Арнет Лем
Нишките на съдбата (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Майлс стоеше на обсипания с камъни път, вперил поглед в простиращата се пред очите му гледка. На юг се намираше Глазгоу, на запад — Инвърнес, на север — Мъри Фърт, на изток — Роуард касъл. И Сюизън.

Откакто бе пристигнал преди две седмици, тя умело избягваше опитите му да останат насаме. Изглежда не знаеше нищо за участието на Робърт в кражбата на десените и всеки път, когато Майлс подхванеше темата, тя я сменяше. Младият мъж чувстваше в себе си, че жената, която обича, няма да му довери дори петак, камо ли сърцето си. Възнамеряваше да промени това положение, но първо трябваше да открие десените. Всяка нощ мълчешком бродеше из замъка, но усилията му оставаха напразни. Дали не ги държеше в стаята си? Тази мисъл го разсмя, тъй като ако зависеше от нея, той никога нямаше да стъпи там.

Зад него Дъндас даваше заповеди на мъжете, спрели да почистят древния път. Нащърбените камъни, свлекли се наскоро от подгизналия от дъждовете хълм, бяха задръстили прохода и направили невъзможно минаването през него. Един смел човек, нетърпелив да се добере до Роуард касъл и предстоящото празненство, бе отишъл да помоли за помощ. Бе отбил каруцата си встрани, с изкривена ос, а съпругата и децата му чакаха под близкия явор.

Челото на Майлс се покри с пот. Избърса я с ръкава на взетата под наем туника. Домашно тъканото платно бе меко и макар и дрехата да му бе голяма, тя бе по-удобна от всичко друго, което бе носил. Памучната туника, боядисана в пясъчен цвят и с избродирани малки кафяви магарешки бодили^[1], беше красиво ушита.

— Вземи да я носиш — бе казал Дъндас, когато му подаде рубашката. — Изглежда прилично и ще ти бъде много по-полезна от твоите френски копринени дрехи. — После понижи глас и добави: — Нищо не може да замени шотландските платове.

„Винаги се стига до това“ — помисли си Майлс. В шотландските планини карираната носия и традицията, която представлява тя, се ценяха по-високо от всичко друго. Сибийл Харпър бе говорила по този начин. Нито времето, нито кървавите битки бяха променили планинците. Дали не грешеше, като искаше да унищожи Maide dalbh? Дали не трябваше да ги опазят въпреки опасността, на която се излагаха?

Младият мъж обърна лице срещу вятъра, без да престава да съзерцава земята, която някога бе мислил за прекалено камениста. Скорци и дроздове се трудеха неуморно, за да осигурят храна за своите малки, писукащи в гнездата край близките брези и ели. Космати говеда с дълги рога, типична за този край порода, пасяха сладката цъфнала детелина, покрила откритите поляни. Ливадите бяха осеяни с див невен. Жълтите цветове образуваха такива чудновати фигури по повърхността, сякаш някой великан бе разпръснал семената срещу вятъра. Хълмовете сияеха в пурпурен цвят от зрелия пирен.

„Как може някои хора да наричат груба и сурова тази земя?“ — размишляваше, изпълнен с копнеж, Майлс. Шотландските планини, известни с буйните си и упорити жители, обединени в кланове, с миризливите си овце и древните каменни крепости, бяха в действителност палитра, в която можеха да се видят най-прекрасните цветове и красота на природата. Нито кленовите гори на колониите, с техните златисто оранжеви багри през есента, нито европейските равнини, тучни и плодовити през пролетта, можеха да се сравнят с дивото великолепие на земята пред него.

Никога не бе чувствал Лондон като свой дом, а елегантната му къща бе само хотел, в който отсядаше между пътуванията си, или скъп декор, сред който посрещаше влиятелните си приятели, за да си осигури благоволението им. Шотландия обаче проникваше до самата му душа, зовеше го, предизвикваше го да открие границите на нейната щедрост. Но той просто не можеше да ги открие. Искаше му се да пусне корени в тази земя, да се присъедини към другите, които наричаха Шотландия свой дом. Искаше децата му да се родят тук.

Първо обаче трябваше да спечели Сюизън Харпър. Щеше да се справи. Тя го бе обичала в Лондон, щеше да го обикне и тук. С търпение и с помощта на времето щеше да възкреси любовта й, молеше се на Бога това да стане по-скоро. Тялото му я желаеше до болка, сърцето му копнееше за нея.

Зад него изцвили кон. Пронизителните звуци бяха в хармония с ниския музикален галски диалект, езика, на който говореха Дъндас и останалите. Сибийл бе научила Майлс на шотландски език още преди години и макар да не си спомняше всичко, знанията му бяха достатъчни, за да се ориентира в разговорите. Дъндас се готвеше да използва конете на пътника, за да разчисти пътя. Младият мъж хвърли още един поглед към Роуард и се запъти отново към другите.

