Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (12) (Дилемата за заетостта)

2.2. Карл Маркс и неговият „капитал“

Както винаги става, в края на всяка интелектуална ера се появяват мислители, които са встрани от доктрините на времето. Независимо от това че Маркс е споделял повечето от схващанията на Смит, Рикардо и Мил, той е първият водещ икономист, който забелязва че в индустриализираните страни на Западна Европа безработицата е чест гост. Явлението е трябвало да намери обяснение след като, според класиците, то не би трябвало да се появява, освен ако човек доброволно не иска да се труди. Според класическите икономисти естественият капиталистически ред ще расте и ще се развива — след като окончателно се установи — и не може да бъде променен. На тази теория Маркс противопоставя своята революционна теория^[1], според която обществото се подчинява на закона на историческия преход. Според тази теория, силите, довели до появата на даден обществен ред, се стремят да го стабилизират чрез подтискането на други сили, които се стремят да го разрушат и които са нови. Това става докато новите сили не победят и не наложат своя ред. Всеки, който разбира от този закон на промяната (трансформацията), трябва да се включи в редиците на новите сили, така че възелът да се развърже и да се открие пътят към една основна, революционна промяна на обществото — промяна, отправяща го към едно светло бъдеще.

Според Маркс, основният и движещ мотив за всяка социална промяна е икономически. Желанието и стремежът към по-добър живот е задължителен човешки импулс и в случай на конфликт този импулс е доминиращ. Логиката на постепенното икономическо развитие и прогресът в организацията на производството и методите на работа са в основата на всяка историческа промяна. В предговора към своята „Критика на политическата икономия“ (1859) Маркс обяснява твърде експилицитно марксическата историческа теория: „В процеса на обществено производство хората влизат в определени взаимоотношения помежду си, които са независими от тяхната воля, като тези производствени отношения съответстват на дадения етап на материалното развитие на тяхното производство. Общият сбор на тези производствени отношения прави икономическата структура на обществото истинската основа, върху която се строят законодателните и политически структури и на която съответства дадена форма от общественото самосъзнание. Начинът на производство определя общия характер на социалните, политически и духовни жизнени процеси. Не съзнанието определя битието, а обратно — социалното битие определя съзнанието на хората. На даден етап от своето развитие материалното производство влиза в конфликт със съществуващите производствени отношения — което е другият израз за едно и също явление — или с отношенията на собственост, в рамките на които са съществували преди. От производствени форми на развитие тези отношения се превръщат в техния антипод. Тогава идва периодът на социални революции и от промяната на икономическите закони на цялата огромна суперструктура последната се трансформира с една или друга скорост в друга“^[2].

Според Маркс, освен безкласовите общества, всички други се крепят аналитично на две основи: средства за производство и производствени отношения. Средствата за производство е фактически технологията, с помощта на която обществото произвежда стока, изразена в продукти, инструменти, научно познание и трудови умения. Тези средства по своята същност са динамични. Производствените отношения, обратно, са статични и тази тяхна характеристика се подкрепя от социалната структура, чиято функция е да запазва статуквото. Всички социални и културни форми, приети от обществото, се подчиняват на „надстройката“ и пазят недокоснати производствените отношения. Именно те са правилата, насочващи процеса. Съществуват обществени взаимоотношения, т.е. отношения между хората, и вещни взаимоотношения, т.е. между хората по повод на вещите. Самото третиране на проблема за икономическия строй е от основно значение за възможността да се произвежда. Исторически детерминираните производствени отношения дават обществените рамки, в които се взимат икономическите решения.^[3]

Маркс следваше Хегеловата диалектика, считайки че статичните производствени отношения са тезата, а динамичните сили зад производството — антитезата. След един първоначален период на хармония между двете, противоречията в системата задължително трябва да се появят. Текущите производствени отношения, т.е. социалните и икономически институции не съответстват на средствата за производство, т.е. технологиите. Известната вече „класова борба“ подпомага на увеличаването на тези несъответствия и така се стига до социалната революция. С нея се появяват нови правила, които наново определят производствените отношения така, че те да съответстват на Хегеловия синтез, който иде от конфликта между тезата — предишните производствени отношения и антитезата — средствата за производство. Последващият период на хармония отново ще бъде нарушен от еволюцията на новите сили, които ще провокират нови противоречия. Процесът започва отново.

Всяка система носи семената на собственото си унищожение. Маркс проследява развитието на обществото от феодализма през капитализма до социализма и най-накрая до комунистическото общество. Именно и само тогава човешкото съществувание ще достигне до една стабилност, при която по-нататъшните конфликти са невъзможни. Капитализмът, който е продукт на сблъсъка между феодализма и промяната в средствата за производство, появила се от появата на манифактурата и засилената търговия, е обречен, защото вече не съответства на новите средства за производство.

