Арнет Лем
Нишките на съдбата (7)

ГЛАВА СЕДМА

Сюизън сънуваше. Бе отново у дома, в сигурната прегръдка на Шотландия. Бе заобиколена от сигурност, от хилядолетната традиция на планинските земи и от любовта на Майлс.

Според съня й Майлс бе проектирал и построил двор в Роуард касъл. В центъра на градината имаше фонтан. Пространството край него бе застлано със специално докарани от Средиземноморието плочки във всички цветове на дъгата.

Тя самата стоеше на една от многобройните каменни пейки, разположени край оградата. Дрехата й беше от плат с десена на клана Лохиел Камерон. Тя шиеше, а в краката й щъпукаше първото им дете. Косичките му бяха златисти като на баща му, очите — тъмносини като на майка му. Малкият, обявен за най-умното дете, родено някога в Пъруикшир, строеше свой собствен замък от парченца дърво. Леля Ейлис и отец Себастиан седяха край нея, погълнати от любимото си занимание — обсъждане на теологията и нейния ефект върху ранните цивилизации.

Сюизън насочи вниманието си върху скъсания вълнен плат и вдяна здрав бял конец в иглата. След това започна да брои редичките отляво надясно: четири черни, тринайсет червени, шест черни, тринайсет червени… Спря да брои — нещо не беше наред в десена. Сигурна, че проблемът идва от шаблона, тя взе плата и отиде да провери в сандъка, в който съхраняваха Maide dalbh. Щеше да допре плата до оцветените клечки, за да ги сравни, и после щеше да поправи грешката.

Щом се озова в уютната стая, която споделяше с Майлс, Сюизън се приближи до дървения скрин. Повдигна тежкия капак. Гледката я ужаси. Празен! Сандъкът бе празен. Maide dalbh бяха изчезнали!

Сюизън се събуди рязко, сякаш се бе потопила в ледените води на езерото Лох Ейл. Но онова, което видя на слабата утринна светлина, бе по-страшно от съня й.

Върху гърдите й се мъдреше златисторуса глава и правеше онези смущаващи неща, които вече бяха разтърсили сетивата й. Главата на Майлс, леглото на Майлс. Лондон! Значи само бе сънувала!

Майлс надигна глава и усмивката му накара сърцето й да политне към небесата.

— Радвам се, че се събуди, девойче, освен ако… — Спря да говори за момент и плъзна ръка между краката й. — …ако не си сънувала мен.

Младата жена потрепера при тези пророчески думи, тъй като те й се сториха не по-малко искрени от погледа в топлите му кестеняви очи. Ръката му замръзна на място.

— Да не би да те боли, любима? — Смръщи чело и присви устни. — Да не би да съм бил невнимателен? Наистина се старах да бъда нежен.

Искреното му изражение я накара да изпита чувство на вина, но не защото бе легнала с него. Угризенията й се дължаха на факта, че го мамеше. Гузният й мозък обяви война на изпълненото с любов сърце. И то победи.

— Не, Майлс, ти бе повече от нежен. — Бузите й поруменяха. — Объркването ми дойде от това, че се събудих в чуждо легло.

Ослепителната усмивка на младия мъж изпрати тръпки по цялото й тяло. Сюизън изгаряше от желание да го докосне и, неспособна да устои, обхвана лицето му в дланите си. Той изпъшка и се размърда. Когато се намести удобно и устните им почти се докосваха, рече:

— Тук, тук принадлежиш, девойче… и това — притисна възбудения си член към тялото й, — обяснява защо.

Преди да успее да отвърне, устите им се сляха. Когато усети езика му, всички мисли, освен онези, свързани с него самия и с мига, излетяха от мозъка й. Чувствените му устни и сръчните му бедра започнаха онзи вече познат ритъм. Окуражена от неговия плам и доста по-уверена, след като вече имаше някакъв опит, младата жена отвърна на страстта му.

Когато и двамата се задъхаха от желание да се слеят, Майлс прекъсна целувката. Усетила погледа му, Сюизън отвори очи. Изражението му бе нежно и същевременно изпълнено с очакване, а гласът му — пресипнал и напрегнат, когато каза:

— Ще ме пуснеш ли в теб, девойче?

Тъй като мислеше, че ще умре, ако не го стори, младата жена разтвори бедра. Без да губи и секунда, преди тя да успее да си поеме дъх, той проникна в нея — твърд, дълъг и гладен. Тя изохка, разтърсена отново от прекрасното изживяване да го усеща в себе си. Когато очите й се затвориха, Майлс изръмжа:

— Не! Искам да ме гледаш, докато те любя.