Едва сдържа смеха си при вида на сцената, която се разкри пред очите му. Причината за веселостта му бяха конете. Пред тези двама представители на прочутата с внушителните си размери и благия си характер шотландска порода, Грейм и другите двама мъже изглеждаха дребни.

Козината на жребците блестеше като коричката на печени кестени, дългите им гриви и опашки се вълнуваха като зряло жито от лекия летен ветрец. Приличаха на екипаж от приказка, украсен с гирлянди от цветя, който тегли каретата на самия Гъливер. Единствено масивните им кореми и калната им козина, очевидно изцапана след преминаването на някой планински поток, издаваха ролята им на работни животни.

А те наистина работеха здраво. Хамутите им бяха дървени, покрити с кравешка кожа, с прикрепени към тях дълги вериги, изковани от скъпоценното вносно желязо. Зад себе си конете дърпаха широка цепеница, отдавна останала без кора и клони, която изпълняваше ролята на търмък. Прекараха жребците неколкократно назад и напред и след всяко минаване камъните по пътя ставаха все по-малко.

Някой извика името на Майлс. Той се обърна по посока на Роуард и видя приближаващия се Макаду. Конят на момчето приличаше на пони, в сравнение с масивните шотландски животни. Юношата скочи в движение и в бързината си да стигне до Майлс, се спъна в един голям камък.

— Внимавай, момко — засмя се младият мъж.

Изчервен от срам заради несръчността си, Макаду се изкашля.

— Господарката ме изпрати да ви доведа в замъка, сър… — Спря за момент, за да си поеме въздух. — Каза, че ще накара да набучат главата ви на кол, ако се бавите.

Хората зад него прекъснаха работата си, в очакване да чуят отговора му.

Без да издава, че познатата заплаха, произнасяна неизменно с кралски тон, го е развеселила, Майлс отвърна:

— Предай на лейди Сюизън, че съм зает. — Махна с ръка към групичката хора и конете. — Кажи й, че ще дойда, когато свършим.

Долната челюст на момчето увисна.

— Но, сър — заекна то и погледна към баща си за подкрепа. — Тя каза да ви заведа веднага.

Дъндас подсвирна, другите размениха тихичко по няколко думи. Майлс кръстоса ръце пред гърдите си.

— Кажи й, че не мога да дойда сега, Макаду — отвърна с преувеличено спокоен тон той.

— Да, сър.

Момчето смръщи чело и хвърли изпълнен със скептицизъм поглед към младия мъж, преди да подкара в галоп понито си.

Майлс трябваше да положи доста усилия, за да прикрие възбудата си, причинена от желанието на Сюизън да го види.

— Това трябва да е пак онази проклета Нели, дето си вре носа навсякъде — рече Грейм и поведе отново конете.

Майлс само се усмихна и пак преви гръб над работата, която ги чакаше. Макаду се върна по-скоро, отколкото се очакваше. Животното му се бе запенило от лудото препускане.

— Миледи каза — започна да обяснява момчето, като че ли рецитираше добре научен урок, — че ако не занесеш измамната си английска кожа до замъка, ще свари Уилям във врящо олио.

И подчерта края на посланието си с буйно кимане.

Младият мъж се почеса по главата, като се престори на изненадан.

— Хмм! — Завъртя очи. — Дамата май е нещо кисела.

Зад гърба му се разнесе искрен смях.

— О, не, сър — обади се припряно Макаду. — По-ядосана е от овцете на Макайвър в деня за стригане.

— Е, в такъв случай, мисля изобщо да не се прибирам.

Момчето си пое рязко въздух, а след това го изпусна горестно.

— О, моля ви, сър, елате. Ще одере жив и мен, ако откажете.

— Тук почти привършихме — заяви Дъндас, който се бе приближил зад Майлс. — Вземи един от жребците. — Усмихна се и намигна. — Така язденето ще стане по-интересно. И не забравяй да изпратиш ковача и няколко колела. — След това се обърна към сина си. — Добре се справяш, момчето ми.

Майлс яхна един от конете, като все още се преструваше, че му е безразлично, и последва Макаду. Учуди се от скоростта, с която се движеше едрото животно. Краката го боляха малко заради широкия му гръб, но скоро привикна и мислите му се понесоха към предстоящия разговор.

Бе виждал Сюизън ядосана само веднъж — в Лондон, след като бе нарушила изискването му да не става от леглото, без първо да го събуди. Харпъровски сините й очи блеснаха предизвикателно, когато я смъмри.