Вземайки най-доброто от Рикардо, Маркс започва своя анализ на икономиката от изследване на цените на стоките. За разлика от Рикардо обаче той не се интересува толкова от силите, определящи цените на стоките, колкото от силите, определящи заплатите. Въпросът за заплащането е основен, понеже той разкрива обменните взаимоотношения между двете основни групи на обществото: капиталистите, които притежават средствата за производство, и пролетариатът, продаващ само своята работна сила като стока на пазара. Според Маркс, отчуждаването на работната сила от средствата за производство е главният елемент на капитализма. Ценовата теория го е интересувала само дотолкова, доколкото тя представлява социалното взаимоотношение между две основни обществени групи. Количествената връзка между стоките — иначе казано колко царевица за самун хляб — има второстепенно значение.

Преди капиталистическото производство производителят е произвеждал стоки за свое лично потребление. Стоките за масова употреба са се появявали главно заради потребителната им стойност. При капиталистическата система те вече се произвеждат не заради начина им на потребление, а заради обменната им стойност. Обменните взаимоотношения между собствениците на стока — особено между притежателите на средствата за производство и пролетариата — трябва да бъдат ясно разбрани за да може да се разбере капиталистическата система.

В своите работи Маркс ползва класификациите на Рикардо, давайки им обаче друга насока. Интерпретацията на теорията за цената на работната сила, установена като инструмент на социалистическата критика, не задоволява Маркс. Той започва своя най-известен труд „Капиталът“ (1867, първо издание на английски през 1883 г.) с известното извеждане на капиталистическия закон за експлоатацията от общия закон за обмен на равен труд, разработен от класическите икономисти. Капиталистическият парадокс лежи в съществуването на неспечелена печалба от един свят на еквивалентен обмен. Стоката се дефинира като обменна стойност. За да може да се обмени срещу нещо, тя трябва да е полезна, да има потребителна стойност, както и да е продукт на общественонеобходим труд. Всеки ненужен, излишен труд не може да бъде добавян към стойността на дадената стока. Стойността на стоката следователно е сборът от целия общественонеобходим труд, вложен в производството й. Продуктите на минал труд обаче добавят към стойността на новия продукт само онова, което те са стрували преди. В хода на производствения процес те не могат да добавят допълнителна стойност.

Маркс различава постоянен от променлив капитал. „Тази част от капитала, която се представя от средствата за производство — суровини, допълнителни материали, инструменти — в процеса на производството не претърпява количествени стойностни изменения. Аз, следователно, го наричам постоянен капитал. От друга страна, онази част от капитала, представляващ трудовата сила, в процеса на производството променя своята стойност. Тя освен че произвежда собствената си стойност, произвежда и нещо допълнително, свръхстойност и от постоянна се изявява като променлива величина. Аз я наричам «променлив капитал».“^[4]

Необходимият труд е онова, което капиталистът трябва да заплати като заплати и то е еквивалентно на труда, нужен да се задоволят нуждите на работника и семейството му. Допълнителният труд се полага от работника в останалата част от работното му време и е идентичен с принадената стойност (свръхстойността). Оперативното отношение е съотношението свръхтруд спрямо общия труд и според Маркс то прогресивно намалява в резултат на технологическия напредък. Маркс вижда едно бъдеще, където на базата на техническото развитие, индустрията става революционна: „На първо място поради въвеждането на машини трудът става автоматичен и нещата се движат и развиват независимо от работника. Тези машини стават нещо като индустриално перпетуум-мобиле, ако не трябва да се изправят пред някои естествени пречки — слабите тела и силната воля на робите-човеци. Автоматизацията като капитал и понеже е именно капитал са превъплъщава в лицето на капиталиста с интелигентност и воля; става така, че тя се бори и влага живот и плът в борбата за намаляване до минимум на съпротивата, оказвана от гъвкавия и естествен човек“.^[5]

