — в моята стая. Тази кула — показа с жест овалното помещение тя, — бихме могли да наречем стая за гости. Поне по време на краткия ти престой.

И излезе, сякаш пометена от вихрушка от гордост и огнени коси. Майлс въздъхна тежко и потърка уморените си очи. По дяволите! Защо изобщо бе решил, че ще му се подчини? Нищо не беше същото. Почти нищо.

Желанието му за нея не се беше променило изобщо. Нито Тауър ъф Ландън, нито смъртната заплаха бяха променили чувствата му към нея. Дори узнаването на истинската й самоличност не бе успяло да изгаси огъня, бушуващ в него.

Сюизън Харпър, любимата дъщеря на Сибийл и Едуард. Сюизън Харпър, преждевременно порасналото шестгодишно дете, чиято най-голяма амбиция бе да се научи да прави прекрасните кифлички на майка си. Сюизън Харпър която, след смъртта на Сибийл, бе поверена на настойничеството на Робърт. Мисълта за суетния й чичо породи у младия мъж въпроси, над които бе прекалено уморен, за да размишлява. Сюизън бе отишла в Лондон, за да си върне десените. Но защо изобщо бе позволила да се озоват там? И защо гледаше на Майлс като на крадец?

Имаше нещо много гнило в Пъруикшир. И то бе имало възможност да си ферментира спокойно в продължение на цяло десетилетие.

Сюизън Харпър не бе жената, изобразена на овалната миниатюра. Сюизън Харпър не бе грозновато момиче, което така и щеше да си увехне без ухажори. И тя не знаеше за „портрета“ си, бе сигурен в това. Робърт бе изиграл и двамата. Незнанието обаче не я оправдаваше, ни най-малко.

— О, не, сладката ми — изръмжа младият мъж и започна да се съблича. — Ти си моя! — Засмя се с дяволски вид. — Кажи сбогом на самотното си легло, Сюизън Харпър, защото повече няма да спиш сама.