Харпъровски сините й очи горяха гневно и сега, когато влезе в стаята й. Изправила гръбнак, с пусната коса, която се вееше, докато тя крачеше нервно напред-назад и даваше нареждания на Нели, седнала по турски върху персийския килим — същия, който бе изпратил преди години. При вида му младият мъж се спря за момент. Бе я обвинил несправедливо, че го е продала. Вината, която почувства, бе изместена от възбуда и напрегнато очакване, когато тя се обърна към него.

Прекрасно ушитата рокля бе с достатъчно дълбоко деколте, за да даде представа за красивите й налети гърди. Това обаче не беше нужно на Майлс, тъй като той си спомняше прекрасно как изглежда тя под роклята, всеки контур, всяка извивка. Нещо обаче се бе променило и то нямаше нищо общо нито с цвета на камеронската й коса, нито с великолепната й дреха. Изглеждаше самоуверена, имаше царствен вид и за негово изумление сякаш владееше напълно положението. Не успя обаче да сдържи усмивката си при вида й.

Бузите й бяха поруменели, но гласът й прозвуча въздържано, когато го погледна и рече:

— Сега ги занеси на мисис Макайвър, Нели. Ще изберем другите шарки по-късно.

Слугинята хвърли убийствен поглед към Майлс, преди да вдигне наръча дървени пръчки.

Спомнил си Сибийл Харпър и нейните съкровища, младият мъж не се сдържа и попита:

— Това ли са Maide dalbh?

Нели се изсмя. Сюизън го погледна укоризнено. Очевидно бе преценил правилно настроението й — гневът отговаряше на яркия цвят на лицето й. Желанието му да дойде краят на това ужасно безразличие помежду им, очевидно най-после се бе осъществило. Но никога не бе мечтал Нели Бърк да му се надсмива.

— Попитах дали това са шотландските десени — обърна се към Сюизън той.

— Разбира се, че не са Maide dalbh, глупав, непросветен англичанино — озъби се слугинята, като надвика потракването на дърво, докато събираше пръчките. — Вашият английски крал ще окачи на бесилото всеки, който ги притежава, не знаеш ли? Това са десените на лейди Сюизън. Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че това не са Maide dalbh…

— Нели — прекъсна я тихо, но с несъмнено авторитетен тон господарката й.

Само след миг тя бе до Майлс. Той я погледна и първата дума, която му дойде наум, бе… „прекрасна“. Усети, как омеква. Физическият ефект обаче бе напълно противоположен. Цялото му тяло, толкова дълго лишено от удоволствието, което можеше да му даде само тя, отвърна светкавично.

Младата жена поруменя под втренчения му поглед. Той положи неимоверни усилия, за да освободи съзнанието си от тези похотливи мисли и да подчини непокорното си тяло на своята воля.

— Отпрати прислужницата, девойче — рече той.

— Не ми нареждай какво да правя!

— Не й позволявай да остане — настоя ядосано Майлс. — Или тогава отвори широко вратите, така че всички да чуят. Не ми пука. Но това трябва да ти е ясно, Сюизън Харпър. Трябва да изясним този въпрос и то незабавно!

— Няма да те оставя сама с този езичник — обади се самоотвержено Нели.

Господарката й бе на края на издръжливостта си. Нямаше да позволи на Майлс да си създаде здрави позиции в Роуард. Не с Нели и със сигурност не с Дъндас и най-верните й хора. Майлс трябваше да напусне още днес Шотландия.

Обявеното празненство беше определено за утре. Но в негово присъствие не можеше да разкаже измислената история за мъртвия си съпруг. Той не трябваше да научи нито за бебето в утробата й, нито за местонахождението на Maide dalbh.

— Слушай какво ти казвам, Нели Бърк — озъби се Сюизън. — Излез оттук!

Прислужницата се изправи възмутено и вдигна десените на рамото си. В края на всяка пръчка висеше парче плат. Някои от тях бяха раирани, други — карирани. Лицето на слугинята почервеня от тежестта им. Имаше вид на шотландец, нарамил забранените от закона гайди. Подобна картина Майлс не бе виждал от младостта си и никога повече нямаше да види благодарение на кралската заповед.

Сюизън прошепна нещо в ухото на Нели, изпрати я до коридора и затвори вратата след нея. След това се обърна към Майлс и се приближи към него с познатото прелестно извиване на бедрата. Усмихваше му се и младият мъж усети, че тялото му й отвръща веднага. Тя идваше при него и можеше да си позволи да бъде великодушен към нея. Очевидно възнамеряваше да сложи край на това недоразумение.

В този момент дланта й се стовари върху брадясалата му буза. Ухото му писна и пред очите му се появиха звезди. По дяволите, бе го зашлевила така, че дори големият Тори Уиткинс можеше да й завиди.

Майлс сграбчи китките й, тъй като по здраво стиснатите й челюсти разбра, че се готви да го удари пак.