Смутена, тя не се подчини. Стори й се немислимо да го гледа, докато той правеше всички тези приказни неща с нея, но когато устните му докоснаха чувствителното местенце под ухото й, набързо забрави намеренията си да не изпълни молбата му.

— Кажи ми какво да правя — прошепна тя.

Той се засмя, тихо и сладострастно.

— С теб, девойче — рече уверено, като надигна глава, той, — всичко е на академично ниво, но щом настояваш… — Спря за момент и облиза устни. — Сплети глезените си край кръста ми и не отделяй очите си от моите.

Тя изпълни и двете и скоро бе сразена от двойния напор — на умоляващия му поглед и решителните тласъци. Изкачваше се по стълбата на чистото удоволствие и с всеки следващ миг страстта й се увеличаваше.

— Кажи какво вижда умът ти — изграчи задъхано той.

Бе й невъзможно да говори, нали така?

— Кажи ми, девойче.

Сюизън обаче все още бе неспособна да изрази на глас трескавите мисли, които се въртяха хаотично в главата й.

Внезапно младият мъж излезе от нея.

— Не! — възкликна тя и се изви, за да го върне в себе си.

Той се подчини и проникна дълбоко. Сюизън въздъхна и го сграбчи за хълбоците, за да му попречи да я остави отново. Тъй като той повдигна едната си вежда с въпросително изражение и спря да се движи, младата жена разбра, че очаква отговор. Усетила, че бе готов да се отдръпне отново, тя започна:

— Научих онова, което всяка жена е знаела винаги… най-после — призна тя, изгубена в кафявия му поглед, погълната от нуждата си да усети отново движенията му.

— Ти си жена в пълния смисъл на думата — промълви Майлс. — Моята жена.

Като каза това, той се размърда, провря длани под хълбоците й и вдигна краката й върху раменете си. А след това я изпълни както никога досега и когато бедрата му се допряха в нейните, тя усети, че докосна изгарящата й от страст утроба.

— Мили Боже! — извика тя, озовала се на ръба на оргазма.

Той проникна отново дълбоко в нея и Сюизън започна да губи контрол над себе си.

— Давай, любов моя! — възкликна Майлс, а погледът му я пронизваше. — Наслади се докрай на удоволствието!

Тя така и направи и онова, което изпита, надминаваше всичко, което бе изживявала досега. Напрежението да държи очите си отворени, когато толкова й се искаше да ги затвори, даде възможност на страстта й да се извиси като побесняла, да се улавя за гребена на всяка вълна и да я яха, вместо да бъде смазана и отслабена под прилива на собственото си удоволствие.

Когато отшумяха и последните вълнения, Сюизън забеляза промяна в изражението на Майлс. В дълбините на очите му прочете, че той се опитва да се пребори с онова, което тя току-що бе изпитала. Но защо? Защо не се стремеше на свой ред към тази божествена награда? Преди да успее да изрече въпроса си, той проговори:

— Не мърдай. Дори с клепачи.

Пронизващият му поглед и силните слова я принудиха да замръзне. Той обаче не се подчиняваше на собствената си заповед, тъй като го усещаше как дълбоко в нея се издува, сякаш готов да се пръсне. Тя потрепна, но не с ресници.

Майлс изпъшка — изпълнен с агония звук, появил се дълбоко в тялото му, който увеличи силата си, докато премине през устните му. Очите му се присвиха.

— Ти мръдна — рече обвинително той, а ноздрите му се разшириха и започнаха да потрепват.

Вече добила увереност, че тя също може да контролира страстите му не по-зле отколкото той — нейните, младата жена отвърна тихо:

— Ти ме накара да го направя. А сега мърдай заедно с мен.

Той продължаваше да стои неподвижно.

— Движи се с мен, Майлс — повтори тя и повдигна хълбоци.

Погледът му я изгаряше, но той не й продума. Вместо това се отдръпна и проникна отново в нея. Ритъмът бе възобновен, резултатът — неизбежен. Неизвестното в случая бе неговата издръжливост… и нейната.

Сюизън за първи път се запозна с безграничните му сила и воля. Той успя да се задържи отново на повърхността, докато тя пак се озова на прага на рая. Когато извика името му в разгара на сладостното мъчение, напрегнатото му изражение се омекоти. Младият мъж се усмихна дяволито и рече:

— След теб, скъпа.

