Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (69) (Дилемата за заетостта)

Ние сме деца на нашето време и действията ни са предопределени от околната среда и обществото, в което живеем. Ето защо, ако искаме да вървим към по-добро, е необходимо да преодолеем някои закостенели рамки в мисленето на повечето от нас. Неграмотността, преувеличеният страх от поемане на рискове и съпротивата срещу всякакви промени, заради далеч не оптималните, но познати и пробвани решения, са онези фактори, които пречат на човешкото развитие. Предложенията, които ще направим тук, са опит да се преодолеят препятствията пред мисленето на политиците и да се погледне на нещата от една съвсем друга гледна точка при разработването на държавната и социалната политика. Разбира се, с времето и тези предложения могат да се окажат погрешни или, ако не погрешни, то ограничени, на за момента те представляват начин да се реши болният проблем на всички общества — безработицата.

Всяка отделна личност и всички групи в нашето общество трябва да разберат ясно отговорностите си и да знаят как да ги посрещнат. Това не е валидно само за политиците и икономическите им съратници, а най-вече за онези, които са натоварени да решават въпроса за безработицата на макроикономическо ниво: работници и професионални съюзи, работодатели и фирми. Само когато те разберат, че предложенията, изредени тук, ще са им от полза и действат съответно върху тях, дилемата „труд и заетост“ ще бъде решена и пред труда ще се открие едно по-светло бъдеще.

ПРОТИВОРЕЧИЯТА

19. Социалната политика на пълна заетост

На първо място, особено важно е да се забележи при какви условия съвременната държава бе развита през първата половина на този век и особено през десетилетията след 1930 г. По онова време главните икономисти (Кейнс, Хикс) подчертаваха нуждата от насърчаване на индустриалната революция главно чрез управлението на търсенето. Икономическата теория и политикономическата практика разработиха виждането, че източникът на икономическите кризи в миналото е бил свързан с голямата активност на предлагането и производството, чиито продукт бил толкова голям, че е ставал непродаваем поради ограниченото потребление. Иначе казано, хората нямали толкова пари, че да изкупят всичко, което се произвеждало.

Ключов факт обаче е, че голямата гъвкавост на предлагането води до дълбоки социални и икономически промени. Трудовите обединения, борещи се за повишаване на заплатите, практически се превръщат в „съюзници“ на капиталистите, защото с увеличението на заплащането се повишава и покупателната способност на работника, а така той закупува по-голяма част от произведената стока. След като на него са гледали като на източник на социални бунтове, работническият съюз започва да печели от това че се превръща в легитимна обществена институция — от което има полза цялото общество. По същата логика проблемите на социалното осигуряване могат да се превърнат в инструмент за увеличаване на търсенето или реализирането на някакъв потенциал в това търсене. И двата вида промени са настъпили в резултат на промяната на субективното виждане на нещата. И двата са резултат на промяна в материалните условия на живот, направили социалните промени възможни.

Сегашната битка против истинската инфлация се води от 20 години насам и в много случаи доведе до поляризация на икономическите дебати по две противоречащи си идеи: от една страна, делегирането на повече власт в ръцете на централните банки, за да могат те да контролират инфлацията, а от друга страна, опитът да се насърчава потреблението — нещо не особено трудно, но което оставено да отиде твърде далеч може да съживи инфлационните процеси.

Ясно е че в сегашните условия на обслужващата икономика, при която централната роля се играе от производителя, а не от потребителя и където създаването на богатството зависи от обслужването, а производствените дейности са смес от платен, неплатен и немонетаризиран труд, базата за всяка социална политика е радикално променена. Към този сложен комплекс от нови условия трябва да добавим и удължената продължителност на живота. Би изглеждало логично социалната политика да цели подпомагането на хората за развитието на своята продуктивност, а не да остават само пасивни потребители. Международните, националните, регионалните и местните власти трябва да предприемат мерки за подпомагане на всякакви преки и косвени инициативи с цел да се постигне еквивалентът на пълна заетост чрез приет минимум платен труд за всички. Въпрос на обсъждане ще е дали този минимум може да се постигне чрез една стратегия, целяща създаването на достатъчно платени, частични работни места за постигането на въпросната пълна заетост. Или пък ще се постъпи така, както правят американците с тяхната система за „помощ към приходите“, вдигаща нивото на заплащането дотолкова, че да няма хора под нивото на бедността.

Както и да е. Ясно е, че и обществените институции, и социалната политика, имат да играят важна роля в това начинание. Същевременно, фактът че целият платен труд над първия слой, за който говорихме вече, е изцяло в ръцете на частната инициатива, е гаранция, че обществената намеса в икономическите дела на обществото ще остане на минимално приемливо ниво.

Разделянето на обществения от държавния сектор няма да е вече проблем на секторната дейност, а въпрос на различните трудови слоеве, защото държавната намеса е ограничена до първото ниво (слой), което ще играе ролята на насърчение за индивидите да търсят самостоятелна инициатива и икономическа дейност.

Нивото на бедността ще се дефинира не само от гледна точка на участието в платен труд, но също и от гледна точка на възможностите за увеличаване на личното и обществено богатство чрез самостоятелно производство и доброволни дейности от всякакъв характер. Икономистите трябва да се научат как да оценяват проектите, при които приоритет не са само дейностите, които търсят монетизирана реализация, а и дейности, извършвани в немонетизирани и немонетаризирани системи, както това става, когато се правят опити да се ползват семейни структури, вместо да се влагат пари в хоспитализация.

Трябва да се провокира и дебат върху решенията, отнасящи се до инфлационните процеси. Инфлацията, особено в условията на общество, живеещо доста по-дълго от преди, е най-сигурният начин да се унищожат резултатите от индивидуалните усилия в продължение на дълги години. Даже и при инфлация от 2–3% годишно капиталната стойност на една двадесет годишна инвестиция се разполовява на две. Надеждата, че инфлацията може да се компенсира чрез запазването на реалните лихвени проценти или печеливши лихви, е доста съмнителна.

Ефектът на ниската инфлация или даже дефлацията, влияещи върху покупателната способност и търсенето от страна на населението, а впоследствие и опитите да се пести и да се работи, са въпроси, които трябва да се обсъдят из основи. Не трябва да се забравя, че реалното богатство е в реалната покупателна способност не само в парично изражение, но и в смисъл на стоки и услуги, идещи от самостоятелното производство и доброволните дейности.