Младата жена опита да се освободи, гърдите й се надигнаха, устните й се изпънаха.

— Пусни ме, грубиян такъв! — изсъска тя, а очите й искряха ядно. — И отнеси противната си личност обратно в Лондон, където й е мястото. Не те искам тук. Не искам…

— Тишина! — Той прекъсна рязко тези слова, които го нараняваха болезнено.

Знаеше добре, че го иска. Обичаше го, беше сигурен в това. Докажеше ли веднъж, че виновният е Робърт, тя щеше да се хвърли с разтворени обятия към него.

— Престани! Пусни ме! — озъби се Сюизън, изплашена до смърт да не я омагьоса отново.

Макар и да го обичаше, не можеше да остави хората си в зависимост от демона, в който се бе превърнал.

— Не! — изръмжа младият мъж.

Прекрасните очи се разшириха и Майлс трябваше да положи доста усилия, за да не я разцелува. Тя бе емоционална както в гнева, така и в страстта си. При тази мисъл той усети напрежение в слабините си.

Кракът й се стовари върху пищяла му. Майлс отстъпи — страстта отлетя, изместена от рязката болка.

Сюизън се отскубна от ръцете му, но не помръдна. Гледаше го самодоволно, очевидно горда от начина, по който се бе отнесла към него.

— Можеш да си тръгнеш доброволно — започна с царствен тон тя, — или ще накарам хората си да те придружат до границата. Изборът е твой.

Някога бе подозирал, че е упорита като майка си, сега вече бе сигурен. Отвърна с преувеличено благоразумен тон:

— Да не би да се страхуваш, че ще създам неприятности в отношенията ти с Лаклан Маккензи?

Очите й се разшириха, а след това се присвиха.

— Нямах неприятности, преди ти да се появиш в живота ми.

— Може и така да е, Сюизън, но преди това нямаше и Роуард касъл, нали?

— Ти си луд — заяви тя. — Първо разправяш на Дъндас и слугинята ми, че съм те пратила в Тауър ъф Ландън, сега пък говориш врели-некипели за семейния ми замък.

— Той не е съвсем твой, Сюизън — отвърна толкова спокойно, колкото съумя той.

Младата жена премигна, неспособна да разбере какво има предвид и каква бе причината за подобно нелепо твърдение.

— Роуард касъл е дом на рода Лохиел Камерон още по времето, когато вие, презрените англичани, сте живели из пещерите! Тук нямаш власт.

Майлс се усмихна, наклони на една страна глава и заяви:

— Напротив, имам. И ще остана тук толкова дълго, колкото желая.

Сюизън изправи гръбнак.

— Заплашваш ли ме? — Обгърна с широк жест помещението. — Тук? — Изгледа го възмутено. — В дома ми?

Решил, че моментът е подходящ да разкрие даденото на майка й обещание, младият мъж отвърна:

— Роуард касъл е мой, Сюизън. Мой е още от смъртта на майка ти.

Лицето й побеля като платно. Нима наистина имаше власт да отнеме дома й? Мили Боже! Беше откраднал сърцето й, бе забременяла от него. Какво още можеше да й причини? Объркана, тя отвори уста, затвори я, отвори я отново, но от нея не излезе нито звук.

— Сюизън… — окуражи я той.

— Но земята… замъкът е мой — обади се приглушено тя. — Чичо Раби е разговарял с краля и е откупил Роуард.

Майлс изгаряше от желание да я докосне и пристъпи крачка напред.

— Робърт е направил доста неща, но сред тях не е това, което твърдиш — произнесе тихо той. — Аз обещах на майка ти да запазя имението, Сюизън, и заложих наследството си, за да откупя земите на клана Камерон — обясни той. Младата жена го погледна бегло, но той забеляза тревогата в очите й. — След моята смърт — продължи Майлс, — или след като се омъжиш, земята става твоя.

При тези думи тя се оживи. Младият мъж се усмихна леко.

— Няма защо да питам кое от двете предпочиташ.

— Ти си лъжец и крадец, Майлс Кънингам. Открадна моята собственост — заяви с отбранителен тон тя, а сърцето й стенеше от разбитите момичешки мечти. — След това скалъпи някаква фантастична история, че уж са те затворили в Тауър ъф Ландън. А сега очакваш да повярвам, че си моят благодетел. — Завъртя се на пети и му обърна гръб. — Не ти вярвам! Нямаш доказателства.

Той я сграбчи за раменете и я притисна там, където й беше мястото. А после се приведе, така че носовете им почти се докоснаха.

— Не съм откраднал безценните ти шотландски десени — закле се той, като я гледаше право в очите.

— Ха-ха! — изсмя се тя. — Как можеш да отричаш, когато ги видях със собствените си очи в мазето ти!