Поразена от дръзките му думи, Сюизън отвори широко очи, но протестът й бе прекратен в мига, в който го чу да казва:

— В противен случай прекратявам, кълна се, че ще го направя.

Заплахата звучеше доста истински. Такова бе обаче и желанието, което разкъсваше слабините й. Тя се отдаде на втория си оргазъм отново с неговото име на уста. Майлс се изпъна отгоре й и напрегнатите му мускули потрепераха, когато я последва.

С доволна въздишка той я намести удобно до себе си и я целуна нежно. Прекъсна проточилото се мълчание с думите:

— Разкажи ми за себе си, за живота си.

Сюизън се обърка. Не искаше да се изправя пред подобен проблем сега… нито пък когато и да било.

— Вече говорихме за правенето на кифлички. — Младият мъж я целуна по носа. — Които приготвяш превъзходно. И за Шотландия. — Целуна я по шията. — Откъдето идваш. — Засмя се лекичко и се отпусна отгоре й. — Боже, жено! Май съм се превърнал в нещо като поет!

Тя завря лице във възглавницата, за да прикрие усмивката си.

— Смееш ли се? — попита с престорено недоволство той.

— Не — излъга тя, обзета от щастие и от стари спомени.

Дланите му се озоваха върху ребрата й.

— Тогава би трябвало да го направиш. Много обичам да те слушам като се смееш.

— Недей — успя да каже тя, но гъделичкането вече бе започнало.

В следващия миг тя се извиваше и стенеше под игривите му ръце.

— Обещаваш ли да се веселиш?

— О, да — рече умолително тя. — Обещавам всичко!

— Хм. — Дланите му замряха. — Това ми допада, но какво да си избера? — Вече съвсем близо до ухото й, той издаде подобен на къткане звук. — Изправен съм пред истинска дилема.

Без да се съобразява със съветите на здравия разум, Сюизън рече:

— Избирай.

— Не знам фамилното ти име — обяви той и леко смръщи вежди. — Единственото, за което говорим, е сестра ми…

— Сюизън Харпър — довърши вместо него тя.

— Но не и сега — продължи младият мъж, без да си дава сметка, разбира се, че всъщност бе отговорила на въпроса му. — Време е да науча нещо и за теб.

Цялото й тяло се напрегна от страх да не би Майлс да прозре какво се крие под дегизировката й, да не би сама да изтърве нещо. Но когато любимият й я прегърна, тя си отдъхна и отвърна:

— Мора… Форбс.

— Мора Форбс. — Той като че ли изпробваше как ще звучи името й в неговата уста. — От Пъруикшир.

— Да — прошепна едва чуто младата жена.

— Разкажи ми за семейството си. Защо напусна Шотландия?

Това бе краят за Сюизън. Изгаряше от желание да му каже истината, тъй като искаше да вярва, че не той бе откраднал съкровищата й и я бе ограбил от истинската справедлива цена, полагаща се за платовете й. Не можеше да промени обаче нищо — той именно си бе присвоил Maide dalbh и макар и да не знаеше защо, не можеше да пренебрегне истината. Нито пък можеше да му се довери.

— Исках да видя как изглежда град, пълен с презрени англичани.

— Какво?

Решила, че не я е чул, тя повтори думите си. Обидният епитет като че ли увеличи дързостта й.

— Тази нощ за втори път чувам тази дума, само че жената, която го произнесе първа, насочи към мен пистолет. — Зарови лице във врата й. — Тя обаче бе грозна, в сравнение с теб.

„Очарователен — помисли си Сюизън. — Очарователен и много самонадеян.“

— Взе ли й оръжието?

Устните му се приближиха към гърдите й.

— Не, побързах да се прибера, да изпратя Уилям да си легне и да дойда право при теб.

Нежни, изкусителни слова, предназначени да я накарат да се отпусне. Благодарна, че смениха темата, младата жена рече:

— За да ти залея лицето с мастило.

И докосна едно миниатюрно петънце на бузата му.

— Но не умишлено.

Ръката му галеше бедрото й.

— Не — съгласи се тя и се протегна отново.

— Сега обаче аз ще направя нещо умишлено — обяви многозначително той и устата му последва дланта.

— Майлс?

Дори тя самата не чу гласа си.

— Да? — придърпа я под себе си той и проникна в нея.

Дъхът на Сюизън секна, бе силно възбудена и същевременно — напълно объркана от неутолимата му жар.

— Нищо.

— Ще се погрижим за това, скъпа — засмя се младият мъж. — Със сигурност ще се погрижим.