По същото време с увеличаване на постоянния капитал пада нормата на печалбата. Промяната на техническия състав на капитала налага увеличаване на сумата на постоянния капитал на брой нает работник. Резултатът е концентрацията на средствата за производство в огромни мащаби. Конкуренцията между стария и по-новия капитал причинява акумулацията и концентрацията на капитала като прави „от много малки малко големи капитали“. Ако капиталистите не успеят да инвестират, те вече няма да могат да произвеждат с ефективност и ще трябва да напуснат пазара. Същевременно машините, пестящи труд и позволяващи по-голяма ефективност, причиняват спад в заетостта, а оттам и спад на приходите (заплатите) и печалбите. Това е така поради обстоятелството, че стойността на произведената стока зависи от броя на човекочасовете, разходени за производството й. Спадът на печалбите кара много производства да фалират, инвестирането в заводи и машини намалява и повече работници стават безработни. Кризата е в процес и може да спре само ако големи формирования закупят производствените средства на фалиралите фирми. Те вече биха могли да произвеждат на цени, на които огромната маса хора могат да купуват. Разбира се, Маркс е погледнал на този процес само като временно решение, защото с монополизирането на производството и липса от нужда за инвестиране ще се стигне отново да свръхпроизводство. Работниците няма да могат да купуват, защото заплатите им остават на нивото на елементарното задоволяване. Всичко това ще доведе до момент в който старата капиталистическа система, неудовлетворяваща нуждите на обществото, ще бъде унищожена чрез революция и на нейно място ще бъде изграден социализмът, а по-късно и комунизмът.

Това е марксовата версия на закон, според който спадането на печалбите ще доведе до краха на капиталистическата система. Закон, на който преди Маркс са гледали като на важен елемент на класическата доктрина. Смит го обяснявал просто — това е резултат от факта, че капиталът се натрупва по-бързо от прираста на населението. Рикардо и Мил считали, че това е последица от общия закон за намаляване на възвращаемостта. За Маркс това е демонстрация на бъдещото самоунищожение на капитализма, при който производството и заетостта се разпадат поради липсата на печалби. Според него нов цикъл, който да е резултат на появата на по-съвършени технологии, насърчаващи печалбите, е невъзможен.

Трябва задължително да се подчертае, че този закон е базиран на една константа при експлоатацията. Маркс не забелязал, че в него е вградено и приемането, че заплатите растат успоредно с производителността на труда. Подобен растеж на заплатите е в противоречие с марксовото виждане, че заплатите се определят и ограничават до обменната стойност на труда — т.е. минималния жизнен стандарт. Концепцията му не хвърля светлина върху факта, че различни количества продукт съответстват на същото количество вложен труд при различни степени на трудова производителност. Марксовата теория ги вижда като еднакви количества труд (като стойност).

Ако производителността расте, а заплащането на труда остава същото, т.е. равно на обменната стойност на работната сила, трудовата стойност на заплатата намалява и се увеличава експлоатацията. При подобни условия вече не ще е задължително да се отчислява намаляването на нормата на печалбата. На практика би станало просто следното: ангажираният капитал експлоатира по-малко работници, но по-интензивно.

Независимо че доктрината на Маркс не е напълно изчистена от противоречия и погрешни схващания, неговите и на съратника му Енгелс анализи и наблюдения върху реалния свят смайват със своята дълбочина и точност. Двамата бързо разбрали че индустриалната революция е донесла огромно увеличение на принадената стойност в целия свят. Оттам Маркс задава въпроса как да се разпредели абщественопроизведения продукт между членовете на обществото. Той категорично декларира, че сегашната система на разпределение е нечестна и че трудът е ограбен поради това, че средствата за производство са в други ръце. Само революцията ще може да върне принадения продукт на неговия реален създател — пролетариата — като експроприира капиталистите и преразпредели средствата за производство.

Интересно е да се отбележи от гледна точка на икономическия анализ, че установените преди това модели и системи в чисто детерминистката традиция на Нютон са били автономни, затворени, саморегулиращи се и водени от предварително фиксирани закони; системи, търсещи статичното равновесие, които вече биват разклатени. Маркс и Енгелс говорят за недетерминирани икономически отношения, за тяхната нестабилност, за случайното равновесие, което се постига понякога, и то в резултат на произволно подреждане на редица променливи величини. Дори и основната рамка на мислите им да изисква прилагането на стриктна детерминистична логика при дефинирането на явленията, те забелязали, че реалните явления предполагат определена диспропорция, която трябва непрекъснато, а накрая и със сила, да се изравнява. За съжаление нито Маркс, нито Енгелс последвали практически този индетерминизъм, нито пък приложили недетерминистки идеи при разработването на различните икономически системи, (дори и когато изходът от еволюцията — срутването на капитализма и появата на комунизъм — е детерминиран, начинът по който ще стане това не е), с цел да обяснят високата безработица. Безпрецедентната идея, че обществото има много по-голям капацитет да произвежда, отколкото да консумира — поради липсата на търсене — все още е част от класическата традиция в мисленето, подчертаващо решаващата роля на предлагането. Така или иначе, марксистката теория предлага наченките на индетерминизма. Именно несигурността ще ни изведе до теорията за нестабилността, като основа на всяко икономическо действие.^[6]