— И въпреки това отричам — настоя той. — Защото знам, как са се озовали там.

— Откраднал си ги, ето така. — Знам, че си ги откраднал. — Гласът й обаче не звучеше толкова убедено. — Бяха там, в твоето мазе.

— А ти ги взе, нали?

Майлс плъзна длан под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Видял упоритото й изражение, той въздъхна. Тя отново започваше да му се изплъзва.

— Сюизън — поде търпеливо той, само за да усети, как цялото й тяло се напрегна. — Помисли малко, любов моя. Защо ще рискувам да ги крада?

— Откъде да знам по какви правила работи побърканият ти мозък? — отвърна предизвикателно тя, в този момент следобедното слънце превърна косите й в пламъци. — След малко сигурно ще кажеш, че няколко шотландски елфи са ти донесли Maide dalbh на златните си крилца!

— Не, Сюизън — усмихна се дяволито той. — Говоря истината. Робърт Харпър е откраднал десените.

— Чичо Раби? — изсмя се тя. — И защо са му на него?

Майлс я изгледа сериозно — знаеше, че й е нужно време, за да осмисли онова, което щеше да й каже.

— Пренесъл ги е в мазето ми, за да ме обвини после в незаконното им притежание. Това е истината, кълна се.

Видя, как недоверието в широко отворените й очи премина в съмнение.

— Не! — Младата жена отстъпи крачка назад. — Та той ми е близък роднина. Не мога да повярвам. Няма да повярвам такова нещо за него.

Тя се завъртя и обгърната от облак ярък ленен плат, отново му обърна гръб. Гръбнакът й отново бе опънат като стрела. Все още не му вярваше. Беше вярна на Робърт!

Майлс потърси в ума си някакъв по-мек и тактичен начин, с чиято помощ да я накара да види действителността такава, каквато е, но нито една идея не му хареса, докато не се сети за миниатюрата.

— Мислех, че думата ми ще е достатъчна за теб, любов моя — рече безизразно той. — Нямах пръст в измамата с платовете ти. Нима забрави това?

Сюизън се обърна бавно към него, събрала ръце като за молитва.

— Не — прошепна тя. — Обвиних те несправедливо и съжалявам за това.

— Но…

Тя си пое дълбоко въздух. Гърдите й издуха плата на роклята й.

— Въпросът вече е уреден. Сама ще продавам платовете си.

— Но няма да забравиш, нали, Сюизън? И няма ли да започнеш да ми вярваш?

Мълчанието й го сряза като с нож.

— Добре тогава — заяви Майлс, бе решил да оставят темата за платовете. — Имам материално доказателство за вината на Робърт.

— Доказателство? Ами, това е поредната ти лъжа!

Наранен от жестоката забележка, младият мъж се обърна, приближи се до вратата и я отвори. Присви отегчено устни, тъй като Нели стоеше все още там.

— Иди в стаята ми и донеси миниатюрата — нареди той. — Тя е на…

— Знам къде е проклетата картина — присви очи слугинята. — Лъжлив подлец! Не ти стига онова, което причини на лейди Сюизън в Лондон, ами и сега…

— Върви, Нели! — изкрещя той, изгубил търпение. — Донеси я веднага, или, кълна се във всички светии, ще съжаляваш. И никога вече не подслушвай зад вратата ми.

— Твоята врата ли? — озъби се прислужницата, а след това измърмори под носа си някаква вулгарна келтска ругатня за близките му роднини.

Щом се убеди, че Нели тръгна да изпълни молбата му, Майлс се върна в стаята на Сюизън, като мислеше трескаво какво да каже, откъде да започне и как да направи и двете възможно най-безболезнено.

Всички идеи излетяха от главата му, щом видя застаналата край леглото Сюизън, със замислено изражение на прекрасното си лице. Прекрасно ушитата рокля подчертаваше красотата й. Белият лен беше на тъмносини квадратчета и във всяко едно от тях бе избродиран малък букет цветя.

Изпълниха го гордост и състрадание. Гордост от таланта й в тъкачеството и състрадание за нея самата, когато най-после приеме истината за чичо си. Трябваше да действа много предпазливо, когато изобличава Робърт. Изкашля се, за да се освободи от заседналата в гърлото му буца.

— Ти ли си уши роклята, Сюизън?

Тя като че ли се пробуди от дълбок размисъл.

— Не. — Отпусна се върху леглото. — Нямам талант за шиенето. Тя е дело на Нели.

— Но ти си изтъкала плата.

Младата жена сведе поглед към дрехата си и прокара леко тънкия си показалец по едно от тесните сини квадратчета.

— Да, шарката е мое творение.

— Прекрасна е — заяви убедено Майлс. — Мисля, че е по-хубава от всичко, което е правила майка ти. Нищо чудно, че се ядоса толкова, когато научи за измамата на Робърт.