Доста по-късно, когато бе на път да експлодира, Сюизън обяви:

— Разбрах, кълна се, че разбрах.

— Така си и мислех.

И действително, във великолепието на ранното лондонско утро на това Божие лето 1760, Сюизън Харпър, родом от Пъруикшър, макар и неохотно, отдаде сърцето си на Майлс Кънингам.

* * *

В Абърдийн обаче не цареше подобно спокойствие.

Робърт Харпър влетя в кабинета си, като пътьом завързваше колана на домашната си роба, изтъкана от най-фината роуардска вълна. Изтощеният пратеник подскочи уплашено, щом видя разяреното му изражение.

Тъмносините Харпъровски очи се присвиха опасно.

— Моли се това, което ще ми кажеш, да е наистина важно, Уикс, или ще има да съжаляваш!

Пратеникът преглътна нервно, с разширени от умора и ужас очи, и отвърна:

— Вие, ъ-ъ, ми казахте да се върна и то веднага, ако нещо в замъка не е наред.

— Престани да заекваш — смъмри го Робърт. — И изплюй камъчето.

— Лейди Сюизън не е на Глазгоуския панаир!

— Разбира се, че не е — присмя се Харпър. — Панаирът вече приключи.

Уикс изправи рамене и додаде:

— Тя изобщо не е ходила там.

— Невъзможно! — озъби се събеседникът му. — Щеше да ми каже. Къде чу всички тези глупости?

— Лейди Ейлис ми каза.

Робърт отметна назад глава и се разсмя.

— И какво още ти каза тази откачалка? Може би, че тя е бедният Тум Табард, дошъл да претендира за кралството си?

Тъй като пратеникът очевидно не виждаше нищо смешно, Харпър го огледа внимателно.

— С всичкия си ли беше, когато я видя?

— С… с всичкия си ли?

Робърт изруга и започна да ходи напред-назад.

— Раби…? — донесе се откъм спалнята нежен, женствен глас.

— Заспивай, Джефри — обади се Харпър и се обърна отново към посетителя си. — На себе си ли беше, с разсъдъка си?

Уикс пъхна ръце дълбоко в джобовете си и отговори:

— Ми… мисля, че да, сър. Цял ден се занимава с градината си и нито веднъж не ни причини някаква неприятност.

Робърт хвана един ръжен и започна да бърка из въглените в камината.

— Потърси ли лейди Сюизън?

— Да, сър. Не я открих никъде. Дори в замъка на Маккензи.

— Попита ли някой друг… — Харпър спря да говори за момент. — Някой нормален за нея?

Пратеникът видимо се поотпусна.

— Да, сър. Питах Джени, дъщерята на сарача.

Робърт прокара пръсти през оределите си коси.

— И какво ти рече дъщерята на добрия майстор на хамути? — продължи нетърпеливо той.

— Тя… ъ-ъ… тя каза, че… ъ-ъ… ще ви отведе при лейди Сюизън, но само след като първо й изпратите още злато.

— Ах, неблагодарната малка уличница! — озъби се Харпър.

После отстъпи назад. Тъй като Уикс може би говореше истината, реши да попита още нещо.

— Кой още липсва от замъка?

Пратеникът смръщи чело, а погледът му заигра насам-натам, докато обмисляше отговора. Най-накрая отвърна:

— Само слугинята Нели, и Грейм Дъндас, и личният пазач на лейди Сюизън.

Робърт изруга отново и се приближи до бюрото си. От едно чекмедже измъкна кесийка с пари и я хвърли на посетителя.

— Качвай се обратно на коня си и тичай в Пъруикшир. Джени ще ти помогне да откриеш къде е Сюизън. Помниш как да изкопчваш истината от Ейлис, нали?

— Искате да кажете така, както правехме преди ли? — погледна го ужасен Уикс. — По същия начин, по който разбрахме къде са скрити старите десени ли?

— Точно така.

— Но тя се страхува до смърт от този мавзолей.

Харпър се подпря върху бюрото и се наведе напред.

— В края на месеца тръгвам за Лондон и ако дотогава не си се върнал…

Остави заплахата си недовършена.

С широко отворени от уплаха очи, пратеникът кимна и тръгна заднешком към вратата.

Ядосан така, както не се бе разгневявал от години, Робърт Харпър взе бутилка бренди от масата. Отпи жадно, избърса устни в ръкава на робата си и се настани в един стол. Непосредствено преди да се прибере у дома, бе написал писмо на Майлс, за да го уведоми за предстоящото си посещение в Лондон. Нямаше търпение по-скоро да напусне Шотландия и да приведе в изпълнение плана си, но това можеше да стане едва след като уреди тази неприятност с племенницата си.