Тя го изгледа, наклонила на една страна царствената си глава, а лъскавите коси се плъзнаха върху едното й рамо. Смелостта й изневеряваше. Откъде щеше да намери сили да го прогони от живота си, ако продължаваше да открива слабите й места?

— Моля те, не споменавай за чичо или мама — успя да произнесе тя. — Поне не сега.

Тя се взря със сериозно изражение в него. Младият мъж издържа погледа й с желанието най-после да прозре искреността му. Да съзерцава Сюизън Харпър бе най-приятното занимание, което можеше да си намери, и само с усилия на волята успя да се задържи на мястото си. Искаше му се да я прегърне и да я притисне към себе си. Искаше му се да…

Вратата се отвори и Нели влезе в стаята.

— Ето! — И тя пъхна миниатюрата в богато инкрустирана овална рамка в ръцете му. — Проклето английско парвеню. Дано дяволът да отнесе черната ти душа и да те отмъкне в ада. — После се поклони на господарката си и рече тихо: — Ще бъда в кухнята, миледи, ако имате нужда от мен.

Младата жена кимна. Слугинята излезе.

Майлс се разположи върху персийския килим в краката на Сюизън.

— Остани.

Докосна я по дланта, когато тя понечи да стане от леглото.

Очите й се насочиха към портрета, а след това — към някаква точка зад рамото му. Той държеше златната рамка в двете си ръце и изучаваше изписания върху него образ. Бледата дама не приличаше изобщо на пълната с живот Сюизън Харпър. Как ли щеше да реагира, когато научи истината?

— Знаеш ли коя би трябвало да бъде тя?

Младата жена замръзна. Зъбите й започнаха да хапят лекичко долната й устна.

— Да — дочу се тихият отговор. — Знам коя е.

— Коя? Тя го изгледа с поглед, който според него използваше само за най-непокорните си слуги.

— Това е жената, за която възнамеряваш да се ожениш — отвърна с царствен вид тя.

Майлс я погледна заинтригуван и отвърна:

— Да, предполагаше се, че това е жената, която обичам.

„Започна се.“ Ъгълчетата на устата й потрепнаха, а в очите й блеснаха сълзи. Сърцето му литна — Сюизън страдаше, че той може би обича друга.

— Изпрати ми го Робърт… след като го помолих за твой портрет.

— И той действително поръча портрет, не миниатюра. А това, както виждаш, не съм аз.

— Никога не съм виждал портрета. Аз поръчах миниатюра с твоя образ, Сюизън, за да мога да я нося с мен по време на пътуванията си. Робърт искаше да ме накара да повярвам, че изглеждаш така.

— Що за номера са пък това сега? Не вярвам, че ти я е изпратил. Защо ще го прави?

Майлс се усмихна криво и, като се молеше тя да му повярва, обясни:

— Направил го е, за да ме накара да мисля, че си грозна. — Вече по-спокойно добави: — Както виждаш, имах основателна причина да те наричам грозна. И именно затова толкова често ти пишех да си намериш съпруг.

Младата жена вдигна поглед и рече:

— Все още не ти вярвам. Никога не си споменавал за брак в кратките бележчици, които ми пращаше.

— Кратки ли?

Нервите му бяха опънати до край като уелски лък. Затвори очи, издиша бавно, пое си дълбоко въздух и продължи:

— А какво тогава ще кажеш за писмото ми по повод на миниатюрата, Сюизън? Писах, за да ти благодаря и ти съобщих за новата рамка. И това ли си забравила?

— Нищо такова не си ми писал!

— Пазиш ли още писмото?

— Да. Всички до едно.

Тя скочи от леглото и се отправи към бюрото. От едно от чекмеджетата му измъкна спретнато подреден сноп писма.

Преметна дългите си коси през рамо, изгледа го предизвикателно и му подхвърли връзката.

— Не съм някое тъпоумно селско момиче, за да погълна лъжите ти — заяви тя, като кръстоса ръце и вирна брадичка.

Някъде в далечината се чуха удари на чук върху наковалня. Бумтенето отекна в ушите на Майлс. Ето, че най-после се бе озовал насаме със Сюизън и се опитваше отчаяно да й покаже истината. В ръката си държеше връзка писма, които виждаше за първи път. Чукът отекна отново, сякаш обявяваше смъртната присъда на всичките му добри намерения. Господи, колко наивен е бил само!

Вдигна миниатюрата и я постави заедно с писмата на пода.

— Това е писано от мен толкова, колкото този портрет е твой.

— А, очаквах да кажеш нещо подобно — заяви тя, а гласът й, подсилен с напевния шотландски диалект, прозвуча като музика в ушите му.

Щеше да я заболи, когато най-после осъзнае истината. Младият мъж я погледна право в очите с надеждата, че тя ще прочете отговора в погледа му.

— Писмата ми до теб в началото бяха и дълги, и чести, но тъй като ти отговаряше с набързо надраскани няколко реда за реколтата и становете… ами… — Въздъхна, отчаян от многобройните пречки и уплашен, че може да я загуби. — Исках да бъдем брат и сестра както по времето, когато бяха живи родителите ти, преди да се преместиш да живееш тук.

Сюизън премигна и го погледна отново. Почти се смееше, когато отвърна:

— Боже мой, Майлс, вярно е, че реагирах като дете, когато ме остави тук, но действително си бях малка — само на десет години. Сега вече съм възрастен човек и не чак толкова смахната, та да повярвам на всички тези приказки за братя и сестри. А и едва ли е уместно, ако питаш мен, като се има предвид…

Спря и бузите й поруменяха. Мозъкът му работеше трескаво в усилията си да намери нужните думи, за да я убеди.

— Робърт ми изпрати миниатюрата и е написал тези писма. Ако е нужно, още днес ще изпратя да го доведат. Аз съм невинен, Сюизън. — С надеждата да намали напрежението и неприязънта, които витаеха във въздуха, той се усмихна тъжно и додаде: — Презряното ми английско сърце не е чак толкова черно, колкото си мислиш.

В следващите няколко мига стана свидетел на смяната на хиляди емоции върху прекрасното лице на Сюизън Харпър — от недоверие до гняв, от удоволствие до мъка. Но липсваше единствената емоция, която желаеше да види — приемане на фактите. А негативната й реакция му бе омразна.

— Трябва да си побъркан, за да очакваш от мен да ти повярвам.

— Какво тогава ще стане с нас, Сюизън? — попита тихо Майлс с мисълта, че той самият трябва да бе побъркан, за да излага сърцето си за нови удари, но въпреки това бе неспособен да се въздържи. — И онова, което направихме в Лондон? И това ли ще отречеш?

Дъхът на младата жена секна, а тъмносините й очи се разшириха тревожно — реакция, която не бе очаквал.

— Направили ли? Какво имаш предвид? — попита тя, като го оглеждаше питащо.

Обвинителният й тон го шокира. Чувстваше се уморен от тази нескончаема словесна битка. Ако страстта бе единственото, което ги свързваше, щеше да я използва, докато принуди Сюизън да приеме истината и да признае, че също го обича.

Майлс се изправи и протегна ръка към нея.

— Сюизън, ела тук.

Тя отстъпи назад.

— Не.

— Страх ли те е? — попита той.

Прекрасното й лице се засенчи от тревога.

— Единственото, от което се страхувам, е да не изгубя дома си.

Все едно че го прободе с нож в сърцето, но той успя да запази спокойно изражението си. Щеше да я има, каквато и да бе цената.

— Знаеш как да запазиш Пъруикшир.

Младата жена въздъхна тежко.

— Да. Трябва отново да бъда твоята уличница… или да се омъжа. — Спря за момент и добави примирено: — Лаклан ще дойде утре. Ако искаш, ще можеш да поговориш с него по този въпрос.

Вулгарната дума сама изскочи от устата на младия мъж, който я сграбчи в обятията си.

— Няма да се омъжиш за този Лаклан Маккензи! — изкрещя той.

Сега вече Сюизън нямаше избор. Историята за починалия съпруг ставаше неизползваема, при положение че Майлс оставаше тук, а очевидно, въпреки шамарите и обидите, с които го обсипваше, той не възнамеряваше да си тръгне.

— Трябва да се омъжа.

— Тогава се омъжи за мен — изсумтя той.

Сърцето й биеше лудо, а в мозъка й бе истински хаос от въпроси без отговор.

— И мислиш, че ще се омъжа за един лъжец и крадец?

Ако не беше толкова объркана, може би щеше да се почувства виновна при вида на нараненото му изражение.

— Добре тогава — отвърна, както й се стори, прекалено разумно той. — Ще изпратя Уилям за доказателството.

Сюизън моментално се изпълни с подозрения и попита:

— А защо не ти самият?

— Moi? — Златистите вежди се извиха, а очите му се разшириха невинно. — Но аз току-що започнах да те опознавам отново. А и тук ми харесва.

— Но това са глупости — възкликна тя. — Може да вземеш дрехи назаем от Дъндас и да се обличаш като шотландец, но никога няма да станеш истински планинец, Майлс Кънингам. А аз няма да се влюбя отново в теб.

Внезапно обстановката в стаята сякаш се промени. По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Блажена света Ниниан, какво бе казала?

Той се усмихна с онази усмивка, която си спомняше така добре, същата, от която колената й бяха омекнали в един претъпкан лондонски магазин, която бе накарала Оли Куксън да се измъкне от стаята, за да ги остави сами, същата усмивка, която щеше да си спомня и когато остарее и остане сама.