Най-добре бе момичето да си стои в Пъруикшир, там й беше мястото. Мисълта едва се бе оформила в главата му, когато я отхвърли. Нямаше смисъл да се тревожи. Сюизън бе покорна и послушна. Такава си бе още от деня, в който Майлс Кънингам я бе отвел в отдалечения замък преди десет години. Нямаше съмнение, че неприятностите идваха пак от малоумната Ейлис.

— Раби, ела да си легнеш.

Робърт се усмихна на изкусителния, леко сърдит тон, и в отговор усети напрежение в слабините си.

— Ей сега, душко, ей сега — отвърна той. — Поддържай топло леглото.

Обърна се към големия портрет на Сюизън Харпър. Пламтящата червена коса бе доказателство за принадлежността й към рода Камерон, но сините очи говореха недвусмислено за Харпъровската й кръв. А ако Робърт успееше в замислите си, той щеше да бъде последният Харпър. Отегчителните му, самодоволни предци не заслужаваха нещо по-добро. А какво по-сладко отмъщение на тези Лохиел Камерон от това да остави линията им да загине със Сюизън.

Усмихна се, като продължаваше да се взира в портрета на племенницата си, който бе точно нейно копие. Истинска красавица, никой не можеше да го отрече. Е, никой, освен Майлс Кънингам.

Робърт бе безкрайно доволен от самия себе си. Преди години предизвикателството бе да постигне надмощие над Майлс, но сега присвояването на неговите пари се бе превърнало в главната му цел. Богатството щеше да осигури на Робърт високия пост, към който се стремеше. Само че сега щеше да се наложи да почака малко повече.

Все още загледан в учудващата прилика, която представяше портретът, Харпър се сети за изражението на Майлс в деня, в който му подари миниатюрата. О, той бе шокиран от вида на Сюизън, а точно такава бе целта и на Робърт — да го накара да мисли, че любимата му сестра се е превърнала в подобна грозотия. Още преди да поръча на художника да създаде този непривлекателен образ, Робърт се бе наслаждавал на ефекта, който портретът щеше да произведе върху Кънингам. И все още се радваше.

— Виждам, че си разочарован — рече през онзи ден на миналата година той и посегна към овалната миниатюра. — Ще накарам художника да пооправи нещичко тук и там. Вече съм написал на гърба какво точно искам.

— Не.

Майлс бе непреклонен. Дори държеше предмета като неоценимо съкровище. Харпър бе въздъхнал.

— Жалко, че не прилича на Сибийл. Представителите на рода Камерон са красиви, не мислиш ли?

Кънингам неизменно се проявяваше като много добър бизнесмен. След като постави миниатюрата внимателно встрани, младият мъж попита:

— Колко плат донесе от Роуард и Страдклайд?

Сега, когато си припомни за тези скучни, но изгодни сделки, решимостта на Робърт се възроди. Щом веднъж се освободеше от Майлс, нямаше да има повече занимания с платове. Щом се озовеше на мястото, което му се полагаше в министерството на финансите, щеше най-после да заживее благородния живот, който му бе обещал Едуард, а Майлс му бе отнел. Харпър отпи отново от брендито.

Силният алкохол го сгря, но не толкова, колкото щеше да го разгорещи след малко партньорът му по легло.

Отпуснат удобно в любимия си стол, той съзерцаваше черното си минало и светлото бъдеще. Всичко щеше да бъде негово и с пълно право. Богатствата на Едуард му бяха отказани, но ако проявеше търпение, щеше да бъде възнаграден. Наследството на брат му бе просто някаква стипендия в сравнение с богатството, което направи от него Майлс и сега Робърт щеше да прибере всеки шилинг, всички търговски договори и превъзходните му кораби.

— Maide dalbh — прошепна той.

Засмя се самодоволно и разклати бутилката.

— За теб, Майлс Кънингам — вдигна наздравица той. — За твоето кратко и моето дълго и богато бъдеще!

Триумфиращият му смях отекна в гладките мраморни стени на абърдийнския му дом.

Когато пристъпът му премина, той взе писмото, адресирано до Майлс. Робърт винаги съобщаваше за посещенията си в Лондон. Изхили се отново и целуна посланието.

— Когато се завърна в Абърдийн като министър на Шотландските финанси, — заяви той, — то ще бъде на борда на новопридобития ми кораб, „Шотландска мечта“.