— Обикни ме отново, Сюизън.

След миг устните му бяха върху нейните и нищо повече нямаше значение, тъй като тя отново бе омагьосана от него. Обичаше този мъж, в това нямаше никакво съмнение, както нямаше съмнение, че офиката ще разцъфне напролет. Беше си играл с нея като дете, беше я научил на разни неща като истински брат. А сега, с познатите ръце и любяща уста, щеше да я отведе до върховете на насладата като съпруг.

Копринената му брада одраска лекичко брадичката й. Докосна го по бузата и прокара пръсти по косматата й повърхност. След това дланите й се плъзнаха по-надолу — към широката гръд и тънкия кръст. Усети, че е отслабнал. С разума си разбра, че е по-гладен от когато и да било досега. Желаеше я отчаяно, както й се стори, и макар целувките му да не бяха груби, чувстваше, че се сдържа с усилия на волята.

Покорена и замаяна от факта, че я желае толкова силно, Сюизън се изпълни с щастие, готово да избликне във вид на смях. Силните му длани галеха кръста й, а устните му слязоха към шията и раменете й.

— Ще ме занесеш ли до леглото? — попита тя, отдадена единствено на усещанията. В отговор той свлече корсажа надолу до кръста й. — Майлс! — възкликна задъхано младата жена, — ще вдигнеш ли полите ми, за да ме вземеш тук, където стоим?

Почувства трептенията на гласа му във възбуденото връхче на гърдата, до която бе допрял устни.

— Едва не го направих, доколкото си спомням, една нощ в мазето в Лондон. — Направи пътечка от влажни целувки, водеща към другата й гърда. — Но не и днес, любима, не и тук, тъй като, сама трябва да си се убедила, — потърка се в тялото й младият мъж, — любовта ми към теб включва още много неща и е много над изобретателността в леглото.

Усетила възбудата му, Сюизън се изпълни с още по-силно желание, подобно на ловджийски ястреб през топъл летен ден. Искаше го до болка, чувстваше празнина в себе си и й се струваше, че ще умре, ако не бъде неин още през следващите минути.

Бе я окрал, беше най-лошият от крадците и най-добрият от лъжците, но, за Бога, това вече нямаше значение за нея.

В следващия миг роклята й се свлече на пода и приятният летен въздух погали кожата й. Ушите й бучаха от нетърпение, което замъгляваше погледа й. Краката й се отделиха от пода и след малко усети мекото легло под гърба си и топлината и тежестта на Майлс отгоре си. Грубоватата му туника драскаше кожата й, а ръката му действаше между телата на двамата. След това младият мъж легна отгоре й, повдигна се на лакти и обхвана с длани лицето й. Очите му светеха, нежният златист блясък на залеза играеше в кафявия им цвят, който обичаше толкова. След миг той проникна в нея, като предварително повдигна леко таза й. Тя се подчини охотно, нетърпелива, трескава да се слее по-скоро отново с него.

Мускулите му се напрегнаха, докато се приближаваше все повече до целта, към която се стремяха и двамата.

— Кълна се във всички светии, Сюизън, все едно че сме създадени един за друг — прошепна дрезгаво в ухото й той.

Това страстно обяснение в любов и все по-буйните му движения отнеха дъха й. Майлс се стремеше отчаяно да я отведе в блажените полета, където се бяха озовавали вече неведнъж заедно. Младата жена се отдаде напълно на любовните му движения и когато той я сграбчи за хълбоците и я притисна диво към себе си, като зовеше името й, тя достигна желания връх.

Съзнанието й плуваше безцелно след изживяното блаженство, когато го чу да изпъшква, да я нарича „своя любов“ и да се кълне, че не може да чака повече. Сега дойде неговият ред и той стигна буйно до края.

Едва след като дишането й се нормализира и съзнанието й се проясни, Сюизън си даде сметка, че той не бе успял да се съблече. Надигна се и го огледа.

— Мили Боже, Майлс — засмя се тя, — дори не си си свалил ботушите.

Той се надигна на силните си ръце и изви врат, за да проследи погледа й. А след това обърна очи към нея, те светеха закачливо, когато се изкашля и рече:

— Вярно, девойче, но вниманието ми бе обсебено от друго. — И я целуна целомъдрено по носа. — Най-вероятно ти си виновна за това.

Тя се засмя гърлено, изпълнена с удоволствие от познатите закачки.

— Това не е мое дело — отвърна с шеговита строгост тя и се размърда, за да размести члена му, здраво пуснал корени в нея.

Майлс се засмя.

— Продължавай така, девойче, и ще удвоиш престъплението и утроиш наказанието си.